ЗВЕЗДНИЯТ ЧАС НА ЖУРНАЛИСТА

0
204

Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е във в. „Вечерни новини“ и в. „Работническо дело“. Бил е кореспондент на в. „Дума“ в Прага и Москва. Сега е зам.-главен редактор на в. „Дума“. Автор е на краеведската книга „Момчилград – летописи“ и на стотици публицистични статии.

През годините 1980-1987 бях често гост на писателя Тодор Генов – един човек, като че ли „кроен на харман“, както казва народът. Неусетно двамата решихме да не водим разговорите напусто, а да запишем на лента богатата „книга“ на неговия журналистически, литературен и политически живот. Сега, във времето на забравите и „новият прочит“ литературната, а и журналистическата наука не се интересуват от редактора на „Вик“, поел публицистичната защита на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес. Така че ръкописът с разговорите ми с Тодор Генов остана в чекмеджето. На читателите на „Ново време“ предлагам да надзърнат в чекмеджето с надеждата, че ще намерят нещо интересно от житието-битието на вестник „Вик“ и отзвука на Лайпцигския процес у нас.
17 март 1984 г.

В нашата анкета удря часът и на вестник „Вик“, превърнал се в явление в българската журналистика. В дните на Лайпцигския процес този вестник става знаменосец на защитата на Георги Димитров.
– Предлагам да започнем от един цитат. Ето как Ангел Тодоров е видял Тодор Генов по времето на „Вик“: „Спомням си го добре по онова време в малката стаичка, която представляваше и редакция, и администрация, и коректурна стаичка на вестник „Вик“. Той седеше пред масата с разхвърлени ръкописи и не говореше за нищо друго освен за Димитров, говореше против истинския подпалвач на Райхстага – Гьоринг – и просто заразяваше всичко наоколо си със своя ентусиазъм.“
– Откъде идваше този ентусиазъм?
– В началото на 40-те години бях един от активните участници в антивоенното и антифашисткото движение, бях член на създадения след Амстердамския конгрес Комитет против войната и фашизма, бях в редколегията и сътрудничех на „Преглед на антивоенното движение“. „Вик“ бе създаден по поръчение на партията. Официално трябваше да го регистрирам като мое лично издание – „следпразничен вестник за обективна информация и критика“. Това беше тактическа маневра на партията. Пък и не беше без значение, че с „Вик“ исках да покажа своите разбирания за вестник, за журнализъм, атакуващ, притискащ до стената. Имах подготовката и опита за това. И друг път съм го казвал: вестник „Вик“ беше моя звезден час.
– Как партията ръководеше вестника?
– Аз бях едновременно собственик и редактор на вестника. Така ми беше поръчано от партията – да стана собственик и да получа разрешение да издавам вестник. И тъй като собствениците на вестници нямаха право да членуват в Съюза на журналистите, бях изключен от организацията на официалната журналистика. Връзката ми с ръководството на партията се осъществяваше чрез Владимир Топенчаров. Тогава той беше легален, но чрез Жак Натан, който наблюдаваше печата в ЦК, получаваше задачите на нелегалното ръководство. Владимир Топенчаров ми предаде решението да издавам вестник „Вик“. Но партията ми даде пълни пълномощия като собственик и редактор на вестника. Нямах задължението за всяко нещо да ходя, да питам, да съгласувам, да ми одобряват материалите.
– Защо вестникът бе наречен „Вик“?
– Нашият вестник взе името на изданието на известния журналист Йосиф Хербст, убит от фашистите. Художникът Александър Жендов нарисува заглавката му. Желанието ми беше този вестник и с името си да напомня, че въпреки терора, нашият вик не ще бъде заглушен. Вестник „Вик“ днес е журналистически документ за лайпцигските дни и борбата за защита на Георги Димитров и другарите му по време на процеса. Разбира се и други вестници и списания изразяваха по-ярко или по-сдържано възмущението си от нацистката провокация с подпалването на Райхстага и монтирания съдебен фарс срещу невинно обвинените комунисти.
– Моля ви, споменете някои от тях.
– „Ехо“ – също легален орган на БКП, който публикува и моят апел, „Щит“ на Людмил Стоянов, „Свят“ на Орлин Василев, РЛФ (Работнически литературен фронт), „Поглед“, „Жупел“, „Пладне“, „Земеделско знаме“, „Заря“ и др. Георги Бакалов написа статия в списание „Народна просвета“ на Тодор Самодумов, в която изказа огорчение, че апелът на вестник „Вик“ не е подкрепен нито от едного от по-старите, признати буржоазни писатели и учени, които мълчат като пукали. Тогава той писа, че Лайпцигският процес е пробен камък за българската интелигенция. Но вестник „Вик“ бе едничкият вестник у нас и по света, който беше всецяло посветен на Лайпцигския процес и защитата на Георги Димитров. Много скоро след образуването на Общонародния комитет за борба против фашизма и защита на Георги Димитров и другарите му с председател редактора на „Вик“ вестникът прерасна в орган на този комитет.
– Каква тематична насоченост имаше в. „Вик“ и какви журналистически жанрове използвахте?
– Печатахме апели, протести, възвания, памфлети, фейлетони, отразявахме митингите, демонстрациите. Използвахме и кратки публицистични страници. Помествахме и телеграми за борбите на работническата класа по света. По време на Лайпцигския процес главна задача беше да даваме най-пълна информация за това, което ставаше в съдебната зала. Пишехме, обработвахме в редакцията информациите, получени по различни пътища, оформяхме ги като кореспонденции от различни „специални пратеници“. Опитвахме се да предадем и речите на Георги Димитров.
– Кога излезе първият брой на „Вик“?
– На 22 май 1933 г.
– Още в първия брой има статия против Хитлер.
– Статията се нарича „Хитлер – Европа – Франция“ и носи дата 18 май 1933 г. Подписана е Алберт. Създава се впечатление, че статията е изпратена от Берлин. Тогава в операта „Крол“ Хитлер държа реч, в която твърдеше, че болшевизмът ще доведе войната. Аз написах: „Всички диктатори почват от сцената, с парада, за да завършат със сгромолясване.“
– Райхстагът е подпален на 27 февруари. Георги Димитров е арестуван на 9 март, от разказания от вас спомен се знае, че научавате за арестуването му на 1 април. Първият брой на вестника излиза на 22 май.
– Така е. За арестуването научих на 1 април 1933 г. Новината заедно с телеграмата ми предаде редактора в БТА Константин Бояджиев, за мен Кочо, специалист по италианските въпроси. Той ме срещна пред Министерството на външните работи (сега Академия на науките), отсреща беше БТА. Отидох в аператив „Роял“ на ул.“Раковски“, където сега се намира чешката книжарница. Тук бяха седнали и си шушукаха моите приятели Николай Хрелков и Димитър Хаджилиев. Показах им ръкописната вест, получена от моя таен сътрудник в БТА. Хаджилиев, познавач на немците, беше превел книгата на Ремарк „На западния фронт нищо ново“, допусна, че е някаква зловеща първоаприлска шега. По-късно това познаване на немците и тяхната култура му помогна до напише силен фейлетон, в който анализира „сивото мозъчно вещество“ в главата на Хитлер. Хрелков бе приведен над масата до изгърбване, с вечно вдигната яка. Съобщението ми го порази. Той познаваше Димитров от Септемврийското въстание. Сетне дойде и Александър Жендов. Той пресипна от изненада и отсече по жендовски: „Трябва да се предупреди партията. Трябва да се започне борба.“
– И кога започна тази борба?
– Жендов веднага уведоми ръководството на партията и към средата на месеца започна официалната партийна реакция. А извън България протестите започнаха много по-рано – на 3 април. На 5 април чрез „Юманите“ Георги Димитров беше отправил своето писмо до Анри Барбюс. Европа прогърмя, а ние поради сектантското недоразумение не реагирахме много бързо и съвсем точно.
– А преди да започнете издаването на „Вик“ с какво се занимавахте?
– Току що се бях върнал от емиграция, изкарвах по някой лев оттук-оттам. Правех преводи, две книги на Джек Лондон преведох. Изкарвах малко пари от журналистика. Партията също ни поддържаше. Борис Богданов държеше касата на партията и ни даваше по някой лев. По това време започнах активно да сътруднича на „Антивоенен преглед“. Член бях и на редколегията му, в която влизаха Асен Златаров, Андрей Стоянов, Орлин Василев, Кръстьо Белев, Николай Хрелков, Георги Бакалов, Владимир Топенчаров, Георги Караславов, Цанко Лавренов и др. А сега някои не ме споменават, когато стане дума за „Антивоенен преглед“.
– Откъде идваха парите за вестник „Вик“?
– Касата, счетоводството на вестника бе подчинено на партията. Ние работехме трима щатни в редакцията и всеки от тримата имаше определена заплата – 2000 лева. Във „Вик“ по 2000 лева получаваха Тодор Генов, Димитър Найденов и Йордан Златинчев.
– Това е, така да се каже, щатът?
– Щат, но не в днешния смисъл на думата. Като дойдат от „Куриер“ парите от продажбата на вестника, се разпределя сумата между тримата, по 2000 лева на човек. Касиер на вестника бе Йордан Златинчев, синдикален и партиен деец. За сътрудник бе изпратен един от най-големите наши журналисти, редакторът на „Поглед“ Димитър Найденов. Той по това време бе изпаднал в известна немилост пред сектантското ръководство на партията, но и в тези мигове си остана големият журналист и комунист Димитър Найденов.
– Кажете нещо повече за него?
– Изключително интелигентен, енциклопедичен ум, много голям приятел и пропагандатор на СССР, невероятен познавач на журналистиката. Пишеше по вътрешнополитически въпроси; беше в течение на партизанските и котерийни ежби и борби. Понякога ме съветваше – да бъда по-предпазлив и пред полицията и пред сектантското ръководство на партията. Той съчувстваше на моята идея, която се различаваше от мнението на някои ръководители на партията и не им допадаше, специално по отношение на Георги Димитров и „персонифицирането на борбата за него“.
– Пишете, че трябвало да се преборвате „с остри недоразумения, дължащи се на неправилни преценки от някои тогава неправилно мислещи другари“, които смятаха, че вестникът измества борбата против фашизма и я персонифицира главно около името Георги Димитров.
– Недоразуменията идваха от това, че някои ръководители на партията ме обвиняваха, че персонифицирам борбата за Георги Димитров. Те искаха да споменаваме жертвите, но да не сочим Георги Димитров за най-главната жертва. Чувствах, че не са прави. Не съм подозирал, че това е сектантство, тогава как да го прецениш. Наистина много от поддържниците на сектантския курс разбраха грешките си, станаха истински поддръжници на димитровската линия, много от тях загинаха геройски, но тогава те са изпълнявали партийния курс и са му вярвали и подчинявали. Все още не разбирахме много добре значението на единния фронт, на сътрудничеството на прогресивните сили. Когато издадох апела, не питах никого, написах го и го пуснах във вестника.
– Имате предвид личния ви апел към българските писатели, журналисти, общественици – към всички граждани, в които все още има отговорната съвест на честно мислещи хора, публикувана в бр.10 от 17 юли 1983 г.
– Да. Тогава Митко Найденов ми каза: „Тодоре, ще си имаш големи разправии.“ „Защо?“ – питам. „Нали знаеш, как някои гледат Георги Димитров?“
– Имахте ли разправии?
– По-късно да. Извикаха ме, но по друг повод в една нелегална квартира и ми наредиха да предам вестника на касиера Йордан Златинчев. Той щял да стане собственик. Изпълних нареждането. Тогава някои размахваха юмруци пред лицето ми – какво толкова си се захванал за Георги Димитров. Смяната впрочем направи партията, защото аз прогнозирах преврат. Без разрешение от партията написах уводна статия за опасността от военен преврат. Казаха ми, че това са измислици, къде съм видял този преврат. Но на втория ден след като предадох вестника на Златинчев – блокада и преврат. А аз се бях отдръпнал от вестника, предал бях документите. Живеех в една квартира на „Ген. Паренсов“ и след вдигането на блокадата дойдоха пратеници на вестника с нареждане да се върна във вестника.
– Топенчаров ли дойде пак?
– Не, двама работници и Златинчев. Работниците не ги познавах. Но казаха пак да отидем в окръжното управление и пак да се прехвърли вестника на Тодор Генов.
– Пак ли го прехвърлихте?
– Вестник не е излизал под друга редакция, с друг стопанин. Тази история се разви между два броя на вестника. Продължих да съм негов редактор. Тогава счупих телефона на Обновата, на Владо Полянов.
– Какъв беше Владимир Полянов?
– Той беше главен редактор в Обновата. Той и Петър Попзлатев. Седалището им беше в Народното събрание, там трябваше да пращам вестника за одобрение, цензурата беше там. Като отидох веднъж в Обновата да протестирам защо шарят с червен молив по страниците ми, цензорите не поискаха да ме приемат. Тогава им тряснах телефона, счупих го и си тръгнах. Имаше разправии тогава. И след преврата въпреки създадената Обнова продължих да издавам „Вик“ месец, месец и половина, докато излезе наредбата подписана от Тодор Кожухаров, с която се закриват 38 партийни вестници и списания, сред които бе и „Вик“. Това беше в края на юни 1934 г.
– Кои бяха сътрудници на вестника?
– Споменах щатните: Тодор Генов, Йордан Златинчев и Димитър Найденов. Често като стопанин трябваше да подписвам полици. И след като забраниха вестника години наред ме гониха, прибираха ми хонорарите, които тук-таме изкарвах, а на Златинчев му взеха апартамента. Като прехвърлих вестника на него, тъй като бе наредено той да бъде собственик, преподписа полиците. Дължахме много пари на печатницата и подписвахме полици, докато дойдат от „Куриер“ сумите от продажбата на вестника, за да изплатим дълговете. След като ми върна вестника Златинчев, не преподписахме полиците, те останаха при него. И като спряха вестника, започнаха да ни гонят. Идва съдия-изпълнител в къщи. Аз нямах нищо, а той имаше апартамент и му го взеха. Златинчев смяташе мен за виновен.
– Разкажете ни за други сътрудници на вестника.
– Александър Жендов нарисува главата, Бешков участваше с карикатури и рисунки. Спомняте ли си знаменитата Бешкова карикатура „Гьоринговият културен фронт“, на която е изобразен Гьоринг с факел в ръката, идващ откъм горящия Райхстаг на път към Лайпциг. А отдолу има текст: „А сега трябва да осветля и Лайпцигския съд.“ Сътрудничеше и Пенчо Георгиев. Йордан Георгиев също. Тодор Ценков пишеше бележки под рубрика „С остър молив“. Димитър Хаджилиев написа знаменития фейлетон за Хитлер. Близък сътрудник бе и Иван Вельов. Горкият, спеше на тавана до стаичката на редакцията. Пращах го да събира реклами от наши другари, той понякога изпиваше парите. Такъв беше Иванчо.
– А какво пишеше?
– Фейлетончета, бележки. Той направи и пиесата „Помощник-архиварят Гунчев“, която се игра в Кооперативния театър. Представлението се откриваше от вестникопродавец, който тича по стената и вика:“Уволнението на чиновници…“ и „Героичното държание на Георги Димитров пред Лайпцигския съд“. Той ходи на конгреса на мира в Мадрид заедно с Людмил Стоянов, Мери Грубешлиева и Кръстю Белев.
– А Георги Бакалов писал ли е във „Вик“?
– Не. Но той има мнение за „Вик“. Много ласкаво. В „Ботевия лист“, издаден през 1936 г., или някъде другаде. То е най-хубавото мнение за „Вик“.
– Орлин Василев сътрудничеше ли?
– Не. Орлин издаваше по това време антифашисткия вестник „Свят“. Георги Караславов също не е писал във „Вик“. Стихове са печатали Младен Исаев и Ангел Тодоров. макар че те бяха от групата на РЛФ, която проявяваше известно сектантско въздържание спрямо мен. А аз не пишех в РЛФ. Ангел Тодоров и Младен Исаев се отнесоха много добре към моята покана да напишат стихове за Георги Димитров, за което съм им благодарен. С тях, двамата, ме свързва отдавнашно приятелство.
– Да продължим разговора си за Димитър Найденов.
– Той пишеше политически информации и антрефилета – обикновено не ги подписваше, редактираше фейлетоните и материали на други сътрудници по вътрешни проблеми. Когато отсъствах, както беше в случая, когато партията ми нареди да се укрия поради заплаха да бъда арестуван по чл.19 от ЗЗД в Стара Загора, той ръководеше вестника. Когато го конфискуваха или ме закарваха в полицията, Митко бе неотстъпно в редакцията и печатницата. Когато бях нападнат от цанковистки хулигани в градинката на Дома на изкуствата и печата (на ул.“Раковска“ до печатницата на вестника) Димитър Найденов написа информация „Цанковистките гамени провокират редактора Тодор Генов“ и подзаглавие „В присъствието на едно чуждестранно семейство защитниците на Цанков се обрисуваха най-добре. Хулигански скандал“. В написаното иронизираше „великия вожд“ Цанков и неговите рицари. Беше прекрасен другар, етичен и умен.
– А общителен ли беше?
– Не. Затворен в себе си, приказва малко така „бу-бу-бу“. Вегетарианец. Нито ще сръбне, нито… Беше пунктуален в работата си. Аз бях по-припрян, пишех понякога на коляно, неясно и той трябваше да поправя ръкописите ми, за да ги разберат печатарите.
– Къде се намираше редакцията?
– На „Раковска“, над аптеката на площад „Славейков“. Там бе печатница „Полиграфия“ и на тавана имахме една стаичка. Тук плоча може да се сложи, че е издаван вестник „Вик“.
– А какво имаше в стаичката?
– Едно бюро.
– Телефони имахте ли? В главата на вестника са записани два телефона – за в неделя 5-56, за другите дни на седмицата – 23-60.
– Те бяха на печатницата и ни викаха, а за неделя сочим дежурния на „Полиграфия“. Бяхме сложили едно бюро и в друга малка таванска стаичка, в която спеше Иван Вельов. А Митко работеше при мен. Имаше и една работна маса при печатарите.
– Как на практика стана събирането на подписките за Апела?
– Най-напред апелите са няколко, да изясним. В броя от 17 юли публикувах моя апел. В него апелирах да се присъединим към протестите по света срещу един процес, в който се иска смъртта на българските комунисти Димитров, Танев и Попов. Разбира се, исках тяхната защита не защото са комунисти, а защото са български граждани, замесени в един процес, по-страшен от Драйфусовия.
– Как бе посрещнат апелът?
– Моят апел излезе преди да се формира Комитетът за защита на жертвите от фашизма. Някой вестници го публикуваха, други съобщиха за него. По-късно партията взе решение да преобърне моя личен апел в партиен документ. 20 дни след моя апел публикувах ново съобщение „За моя „Апел“ по процеса в Лайпциг“, в което предупреждавах за опасността за живота на подсъдимите и изразявах възмущението си от някои писатели и общественици, които още не са вдигнали своя глас на протест. А през септември бе отпечатан „Апел на Комитета за защита на жертвите от германския фашизъм“. Малко по-късно бе публикуван и списъкът на организациите и сдруженията, писателите, художниците, адвокатите, архитектите, обществениците, които са подписали апела.
– Да си припомним някои от имената?
– Тодор Генов – журналист, инж. Георги Вълков – директор на в. „Пладне“, Людмил Стоянов, Орлин Василев, Илия Бешков, Пенчо Георгиев, Георги Атанасов, Христо Радевски, Пантелей Матеев, Николай Хрелков, Георги Бакалов, Вичо Иванов, Димитър Хаджилиев, Георги Караславов, Ангел Тодоров, Вера Лукова, Иван Фунев, Стоян Венев, Христо Берберов, Ламар, Н. Николов – адвокат, Т. Мангов – художник, Д. Байрямов – художник, В. Иванов – художник, Ст .Сотиров, Вл. Топенчаров. Подписаха го цели партии и организации: Работническа партия, Земеделски народен съюз (Г.Марков), Земеделски народен съюз „Ал.Стамболийски“, редакциите на в.“Вик“, „Пладне“, „Победа“, „Земеделско знаме“ и „Ново време“ (те поместиха съобщения за образуване на комитета), много професионални организации, РМС, Помощната организация, група трудови писатели (Хр. Радевски), група трудови музиканти (Т. Райчев). Накрая списъкът завършва с имената на адвокатите В. Тодоров, Нед. Бранев, А. Ламбрев, Петър Григоров, В. Василев, Ст. Рашенов, Ст. Манов, Дим. Лазаров, Любен Дюкмеджиев, Ив. Кунчев, Ст. Димитров, Гаврил Начков, Георги Станкулов, Георги Мешков, д-р Нейчев, П. Лобанов, Пав. Койчев, Кл. Мешков, Д. Вапцаров, Д. Вучков, д-р Меворах, Н. Гаврилов и др.
– Разкажете ни за някои от тези хора, които подписаха апела и станаха членове на комитета, например за архитект Христо Берберов. На едно място споменавате, че е приятел и спомоществовател.
– Когато образувахме „Вик“ Христо Берберов даде пари, за да подпомогне издаването му. Когато получих мандат от партията да правя вестника Владимир Топенчаров ми донесе 500 лева, те бяха да се тури началото. Дадоха ми и няколко адреса на легални наши спомоществователи и на предприятия, които бяха готови да дадат реклами. На ул.“Мария Луиза“ имаше голям магазин на Йотови за електрически материали, навремето чрез тях бяха внасяни парични помощи от Коминтерна. От Йотови получавахме подкрепа. Имаше една пералня, държеше я наш другар, той даваше реклами, Иван Стефанов от кино „Култура“ също даваше реклама. Така че начините бяха два – чрез спомоществователи и реклами. Христо Берберов бе един от спомощвователите, строеше кооперации и забогатя и ни помагаше присърце. Договорът с печатницата сключих на кредит, но тя се съгласи, защото издателите знаеха, че работническите вестници имат тиражи.
– А какъв тираж достигна вестникът?
– Двадесет хиляди. За онова време това бе небивало. После вестникът излизаше по два-три пъти седмично, имаше и по няколко издания дневно. Двама-трима от печатарите бяха наши другари и ни съдействаха. Конфискуват вестника, моите вестникарчета продадат каквото успеят от конфискуваните и ние правим второ издание, в което съобщаваме за конфискуването. Имало е случаи три пъти на ден да конфискуват вестника и да ме подвеждат по ЗЗД за нещо. Махна пасажа, който вади очите на цензората, и пусна вестника отново.
– Какви бяха връзките ви с баба Парашкева?
– Тя често идваше в редакцията, ходихме няколко пъти на демонстрации, където трябваше да вдигнем трибуна. Не ни даваха възможност да говорим – полицията нахлуваше и разтурваше демонстрациите. Веднъж арестуваха мен и баба Парашкева в редакцията, закараха ни в Дирекцията на полицията, където ни предупредиха да се откажем от обявеното протестно събрание. Ние направихме демонстрация не пред Учителската каса, а на „Солунска“ и площад „Славейков“, в това време полицията охраняваше касата. Тогава в полицията ме удиви баба Парашкева с държанието си. Участвах в събирането на средства за заминаването Ј в Германия.
– И Боян Дановски ли замина?
– Не, Боян Дановски си беше там. Знаеше немски език и помагаше на подсъдимите. После заминаха Петър Григоров и Стефан Дечев, но не ги пуснаха на процеса, те трябваше да защищават подсъдимите.
– Те участваха ли в Комитета?
– Участваха, целият адвокатски съюз участваше. Може би не на всички ги има имената в списъка, но Дечев, Григоров, Станкулов, Меворах участваха активно в борбата за освобождаването на Димитров и другарите му. Преди баба Парашкева да замине за Германия, трябваше да се намерят пари да се платят данъците Ј, без да си оправи сметките нямаше да я пуснат. На мен бе възложено да намеря пари. Тогава най-голяма сума даде Коста Тодоров, извади 5000 лева и ги даде.
– Разкажете ни за протестните акции и демонстрации в София, в които участвате.
– Акциите и демонстрациите се ръководеха от Комитета и за тях съобщавахме във „Вик“. Много от обявените акции бяха забранявани. Отговаряхме им чрез вестника. „В България майките не могат да протестират за синовете си!“ – писах по повод забраната на събрание в защита на Димитров и другарите му през септември 1933 г., направена със заповед на министъра на вътрешните работи д-р Александър Гергинов.
– Кои бяха ораторите, които обявявате предварително?
– Най-често в този черен списък влизаха имената на Парашкева Димитрова, майката на Танев – Мария Танева, бащата на Благой Попов, редактора на „Вик“ Тодор Генов, Съби Димитров – секретар на ЦК на РП, Коста Тодоров и др.
– Откъде черпехте информации за процеса?
– Прогресивни вестници рядко ни попадаха, няколко пъти идва „Кореспонданс интернасионал“, следяхме преди всичко буржоазни издания от чужбина. Трима души слушаха радио непрекъснато. За тайния сътрудник Кочо Бояджиев от БТА вече знаете.
– Откъде взехте речта на Георги Димитров, която издавате отделно?
– От чешки вестник, сверихме я с бюлетините на агенциите и с други вестници. Димитър Найденов помогна.
– Намирате ли някаква разлика в текста в брошурата на „Вик“ и популярния днес текст на обвинителната реч.
– Има само няколко дребни различия.
– Много от кореспондентите от чужбина във „Вик“ са компилации или измислени.
– Кореспонденциите не са измислени, измислени са авторите.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук