Белетрист, публицист. Завършил е
СУ „Св. Кл. Охридски“, специалност „журналистика“. Работил е като редактор и кореспондент на Радио „София“, във в. „Литературен фронт“, сп. „Септември“ и сп. „Летопис“. Автор е на книгите „Тежките дядови ботуши“, „Село без кучета“, „Момчето и лисицата“ и др. Член е на СБП. През 1995 г. е удостоен с Годишната награда на Съюза на българските писатели. Носител е на наградата „Николай Хайтов“ (2008 г.) за сборника с разкази „Отвъд стария мост“.
Един от първите апостоли на социализма в България и строител на партията — Георги Кирков-Майстора, е не само забележителен политически мъж на своето време. Той е голяма личност, всестранно надарен човек, към когото природата е била щедра както към малцина. Майстора съчетавал у себе си качества на политически деец от най-висока класа, на трибун и полемист, белязал цяла епоха в ораторското изкуство, на поет, публицист, сатирик, темпераментен вестникар.
И днес, след толкова години, на първомайските манифестации се пеят неговите песни, тези безхитростни химни за прослава на труда. „Дружна песен“ и „Работнически марш“, издържали суровата десетилетна проверка на времето, имат завидна съдба, хората отдавна не знаят техния автор, станали са като песните, изпети от народа и останали завинаги негови. Ако Майстора беше оставил само тях, пак щеше да има място в сърцето на народа. Но къде по-голямо, разностранно и внушително е неговото дело.
Към всичко това нека прибавим и личното обаяние, оная магнетична сила, с която привличал хората към себе си. Жизнерадостен, весел, рядко остроумен и находчив — такъв бил той в обикновения живот, при всекидневните срещи. От него бликали шеги, закачки и остроумия и с това съвсем естествено и непреднамерено създавал около себе си атмосфера на бодрост, здраве и сила. Грабвал сърцата на хората, печелел много приятели и не само, и не толкова за себе си, а и за делото, на което беззаветно служел. Такъв си го спомнят неговите съвременници — и тези, които имали с него близка съдба, и тези, чиито пътища вървели твърде далече от неговия.
Христо Кабакчиев го нарича събирателна личност, защото като във фокус събирал всички добродетели на пролетарския водач, носел златно сърце, отворено за хората. „Той, който със своите грамадни способности — пише Кабакчиев — можеше да си осигури бляскава кариера и всички блага в буржоазното общество — отмина с презрение неговите съблазни и умря като сетен сиромах.“
Човек с грамадни способности! И нищо от това, което имал, не превърнал в лично благо, а с лекота и усмивка отдал в служба на другите. Не зная по-оскъден откъм вещи музей от двете стаички на улица „Бачо Киро“ в София, където до смъртта си живял под наем със семейството си Георги Кирков. Види се високият дух и голямата мисъл не се нуждаели от комфорт, по онова време те живеели и разцъфтявали по-добре в условията на спартанска строгост и простота.
Георги Кирков е оня партиен трибун, чието слово на политическата сцена на България в продължение на повече от две десетилетия е единствено по рода си. Пролетарска София обичала това слово, бликнало от една добра и щедра душа, и когато от фронта идва лъжливата вест, че той е убит, пред Народния дом се събрали огромни тълпи, те искали сами да чуят лично от Дядото, че техният любим Майстор е жив.
Ако техническите средства от онова време позволяваха да се съхранят речите и сказките, публичните диспути на Майстора, произнесени на работнически събрания и срещи, или от трибуната на парламента, където няколко години е народен представител, днес наследството ни от политическа публицистика би било с няколко тома повече. Ала особен вид публицистика, родена под напора на неповторима импровизаторска дарба, на мигновената реакция, изкована от жива реч, с една дума, бихме имали образци на ораторското изкуство. Когато се очаквала реч на Майстора в парламента — и заседателната зала, и галерията се изпълвали. Аплодирали го горещо не само неговите другари и съмишленици, но и буржоазните депутати, които не можели да устоят на словесната стихия на своя политически опонент. Макар че по думите на Симеон Радев малко преди това той им внушавал чувство за самоубийство. „Неговата реч — пише той — е единствена в нашата литература. Тя е една невероятна, при това безкрайно приятна смесица от научно звучащи фрази, употребени без педантизъм, сякаш с един вид ироническо извинение, от популярни остроти, литературни цитати, пословици, басни, притчи, нещо шарено, живописно, дяволито, всякога умно и почти всякога весело.“
Десетилетия по-късно, вече от върха на една патриаршеска възраст, Симеон Радев отново в спомените си ще се върне към Кирков, за когото ще сподели, че бил човек с френско „еспри“. Френска душевност, сиреч изтънченост, артистичност. Но у Майстора тя била особена, нямала нищо общо със салонната артистичност на първенците на буржоазното общество. И това не е могло да не направи впечатление на един дълбок и проницателен човек, какъвто бил Симеон Радев.
Георгикирковската артистичност не е прост дар божи. Той е един от ерудираните люде на своето време, с разностранни и дълбоки интереси и с богата култура. Няколко години учи в Русия, в Южнославянския пансион в Николаев, черпи направо от земната, реалистична, социално и политически ангажирана руска литература, от руското изкуство. Това е времето на Толстой, Тургенев, Салтиков-Шчедрин, Достоевски, на цяло съзвездие от дарования от световна величина, време на революционно-демократични и хуманистични идеи, на нови веяния в политическия живот, които прониквали и зад високите стени на пансиона. Съвсем не е случайно, че още тогава шестнадесетгодишният пансионер в писмо до своите близки пише: „Аз бих желал и горещо желая да проживея своя век в жежки вдъхновения, които ме сполитат сега, в ранни години…“ И при него става онова, което често се наблюдава при даровитите хора: още в „ранни години“ открива себе си, своето призвание, избира си път в живота. И една показателна подробност: в същото това писмо като на шега се подписва Майстор Гочо Зулямът (зулям е арабска дума и означава бедняк). С този псевдоним по-късно ще подписва своите фейлетони, разкази и памфлети, „Майстора“ измества кръщелното му име, то става част от колоритната му фигура в политическия живот и изразявало уважение и признание, то било елемент на простота и непосредственост в отношенията с хората. Майстор във всичко, с което се залови, и зулям, сетен сиромах, какъвто си останал завинаги.
Но Георги Кирков прекарва и три години във Виена, където учи в картографски институт. А това е вече Европа, люлка на нови идеи, на големи класови вълнения, на високи духовни стремежи, тук получава своето марксическо кръщение, първите уроци по новото пролетарско учение за борба и революция. И всичко това във Виена, самата тя един архитектурен музей, една от световните столици на музиката и изкуствата.
Завърнал се в родината, където байганювщината вече се е заела да ръфа възрожденските идеали за чиста и свята република, той бързо и безпогрешно намира своето място в сложния обществен живот: със същата артистична лекота зарязва кариерата на военен картограф и преминава на служба на социалната революция в името на „работния народ“, на „пролетариите“, на тях посвещава всичко, което има — ум, талант, енергия.
Артистичност, но от особена боя
Георги Кирков ни е оставил единствена художествена книга, с която трайно присъства и в българската литература. Тази книга — „Дремиградски смешила“, хумористични разкази и фейлетони, се ражда при необичайни обстоятелства. В неговия богат и изпълнен с разнообразна деятелност живот, тя е като един от многобройните „експромти“, на които той бил неподражаем майстор. А с този експромт той е първоначинател на революционно-пролетарската ни белетристика, в която герой е осъзнаващият се за промяна представител на „работния народ“. Макар с нея да остава верен на „жежките вдъхновения“, сполитали го в ранните му години, все пак той не е имал наум предварителното професионално писателско намерение да пише непременно книга. „Работнически вестник“, чийто главен редактор бил, имал нужда от подходящо четиво, но такова, което да отговаря на идейно-политическите, възпитателни и организаторски задачи на вестника. И като нямало кой друг, тази потребност запълвал сам главният редактор. Така се зареждат в брой след брой тези хумористични разкази, фейлетони, гротески, памфлети, под които стояли най-различни подписи: Марат, Есхил, Прометей, Ахасфер и, разбира се, най-често Майстор Гочо Зулямът. Те били в най-голяма степен ангажирани и авторът не само че не скрива това, а навсякъде високо провъзгласява своята класова принадлежност и идейна тенденциозност. Той следвал сатиричните традиции на Ботев и Алеко Константинов, но езикът, смехът, героите, цялата негова поетика са нещо ново. Безобидно закачлив, другарски глумлив и ласкав е Майстора, когато описва своите любими герои Ганчо Гайлето, Пройчо Гурбетя, Найчо Чукът, чиито образи взема направо от живота и пред които един ден искрено ще изповядва: „За нищо на света, мои скромнички и простички герои, не бих се съгласил да ви подменя с бъбривите нищожества на земята.“ Но сатиричното жило и смехът стават безпощадни, когато бъдат насочени срещу политическите шарлатани, срещу „мръсната буржоазна пяна“, хищните и продажни „лъжци и безсрамни хайти“, изплували на гребена на обществения живот.
Скромното по обем литературно наследство на Георги Кирков показва, че е роден писател, с вътрешна нагласа и сетива на голям сатирик. Имал е голямо бъдеще. Но неговият дълг на социалистически
партиен деец го призовава другаде и той отива там, където бил нужен на класата и идеите, на които се бил обрекъл. Но където и да бил, трудова България горещо обичала и вярвала на своя Майстор, който сеел бодрост и оптимизъм, и който по думите на Георги Димитров бил „първият тръбач на пробуждането и организирането на българския пролетариат“. Обича го и днес, него, тръбача и вестителя на бъдещето, чието литературно и морално наследство е толкова съвременно и толкова нужно!
