ЕДНА ГОДИНА ПО-КЪСНО В БЕЗВРЕМИЕТО

0
171

Доктор по социология, доцент в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Чете курсове по социология на политиката и социология на историята; сътрудник е на Института за критически и социални изследвания и на Социалдемократическия институт; публикува в областта на философията, социологията и политологията.

Царят управлява от година, какво се промени? Трудно е да се даде отговор. Проблемите във всекидневието са все така остри. Дори по-остри. Нещата не се развиват добре нито в икономиката, нито в социалната политика, нито в образованието и здравеопазването, нито в борбата срещу престъпността и корупцията. След избуялите миналата пролет надежди усещането е, че се намираме в капан, от който няма изход. Моделът на прехода – основната заявка, с която Симеон се върна на власт – остана същият. Ако нещо се е променило то е в стила, в начина на комуникация – без много думи, без излишна конфронтация. Известно успокояване, което само по себе си не е лошо. Но тази промяна е повърхностна.

Според някои анализатори преходът е свършил. Може би те са прави. Особено от гледна точка на днешните управляващи. Така виждаше ситуацията и Иван Костов преди време. И за него преходът бе свършил. Имотите бяха върнати, собствеността – разпределена. Бедните са си бедни и ще станат още по-бедни. Техните деца също. Основното внушение е, че трябва да свикнем. Трябва да свикнем с бедността и неграмотността, с болестите и безработицата. Царят не промени нищо в това отношение, независимо от добрите пожелания. Той и не можеше да промени, ако става дума за икономическия, социалния и политическия модел на прехода, тъй като неговата философия на управление не е различна от предишните управления.

След едно голямо отклонение търсенето на истинския субект продължава. Дали ще се намери кой да се изкуши от диктатурата? Едва ли. По-скоро ще продължи безвремието.
Тук трябва да разграничим две неща: Първо, очакванията на хората, които сами по себе си в голямата си част са социални, което не означава в политически план неминуемо връщане на левицата на власт. Защото лумпенизираните маси са лесна плячка на популизма, който, не е само ляв. Второ, способността на лявото да отговори на тези настроения, да се върне на власт и да управлява успешно. Едно е общественото настроение, друго е способността да предложиш и реализираш нова политика.

Тази задача не е лесна. Ерозията на сегашното управление, няма да повлече от само себе си люшването на махало на ляво. Напротив – не е изключено то да се люшне в посоката на десния популизъм. Въпросът, зададен пряко, изглежда така: може ли левицата да предложи алтернатива? Не просто поредния обемист документ, красиви думи, а действителна промяна? Има ли тя ресурс и потенциал или това вече е само мит от миналото? В състояние ли е тя да преодолее основната догма, че преходът в досегашната си форма е неминуем и неизбежен? И същевременно – да преодолее опасността от отказ от ценностите на демократичния избор. Оставайки демократична, оставайки реформаторска, левицата да намери нов проект на реформи, отговарящи на нейните ценности като нова левица. Предизвикателството е в необходимостта от радикална промяна на начина на реализация на реформите като цяло, и същевременно, преодоляване на опасността от отказ от самия път на реформи.

Появата на царя изкара наяве слабостта на традиционните актьори. Връщането на Симеон обаче не обезмисля лявото и дясното сами по себе си. Всъщност едва сега те имат шанса да се превърнат в различни от досегашното статукво политически сили. Царското завръщане създаде необичайна ситуация. Измествайки левицата от позицията на естествена алтернатива на управлението на Иван Костов, то Ј даде шанс да завърши своята промяна, своето реформиране. И в това, а не в участието или неучастието в управлението, е капанът, но и шансът Ј.

С какво да се обясни това особено отношение на основните политически сили към властта сега? Царят за известен период иззе инициативата, която би трябвало да поеме левицата. Той иззе частично посланията Ј, без да може да ги осъществи. Но той, също така, продължавайки предишната политика, е на път да компрометира окончателно десницата, разкъсана и без туй от вътрешни битки и обвинения за корупция.

Връщането на царя очерта кризата на идентичността. Основните политически субекти се трансформират и се ражда нов политически модел. Той не е двуполюсен в досегашния смисъл, доколкото СДС и БСП, запазвайки се като основни политически партии, вече не са в състояние да упражняват монопол върху политическия живот, нито да черпят енергия от противопоставянето си. Двата досегашни полюса са в опозиция по отношение на една недостатъчно ясна трета сила.

Ако алтернативата не се казва „Симеон II“, как се казва тя? Сега можем да очертаем само нейния най-обобщен образ. Преди всичко това ще бъде действителна алтернатива. Не в смисъл на отказ от прехода, а негово преосмисляне, свързано с критика на досегашния модел на реформи. Не комунистическа реставрация („след монархията идва 9-ти септември“), а преоценка и предлагане на система от мерки отвъд самоцелната финансова стабилност. Разрушаване на корупционните мрежи. Нова икономическа и социална политика, насочена към ограничаване и намаляване на социалните неравенства.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук