На 15 април 2009 г. се навършват сто и десет години от рождението на Цеко Торбов. Неговото име респектира с няколко неща. Първо, това е невероятната последователност при следване традициите на критическата школа на Фриз (1773 – 1844 ) – Нелсон (1882 – 1927). От 1925 г. до смъртта му всички негови изследвания са посветени на проблеми, свързани с тази школа. Това са десетки разработки, подчинени на принципите на школата. Дори във външното оформление на немската библиотека (под ръководството от Нелсон и наречена „Обществен живот“) и на българската библиотека „Обществен живот“ (издавана в средата на второто десетилетие на ХХ в. от Ц. Торбов), са явни сходствата – синият цвят и знакът за равенство, олицетворяващ една от основните идеи на това философско направление. Следването на дадени традиции в никакъв случай не трябва да се разглежда като отрицателен признак.
Второ, философската дейност на Ц. Торбов впечатлява с единството, което съществува между правно-нравствените принципи и начина на живот. Тук сякаш се възраждат благородните традиции на тъждество между стил на живеене и философските максими. Българският философ демонстрира не просто и само начетеност, изключителна ерудиция, но и знание, което е преминало през душата и сърцето. В това отношение Ц. Торбов е много по-съвременен от онези философи, които подчиняват философстването на инструментални цели, като въртят дребен бизнес с философските си „практики“, т. е философите-имитатори, философите-пазарници.
Именно с дейността на Ц. Торбов трябва да се свърже наличието на една уникална тенденция в българската философска мисъл. След преводите на Кантовите „Критики“ и други основни произведения от него и Валентина Топузова-Торбова през 60-те и началото на 70-те години, се формира един много устойчив интерес към критическата философия, който не променя своята интензивност съобразно различни външни социално-политически събития. През последните десетилетия изследванията, посветени на тази школа или на отделните нейни представители като Фриз, Апелт, Нелсон и др., са твърде малко на брой. Единствено Л. Нелсон се „радва“ на някакво по-особено внимание, но то е по-скоро по повод събития от историята на Германската социалдемократическа партия, а не е предизвикано специално от неговите философски идеи. Съвсем малко са и материалите, свързани с творчеството на Ц. Торбов. Дори в наскоро публикувания в Германия огромен том „История на философските традиции в Източна Европа“ (Hrsg. von Helmut Dahm und Assen Ignatow. Geschichte der philosophischen Traditionen Osteuropas. – Darmstadt: Wiss. Buchges., 1996, 680 S.), в раздела за българската философска история не се анализират идеите на Ц. Торбов.
С разработките си върху философията на Кант, Фриз или Нелсон, с усилията си да продължи определена традиция в начина на поставяне и решаване на философските проблеми Ц. Торбов остава и до наши дни един от малкото, но изключително верни философи на традицията на критическата школа Фриз-Нелсон. Макар историко-философският интерес към тази школа да е сравнително слаб, това не e повод за пренебрежително отношение към нея. Не само защото в историята на философията отношението между модно и немодно не е такова, каквото е в други области, но и защото със своята цялостна дейност Ц. Торбов допринася за формиране на една от много съществените самобитни черти на философската ни история и показва значението на традицията, на умението да се усвоят определени философски принципи и „техники“ и върху тази база да се философства, а не да се „създава“ едва ли не всеки семестър по един „нов философски велосипед“.
Направлението на Фриз е толкова своеобразно, че някои изследователи изобщо не поставят името му сред значимите непосредствени продължители на Кантовата философия. Но странното е, че идеите на първите кантианци имат само историческо значение, докато направлението, оставено от Фриз и продължено от Апелт, Шмидт (баща и син), а по-късно и Нелсон, оказва много силно влияние върху редица личности и организации. Повечето от учениците на Нелсон са членове на ГСДП, а според Г. Хекман няма друг германски философ от нашия век, на когото толкова много ученици да са паднали в борбата против националсоциализма, както на Нелсон. (1) Нелсонианците като Вили Айхлер, Грете Хенри-Херман, Г. Вайзер и др. са в основата на т.нар. Бад-Годесбергска програма на ГСДП, с която се обосновава концепцията на т.нар. демократичен социализъм и германските социалдемократи се разграничават през 50-те години от научния социализъм и от марксизма. От тази позиция те критикуват политическия режим в Съветския съюз.
В много от идеите на демократическия социализъм или етичен социализъм могат да се намерят постановките на Л. Нелсон, защото Вили Айхлер е негов секретар от 1919 г. до смъртта му през 1927 г. Вили Айхлер е първият човек, който посреща Ц. Торбов, когато последният отива в Гьотинген като сътрудник на Нелсон: „Най-напред се запознах с Мартин Хард. Останалите в дома се обръщаха към М. Хард с името Вили.“ (2) Вероятно поради характера на организацията Международен съюз на младежта, която се ръководи от Нелсон, но фактически се „движи“ от неговия секретар Вили Айхлер, той не е ползвал официално собственото си име. Вили Брандт на траурния митинг по повод смъртта на В. Айхлер ( 17 октомври 1971 г.) подчертава голямото влияние, което е оказал Нелсон върху възгледите на Айхлер и особеното значение на „научно-систематичната етика“ на Нелсон. (3)
Цеко Торбов е роден на 2/15 април 1899 г. в гр. Оряхово. Завършва средното си образование в Плевен. Ученолюбив, с подчертани литературни интереси, чете много, пише стихове, взема уроци по цигулка. Тъй като пее хубаво, участва в една оперета, диригент е и на църковния хор. През 1920 г. заминава за Берлин, за да следва право. През 1923 г. завършва следването си и младият доктор по право се завръща в Оряхово. Оттук влиза във връзка с проф. Леонард Нелсон, който му изпраща няколко свои публикации. Ц. Торбов превежда две от тях и те поставят началото на библиотеката „Обществен живот“. От нея излизат следните книги в превод на Ц. Торбов: Л. Нелсон. „Обществен живот“ (1925); Л. Нелсон. „Етичен реализъм.“ (1925); „Конфуций“ (1926); В. Юго. „Волтер“ (1926); Достоевски. „Великият инквизитор“ (1926). Кореспонденцията му с Л. Нелсон и с неговите сътрудници е много активна и се стига до поканата на Нелсон до Ц. Торбов да работи като негов сътрудник в Гьотинген. Ц. Торбов успява да замине в Германия през 1925 г. и до 1929 г. работи при Нелсон. Ц. Торбов е член на Прогресивния младежки съюз, на Международния социалистически борчески съюз, на Социалистическия въздържателен съюз, на Съюза на свободомислещите, на Работническия професионален съюз. Нелсон умира през 1927 г. и след известно време Ц. Торбов се връща в България с втори докторат по философия (1929) и с твърдото решението да работи в духа на критическата школа Фриз-Нелсон.
Съпругата на Цеко Торбов Валентина Топузова -Торбова свидетелства, че българският философ до края на живота си се нарича етичен социалист. В предговора към „Спомени“-те на Ц. Торбов В. Топузова-Торбова пояснява по-широко това определение: „Ако справедливостта пропадне, няма смисъл да живеят хора на земята, казва Кант. Това е и веруюто на Цеко Торбов, което го отвежда и до социализма, но – да се забележи добре, – до етичния социализъм, който някои самонадеяни прагматици наричат утопия, а който всъщност е дълбоко свързан с трезв етичен реализъм. Аз съм етичен социалист, но и етичен реалист, повтаряше често той“. (4)
Самият Ц. Торбов отделя цяла глава в своите „Спомени“, озаглавена „Етическите основи на социализма“. В руската философска енциклопедия характеризира Нелсон като либерален социалист. Според Дитер Хаселбах Международният младежки съюз принципно е ориентиран към либералния социализъм на Франц Оперхаймер. (5)
Съществуват различни варианти на либералния социализъм. Например Карло Росели в книгата си „Либералният социализъм“, издадена през 30-те години на френски език и преиздадена през 1989 г. (Mond Operaio, Roma, 1989), отбелязва: „Социализмът не е социализация, не означава, че пролетариатът е на власт, не е и материално равноправие. Социализмът по своята същност е прогресивно осъществяване идеята за свобода и справедливост между хората; една вродена идея, погребана под вековни наслоения, която се намира в същността на всяко човешко същество.“
Известно е, че Нелсон първоначално се движи в либерални среди, възхищава се от Науман, като пише на своите родители през 1907 г., че това е единственият политик, на когото може да се довери. Отношението между либерализма и социализма има различни исторически форми. Либерализмът като идейно течение е свързано с идеалите на великите революции от края на XVIII век. Макар носители да са преди всичко представителите на буржоазията и интелигенцията, те изразяват много по-широки стремежи и надежди за свобода, социално равенство и братство. Либерализмът издигна такива важни принципи като народния суверенитет, демокрацията, естествените права на хората, разпределението на властите. Именно тези идеи са заложени в платформите на първите работнически организации и доразвити от теоретиците на утопичния социализъм. Съединяването на социалистическия идеал с работническата класа определя новите измерения на либерализма. Марксизмът внесе по-друго съдържание в понятията свобода, равенство, демокрация, като основа на това разбиране е класовата борба и схващането, че работническата класа и изобщо трудещите се, са чужди на всякакви класови привилегии и интересът им съвпада с изграждане на безкласово общество, с всестранното развитие на личността. Определени кръгове в края на миналия век обединяват либерализма с някои социални аспирации главно на работническата класа и така се съживява либерализма в нова историческа обстановка. Появява се т.нар. социаллиберализъм. Дори такъв виден деец на английската либерална партия като Лойд Джордж изтъква, че „най-сигурната гаранция за собствеността трябва да се търси в доброжелателността и задоволството на народа“. Подобно социализиране на либерализма се наблюдава и в другите големи европейски държави. Тази политическа атмосфера от края на ХІХ и началото на ХХ век налага промяната и на редица класически тези на либерализма и главната от тях е за ролята на държавата и нейните функции в социално-политическия живот. Водещата тенденция е в отказа от тоталната свобода на пазарните отношения и акцентиране върху държавата като механизъм за осъществяване на едни или други реформи. Науман, от когото се възхищава Нелсон, като ляволиберален мислител посочва, че без активната роля на държавата е невъзможно да се принудят собствениците да смекчат условията на експлоатация и да разширят правата на работниците. Привържениците в Англия на т. нар. Нов либерализъм защитават тезата, че обществото не може да залага на естествения си ход. Самуел (член на Либералната партия) изтъква, че свободната игра на пазарните сили не е достатъчна, за да гарантира определени свободи; колкото повече държавата се намесва в икономическите конфликти, толкова повече нарастват хоризонтите на свободата и поради тази причина той определя новия либерализъм като школата, която се старае да използва властта на държавата за оптимизиране не само на социалните условия, но и за решаване на чисто икономически задачи. Именно тези настроения пораждат промяна в акцентите от краен индивидуализъм на класическия либерализъм към социална отговорност, чийто гарант е държавата. Тук някъде започват да се открояват чертите на т.нар. по-късно държава на благоденствието като синтез на социално-либерални и социално-реформистки идеи. Дори в схващанията на Науман за производствената демокрация или за фабричния парламентаризъм се съдържат голяма доза антимонополистични и хуманистични идеи.
Всъщност Бернщайн възражда либерализма в работническото движение, търсейки определена симбиоза между марксизма и либерализма. От либерализма той взема онези неща, които го противопоставят на бланкистките тенденции в марксизма и съответните работнически кръгове. Така марксизмът се дереволюционизира и се създават предпоставки за изграждане на определен обществен консенсус, който притъпява импулсите за разгръщане на „прякото действие“ в Западна Европа в мащаба, в който се проявява в Русия.
За Нелсон социалният либерализъм е търсене на компромис между равенството и свободата. Но либералният социализъм акцентира върху равенство като правен идеал, определил съдържателно истинските интереси. В схващанията на Нелсон може да се „наблюдава“ тенденция на идейно развитие от либерализъм към социализъм. В неговите произведения „Какво е либерал?“ (1908) и „Философските основи на либерализма“ (1910) не се защитава класическото „laisser faire“, а доверието на разума в самия себе си. Това е критичен принцип, който е в основата на философския либерализъм. Либерализмът не е анархизъм, а изисква многобройни ограничавания на свободата. В центъра стои обаче свободата на мисленето, моралната свобода и равенството пред закона, свързани с интересите и закона за равенството на личното достойнство. С течение на времето Нелсон все повече свързва тези свои мисли със социализма, като обаче акцентира върху етичните му основи. За него един от главните аргументи против комунизма е ограничаване свободата на духа. Оперхаймер е личен приятел и политически съмишленик на Нелсон. Пътят, който той чертае, е между капиталистическата експлоатация и експлоатацията, осъществена с помощта на колективната бюрокрация. Собственият път на Оперхаймер е изграден както върху икономическите пазарни закони, така и с акценти върху равенството.
Причината да се ориентира Ц. Торбов към Л. Нелсон има различни аспекти, но основното е, че Ц. Торбов още като ученик и младеж симпатизира на работническото движение (7). Но въпреки това има редица неща, които го смущават. Той пише: „Дълбоко в съзнанието си се смятах за социалист, четях и аз, както всички по-интелигентни млади хора навремето съществуващата марксическа литература. И все пак нещо не ми стигаше… Очевидно още тогава съм правил някаква разлика между работничеството като социална класа и социалистическите партии като политически организации на работниците и съм отделял тези организации с техните борби от движението на работничеството.“ (8) Ц. Торбов признава, че като младеж не познава добре марксизма, но основното, което му е липсвало в това учение, е етиката. „Още тогава, мисля, исках да отделя етиката от материалните условия и да подчиня тези условия на нейните повели. Никак не ми допадаше да мисля, че моралът и правото зависят от тези условия, което се мъчеха да ми докажат другарите ми ученици и студенти, които бяха привърженици на марксизма.“ (9)
След завръщането си от Германия Ц. Торбов работи като адвокат в кантората на своя вуйчо Петър Деков, член на Земеделския съюз. По време на преврата на 9 юни 1923 г. в Оряхово има сблъсквания между привърженици на Земеделския съюз и полицията. Има убити. Обвинени са 30 души, свидетелите по делото са около 120 човека. В подготовката си за защитната реч Ц. Торбов си спомня за книгата на Нелсон „Правната наука без право“ (1917), защото се надява, че тя ще му помогне. Дълбокият мотив е, че властта няма право да съди тези хора и следователно делото за право е един вид дело без право. (10) Той пише на своя състудентка с молба да му изпрати тази книга. По този повод Лени Якоб установява връзка между Нелсон и Ц. Торбов. В този процес лявата ориентация на Ц. Торбов започва да взема все по-ярки очертания и се изпълва с определено етическо съдържание.
От писмата на Нора Блок, Лени Якоб, Нелсон и Мартин Харт (Вили Айхлер) Ц. Торбов научава за създадените от Л. Нелсон – Международен съюз на младежта и Философско-политическата академия. Нора Блок информира Ц. Торбов, че Международният съюз на младежта е мостът към „теорията на живота“, оръдието, с чиято помощ практическата политика трябва да се ориентира към философската политика. А Философско-политическата академия подготвя млади работници и работнички за своята дейност от средата на работническото движение. Тя се намира близо до Касел Валкемюле. В началото на 1925 г. Ц. Торбов получава покана за участие в летния курс на академията. По-интересното от този период е недоразумението на Ц. Торбов относно характера на Международния младежки съюз. Според първоначалното му разбиране това е партия с членове, но първото и много съществено нещо, което научава, е, че тази организация няма членове, а сътрудници. Нора Блок пояснява тази разлика. „Ще разберете, драги д-р Торбов, че ние, които искаме да образуваме ядро, да бъдем ударна група, при никои обстоятелства не искаме да бъдем обременявани с всички възможни елементи, които искат да останат повече като зрители и статисти, а да оставят на малкото други сериозната, уморителната и тежка работа.“ (11)
На входа на Филсофско-политическата академия има надпис „Ти си гост като мен“. Едва по-късно Ц. Торбов разбира разликата между членството и сътрудничеството. Членът на една организация може да претендира да промени с гласа си много неща в нея, без да е допринесъл нищо или почти нищо съществено за нейния живот. Той може дори да подкопае идейната и организационната основа на партията, след като веднъж си е платил членската вноска и след това поддържа редовно членството си. Сътрудникът, напротив, се смята като гост в организацията, тъй като е влязъл в нея, след като е дал доказателства с делата си, че не само на думи работи за постигането на нейните цели, а защото знае, че не може да остане в нея, ако се отклони или престане да бъде деен в това отношение. Международният младежки съюз напомня на Ц. Торбов за нещо като секта, но той споделял мисълта на Нелсон, че всички движения в историята са започвали от секти с ясното съзнание за трудностите, за постоянството и работата за достигане до масова организация. А. Гизин отбелязва, че въпреки критиката на марксизма Нелсон изпитва определено влияние от Ленин и вероятно това се отнася до дейността на Ленин, а не толкова до неговите теоретични разбирания. Като мото на статията „По-добрата гаранция – ересите на един революционен ревизионист“ Нелсон поставя мисълта на Ленин от „Какво да се прави?“, че не може да има революционно движение без революционна теория. (12) В това отношение е интересен и още едни факт. Ц. Торбов се запознава с Г. Бакалов, когато заминава за Германия през 1925 г. По-късно, Бакалов от Москва изпраща на Ц. Торбов по негова молба портрет на Ленин. Ц. Торбов подарява този портрет на Нелсон, който го „окачи в работната си стая до тези на Кант и Фриз“. „На някои може би ще се види много чудно как портретът на най-изтъкнатия представител на материализма на нашето време може да стои до образите на онези големи философи на идеализма. Който познава обаче добре етиката и учението за правото на Нелсон, не ще се учуди, защото ще знае да направи връзката между неговата философия и обществено-политическата дейност на Ленин – ще знае какво значи да бъдеш етичен реалист в добре разбрания смисъл на думата.“ (13)
Ц. Торбов участва активно в дейността на Международния младежки съюз, в дейността на Философско-политическата академия, в работата и на по-късно създадения Международен борчески младежки съюз. Той пътува из Германия, изнася лекции и същевременно се образова. Само смъртта на Нелсон прекъсва тази активна организационна, идейно-политическа дейност на българския етичен социалист. След защитата на втория си докторат по философия, посветен на чувството за истината, той се завръща в България през 1929 г.
Етическият социализъм, който защитава Ц.Торбов, макар и да има своята специфика, която се обуславя от цялостната философска и политическа дейност на Л. Нелсон, не може да се откъсне от мощната традиция, характерна за кантианството, в която темата за социализма е от особено значение. Например М. Адлер посвещава специално изследване на Кантовата философия като евристичен източник за социалистическите идеи. (14) Представителите на Маргбургската неокантианска школа също демонстрират пристрастие към тази тема. Х. Коен направо заявява, че Кант е „истинският и действителният автор на немския социализъм“. Изобщо взаимоотношението между критическата философия и социалистическите идеи е изключително богато и с многобройни разклонения. (15)
1. G. Heckmann. Vorwort. In: L. Nelson. Gesammelte Schriften. Sittlichkeit und Bildung, 1971, Hamburg, Bd. 8, S. 273.
2. Ц. Торбов. Спомени (1924-1929). С., 1996
3. Vgl. W. Eichler. Zur Einfuhrung in der demokratischen Sozialismus. Bonn, Bad – Godesberg, 1973.
4. Ц. Торбов. Спомени (1924-1929) С., 1996
5. D. Haselbach. Liberaler Sozialismus und Sozialdemokratie. Von E.Duhring zu L. Nelson. In: Liberalismus und Sozialismus. Marburg, SP-Verlag, 1987., S. 59.
6. Vgl. Liberalismus und Sozialismus…, S. 75-82; Ги Сорман. Либеральное решение. М., 1992.
7. Ц. Торбов. Спомени (1924-1929). С., 1996
8. Пак там
9. Пак там
10. Пак там, с. 10.
11. Пак там, с. 30.
12. L. Nelson. Bd. 9, S. 575.
13. Ц. Торбов. Спомени. с. 13.
14. M. Adler. Kant und der Marxismus. Berlin, 1925
15. P. Giesecke. Kant und Sozialismus. Muenchen, 1991 u. a.