ПРОСТО СВИДЕТЕЛ

0
193

Някои бележки и размишления за прословутия преход

Поет, публицист, есеист, преводач. Бил е главен редактор на няколко централни издания. Работил е като първи секретар на посолството в Куба и съветник в посолството в Мексико, гл. секретар на СБП, зам.-председател на Съюза на тракийските дружества в България, вице­президент и президент на Асоциацията за приятелство „България — Куба“, председател и зам.-председател на Комисията на Висшия съвет на БСП за политиката на БСП в културата и за връзки с интелигенцията. Автор на над 20 художествени книги и на няколко с преводи на поезия и драматургия. Носител на нацио­налната Ботевска награда (2000 г.) и на наградата на СБП за най-добър роман („Възречени от Манастър“, 2001 г.)
Какъв преход? Какво бе преходът? Кои бяха и все още са неговите белези? Това са въпроси, които тревожат съзнанието на съвременника. И каква бе целта на прехода? Не ми се ще да ползвам политологическия език, защото би било цинично с безчувствена наукоподобна терминология да разнищвам истинските измерения на най-продължителния в новата ни история период на разруха. В българския живот се натрупаха морални и материални злощастия, крушения на идеалите, унижения на гражданското достойнство, нетърпимост към довчерашни приятели, съратници, партийни другари. Сякаш чумав вятър премина през отечеството и срина всичко, създадено като напредничава държава и напредничава нация. Логично разпадът на държавата и нацията предопределиха разпада на личността. Дори една красива мечта — мечтата да се роди деветмилионният българин, така зрима през осемдесетте години, се превърна в химера. Сега проблемът е как българите в България да останат първенствуващ етнически елемент.

Днес е безпощадно ясно, че целта на прехода бе да попречи на социализма да се обнови! Защото, както писа Александър Лилов, бъдещето на социализма е в социализма на бъдещето!

Именно от тази гледна точка се отправям към началото на тези двадесет години, които наричаме преход. Не ме интересуват досадните анализи и дълбокоумните заключения на една група публични личности, които са си присвоили правото да създават обществено мнение. Но какво обществено мнение може да възниква и да въздейства в страна, където обществото няма обща цел? Аз съм просто един свидетел на прехода, но това означава, доколкото се изживявам като български интелигент, че най-трагично преживявам злокачественото състояние на разума, когато голяма част от интелигенцията се солидаризира не с онеправдания народ, а с преуспяващия безнравствен елит. В началото мислех, че това у нас е временно явление, привнесен от другаде опит за оцеляване, но днес съм принуден да направя много горчиво заключение, а именно, че политическата класа, набързо създадена от разнороден и не най-качествен човешки материал, набързо бе превърната и в институция на общественото мнение. Методологията на общественото мнение се изроди, вижте слугинажа във вестниците, обърнете внимание на лакейското поведение на телевизиите. И на просташкото меценатство, което и в делник, и в празник подпъхва в сутиените и бикините на развилнелите се шоузвезди банкноти на стойност, надвишаваща годишната пенсия на един инженер или на един учител. Това е също израз на злокачественото състояние на разума, особено при тъй изобилната информация за жалкия светски живот в най-бедната страна на Европейския съюз. И така, аз съм просто свидетел на незабравими подробности от прехода. В моята професионална сфера наблюдавах как някои публични личности преминаваха от едно свое състояние в друго, но не защото се подлагаха на очищение духовно, да кажем, и не защото се добираха до лелеяна своя мечта, а просто защото хукнаха да показват верноподаност към нови господари. Своеобразно късно свидетелство за подобни преображения е публикацията през ноември м.г. във вестник „Галерия“ на доносите на известния и със светското си име агент на ДС „Димитър“ за художника Борис Димовски и писателите Радой Ралин и Дончо Цончев. Единственият от тримата, който можеше да реагира лично, постъпи по неочакван за мен начин — в публикация в същия вестник той заяви, че е знаел за доносите срещу него, но си остава приятел на доносника. Реално има основания, защото написаните от агент „Димитър“ махзари представляват всъщност твърде благоприятни характеристики, и то такива характеристики, с които навремето се получаваха всякакви облаги — и поне Дончо Цончев ги получаваше. Любопитното е, че публикуваните доноси като уж изобличения на антидържавно поведение са нищо в сравнение с изявленията по време на прехода на цяла поредица нашенски герои за епичната им борба против тоталитаризма по време на самия тоталитаризъм. Спомням си, че Дончо Цончев, например, понякога се появяваше в писателското кафене с ловджийска униформа и с пушка. Наивно съм си мислел, че отива на лов, а той — според внушенията, които понастоящем прави на читателската публика — отивал на бой…. със своите собствени вятърни мелници. По време на прехода драматургът Георги Данаилов бе твърде активен в разобличаването не на тоталитарния режим, а направо на комунизма — той се целеше по-високо. То не бяха интервюта по вестници, екрани и микрофони, та дори цяла една мемоарна книга с удобното заглавие „Доколкото си спомням“. Не щеш ли, Комисията по досиетата извади името му от архивите на МВР като агент на тайните служби. И доколкото пък аз си спомням, веднага на другия ден bTV в сутрешното си предаване отдели твърде много златно време, за да ни покаже как Жожко — така го наричат приятелите му, за някои от които навярно е донасял с псевдонима Андрей — опровергава и опровергава неопровержимото, опитва се да ни обуначи с проститутска невинност. При това не той бе дошъл в студиото, а бяха изпратили при него подвижна телевизионна станция — на сто и повече километра от София. За да ни покажат един доносник и лъжец. „Ах, да — възкликна той, — сега се сещам, те са ми приписали за мой псевдоним името на Андрей, който е герой от първата ми книга…“

Двойственост и корист проличаха у подобни хора още в началото на прехода. Странното е обаче, че те поискаха и нещо повече — да бъдат институционализирани като интелектуален елит на нацията. И наистина повярваха, че са елит. Както повярваха, че е много престижно да те изберат за „Мъж на годината“ в някакъв световно неизвестен провинциален американски културен дом. Повярваха не защото са почти същите хора, които искаха да минат и за елит на тоталитарния режим, а защото покрай гъдела от медийната си популярност не доловиха, че се отдават на посредствено нехудожествено съчинителство и заеха откровено зависима от политическата конюнктура гражданска позиция. Едни от тях си променяха биографията от изявление в изявление (Дончо Цончев), други си приписваха нови и нови геройства против тоталитаризма (Марко Семов), трети ефектно и публично се отричаха от убежденията си (Марко Ганчев), четвърти…. И при най-голяма снизходителност трудно бе приемана за елитарна естрадната поезия на Недялко Йорданов („Ванечка“), лишената от художествени образи и претоварена със злободневни тези драматургия на Стефан Цанев („Пир по време на демокрация“), посредствените киносценарии на Георги Мишев („Дунав мост“). Опитите към този елит да се приобщят някакви пишещи хора само заради това, че живеят в чужбина, се оказаха направо смехотворни, като се има предвид кого искаха да ни пробутат в „елита“ — полуграмотния Димитър Бочев, епигона Цветан Марангозов, аристократката първо поколение Юлия Кръстева, чийто роман „Самураите“ няма кой да прочете докрай. Напоследък в този паноптикум наместват някакви дами, които в резултат на обзелата ги критична възраст съчиняват романи против света преди прехода, иначе казано — против онази България и онези българи, които представляваха несъвършеното, но все пак исторически значимо общество на вековечен общочовешки идеал.

Най-красноречивият пример и досега е прословутият Георги Марков. Би трябвало да се очаква, че неговите апологети ще направят всичко възможно съчиненията на този писател да бъдат публикувани в няколко тома, без цензура и т. н., за да се даде на книжния пазар най-сетне нещо голямо като литература. Е, защо не ги издават и преиздават? Да не би някой да се опасява, че ще лъсне истината — Георги Марков, жертва или не, е един посредствен белетрист, и шумът около него е политически. Това е, няма друго!

По време на прехода в България станаха немалко писателски самоубийства. Те останаха извън вниманието на препълнените със съобщения за гибелта на бандити и престъпници медии, но това означава единствено, че обществото не разпознава или няма кураж да разпознае себе си.

През 1991 г. се самоубиха трима писатели — Веселин Андреев, Людмила Исаева и Иван Бурин. Дори и окултистите не се сепнаха от обстоятелството, че в етиката цифрата три придобива върхов смисъл, защото първопричинителите на убийството на човешката душевност са също три: лъжата, наглостта и присмехът.

Веселин Андреев — поетът на партизанската антифашистка съпротива, прекрати живота си, според публикувано факсимиле на посмъртното му писмо, със сакралната фраза „Проклет да е Тодор Живков!“. Тогава едни такива изрази бяха извънредно необходими в разправата с лидера на тоталитаризма, поради което прекалено навременната им достоверност поражда и досега съмнения в автентичността на писмото. В интерес на истината, Веселин Андреев имаше конфликти и несъгласия със своя съпартизанин, но както и да ги изживяваше, той оставаше верен на идеала на младостта си. През споменатата злокобна година именно този идеал бе чудовищно преиначаван и отричан, и защо да не приемем, че именно тук се корени истинската причина за самоубийството на антифашиста? При това именно за неговото време на историческо действие бе казано, че в България е нямало фашизъм… В продължението на този провокативен философско-етически постулат влизаше и просташкото пародийно възклицание „Не човек, а желязо!“ — стих от христоматийната балада на поета за смъртта на неговия приятел Антон. Не бе ли този позорен присмех част от моралната инквизиция, на която и един Веселин Андреев, смел и доблестен партизанин, не можа да издържи?

И самоубийството на Иван Бурин бе съпроводено с информационно затъмнение, по-точно е да се каже затъмнение на гражданския разум. Не се чу нищо и за негово предсмъртно писмо. Той не бе от любимците на съдбата, дори нормативната естетика на шестдесетте години търсеше да намери в поезията му примери на догматично мислене и закостеняла тематика, но със същия успех можеше да открие в книгите му благотворното влияние на народното творчество и интересни експерименти в усвояването на фолклорната лексика. За съжаление, именно в опита си да претвори съкровен народен сюжет Иван Бурин претърпя като че ли творчески неуспех. Става дума за голямата епична поема „Крали Марко“, посрещната от критиката с криво око. Демокрацията не промени литературната съдба на Иван Бурин, но определено вгорчи живота му с разрухата на моралните и материалните устои на неговото поколение. Следователно в самоубийството на Иван Бурин като че ли няма причини, свързани с литературната му дейност. Но ако си спомним какъв ревностен защитник на чистото българско слово бе Иван Бурин, с какъв възторг и удовлетворение посрещна той фототипното издание на Речника на българския език на Найден Геров — и съпоставим, поне тази негова творческа опора, с многопластовото нашествие на лингвистичните чуждици в политическия, в учрежденския, в деловия, в битовия говор — няма ли да приемем наглостта на явлението като катализатор на решението на Иван Бурин за отдръпване от този свят? Когато се появиха и първите, опипващи може би почвата, призиви за отказ от нашата азбука… Атаките срещу славянската писменост са нещо като барикада на „нежната революция“, на тази барикада има жертви и от двете страни, само че от едната страна са наемници…

Поетесата Людмила Исаева се бе уединила тихо и деликатно, не напомняше дълго време с нищо за себе си, докато през ранната есен на същата самоубийствена писателска година мнозина нейни колеги не получиха по пощата последната й книга с посвещение сякаш без подтекст. Автографът за мене бе: „На Никола Инджов от Людмила Исаева“. Тази естественост обаче придоби друг смисъл, когато научихме, че и тя е сложила край на живота си, датата бе 17 септември 1991 година. Тогава почувствахме, че всъщност Людмила Исаева се е сбогувала с колеги и приятели в присъщия си стил на човешко поведение — ненатрапчиво, стеснително. Четири месеца след смъртта на съпруга си Младен Исаев. Има ли връзка нейното самоубийство с издевателствата над поета, считан пожизнено и посмъртно за звезда на пролетарската книжовност? Тя носеше неговото име като от­блясък на своята собствена поезия. Не е ли възможно в такъв случай помията, която се изля върху Младен Исаев, да засегне и нея?

През 1996 година се самоуби Тодор Монов. Той бе много талантлив белетрист, чиято първа книга — романът „Смърт няма“, навремето бе ярко литературно събития. Централният образ в тази творба Караджов олицетворяваше героя на нашето време — комуниста (по определението на Любомир Левчев в един от директивните му доклади). Тодор Монов искрено вярваше в романтичния призив писателят да споделя съдбата на своите герои, да живее като тях и редом с тях. Ето защо той стана кореспондент на вестник „Народна младеж“ на строителството на Баташкия водносилов път, а по същество проучваше гигантското строителство със сетива на писател. Романът „Смърт няма“ е наистина значителна литературна творба, дори и неравностойната филмова реализация не породи съмнения във високото качество на първоизточника. Дружах с Тодор Монов и отблизо наблюдавах колко болезнено възприема той разпада на личността в житейските и професионалните кръгове около него. Лесната смяна на убеждения, бързото заемане на изгодна политическа позиция, наглото отдалечаване от фактологията на собственото житие-битие — тези масови явления го отвращаваха. Прозрял как творческото бездарие търси начин да се изкара жертва на тоталитаризма, Тодор Монов се почувства морално и нравствено самотен. Рухваше благородното училище на учителското дете от луковитското село Дерманци, отписано бе от историята на отечеството строителството на родопските каскади. Строителят Караджов, за когото нямаше смърт в пределите на съзиданието на новия свят, бе нагло отречен като човешки характер и личност.

До самоубийствено изтощение от материална нищета бе докаран поетът и драматургът Маргарит Минков през 1998 г. Това се случи, след като го изхвърлиха от театъра — сподели с мен негов близък приятел. Минков не се съгласяваше пиесите му, написани в духа на най-високата класическа традиция, да бъдат представяни в самоуверени режисьорски варианти. Просто театърът, за който бе роден Маргарит Минков, бе унищожен. В националния репертоар навлезе предимно камерната драматургия, публиката бе отклонена от класиката към монолози за вагината, към секс, наркотици и рокендрол. В същото време Маргарит Минков бе отстранен и от политическия театър, тъй като той бе дори депутат от СДС, обаче го изоставиха, когато предизборно пресметнаха, че в парламента има място само за шепа сини активисти. Така един истински интелектуалец се оказа ненужен на каузата, в която бе повярвал.

Съзнателен акт на самоубийство бе гибелното няколкодневно отшелничество (през 2003 г.) на поета Иван Методиев на затънтен язовирски бряг, където бе намерен безжизнен. Той знаеше, че умира, но знаеше, че умира и обществото. Написа немалко статии против насилието над българския живот от страна на „вносната демокрация“. Опитваше се да създаде картинни галерии, правеше премиери на книги, искаше да организира писателско общество, неподвластно на политическата конюнктура. „Спи спокойно, неспокоен дух!“ — писаха в некролога най-близките му хора. Изтощени от безработица си отидоха Димитър Яръмов, Власо Власов, Симеон Стоянов. Не се самоубиха, в тяхно лице обществото се самоубиваше и продължава да се самоубива със смъртта на всеки един творец, изхвърлен извън попрището.

Поне десетина съвременни писатели със значителен творчески принос за съвременната българска литература се принудиха да си вадят хляба като нощни пазачи по софийските строежи. Перата им скърцаха в изграждащите се резиденции на байганьовците. Толкова алекоконстантиновци на стража на мускали с розово масло…

Спомням си, че на заседание на УС на СБП малко след 10 ноември Георги Мишев и Георги Данаилов предизвикаха скандал, защото в. „Литературен фронт“ не напечатал тяхно открито писмо против румънския водач Чаушеску. Незабравим е трагикомичният им вопъл: „Ами той ще падне, докато излезе нашето писмо.“ Значи те съзнаваха, че такива писма са свидетелство единствено за техния стремеж да се приобщят към поредната конюнктура. За един бъдещ изследовател остава любопитна задача — да проучи колко подобни писма написаха или инициираха тези двамата, уверявам го, че ще изпита погнуса от стремежа им да се окажат на всяка цена на гребена на вълната. Тогава група писатели (Любен Дилов, същите Георги Данаилов и Георги Мишев, Марко Ганчев, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Иван Теофилов, Станка Пенчева, Марин Георгиев, Йордан Попов и др.) се откъснаха от Съюза на българските писатели и основаха Сдружение на българските писатели. И почти веднага написаха поредното писмо — този път до тогавашния министър-председател Ренета Инджова, за да им присъди с държавно решение именно на тях имотите на старата организация.

Успоредно от многобройните обществени трибуни, които им се предоставяха, те се опълчваха срещу своите доскорошни колеги само защото повечето членове на СБП не измениха на идеите си. Двадесет години по-късно е достигнат своеобразен връх на това нагло поведение, на тази омраза към останалите верни на своите обществени убеждения. Този връх е в създаването на комитет за оневиняване на поп Кръстьо! Същите привидения сега не се примиряват с Вазов и Левски. Дотам стигнаха попкръстьовците, а подобна конкретност обяснява защо и други писатели са се заели да си изграждат светло борческо минало, антитоталитарни биографии и херойски преживявания със задна дата. Така допринесоха на свой ред за гибелната пропаст между поколенията, за престъпното съсичане на националната традиция и националния опит.

Народът ли бе сляп, светът ли? Днес Европейският съюз е наложил контрол върху разпределението на финансовата помощ за България, но каква морална подкрепа иде от Брюксел и Страсбург? И не способстват ли именно европейските фондове за нови импулси в разделението на българския народ, което, изглежда, никога няма да свърши? Не говоря за разделението на бедни и богати, а за разделението около националните идеали.

За сравнение, в Англия Кромуел внесе разделение, за да се изгради могъща империя с единен национален идеал: „Владей, Британийо, моретата, владей далечните земи, и нека вечно над планетата короната ти да зари“… Робеспиер също раздели французите, но на барикадите и под гилотината, обаче насочи Франция към единния й идеал „Братство, равенство, свобода!“… Ленин организира класов разкол сред руснаците, но продължи имперското съзнание на руската монархия в психологическите пространства на нова Русия. У нас подобен процес се извърши доста по-иначе. Левски ни раздели на привърженици на „чиста и свята демократска република“ и на султански слуги, които не свършват и не свършват; Ботев — на вярващи в „единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото“ и на отрицатели на Ботевото начало в природата на нацията. Стамболов — на русофоби и русофили с мераци за прекрояване дори на историята на Освобождението от турско робство.

Потомците на поп Кръстьо и досега се мъчат да опровергаят внушенията на Иван Вазов за гнусното предателство на светиня му, потомците на буржоазията и досега обвиняват великия поет Пею Яворов за самоубийството на знатната дама Лора Каравелова. Всичко това предполага, че инстинктът на народа за самосъхранение се губи. Народът може да изчезне като една личност, да кажем като един писател, самоубил се заради безсилието да предотврати най-голямата в историята ни национална катастрофа, настъпила в резултат на прехода.

Аз съм свидетел и на един подло организиран опит за интелектуалното убийство на емблематичен за времето поет, любимец на няколко поколения читатели — Дамян Дамянов. Като непосредствен участник в събитията около него, ще разкажа по-подробно как вълната на отприщената омраза не отмина и този толкова раним човек. Както бе любим поет на няколко поколения, така изведнъж бе разпънат на кръст, бе оплют публично, бе подложен на невероятен за българската психика тормоз. Всичко това стана през есента на 1989 г., когато той публикува във в. „Литературен фронт“ своето отворено писмо до Румяна Узунова. Тогава аз бях главен редактор на писателския вестник и отношението към писмото на Дамян в много голяма степен се оказа и отношение към мене — аз също бях обруган, най-накрая свален от длъжността… след което Марко Ганчев отне вестника от Съюза на българските писатели, като го обяви за „независим“. Продължението е известно…

И така, един вторник, почти в края на редакционната летучка, Дамян ми изпрати писмото си. Телефонирах му, че вестникът излиза след два дни, вече е почти готов, оставили сме, както винаги, място на първа страница за последна информация, и евентуално там бихме могли да напечатаме текста му. Но прецених, че не е за първа страница — там слагахме обикновено материали, с които редакцията
индиректно подчертаваше свои становища. Не че бях против позицията на Дамян, напротив, аз я подкрепям и досега, но ми се стори, че писмото — като всяко писмо — е израз на определено лично отношение. Поради което поразбъркахме готовата пета страница и го поместихме там в горния десен ъгъл.

Ето всъщност пълния текст на това писмо:

До Румяна Узунова
ЕКОФОРУМ — София
Госпожа Узунова, Ако това писмо бях ви пратил лично и преди много години, бих ви нарекъл просто Румяна, защото тогава имах височайшата чест да ви виждам в писателското кафене и да ви допускам до моята маса.

Чух, че прикрита зад очевидната си официална виза и неофициалното ви, но обяснимо за мен ваше безсрамие, вие вече сте посетили това кафене и сте имали „учтивостта“ да се ръкувате с повечето от посетителите. Благодарете на случая, както аз — на своето щастие, че не съм бил в състава на подалите ви ръка. Вие сте ерудиран човек, знаете кой е Иван Пейчев (той вас не ви знаеше, но все едно!), ако си спомняте пиесата му „Всяка есенна вечер“, Андрей, пред протегнатата ръка на предателя си Богдан отговаряше: „Махни ръката си! Предпочитам да плюя на по-чисто място!“ Отнесете тези Иван-Пейчеви думи към нашето несъстояло се ръкостискане.

Веднъж, по време на злополучния случай с още по-злополучния Петър Манолов, ми бе казано, че сте прочели и моето име сред имената на гласовете в негова подкрепа. Така беше, не крия. Направих го от човечност — „един човек умира от глад“. В тази човечност поради своята
вродена наивност не вложих и друго: мошеникът, бездарникът е готов на всичко! Даже да умре от глад, но все пак, поне за един миг, да стане център на внимание, да направи от въгленчето си звезда. За такова въгленче, издебнало случая и мига си, смятам и вас. Вие сте малкото мъждиво въгленче, издебнало своя миг, своето място и време, но искам да ви умеря: звезда от вас няма да стане. Вие сте само едно жалко отблясъче от един голям пожар. Впрочем, бъдете си каквото искате. Често пъти жадният за известност луд е готов и да убие, стига хората да видят, че той съществува.

Някога ви познавах. И говорех с удоволствие с вас, защото в интерес на истината, вие сте умен и речовит човек. Жалко, че вместо да използвате този ум и речовитост за творчество, сте избрали по-доходния им пазар — битпазара на политиката. Аз ненавиждам думата „политика“ и пред нея предпочитам другата — далеч, далеч по-чистата и неподкупната — ОТЕЧЕСТВО. (Спомняте ли си такава дума?)

В моето отечество не всичко върви по мед и масло, има много и много нечистотии, но струва ми се, че тези нечистотии би трябвало да бъдат казани от българин и в БЪЛГАРИЯ. Казани от мръсно място и мръсна уста, те стават хилядократно по-мръсни. И ужасното е, че те могат — по неведомите пътища на дипломацията и на нейната задължителна тактичност — да стигнат до залата на един екофорум. Що за чистота е тая, която чисти „околната среда“, без да е очистила душата си? Както и да е. Желая ви приятно пребиваване!

Зная, по-точно помня, че вие някога обичахте афоризмите. Ако още имате вкус към тях, запишете си един от мен: „Не е възможно да обичаш човечеството, без да обичаш отечеството си.“

Когато се върнете в своето второ отечество, и все пак, ако случайно между две хули и двата им скъпи хонорара останете тъжна и самотна, припомнете си моето глупаво афоризъмче и нека то ви донесе скромен приход… За душевната влогова книжка. Аз поне имам такава и, уверявам ви, тя е милиардерска. За вашата — не знам.

Желая ви здраве и щастие! Даже и в библията е казано: обичай врага си! За спомен ви подарявам и едно стихотворение:

ЕДНА БЕЗРОДНИЦА СЪС РОД, НО оплют от нейните уста, една негодница, тъй годна да каля отдалеч пръстта, върху която е родена, днес ходи със безсрамна мъст пак върху същата свещена и цапана от нея пръст. Прикрита с официална виза, смалена зад голям паспорт, тя с кал в земята моя влиза без гордост, но с вървеж тъй горд. В отечеството си омразно… О, безотечественице, отивай си и, безнаказана, се самонакажи — с лице от собствените плюнки плюто, окаляно от твойта кал, проклето с твои клетви люти, пожалено от твоя „жал“. И остави ми тая скъпа земя от кръв и от мечти, върху която с гнус ще стъпя, след като стъпила си ти. … Защо ли те кълна с омраза и те наказвам?… Та нима в света е някой по-наказан от този, със клеймо белязан: без чест, без доблест, без земя. 17.Х.1989 Ваш бивш сънародник

Отзивите бяха почти мигновени, явно обществото бе изпълнено с напрежение, което търсеше отдушник. Споменавам думата „отдушник“ в контекста на една силна статия на низвергнатия в този период от властта секретар на ЦК на БКП Стоян Михайлов за социалните отдушници. За тях по-нататък ще стане дума в пряка връзка с писмото на Дамян.

Но сега за отзивите. Моят приятел М.М., висш дипломат, ми каза, че веднага трябва да си подам оставката, ако искам да се спася от публична екзекуция. „Знам, че не си могъл да не публикуваш писмото, но след публикацията само това е изходът за тебе“. Не се съгласих с него, защото формално никой не бе ми наредил да поместя Дамяновото послание. Разбира се, всеизвестна бе идеологическата зависимост на всяко едно издание, включително и писателското, от отделите на ЦК на БКП. И все пак никой конкретно не ми бе наредил нищо по писмото. Освен това, смея да мисля, вече се бе създало мнение за някакво мое „вироглавие“ — така чух за себе си, след като на своя глава назначих Атанас Свиленов за заместник главен редактор на „Литературен фронт“. Тогава Владимир Живков ме попита, защо не съм консултирал решението си с отдела на ЦК, на което аз му отговорих, помня думите си и до днес: „Другарю Живков, той е най-добрият редактор във вестника, на мене ми е необходим такъв помощник, знам, че трябваше да направя писмено предложение до отдела, но докато отделът се накани да реши, ще мине много време, а работата не чака.“ Владимир Живков не каза нищо, не последва и отмяна на решението ми.

Отзиви имаше всякакви. В подкрепа на Дамяновата позиция се получиха телеграми от името на ямболската писателска група, от пловдивски писатели, от много журналистически и писателски дружества, от отделни широко известни хора като философа Добрин Спасов. Те обаче потънаха в подсиления шум на отрицанието. Около писмото се разгърна всъщност най-озвучената в общественото пространство кампания на остракизъм срещу отделна личност.

Първият отклик не предизвика кой знае какво оживление. Имам предвид посланието до редакцията на „Литературен фронт“ на една група литератори, предимно аспиранти и преподаватели, в което се заявява следното: „Позициите, от които смятаме за необходимо да коментираме писмото, са следните: интересува ни преди всичко стила и логиката на изложението, т.е. как то изглежда като езиков факт и публикуването му в изданието на СБП, трибуна, която коментира и възпитава културни ценности от националното ни ежедневие и традиция. И така, отговорността носи не само неговият създател, но и вестникът, който би трябвало да излъчва образци на мисловно и езиково боравене с националното ни слово.“

Напълно съм съгласен с последното изречение, а що се отнася до последвалия анализ на Дамяновия текст, то не е трудно да се долови, че след като авторите характеризират себе си като „редови участници в националния културен процес“, които „професионално се занимават с тълкуване на текстове“, избраният стилистичен похват е изпълнен с предизвикателна ирония. Уви, подобна ирония не дава добър тон за публична дискусия. Към отказ от дискусия навежда и демонстративно дидактичният финал на писмото: „За да защити своята публичност и полемична пълноценност всяка словесна експанзия трябва да бъде езиково културна и стилово грамотна. В противен случай тя стремително и категорично се вписва в параметрите на онази публицистика, която безкритично раздава шамари, без оглед на тяхната културна състоятелност като езикови факти… “ Двадесетина души са подписали посланието, между които Ивайло Дичев, Иван Кръстев, Едвин Сугарев, Ани Илков, Владимир Левчев, Виктор Пасков, Румен Данов, Румен Леонидов, Елка Константинова. Самите те навярно са усетили не съвсем удачния си опит за полемика, поради което се подписват под друг подобен документ, получил сравнително по-силен обществен резонанс. Другият документ е писмо на набедения литератор Пламен Анакиев, изпратено до Дамян чрез нашия вестник. Ето началото: „Роден в годината на излизане на първата Ви книга, обръщам се към Вас не като съдник, а като един от досегашните почитатели на Вашето творчество, понякога — и автор на стихове. Трудно е да повярвам, че създателят на някои от най-мъчително изживените, нежни и лирически творби в съвременната ни поезия… които учат да вярваме в нравствената ценност на житейските отношения, е могъл да таи в себе си толкова грубост и неприязън дори само към една личност.“

По-нататък Пламен Анакиев търси аргументи за тезите си дори в действията на тоталитарната все още власт: „Щом като „тази безнаказана безотечественица“ е толкова опасна за страната, както се опитвате да внушите, щеше ли да й бъде разрешена виза от българските държавни институции? Нима те се занимават с подривна дейност срещу себе си?“

И още един цитат: „Въз основа на какви факти с „вродената си наивност“ се убедихте, че Петър Манолов е „бездарник и мошеник“? Официалната оценка, която повтаряте, не дойде ли, след като приетият
от литературната критика и от утвърдени български писатели „талантлив поет“ започна да се занимава с правозащитна дейност?“

С дата 19 октомври 1989 г. писмото на Пламен Анакиев естествено е лишено от информацията, която се натрупа по-късно и около визата на Румяна Узунова, и около дисидентството на Петър Манолов. Но това писмо бе поне за мене първият факт, който ме накара да мисля, че има някаква координация на подобни действия.

Как да си обясня иначе, че почти веднага в редакцията бе донесено трето писмо с копие до Управителния съвет на Съюза на българските писатели, което започва така: „На 23.10.1989 г. при Вас бе внесено (вх. № 382) открито писмо от Пламен Анакиев до Дамян П. Дамянов“. Откъде знаеха вносителите датата и входящия номер? Третото писмо е, както пишат, от „група граждани от литературно-художествения кръг „39“, които „решили да потърсят обществена подкрепа. Само за няколко дена, за 3-4 часа на ден събрахме около 1500 подписа на хора, солидарни с нашето желание да се публикува писмото на Пламен Анакиев“. Следват подписите на Наталия Андреева, Силвия Иванова, Емилия Кацарска — Петрунова, Мария Теофилова, Станислава Миланова и Иво Петрунов с добавката: „Приложено изпращаме Ви 1220 подписа. На 3. 11. 1989 г. пред Народното събрание около 300 подписа ни бяха брутално отнети от хулиганстващо лице в присъствието и под закрилата на служители от МВР.“

Разгръщам подписката след толкова години и се опитвам да разбера в какво се трансформира патосът на онзи протест, какъв бе литературно-художественият кръг „39“, как се развиха по-нататък обществените кариери на по-известните изобличители на Дамян?

Под номер едно в подкрепа на писмото на Пламен Анакиев се е подписал самият Пламен Анакиев. Следват хора, които непосредствено след този акт навлизат в политическото пространство: Волен Сидеров, Пламен Даракчиев, Георги Спасов; Георги Вилхелмов Гелеменов, Олег Чулев, Георги Липовански, Пламен Панайотов, Александър Каракачанов, Иван Славов, Николай Колев-Босия, Румен Данов, Георги Дюлгеров, Андрей Манолов, Копринка Червенкова, Радослав Ненов, Дончо Иванов, Любомир Собаджиев, Константин Тренчев, Иван Костов…

Протестират срещу Дамян Дамянов и се обявяват в защита на Румяна Узунова деца на номенклатурни дейци — Владимир Любомиров Левчев, Николай Максимилианов Киров, Деян Чавдаров Кюранов…

И немалко писатели предпочитат да осъдят своя колега. Мяркат се имената на Едвин Сугарев, Наташа Янчева, Иван Теофилов, Елка Константинова, Александър Йорданов, Красимир Дамянов, Енчо Мутафов, Виктор Пасков, Михаил Неделчев, Марко Ганчев, Георги Мишев, Борис Априлов, Георги Данаилов…

Тази подписка е свидетелство за това как се организира социален отдушник — толкова нагнетена отрицателна енергия бе изпусната на воля! На много хора бе подхвърлена възможност да изразят чрез отношението си към Дамян Дамянов отношението си към властта. Десетина дни в навечерието на 10 ноември обществото бе занимавано практически с възвеличаването на Румяна Узунова като родолюбец и налагането на Петър Манолов като дисидент. В жертва бе пренесено едно цяло феноменално културно явление, каквото представляваха в съвкупност личността, творчеството и читателите на Дамян Дамянов.

„Координаторът“ не пожали всъщност и Румяна Узунова — с визата, която й бе дадена, както и с негласната прошка за антибългарските й материали, бе подсказано, че нейната роля през лятото и есента на 1989 г. е подготвяна отдавна. Обществото подразбра това по-късно, когато мълчание съпроводи смъртта й и поне аз не знам някой от нейните защитници да си спомни тогава публично за нея. Дори този, който я нарече „Съвременната Райна Княгиня“. Лека й пръст в чуждата земя!

Петър Манолов бе посочен със същата целувка на Координатора — в негова защита почти никой не се обяви, а последвалото му участие в президентските избори като кандидат за държавен глава облекчи терзанията на Дамян, че е сбъркал по отношение на този човек.

Двадесетина години по-късно един прочит на писмото на Дамян и документацията около него показват колко илюзии са съпровождали т. нар. преход и колко коварно Координаторът се е отнасял към водените от политически заблуди несъгласни с Дамяновото писмо.

Кой бе Координаторът, кой?

Тук съм длъжен да добавя един-два щриха и от моето тогавашно житие-битие. След като усетих, че „тълкувателите на текстове“ започват да тормозят дори семейния ми кръг, свиках редакционния колектив и заявих (цитирам по запазения протокол): „Не е тайна, че е в ход писмо до Управителния съвет на СБП и до всички инстанции, което събира подписи. В писмото се предлага аз да бъде освободен от длъжността, която сега заемам. Ще ви обясня моето лично отношение. Аз знаех къде идвам, известни са ми отдавна обстоятелствата в писателския съюз. Знаех какво наследство поемам. Аз съм спокоен дори само заради това, че моите прогнози се оправдават. Не се боя за себе си. Ако това се случи, ще ми се случи за трети път. Не съм се оплаквал на никого. Не съм се обаждал за съдействие в „Свободна Европа“. Имам една максима — да се плашат мързеливите и бездарните. Не съм мързелив, нито съм бездарен. Мога да пиша поезия, проза, публицистика, превеждам от три езика. Защо тогава поставям този въпрос пред вас? Вестникът за мене е кауза… Аз мога да се защитя не с друго, а с този вестник, който под мое ръководство излиза с всичко това, което може да се сметне за постижение. Ако бъда изслушан спокойно, разбира се, ако се съпоставят факти и аргументи… Има едно обстоятелство, в случая най-важното. Аз не бих казал нито дума в моя защита, ако не знам мнението на моите колеги в редакцията, т.е. вашето мнение. Аз искам да знам дали в една такава ситуация колективът на в. „Литературен фронт“ ще подкрепи своя главен редактор. Съзнавам колко е трудно за всеки един от вас да вземе решение. Съзнавам, че аз съм най-неуязвим от всички. Разбирам, че някои хора… на които им предстои да разгърнат своите възможности… и да докажат своето право да работят тук, ще се стъписат… Смяната на главния редактор може би не е единствената промяна, която ще настъпи. Някой ще запомни, че едни са подкрепили досегашния си главен редактор. Не желая да подлагам никого на изпитание. Мога да гарантирам, че за този, който е против мене, няма да има никакви последствия. Не мога да гарантирам, че след моята смяна няма да има натиск върху тези, които биха ми дали своя вот на доверие. Моля ви да направите едно тайно гласуване. Аз излизам и ще се върна след един час. Имате време да помислите.“

След един час се оказа, че всички членове на редакционния колектив на в. „Литературен фронт“ са ми гласували вот на доверие…

Да добавя само, че този един час прекарах при Дамян. Пихме водка. Той предложи да си направим снимка — и някой я направи, дали не бе Надя? Тази снимка трябва да е в неговия архив. Помня, че го бях прегърнал през рамо…

… Приключвам този текст със съжаление, че няма място за мои наблюдения и размишления върху процес, възникнал от прехода, а именно налаганото разделение на българската култура. Белезите на това са много, бих изтъкнал само миналогодишната проява на Българската национална телевизия — общественото допитване, наречено „Голямото четене“. Бяха положени всякакви усилия истински големите книги на България да бъдат класирани след посредствени чуждестранни образци. Зрителите видяха неколцина литературни дилетанти, обземали и по други поводи националния екран. Този път — за да внушават именно те кои са любимите книги на съвременния читател. Дилетантите още с първите си думи моментално създадоха впечатлението, че публичният литературнокритически анализ просто не е тяхна работа. Стана ясно, че поради административните си длъжности в БНТ те са изместили от дискусията специалистите, които би трябвало вместо тях да представят книги — Севда Шишманова, Георги Тенев, Георги Лозанов и кой още там се оказаха в небрано чуждо лозе, чухме емоционалните им, но безсъдържателни излияния. Вероятно заради творческа безпомощност дилетантите от застъпничеството за „своите“ книги преминаха към отхвърлянето на други. По ирония на съдбата отричаха най-задъхано романите, които зрителят постави на двете челни места. Очевидно бе, че дилетантите, улеснени от своята некомпетентност и от политическите пристрастия на водещия Георги Тенев, създадоха крайно необичайна дискусионна обстановка. Вместо да лансират естетически критерии, дилетантите избираха идеологически позиции. И нямаше как да не изпаднат в доста известна напоследък медийна ситуация — високо плюеха и ниско ближеха. Естествено — плюеха българското, естествено — ближеха чуждото… Чухме, че Иван Вазов бил старомоден и нечитаем, че „Под игото“ нямало да се хареса на европейците, но пък „Властелинът на пръстените“ създавал цял един свят, недостъпен за изостаналите родни читатели. За Антон Дончев ни се подметна, че написал романа си „Време разделно“ по партийна поръчка, довериха ни дори няколко махленски клюки по тоя повод. Извън групата на дилетантите, но някак си увлечени от наложения тон, две дами действаха като медиатори, които уж трябваше да бдят дискусията да не се измести към странични проблеми. С характерни за различните им възрасти състояния на духа — равнодушие при едната и агресивност при другата. По-прочутата — Копринка Червенкова, заяви, че този роман я разболявал, вместо да я лекува, а по-неизвестната, чието име нямаше как да запомня, направо отряза, че не чете и няма да чете такива книги. Отделно един нещастен стихоплетец получи масова трибуна да заяви, че е омерзен от първото място на романа „Под игото“.

Почти веднага последва друго допитване — за големите постижения на българския народ през ХХ век. В областта на културата под ръководството на същия водещ — Георги Тенев, твърде силно бе лансирано равнодушното към обществената проблематика на епохата списание „Златорог“ на Владимир Василев. А не списанията „Везни“ и „Пламък“ на Гео Милев, които измъкнаха българската литература, българския театър, българското изобразително изкуство от патриархалната естетика и насочиха въобще цялата ни култура към европейски критерии.

…Аз съм просто свидетел на разпада на личността. Не става дума за лъжата, която се появява в някои мемоари, интервюта, изявления и т.н. В подобни „документи“ характерен белег на разпада на личността е наглата увереност, че хората са късопаметни, че са лишени от морални добродетели до такава степен, та можеш да изказваш всякакви неистини и никой да не ти възрази.

Не мога да проумея защо Любомир Левчев заяви, че той, видите ли, се готвел да избяга от България заедно с Георги Марков — питам се защо не избяга, какво му пречеше, нали имаше безпрепятствен достъп до страните, които даваха политическо убежище на антикомунистите? От какъв зор Дончо Цончев се опитва да ни смае, какво, че седем пъти бил изключван от университета — това означава, че е изключван по два пъти всяка година. Защо е изключван — той ни внушава, но защо е приеман отново пак по два пъти и пак всяка година — не ни казва Дончо.

… Да, аз съм просто свидетел. Мога ли да премълча всичко това, което написах дотук? Да, мога, само че премълчаването не ме освобождава от горчивото познание за разпада на личността.

Наистина ли беше съдбовно необходимо преди 10 ноември 1989 г. определен кръг писатели така фрапиращо и от тогавашна, и от сегашна гледна точка да ухажват Тодор Живков? Всички ли „ухажори“ бяха бездарници, или имаше и такива, които в името на йерархическите си набези зарязваха възможностите на таланта си?

Прословутите поетични сборници „Априлски сърца“, мистериозната ръкописна антология със стихове, посветена на осемдесетгодишния му юбилей, шумните „литературни десанти“, оживените „априлски дискусии“ — това бяха все мероприятия по идея на тогавашния председател на СБП Любомир Левчев. Той беше неуморим в подобни замисли, бе искрен и последователен в преклонението си пред Тодор Живков. Действията му съвпадаха напълно с мисленето му в тази насока, ето какво писа в една статия (в. „Литературен фронт“, 3 септември 1981 г. ): „Нашата революция, която откърми титаните Димитър Благоев и Георги Димитров, изрази себе си в часа на борбата, в часа на победата и в часа на съзиданието с такъв достоен всенароден ръководител, какъвто е др. Тодор Живков… Фундаменталното теоретическо дело на яркия марксист-ленинец Тодор Живков включва стотици скъпоценни страници, осветляващи поновому или разкриващи нови философско-естетически и литературно-творчески проблеми… Призивът за класово-партийна взискателност и последователност, като върховен творчески дълг не само в годините на открита социална конфронтация, но и днес, когато барикадите на борбата не горят на улиците, а в душите ни; заветната истина за политическата костна система на българската литература… Делото на другаря Тодор Живков като проникновен и смел практически ръководител и на социалистическата ни културна революция — това е един чист път, който се изкачва по острата стръмнина на ускореното развитие…“

Интересно е да се направи съпоставка с написаното от сина му — Владимир Левчев, („Демокрация“, 2 август 1997 г. ): „Комунистите имат неизменна традиция да обвиняват в национално предателство всички свои политически врагове. Но ако се обърнем назад в историята, ще видим кои всъщност са национални предатели. Ще видим, че именно столетната партия на Благоев и Димитров от самото си създаване е служела на чужди интереси, била е ярко антибългарска по характер…“

Най-близко до Тодор Живков стояха писателите, работещи в неговия съветнически или делови екип в ЦК на БКП и Държавния съвет: Димитър Методиев, Георги Джагаров, Павел Матев, Симеон Правчанов, Тончо Жечев, Владимир Голев, Митко Яворски, Георги Пенчев, Петър Анастасов, може би пропускам някого. Не мисля, че жертваха таланта си, напротив, те написаха през този период силни книги. Междувпрочем, нито един от тях няма директни посвещения на Тодор Живков, нито директни венцехваления…

И нито един от тях, преживели „демократичните промени“, не се отказа от своите идеали.

Аз съм просто свидетел и на това поведение.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук