ЕДНА ГОДИНА ОТ НЕСЪСТОЯЛАТА СЕ “НЕЖНА ЦАРСКА РЕВОЛЮЦИЯ“

0
157

Авторът е юрист, специалист по конституционно право и политическа социология. Публикувал е над сто и петдесет статии по правни и политически въпроси и книгата „Ново единодействие“ (1998 г.), посветена на сътрудничеството между левите партии.

През 2001г. в България се случи това, което за 12-те години след „нежните“ антикомунистически революции не се случи в нито една друга източноевропейска страна. Спечелвайки едни демократични парламентарни избори и оглавявайки правителството на републиката, Симеон Сакскобургготски получи управлението на държавата, която бе принуден да напусне като дете, след референдума от септември 1946 г., а нацията – поредния проблематичен повод да влезе в световните новини и придобие общопланетарна гордост със своята „уникалност.“

На изборите за 39-то народно събрание на 17 юни новата българска партийно-политическа система преживя най-силното сътресение за целия демократичен преход. Симеон Сакскобургготски засега е единственият от бившите монарси в Източна Европа, който съумя да поеме по уникален начин държавното ръководство в отечеството. На 6 април 2001 г. бившият Цар просто заяви пред гражданите на републиката, че желае да поеме управлението на страната и го получи десет седмици по-късно – по демократичен път и достатъчно категорично. За колко време, на каква цена и какви ще бъдат последиците от това управление е съвсем отделен въпрос…
Феноменът „Симеон Сакскобургготски“ поражда каскада от въпроси, като се почне от тези – защо именно в България и защо точно през 2001 г. се случи това, което не стана и едва ли ще стане в някоя друга посткомунистическа страна и неизбежно се стигне до това, какво ще направи Симеон Сакскобургготски в управлението и дали тихата реставрация на монархията вече е в ход?
Опитът да се дешифрира „българската уникалност“ не може да се ограничи до изследване на фактическите параметри на националното политическо своеобразие. Въпросът е, на какво се дължи българската уникалност?

През периода 1989-2000 г. не само силите на българската десница и на политическия център, но и достатъчно влиятелни фактори в лявото пространство, схващаха БСП като потенциалната и перманентна заплаха за „демократичния път на развитие“, за „цивилизационния избор“ на страната, за нейното „евроатлантическо бъдеще“. Първата година от царското управление подложи тази конструкция на непреодолими изпитания.

След 17 юни изборната победа на НДСВ бе интерпретирана като разрушаване на „биполярния модел“, който пък през предните десет години традиционно бе уличаван като главна пречка пред „нормалното развитие на политическите и икономическите преобразования в страната. Година по-късно е ясно, че триполярността не е по-малко зло, като по времето на Костов всички проумяха колко опасен е монополярния модел. През тези дванадесет месеца стана безусловно ясно, колко несъстоятелни са разсъжденията за това, че победата на 17 юни 2001 г. е продукт на някакъв латентен български монархизъм.

Многозначителен е паралелът между България и Афганистан – друга страна, в която бивш монарх се завръща като възможен обединител, след близо тридесетгодишно принудително изгнание. Ясно е, че през 2001 г. с българската партийно-политическа система се случи нещо значително и то е може би най – съществената промяна от Националната кръгла маса насам.

Случаят „НДСВ-Симеон Сакскобургготски“ не може да бъде разбран, ако не се изясни какво всъщност се случи в страната през последните пет години.
На 6 април 2001г. Симеон Сакскобургготски прав, на полянката пред реституирания му дворец „Враня“, мълчаливо асистиран от съпругата си, с кратко и отлично режисирано обръщение обяви намерението си да се включи лично и непосредствено в политиката, да учреди „Национално движение Симеон Втори“ и с него, за 800 дни да промени живота на обикновения българин. Освен това обеща „почтеност във всичко“ и завръщане към историческите ни ценности. Обеща на българските граждани, че „онези, които ограбиха вашия труд, ще бъдат наказани“… По-смел политически ангажимент не бе поемал нито един български политик за изминалите 12 години.
Победата на Симеон Сакскобургготски и на учреденото и ръководено от него„Национално движение Симеон Втори“ на 17 юни не бе победа на монархистите над републиканците в България, не бе и примерно, победа на „силите на разбирателството“ над „конфронтационните СДС и БСП“.

Непълно е разбирането, че това бе победа, породена от тежестта на икономическите реформи.
Победата на НДСВ на 17 юни е продукт преди всичко на ирационализирания, неефективен и драстично несправедлив модел на извършване на икономически преобразования в страната. Наистина всички източноевропейски посткомунистически страни преобразуваха икономиките си в пазарни и навсякъде социалната цена на икономическия преход бе висока, но в България тя е недопустимо висока и през следващите години това ще става все по-ясно, когато обществото по-добре ще осъзнава мащабите на производственото си, технологично и социално саморазрушаване, на параметрите на общонационалния автопаразитизъм в една бедна на суровини държава.

Българският преход не просто породи остро социално разслоение. Днес е ясно, че произвеждането на това разслоение бе скритата стратегическа социално-икономическа цел на осъществения икономически модел на прехода. Привидно преходът бе ориентиран към въвеждане на икономическа рационалност – закриване на предприятия и производства, за които обществото плаща повече, отколкото получава, оптимизиране на външноикономическите отношения чрез освобождаването им от неадекватната идеологизация и т.н. На практика българският преход бе подчинен на идеята за заграбване на бившата държавна собственост, включително и с цената на многократното Ј обезценяване, чрез скрит грабеж, официално декапитализиране и разрушаване на производствено-икономическите структури и отношения. Политическото и икономическо късогледство и алчност, произвели този модел на икономически преобразования, се експонира в почти едномилионната фактическа безработица, половинмилионната нова икономическа емиграция и застрашителната национална депопулация. Това са все „разходни пера“, официално невключени в икономическите разчети за „цената на реформите“. Към тях трябва да се добави масовизацията на наркоманията, взривът на престъпност, влошаването на общото здравословно състояние на нацията, намалената средна продължителност на живота, скока в детската смъртност и в броя на самоубийствата, упадъка на масовото българско образование, ръстът на обществената бруталност и гражданско битово насилие.

Политическият въпрос за причините на успеха на НДСВ на парламентарните избори следва да се преформулира – защо Симеон Сакскобургготски не можеше да си позволи да учреди „едноименно движение“ през 97-ма и защо можеше с него да спечели властта през 2001 г.? Отговорът очевидно е заключен в рамките на мандата на 38-то Народно събрание.
Управлението на Иван Костов бе управление, което може да се характеризира като балкански битов бюрократичен либерализъм – управление, при което държавата съхранява за себе си свръхправомощия и блокира всеки опит да бъде конкретно контролирана за това, как например управлява повереното Ј национално богатство, а от друга, се оттегля от същностни свои ангажименти по поддържането на обществените услуги, здравеопазване, социална сигурност, образование, наука и т.н. Това управление тихо заглушаваше и смазваше своите реални и потенциални критици. То задушаваше проявите на социална критика и особено на обществена опозиционност. Управлението на ОДС заложи на поначало ниската готовност на българския гражданин да опонира на властта – важна характеристика, без която не може да бъдат разбрани и десетилетията преди 1989 г. То успя да постигне реставрация на дисидентския тип опозиционност и то при условие, че в Народното събрание имаше две, три, та дори и четири опозиционни парламентарни групи. Възходът на НДСВ бе функция на предпазливостта и парламентарните опозиции от 38-то народно събрание. ОДС успешно игра с картата „шантаж за идентифициране на антиреформаторство“, непочтена игра, неопираща се на реалното поведение на парламентарните политически сили, но инерционно възприемана от влиятелни външни фактори.
През април и май 2001 г. „сини“ интерпретатори остро поставяха пред Симеон Сакскобургготски въпроса, къде е бил, през януари 1997 г., (когато един вид, се е решавал „големия спор за България“). Прецизността налага да се припомни, че Симеон Сакскобургготски стъпи на българска земя през май 1996 г. Неговата обиколка на страната обективно се превърна в най-масовата и най-ентусиазираната антиправителствена акция срещу правителството на БСП.

Достолепният Симеон Сакскобургготски обективно бе възприет като позитивна алтернатива на мълчаливия премиер Жан Виденов и на претенциозно рефлектиращият президент Желю Желев. Още в началото на 1990 г. Симеон Сакскобургготски бе обозначен като друг възможен център на власт.
Причините за победата на Симеон Сакскобургготски на 17 юни 2001 г. се коренят в 38-то Народно събрание, в неговото законодателство, в политиката на излъченото от него правителство на Иван Костов и в поведението на останалите опозиционни и полуопозиционни парламентарни политически сили.

През 2001 г. политическата криза в страната вече е в нова фаза. Встрого политически смисъл, страната навлезе в условията на политическа криза още в края на 1999 г., след местните избори, когато, след двегодишни непомерно раздути социологически рейтинги, стана ясно, че електоралната подкрепа за ОДС е спаднала повече от два пъти в сравнение с резултатите от 19 април 1997 г. На парламентарните избори от 19 април 1997 г. коалицията „Обединени демократични сили“ спечели 2 млн. и 200 хил. гласа срещу 940 хил. за лявата коалиция на Демократичната левица. Две години и половина по-късно за съветническите листи на Демократичната левица обогатени с някои нови нейни малки коалиционни партньори гласуваха около 800 хиляди души. Левицата изгуби още около 140 хил. гласа. За ОДС обаче сривът бе шоков – пресметнато пропорционално, потвърдиха подкрепата си за ОДС през ноември 99-а г. едва около 40% от парламентарните му избиратели. Това е първото, електоралното измерение на политическата криза. Политическата карта на страната е съществено изменена, но в парламента управляващата коалиция отстоява правото си да довърши парламентарния си мандат, като се опира на междупартийни парламентарни съотношения, получени в съвършен друг и по природата си уникален и кратък политически момент.

Баналното обяснение на този факт го свързва с общественото разочарование от трудностите на „реформата“. Всъщност причините са много по-дълбоки. Част от тях изискват да се преосмислят редица общи преценки за българския преход – както в политически, така и в икономически план, други – да се анализира механизма и технологията за политическо свръхлегитимиране на властта на СДС след 19 април 1997 г.
Кризата, която бе идентифицирана на местните избори всъщност още през есента на 1999 г., бе криза на политическият модел, установен в страната в периода след хиперинфлацията от декември 1996 – януари 1997 г. Основната характеристика на този политически модел бе неговата фактическа монополярност. Формално той бе установен след 19 април 1997 г., фактически четири месеца по-рано, когато се видя неспособността на управляващата БСП управленчески да овладява социалнополитическите и икономически процеси в страната. Това бе модел на драстична асиметрия и политическо неравновесие между левица и десница, между управляващи и опозиция, позволил четиригодишното тържество на новия авторитаризъм. Освен това спирането на хиперинфлационния взрив през март 1997 г., по време на правителството на Стефан Софиянски, тогава обяснено от служебния премиер с думите „обадих се на някои места“ създаде у обикновения български гражданин една силно политизирана, волева, т.е., почти волунтаристична представа за начина на разрешаване на икономическите проблеми.

Българското обществото не излезе на чисти води с проблема „хиперинфлация“, не прояви настойчивост да разбере нейната икономическа същност и да схване как точно заплаща цената на „реформите“. СДС пое управлението, въведе паричен съвет и „разреши“ проблема инфлация, узаконявайки ликвидацията на спестяванията и управляваше четири години със самочувствието на политическа сила „спасила страната“. През последните шест години обществото приписваше свръхспособности на Софиянски и Костов в сферата на икономиката, на Богомил Бонев и Бойко Борисов в областта на обществения ред, на Надежда Михайлова в областта на дипломацията. Зад високите рейтинги на изброените политици трябва да видим обществените нагласи и предразположеност към един десен популизъм, експлоатиращ нагласите, че проблемите имат бързо и просто решение и ако до него не се стига, то е само защото не се е намерила „правилната“ свръхличност. Днес Симеон Сакскобургготски управлява България, защото общото, взаимното и селективно дискредитиране на политическите елити и фактическите резултати от българския преход в областта на икономиката, социалната сигурност, правораздаването, здравеопазването и т.н. са трагични, а достоверен анализ за технологиите и решенията, които са довели до този резултат, така и не се появи.

Новата фаза на политическата криза предопределя променените параметри на кризисното съзнание. В периода 1997 – 2001 г. обществеността осъзна в дълбочина окончателността и безусловността на „победата на капитализма“ в България. През 1990-1996 г. на обществото се внушаваше – както от ляво, по едни причини, така и от дясно – по други, че на политическата арена противоборстват рекомунизационни и антикомунистически сили. Всъщност през всичките 12 години в България не е съществувала влиятелна и достоверна прокомунистическа сила и във всеки случай обективният анализ не сочи нито един конкретен факт, който да позволява примерно БСП да бъде идентифицирана като такава. Срамежливото определяне на процеса на тотална рекапитализация като „реформи“, едва ли не продължение на живковите преобразования, „преломи“, „завои“, („на 180 градуса“) и т.н. също допринесе за неадекватното политическо възприемане на процесите в страната. Двете основни политически сили БСП и СДС се съсредоточиха да капсулират т.нар. „биографичен електорат“ – „син“ и „червен“, като оставиха на втори план въпроса за базисните социалноикономически интереси на перспективните си електорални корпуси.Наложи се извратената представа за актуалната политика, като противоборство на „решителните реформатори“ – СДС, респективно ОДС, и нерешителните реформатори от БСП, по време на социалистическото управление дори „деградирали до антиреформаторски сили“. Тези интерпретативни модели носеха комиксов характер както по своя примитивизъм, така и по осигурената им масова достъпност. Първата причина за т.нар. „политическа конфронтация“ в България през периода 1989-2000 г. бе инсинуативно натрапения дуалистичен интерпретативен модел на обяснение на прехода. Най-ярка илюстрация за това е неадекватната политическа и политологическа интерпретация на събитията от началото на 1997 година. СДС спечели категорично изборите за 38-о народно събрание с решаващата помощ на фалшивото социалнополитическо интерпретиране на протичащите в страната процеси. Въвеждането на паричен съвет на 1 юли 1997 г. само стабилизира параметрите на новата българска бедност. От лятото на 1997 г. в България настъпи капиталистическото всекидневие.

За значителни слоеве от българското общество същността, характера, посоката и близките перспективи на обществените трансформации останаха неразбрани. Осезателен обаче е самият факт на шоково и трайно социално обедняване на огромното мнозинство, както и драстичното, трайно социално разслоение.

Политическите сили – и основните, и второстепенните, по правило се въздържаха да идентифицират и анализират достигнатите фази на трансформиране, посоките и социалноикономическите цени на предстоящите трансформации. Това обрече цялата „политическа класа“ на класическо социално опашкарство, на прекомерна демагогия и надпределна реторичност. Ерозията в доверието към политическите елити стана трайна характеристика на политическия живот.
Симеон Сакскобургготски бе посрещнат като нов, последен шанс за радикално преобръщане на политическата тенденция на олигархизиране и „латиноамериканизиране“ на българското общество. Грешка е да се мисли, че 2,5 млн. души гласуваха за Симеон Сакскобургготски просто защото е обещал „нов морал“. Действителното очакване към него бе и е, някак да обяви и организира „преиграване на играта“ наречена „български икономически преход“. Това премиерът не можа да направи, дори да разполагаше не като сега със 115, а примерно с 230 депутата в Народното събрание.
Управлението на НДСВ е просто друго дясно управление, различно от това на СДС и на Иван Костов, с нови лица и непродуктивна за страната политическа и социална философия. То може да се развие, в социално-икономически план, като управление, по-дясно от това на СДС. Иван Костов изгуби властта освен друго и заради категоричното обществено усещане за превръщането на корупцията в логика на държавната власт.

Една година по-късно сме изправени пред едно усмихнато, възпитано дясно-олигархическо управление, което се опира на концепцията, че е получило държавата въз основа на мениджърски договор, в който „топ-управленците“ имат само права, но не и ангажименти. Управлението на Симеон Сакскобургготски има един безспорен позитивен ефект за България – ще подейства оздравително-отрезвяващо на средния българин и особено на т.нар. „плаващ милион“ – да се откаже от готовността си да чака от политиците чудеса.
В следващите месеци очертаващата се заплаха от предстоящ политически неуспех на правителството на Симеон Сакскобургготски по-скоро ще мобилизира парламентарлната група на НДСВ и правителството. Който в обществото пръв поиска предсрочни избори, особено сега, когато обществената добронамереност към премиера все още е достатъчно висока, ще раздразни конформистки настроените избиратели. Политическите сили хитруват с избирателя – подтикват го да иска промяна, но не са готови да се произнесат еднозначно в нейна полза. Затова кризата е още във ферментационна фаза. Доскоро логично очаквахме кризисните процеси да се развият в тяхната пълнота чак след „Местни избори – 2003“. Узряването на необходимите политически решения е функция на готовността и бързината, с която обществото ще формулира и евентуално ще намери отговор на въпроса „какво, след Симеон?“ Може да се очаква постепенното агрегиране на икономически и политически ресурси в полза на гъвкаво преструктуриране на управленческата формула. Във всички случаи се приближаваме до период на повишена политическа нестабилност, през който водещи ще бъдат не просто следизборните парламентарни съотношения, а и способностите на партии и лидери за гъвкава политическа реакция.
Кога и как ще завърши Царската авантюра в България? Близката съдба на НДСВ, след като не спечели следващите парламентарни избори, е да се конституира като втора след ДПС, партия-балансьор, която няма ресурс за самостоятелно управление, но без подкрепата на която никой не би могъл да управлява. От друга страна, истинският срив на Царското движение ще настъпи след загубването на едни избори и на властта, а не преди тях. През 2001 г. НДСВ бе един временен изход от политическата криза. Сега ще са нужни решения от друг тип. Във всички случаи най-естественото е да се очаква частично възстановяване на влиянието на двете традиционни основни политически сили в страната…

Преди три десетилетия Станислав Лем завърши своя психо-фантастичен роман „Соларис“ с думите: „…и аз знаех, че времето на жестоките страшни чудеса още не е завършило.“

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук