Нейно величество Историята притежава удивителната дарба да преражда някои свои „любимци“ във времето, и то в нови изображения. Родени в конкретно-исторически времена или общества, радващи се на заострено внимание и обсипани с не-вероятни грижи, след време такива феномени – „любимци“ някак се превръщат в нейни отегчителни досадници или дори в омраз-ници, които тя с капризен жест (бързо или по-бавно) сваля от своята сцена, на които отнема своето благоразположение, заме-няйки го с тежки присъди. (Още от Хайдегер знаем, че в епохата на настъпателни светогледи всички отношения със света сякаш се свеждат до съда над него. А времето на исторически разриви, на преломни обществени събития или на драматични сътресе-ния винаги е време на разпространение и агресивно проявление на настъпателните светогледи) Обаче след някое изтекло исто-рическо време в други или и в същите географски и социално-пространствени координати тя сякаш отново, с внезапно и с не-подозирано избликнал плам или с трудно обяснима страст и симпатия възражда, но вече в преродена форма, тези свои „лю-бимци“, на които преди това тя – Историята – е отредила с хлад-ната си пресметливост зла участ.
Подобни исторически митарства, невероятни социокултур-ни или политико-идеологически премеждия могат да се разкажат твърде увлекателно (общо или конкретно) и за феномен като популизма.
Роден в края на ХІХ век, преживял различни свои възходи и падения, преображения и превъплъщения през ХХ век, порадвал се на особено внимание и почит, както и на студено равнодушие, жестоки екстрадиции или зрелищни публични екзекуции от днев-ния ред на историческото повествование, популизмът отново – като някакъв странен или митичен Феникс – се възражда и днес, в ХХІ век. Този негова удивителна съдба не възнаграждава със своето присъствие само чуждоземни страни, общества и култу-ри, а с впечатляващ марш се задава и преминава и през години-те на родния ни демократичен преход.
Настоящата статия не си поставя за главна цел да осмисли своеобразната природа или специфика на популизма, историче-ската му еволюция като многолик и разностранен феномен, нито пък да се ангажира и с детайлното сравняване, преценяване или анализиране на различните му форми и клонинги в конкретно-исторически профил или спрямо националните политически био-графии и култури на различни страни и народи. Нейният интимен замисъл е да преведе през странното пространство на популиз-ма като специфичен политически манталитет или маниер, но през призмата на тяхната превърната форма и функционална ангажираност като някакъв осъвременен вариант на полити-чески или идеологически екзорсизъм.
На пръв поглед това изглежда твърде невероятно и необи-чайно. Как може да се случи такова нещо, каквото е екзорсистки-ят статус и патос или пък етос на забележителен феномен като популизма? Как се осъществява такава доста умело прикривана връзка между религиозния и политическия екзорсизъм, въплъте-на днес в популизма? Това са въпросите, на които ще се опита-ме тук и сега да дадем отговор. Такъв опит за аналитично освет-ляване или осмисляне на популизма досега не е правен по принцип, а изобщо и за отечествените ни реалии.
Демократичните ни преходни реалности, обстоятелства и нрави са щедри и великодушни, за да ни предложат различни версии и типажи на подобно пресътворение на популизма в днешното преломно време. И някъде такива версии или типажи стават доста натрапчиви или осезаеми, докато другаде – при други политически формации – те са даже завоалирани, прикри-вани или замаскирани. Но има три партийно-политически струк-тури – „Атака“, ГЕРБ и РЗС, – които печелят палмата на първен-ството в състезанието за популистки изглед, в т.ч. и що се отнася до публичната маниерност на техните лидери. Това съвсем не означава, че и други партийни структури или техни видни фигури не си позволяват лукса да ползват популистки средства. Без да прокарваме тънки разграничителни линии, които и да калкулират по своему присъщите на всеки един от тримата или пък липсва-щите на другите лидери качества (Бойко Борисов, Волен Сиде-ров и/или Яни Янев), ще се опитаме да анализираме техните „портрети“, в качеството и битността им на политически екзорси-сти днес – в прехода. При това не е нужно постоянно да споме-наваме техните имена, нито дори да се ровим във върволиците знакови публични или тривиализирали се вече изказвания, жес-тове и дела.
Най-напред е редно да кажем нещо за екзорсизма – не пространно или детайлно, а нещо по-общо, но нужно за целта ни. Екзорсизмът е такъв особен религиозен ритуал или впечат-ляваща процедура, които се посвещават на „прогонването“ на зли духове, демони, на сатининското начало, които някак са об-себили тялото, заблудената и потъмнената в своето непомерно (зримо или невидимо) грехопадение човешка душа. Разбираемо е, че в различните конфесии и деноминации екзорсизмът ще притежава и конкретни специфики.
Екзорсизмът е призван да демонстрира своята мощ в край-ни случай, обикновено или най-вече в екстремни ситуации, след като всички останали изпробвани опити, мерки или действия не са дали дългоочаквания и желан плод – спасението на обсебе-ния организъм, на болната и грешна душа, и т.н.
Екзорсизмът притежава твърде необичаен за ежедневието репертоар от заклинателни процедури или словесни терапевтич-ни атаки, които в заключителната си фаза би следвало да обус-ловят или да представят публично, пред очите на всички внезап-ността и неординерността на „изцелението“. Колкото и странно да изглежда, обаче, встрастената до неистовост фигура на попу-лизма твърде често наподобява на присъствието и проявата на политически „екзорсизъм“. Тази фигура всъщност може много бързо и твърде лесно да създава у масите представи и усеща-ния за особено размиване или за странно преплитане между ре-лигиозното и политическото, между мистичното и светското не-верие.
Разбира се, „главните действащи лица“ в екзорсистката те-рапия определено са политически или политизирано дефинира-ни и дори предпоставени. Това са персонажите на Властта или пък на някакъв реално или вменено означен като „провинил се“ елит в управлението, в качеството им на обречен и обсебен от злите сили болник, грешник или смъртник. (Разбира се, тази ви-новност може да бъде с някакви реални контури и стойности, да е заплатена с истинска цена или жертви, но може и да е „конс-труирана“ по един изкуствен, умишлен или утилитарно оползот-ворен от противника начин.) Докато в ролята на екзорсиста може да се проявява някой от нейните най-злостни критици, смъртни противници или политически врагове – онзи, комуто по волята на Съдбата, по каприза или щението на Историята, сякаш вече или сега се пада свещената участ да оздрави (със своето властно и радикално присъствие и проява) живота или обществото. Затова в контекста на такава особена драма или фабула всяко от тези действащи лица може да има сякаш предзададени посоки на движение, публично-ефектно орнаментирани образи, статуси или действия.
Разбира се, така въпросните конструкции и орнаментации най-напред и най-добре могат или трябва да се съзират във вербалната маниерност на такова лице. (Щом езикът се оказва власт, той трябва диалектически да снема в или чрез себе си природата на еволюцията, битийността, бъдността или безбъд-ността в конкретното общество, в дадения обществено-исторически момент или казус. (На това ще спрем вниманието си малко по-нататък в тази статия.)
Популизмът винаги се нуждае и от наличието или поне от разпознаването на дадени обществено-исторически, икономиче-ски или политически и пр. ситуации като извънредни, различни от онова, което според него би могло или би следвало да се впи-сва, а и да характеризира като нормално състояние на опреде-лено общество, на неговата държавност или гражданството му. Именно патологията, неординерността, нарушаването на нор-мално-всекидневното трябва да има своя „фатален пръст“, да е израз на волята на Съдбата да се намеси директно и решително за разрешаване на такъв силно заплетен и нарушаващ нормал-ния ритъм казус. А във всичко това популизмът неимоверно си прилича с религиозния екзорсизъм, който също притежава подо-бна органична и фатална потребност от наличието на някоя об-ществено-историческа екстремна ситуация, при която всички други средства и опити не са дали резултат.
Извънредността (реална или приписана и вменена) на кон-кретната ситуация винаги трябва да се използва като легитими-раща база и основание за присъствието и значението както на екзорсиста, така и на популиста. Без това те няма как да обяснят или да оправдаят своята наложителна проява и спешна роля.
Екзорсистът, също както и популистът „идват“ на сцената на разиграващата се обществено-историческа драма не по собс-твен каприз или от някакъв себичен интерес. Те се появяват там по волята на висши съображения, ценности и интереси. В еди-ния случай това е Бог, във втория – това вече е Народът, който се възприема като Бог – нали неслучайно през вековете не пом-ръква девизът „Глас народен – глас Божи!“.
И екзорсистът, както и популистът се опитват да наложат версията за своето неизбежно, но пък инструментално присъст-вие и проява. Те са средствата на нещо много по-велико от тях самите; те са оръдията на Времето, Историята, Религията или Народа. Тяхната мисия е символично опредметяване или раз-предметяване на Божията/Народната воля, а пък тяхното дело вече е акт на разума на Историята, на свещеното за конкретна религия или за човешка осветена и освещавана общност. И как-то екзорсистът е изпълнител на Божия промисъл, разбира се, по един крайно нестандартен и екстремален маниер, така и попули-стът се възприема или се опитва всячески да вложи в гражданс-твото визията, че той е истинския глашатай, защитник и тълкува-тел на Народния разум, на провиденциалното за народа му би-тие и конкретно историческо, политически и идеологически „скроено“, бъдеще.
Могат да бъдат приведени и още странни прилики между популизма и екзорсизма. Така например, популизмът твърде че-сто страстно апелира, но пък и прави всичко възможно, за да бъде прекъснат, преустановен досегашният мандат на предста-вителите на властта или на елита в управлението. В тази посока той винаги пледира за предсрочни избори, за доброволно отс-траняване или за абдикиране от трона на властта и управление-то на провинилия се елит, и пр.
В подобен дух, макар и невинаги толкова драматично или флагрантно, се проявява или се самоизтъква и религиозният ек-зорсист. Той също идва на сцената, когато, според него или пък според наложените от него в публиката усещания или оценки, всичко друго не дава желания или дължимия ефект. Със самото си явяване на сцената или в драмата на дадена завързана и на-прегната ситуация, екзорсистът по същество, макар и неизрече-но, дава да се разбере, че неговите предшественици са се ока-зали неспособни, че е време да бъдат сменени, извадени от упо-треба, за да се гарантира желаният ефект. Тяхната власт вече се е оказала и амортизирана, дори напълно атрофирана, или се е посветила не на онова, на което би следвало да е отдадена по своята истинска цел. Затова те следва моментално (и колкото по-бързо, толкова по-добре!) да се сменят. След като те се оказ-ват некадърни да защитят Универсума (в единия случай това е Бог; в популисткия му вариант е обожествяваният и използвани-ят Народ), то въпросните служители на Култа (сиреч на Властта) следва да се отстранят или да бъдат елиминирани, за да се спа-сят в последния момент интересите на Цялото (било то Тялото на обсебения от зли сили грешник, било Тялото на покварената и гангренясала от цинизъм, меркантилност, корумпираност и на-глост клика на облагодетелстващия се в ущърб на народа поли-тически елит, което всъщност винаги трябва да се привижда или да се подразбира и като Тяло на Държавата, на Гражданското общество, чиито сакрални ценности и принципи кощунствено по-ругани. И в трите случая обаче една и съща е обяснителната или оправдателната „история“, защото и екзорсистът, и популистът идват, за да възвърнат свещената правота, да демонстрират са-кралната сила на Универсума – Бога или Народа в дадения ка-зус.
Популизмът винаги е крайно отрицателно и агресивно нас-троен не само към дневния ред на управлението, а и към самата му технология на властване. Той не приема като естествено и продуктивно за дадения обществено-исторически момент спеку-лативното заиграване с определени демократични процедури, което винаги му се привижда като някакъв прикриван заговор на елита срещу народа, като користно или добре воалирано утили-тарно експлоатиране на демократичните принципи, ценности, норми, но единствено за облагодетелстване на виновния елит.
По същия начин екзорсизмът разобличава несъстоятелно-стта на процедурите по нормализация или изцеление, по реша-ване на болните проблеми или на болните органи.
В подобна, естествено или изкуствено предизвикана, но винаги нагнетена ситуация, популизмът предлага да се отнемат прекомерните, според него, и опасни властови права или потен-ции на антинародно и противообществено възползващия се от тях политически или друг елит. Той демонстративно въстава и срещу представителността във властта или в управлението на народа, когато различни общности или интереси на този народ вече трябва да се артикулират или защитят много остро, ради-кално, като с подобни действия се поставят под въпрос статусът и патосът на елита. Освен това, при подобни настроения и дейс-твия трябва да стане възможно и колкото се може по-мащабното (реално или поне визуално) предаване на властта; тя да се пре-даде или да се завземе от народните маси или по-скоро от тех-ните моментни и верни, според публичните им заявления, защи-тници или изразители – популистите.
Разбира се, това могат или пък това трябва да бъдат въп-росните популистки идентичности – групово взети в качеството на конкретни партии, организационни структури и граждански движения или пък най-често персонални (привиждани или отли-чаващи се в силуетите и в присъствието на) конкретни техни знакови фигури.
Съотнесено към нашия специфичен проблемно-тематичен контекст, всичко това може да се разпознава като особен транс-фер на или властова де/легитимация от елита или от сферата на управлението му в ръцете, във волята, по ума и сърцето на из-терзания, всячески лъган, обезправяван, грубо или перфидно насилван народ.
Замаскирано или иносказателно, гласно неоповестено, а и подразбиращо се, присъствието на екзорсиста е по същество упрек към ефективността на властовите, символните и пр. логики или технологии на другите свещенослужители, които преди него не са разрешили въпросния тежък проблем. И понеже неговото пришествие и възшествие в контекста на дадена сложна ситуа-ция не са или не бива да се третират като лична самоинициати-ва, като волунтаристичен подтик, а винаги като плод или отраже-ние на нещо надличностно, затова неговите технологии на раз-решаване на казуистиката в дадения момент би следвало и да се възприемат и оценяват като коригиращи, неутрализиращи или дори като радикално изместващи, понякога даже елиминиращи онези на неговите предшественици.
Естествено, както екзорсистът по принцип изразява косвено даден универсум – той е представител на дадено вероизповеда-ние, негов служител, – така и популисткият претендент за власт-та пледира да е изразител или единствено верен, но и достатъ-чен защитник на интересите, на волята, на въжделенията, на претенциите и очакванията на народа. Вярата тук е по-важна от всичко друго – така както тя е потребна и за екзорсиста! И не е толкова съществено в какво собствено сам вярва наистина ек-зорсистът, както и популистът. По-важно е в какво те могат да накарат другите, хората или народа да повярват, да приемат те-хните думи, да поемат по техния път. А така вярата придобива странно завоалирана инструментална роля за Властта.
Както екзорсистът е защитник на божията воля, при това по оригинален и рядък начин, така и популистът е защитник на на-родната воля, която тук се обожествява по всякакви начини, с различни символични или практични средства. Неговият манта-литет и маниер не може или не трябва да е като този на остана-лите. Неговият арсенал или репертоар следва да е коренно раз-личен от присъщите за тях. Неговите правомощия трябва да се оценяват различно от тези, които другите имат. Затова и свобо-дата на неговите думи или действия е и по-друга от тези на вла-стта. Самата екстремалност на обстоятелствата оправдава не-говите инструментариуми. В дадения ракурс екзорсистът се явя-ва пред публичността като единствен и реален представител на универсума (Бога), също както и популистът се разкрива пред изпадналото в униние или в гневна протестна еуфория граждан-ство в качеството си на неговия единствен представител, спосо-бен да защити накърнените му интереси. Той всъщност трябва да се оказва като официално непризнатият от властовия елит, но неформално легалният и легитимният „в очите, в сърцето и в душата на хората“ субект, който е изразител на най-висшия или сакрализиран универсум – Народа.
Налице са обаче и други странни прилики между двата ти-пажа. Например, и двамата – и екзорсистът, и популистът – при-тежават необикновено силна нужда от множеството, също както и от драстично илюстрираното и „наказваното“ различие. То е, което им вярва, което може или трябва да ги следва, което да се взривява или да се умиротворява от техните пророчески и съд-бовни слова, напътствия, призиви. Без неговото наличие или без неговите употреби те не струват и абсолютно нищо. Множество-то е, което им дава сили, опиянение, дързост и решимост в тех-ните дела. То е, което оправдава тяхното актуално наличие и тя-хната пребъдност във времето. Затова двамата неистово се нуждаят от признанието на множеството, на масата, на аморф-ната общност, оприличавана или възвеличавана (от тях самите) като Народ. Последният трябва да бъде всякак обработван, тъй че да повярва в техните сили и способности, в рядката им дарба или в невижданите им таланти да се справят с немислимото, с непостижимото за другите лица, пласирани в сферите на власт-та. Освен това, и двата персонажа фатално се нуждаят от дивер-генции на нормално и ненормално, на правилно и грешно, на праведно и престъпно, на полезно и вредно.
В координационните системи или в скалите на такива про-блематизации и трактовки, екзорсистът или популистът винаги намират солидно, но и „оправдано“ място за образа, наличието, ролята и значението на другия, различия, чуждия. Този друг, различен и чужд (по идентичността и аксиално-имунната си не-съвместимост) типаж винаги следва да е дамгосван и заклеймя-ван, да е носител или виновник за всичко, което се случва в жи-вота, във вреда на обществото или в ущърб на народа. Неговата порочност е основание и аргумент за добродетелността на ек-зорсиста или на популиста, неговата лъжовност винаги е контра-пункт на истините на двамата.
При екзорсиста това винаги е увреденият от греховете, об-себеният от злите демони дух или пък дори и плътта на блудни-ка. При популиста това са отделни и стигматизирани слоеве, различни човешки групи, етнически малцинства, класово-стратифицирани персонажи. Затова никак не бива да се чудим, че дадени (примерно, етнически) общности се възприемат и на-лагат (от популсткия маниер на оценъчното им портретиране) като виновници за деформациите и деградациите на човешкото в социума, като нечовешки създания или антиобществени еле-менти, които сеят зарази, носят опасности, разпространяват по-роци, убиват сакралното за даден народ, за неговата национал-на или пък историческа самобитност и култура. Тяхното ограни-чение или отстраняване е от съдбовно значение за Народа и би-тието му, за неговото благоденствие и просперитет. Или, обрат-но, тяхното своеволничене и престъпно беззаконие, ненаказани от властта, винаги тежко вредят на народа.
Тук може да има и двойственост при подобно портретиране и оценяване. От една страна, такъв опасен или вреден „човешки материал“, който разпространява морална поквара, сее неспир-но цинизъм, дава път на порока или на всичко, което убива най-святото за народа, би могъл да се потърси и да се открие по върховете на държавните институции в конкретния момент. Нали в подобни наелектризирани или високоволтажни по обществено-историческото, социалното или политическото си напрежение ситуации доста често популистите експлоатират семплифицира-ните народни аксиоматики, като например такава, че „рибата се вмирисва винаги откъм главата“. Профанацията е символичният начин за легитимация и възход към властта. Оскверняването на високопоставения е начин и за неговото властово детрониране, или поне за символното му дезавуиране в публичното простран-ство, в народния ум. Различието тук е прокарано по линия на онези, които неправомерно и вредно са във властта, или тези, които са обезправени, обезвластени, макар да имат право да я потребяват – подразбиращо се, в съответствие с народните пот-ребности и интереси.
От друга страна, подобни релефни или завоалирани дивер-генции могат и да се прокарват по линия на фрагментации и на противопоставяне на „обезправените“, които донякъде съдейст-ват, съучастничат на властниците.
„Увреденият материал“ на цигани, турци, пенсионери, со-циалисти, или пр., който се разпознава и огласява публично като някаква смъртоносна опасност, като тревожен или ненужен и вреден, всъщност е само превърнат модус на блудните, грешни-те, непокаялите се или на напусналите „истинния път“, който единствено популистът-екзорсист е упълномощен да познава и да прокарва. Те именно са болните части от народното тяло, в тях се е вселил злият дух, тях е обсебил злия демон, който е в услуга на сатанинското начало, присъщо на властта. И затуй те следва да се дамгосват или преследват. За да се гарантира чрез тяхното неутрализиране или елиминиране изцелението на об-щественото/държавното тяло.
Политическият или популисткият екзорсизъм винаги се нуждае фатално и от любезните или великодушните услуги на мистичното съзнание или действие. Без последните той опреде-лено е безплоден, без солидни шансове за някакъв успех.
В преломни исторически времена, когато сякаш прозирно-стта на реалните или на предполагаемите и вменените, падения на властта се превръща в банално всекидневна тема или ситуа-ция, пришествията или възшествията на политически експлоати-раното мистично стават неизбежни, лесно обясними или даже социално, политически, граждански-публично, колкото и странно да е, морално „оправдани“. След като всичко друго вече сякаш е изпробвано, след като вече и народът се е нагледал на всичко, изтърпял е всякакви властници и управници, като че ли вече е време на сцената да се появи и политическият екзорсист. На не-го се възлага най-сетне надеждата да се справи с онова, с което никой друг преди него, нито никакви други властни лица, отго-ворни държавни или пък обществени институции не са пожъна-ли успех.
Обикновено и в политико-исторически контекст популистки-ят екзорсизъм е призван да даде своята лепта в промените по време на явно преломни и смутни обществено-исторически вре-мена и разбунени социални нрави. В размирни времена или обс-тоятелства е нужно да се създава изкуствена психоза или ловко и пълноценно да се експлоатират битуващите и върлуващите в социума публични мнения или нагласи, които разкриват колеба-нията, деструкциите или разпада в политическото и в гражданс-кото съзнание, самосъзнание или чувство, които сковават избора или паникьосват действието на различни маси. Недоверието или неверието сякаш са достигнали крайните си предели, а ентуси-азмът и активизмът са останали далеч назад – в бързо изблед-няващото (по-близко или доста по-отдалечено) минало. Всичко това, обаче, вместо да погребе всяка нова надежда и опит, обра-тно, трябва да преобърне везните, да ги пренасочи, да покаже и да гарантира един по-друг изборен вот, който да гарантира въз-шествие на нещо досега неизпробвано или по-различно. На оно-ва, което се самоафишира като единствен, истински пратеник и защитник на доброто, на общественото благо, на справедливост-та или на истината, които са били досега така тотално и безце-ремонно потъпквани, преследвани или унищожавани.
Многострадалният народ, безликите и обезвластени, но и крайно обезверени човешки общности и маси трябва да повяр-ват само в едно – техният единствен и спасителен шанс е само да дадат път на екзорсисткото действие, на радикалната проце-дура, да „прогонят“ порока, лъжата и грозотата по върховете или в покоите на властта, за да озонират и социалната атмосфера, а и за да гарантират всеобща законност, справедливост, възход на истината и добродетелта.
Целият клир на властници и управници, които досега са би-ли на амвона на държавността, които са сипели злостни анатеми към своите врагове, опоненти или противници, като същевре-менно неуморно са леели дитирамби и елейни словеса за своите премъдри помисли и дела, сега вече трябва да изпитат – на соб-ствен гръб – теглилата и страданията на осъдени грешници, на сурово възмездени за своите прегрешения и дори престъпления спрямо обществото, държавата и народа. Най-тежки и непрости-ми са прегрешенията или престъпленията на онези, които са по-ели дълга, мисията и призванието да служат на народа си, да бъдат грижовни към тегобите на ближните, а вместо това са се поддали на съблазните и изкушенията на властта. Всичко в тех-ните действия е показало аморална, покварена душевност, раз-мътен от безгранична алчност или себелюбие разсъдък, импо-тентна воля да сторят онова, за което са били избрани, което са обещавали, за което са дали и публичен обет пред своя народ.
Тук не става дума само за настоящите управници, а и за такива, които преди са били по високите етажи на властта. Спо-ред популистите всички те – прежни и/или днешни – властници и управници трябва още сега и тук, и то незабавно, да се изплатят – символично или реално – за своите вини или отговорности, за поетите, но неизпълнени обещания, за лъжите и фалша. Такива одиозни лица – на отделни партии, на техни функционери – трябва да понесат не само погнусата и позора, но също и да се заличат от властта и управлението на държавата и обществото. Най-напред това може да се случи по виртуален начин – чрез изображението на онова, което може да се възпроизведе в живо-та на гражданството или в социалната практика, ако тези юроди-ви създания продължават все още да пребивават, да произвеж-дат своите скверни и опасни идеи или дела. В такава прицелна точка, с особено усърдие, а и с маниакална страст се вторачва политически-популисткият екзорсистки манталитет или маниер.
Подобни персонажи в разбълниканото житие-битие на страната би следвало да се опишат и изобразят чрез услугите на политическото или политизираното слово – като непокаяли се грешници и смъртници, които са фатално обречени или погубени заради всичко сторено от тях. Но не само те трябва да влязат във фокуса и в гласовитите заклинания на политическия или на популистки ориентирания екзорсизъм. Нужно е в социалното пространство да се сътвори острото усещане за картина на един всемирен потоп, на прииждащ апокалипсис, на пришествието на Сатаната, или дори на Съдния ден – макар и нетолкова в типич-но религиозни изображения и тълкувания. Картина, в която не-досегаемите и неуязвимите ще бъдат поставени на съдебната скамейка, за да се разплатят за своите деяния или грехове, за да изтърпят екзорсистката процедура на „прогонване на злото“ от тях. Картина, в която последните ще станат първи, а съдените ще съдят своите съдници.
Популизмът или екзорсизмът не се отказват от услугите на такива картини. Когато върху плътта на социалния организъм осезаемо личат или поне би трябвало да се привиждат стигмати-те на различни хронични болести на тялото или на духа на соци-ума, пълната атрофия и неизлечимост на държавния организъм, когато динамично, но и твърде противоречиво се разпространя-ват коварни симптоми или кошмарни последици на доста разно-лики социални алергии сред гражданството, най-сетне идва жа-дуваният ред и времето на разнородните екзорсистки популистки диагнози, интервенции и ексклузивни терапии.
В обществото трябва естествено или изкуствено и изкусно да се създават и утвърждават усещания, впечатления, убежде-ния и нагласи, че всичко, което досега вече е изпробвано, е нес-пособно да доведе до спасение, до изцелението на социума, по-тънал в проказите на властта, зашеметен от миазмите и отров-ната атмосфера на управленските елити. Грехопадението на предишните или пък и на настоящите властници и управници трябва да придобие ужасяващия смъртоносен силует на повсе-местно бедствие. А цените или жертвите на преживяното от на-рода следва да изглеждат като невъобразими и невъзможни – просто е чудо, че народът е оцелял след всичко, което е прежи-вял, което са му „подарили“ властниците.
„Смъртният час“ на неимоверно болното, крайно отпаднало или разпадащо се социално тяло, на похитения политически или граждански дух трябва спешно да бъдат представени като доста поразени или неспасяеми от злото, ако покварените властници не се отдръпнат още сега, ако идеологическата, символната ри-туалистика на властта не бъде коренно променена, ако грешни-ците не бъдат изгонени мигновено по позорен начин от храма, ако…
Екзорсизмът винаги приижда, когато времето е „на свърш-ване“, когато всичко друго е опитано – без видима, ефективна полза, когато неспирно се нижат тягостни или плашещи пореди-ци от много „ако“. Твърде многото „ако“ могат да се решат само с един, решителен, но и единствено спасителен, жизнеутвържда-ващ жест – този на радикалната промяна, на смяната на властта, на прокуждането на елита. Елит, който досега е тънел или все още тъне в своето безгранично и фалшиво самолюбие, в не- обезпокояваното си тщеславие, в морално разложение. И всичко това, при положение, в което хората едва успяват да оцелеят, в една перфидна изобретателност, при безконтролно върлуващи антисоциалност, безхаберие и античовешка безчувственост на властта към страданията на народа.
Не е важно дали или доколко дадено управление е поразе-но и се нуждае от лечебните терапии на мистичното му „изправ-ление“. Взето в общия контекст на някаква по-разширена общес-твено-историческа темпоралност, то се възприема като експонат на всичко лошо и опасно, на всичко тленно, бренно и преходно, което е битувало или дори и сега битува в социалната историч-ност и всекидневност. (Така времето в прехода към демокрация, в което екзорсисткият попупист не е играл на трона на властта, е необходимата, но и достатъчната рамка, за да се аргументира присъствието му). В духовния свят на гражданите, на публично-стта трябва да легне сянката на Апокалипсиса, ако нещата про-дължават да вървят по старому, ако не се направи нещо ново и радикално, с всичките му последици.
Политическият и популисткият екзорсист трябва да се представя публично като фигура, която идва, когато протестите уж са заглъхнали, унинието е надделяло, безверието е превзело всичко. Той трябва да създаде усещането в гражданството, че има и мистична мощ, има непознати или неприсъщи на остана-лите политически играчи сили, че е свише надарен там, където другите са се провалили. Той трябва да възпламени тлеещото, да превърне жаравата в истински пламък и огън.
Политиката и идеологията – дори атеистичните – не се от-казват напълно, макар да не го признават публично, от услугите на мистиката, на нейните твърде богати арсенали, впечатляващи сценарии и секващи духа на публиката спектакли. Дори в секу-лиризираното общество, когато има драматични премеждия в неговата историческа и всекидневна жизнена тъкан, може да се намери място, време и внимание към мистичното.
Преправените вярващи, прикритите неверници и предре-шените грешници винаги са били възлюбен обект на оценки и присъди, предмет на безпощадно заклеймяване от страна на фанатично и на искрено вярващите субекти, както и най-вече на мистично отдадените умове. И тъкмо затова „търговците в хра-ма“ са и най-нежелани, най-презрени, най-пламенно или пък не-истово прогонвани от неговите свещен ни селения. А властници-те, управниците във всички исторически епохи и общества се радват на подобно „благоразположение“ – да бъдат разпознава-ни, оприличавани и признавани за търговци в храма на скрижал-ните човешки истини.
Популисткият дискурс не губи време да се възползва от трафарети, пуснали корени в човешката душевност и ментал-ност. Той с необикновено усърдие или с необуздан плам се стреми и опитва да се възползва от подобни подаръци, от дра-мата между доброто и злото, истината и лъжата. Той винаги страстно възприема и представя своето присъствие и проява ка-то акт на неизменно дълженстване, на възмездна справедли-вост, на възкресение и отмъщение за малтретираната и погуб-ваната истина.
Подобно на религиозния и популисткият екзорсист трябва да изглежда някак странно и необичайно. Той не бива да се въз-ползва от одеянията (физически, ментални, вербални и невер-бални) на онези, които са обсебени от злите сили и които той е призван да изцери. По-скоро той прилича или поне следва да предизвиква алюзии у гражданството, като наметнат с грубата власеница на пророка, отшелника, изолирания или самотен мъдрец. Затова и словата му не бива да са така перфидни и из-кусни, толкова преситени с лукавство, коварство, лицемерие, притворство, както те се привиждат в облика на властните упра-вници от отчаяните и препатилите низини. Това трябва да са груби, сурови, но праведни и верни истини и слова – такива как-вото те са в реалния живот. Затова и жестовете на популисткия екзорсист трябва да са разбираеми, близки до душата, разсъдъ-ка на обикновения човек, на човешките маси. Каквото трябва да им каже, той ще им предаде ясно, категорично и емоционално наситено.
Екзорсистът не върши своето свято дело пред погледа на другите. Той не обяснява никому „секретите“ на своите знания и умения, нито технологията на необичайните си мистични спосо-бности и занимания. Неговите умения и таланти не са за всяка уста лъжица, не са за всеки човешки разсъдък, пък и не е нужно той да ги обяснява или коментира пред масите. Неговата тера-пия се провежда в усамотение, в което присъстват само той и неговият обект-предмет на екзорсистките му процедури/терапии. Множеството трябва да е отвъд, да е навън. То трябва да е явно обладано от неистово очакване, от преждевременна възхита, от неудържим или трудно обясним захлас от предстоящото чудоде-йство, да е тръпнещо до изнемога, за неговото сътворение.
И политическият екзорсист никога не говори подробно за своите властови технологии. Той също заявява и обещава: като дойда на власт, ще видите как стават чудесата, как всичко се променя към по-добро, как болното тяло на държавата и духът на обществото бързо се възмогват; няма какво да ви обяснявам как ще се случи това, понеже то не ви засяга, а за всички вас най-важен е крайният, при това гарантиран резултат! Имайте вя-ра и ще се убедите; малко остава да заветния край – стига да сте с мен, да ми имате доверие, да вървите натам, накъдето аз ви водя!
Затова популистът екзорсист не се лишава и от възможно-стта или от услугите на конюнктурата, за да демонстрира публи-чно, че той е онзи, когото множеството припознава или приема като „нашия човек“. И постоянно повтаря това, съзнателно не ос-тавяйки каквито и да са следи на суета, на прекомерно или поне на дразнещо самочувствие, които пък да предизвикат обикнове-ните хора да се усъмнят, дори да се противопоставят на замис-лите му. Това, разбира се, невинаги е лесно постижимо.
Въпреки тези особени маньоври, екзорсистът не се предс-тавя и като послушен, смирен, пасивен или угодливо съобрази-телен индивид. Това, което му печели верни поддръжници, много уважение, почит или временна слава е неговата демонстрирана непоколебимост, решителност или непреклонна последовател-ност, почти фанатична увереност в правотата на собствените идеи, помисли, чувства или решения. Тук популисткият екзорсист не може сам да разкрива своите достойнства. За да говори и обществото за него, за да е постоянно във фокуса на внимание-то и интереса на публичността и медиите, той следва неуморно и настойчиво да възпроизвежда своя публичен имидж, мнения, оценки и нагласи, че е този, комуто е предопределено нещо грандиозно, исторически значимо. Така както постъпва и всеки екзорсист, който не оставя на другите грижите за своята репута-ция, популярност или авторитет, а намира начини или средства сам да се погрижи те да не пострадат, а да растат.
Както мистика, и популистът никога не страда от липса на самочувствие и самомнение, стигащи до неподозирано тщесла-вие, от отсъствие на скромност, заради своята публично експо-нирана прозорливост за случващото се в живота. За тях не съ-ществуват и други равни, защото винаги се изживяват като бого-равни, богоизбрани, предопределени от времето и историята. Те не познават свенливостта и срамежливостта, защото са си-гурни, че съдбата им е отредила мисията на борци. Борбата си е мъжко занимание, затова и популистът екзорсист би следвало всячески да демонстрира своята мъжественост. Тя е част от не-говия ореол, който го прави примамлив, приемлив за народа. Народите във всички исторически времена и общества са обича-ли силните характери, „лудите глави“, онези, които дръзват да превърнат невъзможното във възможно, а и да превърнат чудо-то в действителност. Мъжкото начало в историята, митологията и религията се е асоциирало с твърдата десница, с неустраши-мата и решителна воля да се преодоляват всякакви прегради, да се премахват вековни бариери. То няма нищо общо с онези жен-човци, които са спотайват или хленчат в коридорите на властта, които вечно се оправдават или не смеят да поемат ясно и кате-горично отговорността за своите помисли и деяния.
Екзорсистът винаги е отделен, различаващ се самостоя-телно и доброволно персонаж, самотник, различен от останалите типажи в драмата на времето, на сцената на историята. Затова той трябва да се уповава на своите сили и таланти.
Мистикът в качеството на екзорсист и популистът винаги искат да напомнят за себе си – по всякакъв (възможен или не-възможен) начин, по всяко време, а и на всяко място. Те знаят, че хората лесно могат да се убеждават, когато нещо постоянно им се повтаря, когато безконечно се въртят неговите образи или „логични аргументи“. Те никога не се притесняват да се самоп-редставят или да демонстрират своите чудни склонности и спо-собности – преди всичко и най-вече с помощта на думите, слово-то, речта, на специфичния им и твърде „ефектен“ език. Мистика-та винаги се базира на играта с илюзорността, на умелата екви-либристика с привидностите, на марионетния театър с превър-натите форми, на отчуждението от истината и на трогателния – чак до сълзи – екстаз на лъжата и фалша. Тя залага твърдо на вярата в чудото, което, въпреки всичко в този живот, независимо от упорствата и съпротивите на властта, може да отведе до обе-тованите брегове, до миражното приватизиране на някакви бле-нувани оазиси на социален просперитет.
Популизмът не може с лека ръка или с волно сърце да се лиши от подобна възможност – за него това е равносилно на са-моубийство. Ето защо той с упоение и настойчивост публично демонстрира, че влага, че отдава всичко от себе си, за да може да формира по своему, да тиражира и вкостенява тези измамни представи и решения в публичните мнения, вкусове и нагласи.
В преломни и размирни времена обществото е пренаселе-но от всевъзможни фантасмагорични образи, повествования и послания, а популизмът доста умело се възползва от преумора-та на публичните сетива, от пренаситата с политически или по-литизирани наслоения, от приспаната бдителност на част от гражданството.
Както споделя Ницше, на приспаните сетива трябва да се говори с крясък, да се плашат те с кръв или сълзи, за да приемат „истинния“ път, за да се подчинят и преклонят пред силата и умисъла на Волята за власт. Затова и популизмът винаги бързо отива „отвъд морала“ и акостира на пристаните на скандала. Той много по-лесно отдава вниманието или пък предпочитанията си на скандалното, вместо на моралното, макар че нерядко се опи-тва и да преоблече набързо и доста нескопосано първото в одеждите на второто. Затова Волята за власт на популизма, на неговите ратници и войници не се отказва и от гръмогласното публично слово, от неговата неизтощимост, често стигаща пре-дела на досадно възпроизводима и отегчителна баналност. Но и Бруно Латур показва, при това убедително, че няма по-голяма власт от тази, която принадлежи на баналното. Понеже тя е власт на това, на което сякаш вече не обръщаме специално внимание, с която толкова сме свикнали, че даже не я забеляз-ваме; тя не ни изненадва, възторгва или плаши с нищо свое. Как тогава популистът да си позволи неблагоразумието или безуми-ето да пропилее такъв шанс, да прахоса такава възможност – да се превърне в банално повтаряща се част на всекидневието? А нима религиозният екзорсист се помирява с неприятната участ да е смятан само за реликва от миналото, за атавистичен прида-тък от амортизирани и отречени политически технологии, а не за съдбовно неотменна, дори и за банално потребна, належаща или спасителна, значима фигура?
Какво повече, какво по-хубаво за една власт – била тя и символичната власт на популистко ориентираното попълзнове-ние! Какво по-изгодно от това за възхода и привлекателността на популизма от умението, дарбата му да превръща баналното в нещо изключително и, обратно, изключителното – в блудкава или в отблъскваща баналност, която може да се премълчи или да се употреби „както трябва в случая“. Банализирането обаче има и друго измерение, което засяга също и опонента, противни-ка и врага на популиста. Това измерение е свързано с обезлича-ването и преоценяването на другия, на Властта и Управлението, на политическия конкурент. Банализирането на Властта винаги е съпровождано от нейното явно или потайно, публично огласява-но или неартикулирано описване, квалифициране, озлочестява-не и оскверняване – дори до непонятност.
Мистиката (исторически и актуално) безрезервно разчита на чудодейството на словото. Тя доказва по най-самоотвержен и всеотдаен начин, че с магията на речта, с вълшебството на ня-колко абракадабри става възможно (дори в пределите на обоз-рими времеви хоризонти) да се отвори друм за истината или да се отприщят бентовете за накърнените или за удавените от вла-стта права и свободи. За нея единствено умелото, а и впечатля-ващото, жонглиране с няколко думи – нейните атрибути – е всич-ко онова, на което тя може да разчита в един такъв момент. Те са всъщност нейната скромна инвестиция, зад която обаче се спотайва огромният залог за евентуални и неимоверни печалби във или чрез властта. Библейската и животосътворяваща сила на словото не значи, че то не може да се експлоатира по друго – „второ направление“, което е свързано, подвластно на сатанинс-кото начало. На това „ва банк“ залага и популизмът.
Екзорсисткият патос на популисткото слово е флагрантен пример за това присъствие и проява на мистичната стихия на думите. Те в момента са единствените средства или оръжия на съпротива и на борба с омразната или ненавистната власт. Единствено те могат да разобличат нейните тайни или подли кощунства, нейната неподозирана низост, нейните спекулации или фалшификации с всичко свято за хората, и пр.
Убийствената или животосъздаващата сила на словото може да разчита твърдо на определена стилистика, а и на те-жест, като качество и количество на ползваните слова. Препрат-ките към религиозната митология са перфидни или неосъзнати. Както Бог не е многословен, но затова пък думите му са с необи-кновени последици, така и популистът се възприема и вживява в подобна роля. Нему също е непотребна лъстивостта на словоб-лудството, разгулната перверзия или коварността на словооби-лието. Още повече че не само в религиозните наративи, но и в литературата и други жанрове Сатаната, Велзевул, Луцифер, Принцът на мрака, Дяволът се представят за сладкодумни, при това многословни, умеещи да опиянят, заблудят с думите си, ге-рои.
Възползвайки се от подсъзнателно отложените и несъзна-телно затвърдените в разсъдъка на хората стереотипи, популис-тът се опитва да прокара демаркационни линии, да издигне и пу-блично демонстрира китайска стена между своето и това на вла-стта слово. Едното слово (неговото) е неимоверно просто, впе-чатляващо стегнато, лишено от всички излишества, откровено призивно. То е и категорично безкомпромисно, ясно, бързо и ле-сно разбираемо. Другото е засукано, разтегливо, приспивно и замайващо като песните на сирените, които в митологията могат да отнемат разума на героите, на аргонавтите; или словото в ре-лигиозните повествования, което принадлежи на инферналното начало, и което е противоестествено, античовешко, понеже е и против святото начало.
Популистът всячески се стреми да създаде усещането, трайно да остави впечатление у публиката, че не количеството, а качеството на словото е което уязвява или, обратно, възвелича-ва неговия притежател и ползвател. Истината невинаги се нуж-дае от протяжни кервани от думи; понякога й трябва само много малък, дори оскъден набор от няколко слова, за да блесне в не-предполагаемото си величие за онези, които са слепи и глухи за нея.
Както за екзорсиста, и за популиста не са нужни много думи – трябват им само спешно призовани заклинания, формули, кои-то осветяват (както и това да се разбира) неща от живота, реал-ностите, нравите или обстоятелствата във властта. Клиширането и шаблонизирането на такава реч стават и непреодолими. Всъ-щност, подобно „осветяване“ е амбивалентно. От една гледна точка, то „осветява“, като разкрива и разобличава беззаконията и престъпленията на властта – истинските, а и изфабрикуваните за случая. Популисткото слово винаги умишлено си намята ман-тията на публичен съдник и екзекутор на миазмите на властта. То се вживява в битността си на единствен и правоверен проти-вник на лъжата, самоотвержен защитник на истината. От друга гледна точка, това осветяване подсказва и настойчиво натрапва „осветяване“ на собствената логика, на своите предложения, ва-рианти за корекции и изправяне на управлението. Такова „осве-тяване“ се базира единствено и само на принципа „или/или“, на тоталната конфронтационност, на неизменна имунна несъвмес-тимост между властовите/управленските логики и прагматики на функциониращата власт или на нейните отявлени и готови на всичко популистки критици и отрицатели. Подобна стилистика няма нищо общо с пространните, протяжните и монотонните описания на ситуацията. Тя разчита не на дескриптивния, а само на прескриптивния патос, на онова, което принадлежи на запо-ведното, ултимативното или на командното послание, стигащо до крайностите на заклинателното.
Още Еманюел Левинас обръща внимание на силата и оре-ола на заповедното слово, което съдържа и прокламира истин-ността в себе си. При него то е свързано с легитимацията на ху-манистичен, морално-етически етос на тоталната загриженост за човека, за безпределно отдаване, съчувствие или съпричастие към другия.
При популисткия екзорсизъм обаче, заповедното слово не се ангажира с такива непомерни или отчаяни човеколюбиви ми-сии и рамки. То винаги различава своите от другите, различните или чуждите, като страстно и последователно ги квалифицира и типологизира – всеки според заслугите, отношенията му спрямо субекта на популизма. Това квалифициране може да стига до невероятни размери на обобщения, които са драстично разми-наващи се с истините или с реалностите. Но то е посветено на превземането на властта и вече в това си качество е солидно обременено със утилитарност и нескончаема инструменталност.
Генерализациите могат да предизвикат и скандали, в който неморалността постига олимпийски резултати. Примерно, когато се твърди, че всички членове или симпатизантите на партия, главен противник на популистката формация или на нейния ли-дер, са аморални, престъпници, мошеници, безчестни и престъ-пни създания, на които не бива да се вярва, не бива да се общу-ва, да се върши нещо заедно. Нали и екзорсистът в своя транс или сеанс също обвинява всички онези, които са изчадия или са се предали на лукавствата на Сатаната.
Във всяко заклинателно слово има видим или воалиран драматизъм, някакво специфично тайнство, което дава странни, подразбиращи се и иносказателни знаци за присъствието си. В заклинателното слово винаги се усеща и свръхнормативното те-гло на известна съдбовност, на нечия фатална предопределе-ност, на нещо, което е неизбежно, неотстранимо, предопределе-но или следва да се вземе за предрешено. За всичко това роля и значение добиват и емоционалните импрегнации на популист-ко/екзорсистките слова. Последните трябва да създават изобра-жения за реалностите, нравите по „върховете“ и „низините“, кои-то интуитивно отвеждат към съответни проблематизиращи фоку-си и интерпретативни матрици.
Емоционалността на екзорсистко-популисткото слово трябва да облекчава и насърчава визията за действителност, която се намира в транс – по вина на властниците, и според уси-лията на популиста. Ако първото е негативно натоварено откъм чувства и преживявания, то второто следва да притежава пози-тивен смислов и емоционален товар, а и да въздейства върху трактовката на всичко, което се е случило, случва се или предс-тои да се случи. Както религиозният екзорсист се нуждае от осо-бена емоционална атмосфера, така и популистът екзорсист има потребност от такава. В нея разумът трябва да отстъпи пред всекидневния пред/разсъдък, пред впрегнатата в нечии сцена-рии или фабули социална психика.
Всички проблеми стават мигновено решими, стига да се повярва в пророческата сила на предлаганите идеологеми, па-роли на възможни промени, наложителни социални трансфор-мации. При това казани по човешки, простовато и непретенциоз-но, както нормално си разговарят простосмъртните, страдащите хора.
Мистиката създава впечатление, че зад простото нещо мо-же да се крие нещо извънредно сложно, както и че най-сложните неща са в състояние да се постигнат и по удивително елемента-рен начин. Затова и популистът-екзорсист често използва кратки словесни щампи, чрез които той се опитва да обяснява и най-трудните за разбиране неща, събития, процеси и тенденции в социума. Това е и неимоверно лесен, простоват и някак си оста-вящ впечатление за „прегледност“ начин или изказ. Всичко в него трябва да изглежда или поне да се привижда като бързо проумя-но, всестранно оценено, съобразително или детайлно проанали-зирано от субекта.
Приказната семплификация „Сезам отвори се“ набира ско-рост и намира истинско потвърждение в популистката ментал-ност, чувствителност, вербалност и прагматичност. С малко и прости думи става възможно да се проникне или да се превземе „светая светих“ на историята, да се разсечат гордиевите възли на обществото, да се напипа истинския пулс, да се проумеят причините за аритмиите на времето. Така се оказва, че няма нужда от многословия или теоретизации: всичко е просто и ясно, всичко е достъпно и постижимо, стига само да се повярва безре-зервно в тези думи. Та нали всяко многословие и всяка теорети-зация са само начин за увъртане или прикриване на проблемите, на равнището или на формите на тяхното не/решаване, от стра-на на управлението или на Властта, която е „изправена до сте-ната“. Затова и не трябва да се вярва на думата на Властта – тя е изначално обременена, априорно предпоставена и представе-на като греховна или погрешна, като напълно неистинна, прикри-та, неспасяема или пагубна.
Всяка власт, освен собствената, може да се представя и като магьосническа или като омагьосана от зли сили, като гнусно свърталище на пороци, пирамида от изкусни и изкусителни спе-кулации, пантеон на лъжата, фалша, неверието и неистината. Така изобразена, всяка власт може да прилича на разгулна вак-ханалия на злото, сатанинското и оскверняващото начало. Така нейното единствено, а и нормално състояние е пагубната й па-тология. Всяка власт, към която популизмът насочва копията на критика и стрелите на омраза, се представя на гражданството като лишена от добродетели, качества, умения, способности и воля да стори нещо в името или за благото на подвластния й на-род. Тя следва неуморно и безостатъчно да се визуализира като отблъскваща вакханалия на злото, порока, безнравствеността и безчовечието, като тотално ампутирана от всякакъв свян и срам, от всяко чувство за мярка. Тук изискваната, логичната и аргумен-тираната политическа рационалност внезапно или порядъчно започва да се губи в пущинаците на противоречиви изказвания, на несвързани безсмислици и приумици, на опростяване и опро-стачаване на предлагани „ходове“.
Превзета от Луциферовското, от „Принца на мрака“, всяка такава власт следва да бъде експонирана като корумпирана или като потенциално продажна, безмерно развратна спрямо общес-твените интереси. Та нали Велзевул непрестанно подмамва или купува грешни души, и то само чрез посредничеството и любез-ните услуги на корупционните практики – нещо свято да се про-даде или проиграе в замяна на нещо измамно, коварно или тлен-но. Затова и дамгата за корупцията, която трябва да се съзре, публично да се наложи с безпощадност върху тялото на власт-ниците, е неотменен дълг или вечен репертоар в попълзновени-ята, в социалните подстрекателства и съмнителните подвизи на популизма. Независимо дали изобщо има достатъчно конкретни факти, солидни основания за твърденията и обвиненията му спрямо управлението, относно знакови фигури или институции.
Няма дим без огън, а пък и щом нещо се говори, то не е без основание! Още повече, ако и други – наши или чужди – споде-лят едно подобно безпокойство.
Такова размиване неосъзнато/подсъзнателно гради в чо-вешката душевност и в изтерзаната й битийност паралелно ам-бивалентни впечатления. От една страна, това са впечатленията за пълния разрив, за огромната дистанция между различни све-тове – тези на желаното и дължимото, което е свято и осветено, спрямо тези на реалното и битуващото, представени, подразби-ращи се като неизменно покварени, непоправимо грешни, отблъ-скващо профанни, нечовешки и гибелно обречени. От друга страна, политическият екзорсизъм оставя в публичността впеча-тления за моментна близост, наложителност от разправа между сакралното и профанното, между човешкото и нечовешкото, между проказите на властта и изцерителния радикализъм на не-йната непримирима опозиция, решена на всичко.
В тази странна амалгама на близко и далечно става въз-можен, а и неизбежен сблъсъкът и разривът между политически и идеологически идентичности. Едната от тях – тази на различи-мия или на прикрития популизъм – страстно и настоятелно пле-дира, че призивът на времето, апелът на историята, воплите и страданията на обществото, тегобите и отчаянието на масите са тъкмо онези, които я насърчават и задължават. Тя е излязла на историческата и обществената сцена заради призива на обез-правения и обезвластения, въпреки своите свещени права и свободи, народ.
На другата идентичност популизмът вменява, че е сляпа и глуха за всичко случващо се по нейна вина, че е и няма спрямо искането да „каже истината“ – пълната и цялата, разголената и потресаващата истина за сега случващото се и пр.
И религиозният, и политическият (популисткият) екзорси-зъм се „славят“ с нещо особено – с невероятна оскъдност на персонажите в драмата по изцелението на загубилия душата си и на неговия спасител. Този мотив или рефрен е привичен и при двата типа на специфично екзорсистичните умонастроения и по-веденчески маниери.
При религиозния екзорсизъм чудото обикновено следва да се осъществи и като естествено и логично следствие от способ-ностите и деянията на екзорсиста. То не е колективно и всена-родно деяние, макар народът да има участие. На арената в гла-диаторска битка и в странен двубой са само двамата – екзорсис-тът и неговият противник, обсебеният от злите демони, от власт-ните и властолюбивите бесове, субект. Никой друг, освен двама-та, не бива да взима участие в тази процедура. Всички останали притежават само второстепенни или поне поддържащи роли. И при това „грешникът“ трябва принципно да е в позицията и ста-туса на пасивно същество, което да е обект на перфекционизма на екзорсиста. Единственият избор, който той трябва да стори, е само да се подчини на неговия повелител, на екзорсистката сце-нография или процедура на терапията, да се вслуша безусловно в думите и заклинанията, да следва безпрекословно с действия-та си командите на онзи, който мигът е предпочел за свой избра-ник. Ако той – грешникът – си позволява някакви волности и реа-кции, това само още повече мобилизира, насърчава волята и дарбата на екзорсиста. И тогава той с още по-голям ентусиазъм, воля или мощ се опитва да прогони злите бесове, да прокуди об-себващите или обладалите човека демони.
При популизма, взет в качеството му на политически екзор-сизъм, в образа на „грешника“ обаче може да не е вместен един-ствено и само типажът на властта. Както вече бе споменато, там също могат да се поместят и редица други, свързани или, обрат-но, отритнати от властта персонажи, които (в конкретния случай) вече донякъде се явяват и конкуренти на популизма.
В нашето смутно и разпътно обществено-историческо вре-ме, което е време разделно на демократичния преход, релефно виждаме образите на популизма като неистово вторачен в няка-къв изначален и единствен противник, враг – вместилище на всички възможни пороци или уродства на политическата и чове-шката природа.
Тази неотстранима, сякаш предизвестена, самотност на двамата главни герои – „грешникът“ и „спасителят“ – е и пищно гарнирана с оскъдността на една тривиалност на образите или на позициите, които популистът лансира публично. Така всички отговорности и вини са приписани или вменени на „грешника“, докато всички шансове или потенции за „избавлението“ от прок-лятията на властта, от нейните безумия и престъпления са да-дени в ръцете, във волята или съобразно разума и сърцето на „спасителя“. Неговото слово не само е праведно или истинно; то е и спасително, понеже носи присъдата и екзекуцията на онова, което е призвано да се промени тотално и даже да умре, ако не се подчини на екзорсисткото слово.
Рефренът и при религиозния, а и при политическия екзор-сизъм неизбежно и неспирно се опитва да натрапи мотивите за месианското проявление на свята или осветяваща с пришестви-ето си обществено-исторически реалности, обстоятелства и нра-ви фигура. Както при религиозния, така и при политическия ек-зорсизъм пред взора на хората, пред публичните сетива се съз-дава визия за спасително призвание, за фатално призоваване на фигура, лишаването от която е равносилно на сигурна гибел за тялото и духа – безразлично дали те са на човешкия/социалния организъм.
Месианизмът флагрантно проличава в тоталното или нес-пирно експониране пред публичността на фигурата на „пророка“, водача, прорицателя, съдника или на екзекутора на битуващото в реалността. Наднормената за обичайните времена, реалности, обстоятелства и нрави персонификация на тази фигура тук вър-ви ръка за ръка с обезличаване на всички негови следовници и единомишленици. Така пред публичните сетива изпъква една и съща фигура; всичко е свързано с нея, всичко зависи от нейните желания и сили. Всички други персонажи, независимо от ранг и значимост, дори когато са нейни верни съратници или сподвиж-ници, сякаш се оказват приемливи в нейната сянка, през призма-та на нейното властно величие, социално присъствие или прояв-ление. Инак никой не би могъл да ги разпознае или да ги приз-нае. Техните думи трябва да са като звучно ехо на нейните сло-ва, копие на нейните дела. Тя е, която вижда в невидимото, раз-бира непонятното за повечето простосмъртни, която е способна да чертае и гради бъдещето. Никой от общността не бива да съ-перничи по автономност на лидера, да коментира критично него-ви слова, жестове и постъпки. Така както и религиозният екзор-сист не дава отчет за своите дела на множеството, нито пред он-зи, когото следва да „спасява“.
Нещо повече, политическият екзорсизъм на популизма, по-добно на своя прототип – религиозния – разчита на чудото, което пък обаче налага и изисква за своето проявление и признание някакъв чудодеец. Фигурата на екзорсиста е в такава роля – на чудотворец, който единствен е способен да стори това, което другите не могат. Такова чудо винаги следва да се прояви в би-тието, да се възмогне над умопомрачения разсъдък на обсебе-ния, под формата на провиденциално или на харизматично при-шествие на нечий силует, на героичната фигура на популиста – обикновено това всъщност е и извисената над обстоятелствата фигура на лидера на такава политическа или партийна форма-ция. Както в религиозния, и в политическия екзорсизъм, чудото следва публично да се представи най-напред и преобладаващо в езика, в нескончаемата реч на „лечителя“, нагърбил се с труд-ната мисия „да прогони силите на злото“.
Разбира се, както в религиозния, така също и в популисткия екзорцизъм повечето опити не водят до очаквания успех за пъл-но изцеление на блудната душа – пък било то и душата на Вла-стта. Това обаче никак не пречи на религиозния и на политичес-ко-популисткия екзорсизъм да продължават упорито, самоот-вержено, натрапчиво, без да се съобразяват с реалностите, пуб-лично да демонстрират своите изключителни дарби, съдбовна потребност за обществото или за сакралното.
Както знаем, от исторически и от собствен горчив опит, чу-десата се случват много рядко. Но когато времената, обстоятел-ствата и нравите са объркани и тежки, тогава и вярата в чудеса-та някак става по-напориста и много по-плодовита в своите коп-нежи и брътвежи, в своите фантасмагории или утопични визии. Нужно е само определено време да изтече, за да се проумее до-статъчно ясно, за да се усети доста осезаемо горчивият привкус на измамата и подвеждането по прелестта на чудото. А тогава идва и времето на разочарование от „чудотвореца“, в когото са повярвали, а и времето, в което вече никой няма да вярва в не-говите обяснения или оправдания. Защото те вече ще са със статута на Властта, а и понеже други екзорсисти ще са в правото си да се появят на сцената, за да потърсят и сметка на този „чу-дотворец“.
