КОЙ Е ГЕОРГИ ДИМИТРОВ. ОТГОВАРЯМЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПРОНАЦИСТИ

0
263

Александър Атанасов е роден през 1930 г. в гр. Пазарджик. Професор по естетика, доктор по филология, работил дълги години в института по философия на Българската академия на науките. Бил е политически помощник на акад. Тодор Павлов през последните девет години от живота му, когато той е член на политбюро на ЦК на БКП. Автор на книгите „Естетичността“, „Естетизираният човек“, „Сравнителна естетика“, „Акад. Тодор Павлов – научнотворческо и педагогическо дело“ и други, на много статии, както и на художествено-документални произведения.

Слави Славов е завършил философия в СУ „Св. Климент Охридски“. От 1985 г. е д-р на философските науки, професор от 1987 г. Работил е в БАН, бил е преподавател по история на българската философска мисъл в СУ. Автор на осем научни монографии, на над 200 студии, статии и рецензии по проблеми на българската и световната философска мисъл. Има публикации в чужбина.

Авантюрист, който жертва собствения си народ в името на чужди интереси
Проф. Стойчо Грънчаров
Новите условия и новите средства на борба оформиха и съответен тип ръководители, умеещи да манипулират масите. Такива бяха Васил Коларов и Георги Димитров… Скоро под благосклонното и възпитателно въздействие на КИ /Комунистическия интернационал/ те, без да загубят авантюризма си щяха да придобият и хладната безстрастност и безочие при игра със съдбата на хиляди хора.

…Нямаше друга комунистическа партия, която да притежава такава вярност към Коминтерна и такава готовност да жертва собствения си народ и държава в името на чужди интереси.

… На Лайпцигския процес българите се държаха мъжествено и достойно… С поведението си пред съда Г. Димитров наистина нанесе първия морален удар върху германския фашизъм, както е прието да се казва. Самият Димитров обаче беше една едра илюстрация на онзи тип болшевишки революционери, който така добре е описан от Солженицин: неустрашим, безпомощен и сервилен, пред сталинското сатрапство.
Из „История на България“,С,1994 г.

Национален предател, убиец на Никола Петков
Ани Стойчева
Националното предателство се прояви в края на 20-те години с теоретизирането на Коларов за македонска, тракийска и добруджанска „нации“ и най-вече 1946 г. с кампанията за насилствено превръщане на българите от Пиринския край в „македонци“. По нареждане на Г. Димитров БКП изби след преврата на 9 септември хиляди българи, цвета на нацията. Г. Димитров носи също така цялата отговорност за съдебното убийство на лидера на демократичната опозиция Никола Петков.
По националното радио

Създател на тоталитарната система в България
Тодор Токин
Дълги години Георги Димитров бе икона, на която се кланяха /или бяха заставяни да се кланят/ няколко поколения българи. Партията бе „Благоево-Димитровска“, пионерската организация бе димитровска. Разбира се, и младежкият съюз също бе димитровски.
Неговото име носеха градове, язовири, културни домове, почивни станции, киносалони и по правило най-големите булеварди във всички населени места.
Димитров бе „вождът и учителят на българския народ и виден деец на международното комунистическо и работническо движение“.
Орденът „Георги Димитров“ бе най-високото отличие в Народна република България,
„Култът към личността пристигна в България със самолета от Москва, с който дойде Георги Димитров. Никога преди това нашата страна не е била свидетел на такъв вулгарен маскарад на човешкото унижение“, пише в репортажите си Георги Марков.
По времето, когато Георги Димитров е министър-председател (1946-1949 г.) в страната се изгражда това, което по-късно бе наречено тоталитарна система. Опозицията е смазана и пратена по затвори и лагери. Приет е законът за национализацията на частни индустриални и минни предприятия. Национализирани са всички частни банки. Селяните насила са вкарвани в кооперативните стопанства.
Демитологизирането на Георги Димитров започна веднага след като времето на БКП отиде в историята. Но той дълго още ще бъде знаме на комунистите – една от БКП-тата носи неговото име.

За сведение
1933: Светът е възхитен
Поети възпяват българина Димитров
Георги Димитров… Какво знаехме за него? Почти нищо. Докато изведнъж неговият глас, гласът на един мъж в окови, накара цяла Германия, цяла Европа, та дори целият свят да наостри уши и да слуша! Той респектираше дори най-върлите си врагове – милиони хора, които дотогава бяха на неутрални позиции, изведнъж станаха негови привърженици.
Хеда Цинер

Този глас беше чут във всички страни
на Европа, които през границите слушат потънали в мрак;
този глас беше чут и от всички ограбвани
и пребивани,
ала непреклонни борци в Германия.
Ти скъпернически използваш, другарю
Димитров,
всяка минута която ти е дадена,
в малкото пространство, което все още
е отворено –
за всички нас я използваш!
Бертолт Брехт

Ние се обръщаме не само към развълнуваното обществено мнение във всички страни, към милионите хора, които в тревога следят трагичните дебати, грандиозния дуел на четирима души срещу силите на една държава – следят тази епопея, в която героичният образ на един Георги Димитров ще се утроява, в бъдещите времена, каквото и да стане, очертан с колосалната релефност на душевното величие и енергия.
Ромен Ролан

Димитров бе една трайна светкавица в непрекъснатото движение на човешката светлина. На мимолетната власт на чудовищата той хвърли като зов за борба думите на Христо Ботев, поет-борец и като него светъл национален герой:
„Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество.
Пол Елюар

В Перу, както и в целия свят, великият българин е обичан и почитан в революционните среди и сред обикновените хора. Спомням си за напрегнатите дни по време на Лайпцигския процес, когато Димитров нанесе сам първото идеологическо поражение на нацизма. Лайпцигският процес е началото на нацисткия край.
Хосе Маседо Мендоса

Георги Димитров в съда се изправи,
превърна се там в обвинител суров.
Срази той пълчищата с ризи кафяви,
отправи към всички ни първия зов.
Гръцка народна песен

Ой, Димитров, меч наточен,
в битките с удар точен…
Сръбска народна песен

Годината измина под блясъка на Вашето мъжество. Благодарим за примера как чувството за дълг може да ражда чудеса. Цял живот ще Ви бъдем задължени затова, че внесохте красота в нашите спомени.
Борис Пастернак
и група грузински писатели
до Георги Димитров

Евгени Долматовски
Делото за подпалването на Райхстага
Ти спомняш ли си оня съд позорен.
Бе тридесет и трета, есента.
На прокурорската катедра Гьоринг
като глиган разчекнал е уста.
Историята още не запитал,
а вече лъже хората в очите:
– Райхстагът е от болшевиките опожарен.
Но ето подсъдимият се вдига.
Той, мургав, с черни вежди и верига –
лъжците обвинява, дръзновен.
Той, българин неукротим, говори.
Словата му върху врага плющят.
А душен е на залата простора –
навярно книги някъде горят…
Гимназия завърших аз тогава:
ний бяхме комсомолци къдроглави,
копаехме метрото под Москва.
Макар райхстага мрачен не видели-
дивяхме се пред тая лъвска смелост
на българина с мощната глава.
Години минаха…
В четиридесет и пета
на нявгашните рошави момчета
се падна път в далечен край, дори
в Берлинската зооградина…
– Хвърли им запалителен снаряд и мина!
– Гори райхстагът! Гледайте! Гори!…
Гъст дим струи надясно и наляво.
Бе краят на април. Прекрасен ден!
Сега – ни дума: имали сте право:
райхстагът е от болшевиките опожарен!
Превод Н. Антонов
По случай 25 г. от Лайпцигския процес

Георги Димитров не е безгрешен ангел, както го представят опитващите се да присвоят името му български сталинисти. Но той не е сатана, както го представят лишените от национален разум български пронацисти.

Несериозно е твърдението на новопроизведения в професорски чин историк Стойчо Грънчаров, че комунистическите ръководители са могли да „манипулират“ масите по своя прищявка. Ако в стиснатата в тесен обръч през 1918 г.– Съветска република се вдигнаха пет милиона полугладни и полувъоръжени селяни и работници и отхвърлиха многочислените въоръжени до зъби интервентски и бели армии чак до Тихия океан – това е защото са имали и твърде сериозни собствени мотиви. По същата причина, и пак „манипулирана“ от комунистите, които първи се вдигаха на атака и първи загиваха, свитата отново през 1941 г. до Москва, руска „пружина“ се разгъна чак до Берлин и спаси Европа от най-страшното робство…

Слава богу, г-н Грънчаров признава поне стореното от Димитров в Лайпциг. Но тутакси го омърсява с опростителската забележка на вечно пристрастния Солженицин. Опростителска, защото страхът на лайпцигския герой от Сталин не е страх за кожата, а за личната чест и за съдбата на делото. Защото Сталин можеше да наказва с тежко опозоряване и защото в онези години на жестока световна конфронтация всеки открит бунт срещу него неизбежно обслужваше противния лагер. В това беше голямата трагедия на комунистите идеалисти. Ето защо всеки историк, който не е лишен от научна съвест, трябва да оценява делото на Георги Димитров само в контекста на дадените исторически обстоятелства.

Цар Борис III доведе България
до трета национална катастрофа,
Георги Димитров предотврати катастрофата
Нашите пронацисти повтарят без умора, че катастрофата за България дошла не с присъединяването Ј към Хитлерова Германия, а към Съветския съюз след войната. Разбира се, сега те не плачат за Хитлер, а за… Чърчил, когото така ненавиждаха заради неговия непримирим антинацизъм.
Е добре, нека си представим, че в България бяха влезли първи не русите, а англичаните. Всеизвестна е омразата на Чърчил към пронацисткия режим на Борис III, пък и към България още от времето на Първата световна война (той казва, че точно заради присъединяването на Фердинанд към австро-германците войната продължила две години повече и били дадени милиони излишни жертви). Всеизвестно е, че Чърчил искаше жестоко наказание за българите, т.е. нови териториални ампутации и огромни контрибуции в полза на неговите съюзници гърците и сърбите, които трябваше да получат компенсации за българската окупация на техни земи.
(Известно е, че апетитите на великогръцките шовинисти се простираха до Пловдив и до Бургас включително, а на великосръбските – до река Вит и до Перник включително, плюс Пиринския край. „Остатъчна“ България пък те виждаха като още една република на Югофедерацията със столица Белград).
Що се отнася до „пазарлъка“ между Чърчил и Сталин България да влезе в руската сфера на влияние, сам по себе си той не гарантираше териториалната цялост на страната ни.
Като имаме предвид, че Англия винаги е искала да държи Русия колкото е възможно по-далече от Проливите, никак не би било учудващо, ако Чърчил в дадената ситуация беше отстъпил на съюзника си Сталин една България в пределите на княжеството след Берлинския договор, т.е. до Стара планина! От своя страна, нима Сталин не би възнаградил Сърбия с част от предалата Русия България – заради верността на сърбите към Русия, заради огромните жертви, които дадоха в съпротивата срещу Хитлер и… заради възможността СССР да стъпи на Адриатика през една приятелска Югославия… И ако все пак нашата нещастна страна не бе затрита окончателно и дори не загуби нито педя от своята територия, то е защото имахме антифашистката съпротива и воювахме накрая на страната на антихитлеристката коалиция. И защото имахме Георги Димитров.

Да, дами и господа, тъкмо Георги Димитров спаси България от третата национална катастрофа, до която я доведе колаборационисткият режим на Борис трети. Спаси я с ръководения от него Отечествен фронт, който организира и въоръжената съпротива, и участието на нова България във войната за пълния разгром на нацистка Германия. България можеше и да изчезне от картата на Европа, ако нямаше Отечествен фронт начело с Георги Димитров, който се ползваше с изключителното доверие на Москва, „лобираше“ там за България и осигури твърдата подкрепа на СССР срещу настървените домогвания на националистическите кръгове от съседните страни да разтерзаят отечеството ни.

Новият Ньой щеше да бъде
още по-катастрофален…
Така династията, която два пъти избра погрешно съюзници, щеше да заличи България от картата на Европа. (С черно са белязани териториите, които загубихме при катастрофите през 1913 и 1918. С бялото са очертани вероятните граници на България след разгрома на Хитлер, ако СССР не беше се противопоставил на претенциите на съседите ни, подкрепяни от Чърчил.– бел. авторите)

Димитров провъзгласи един демократичен социализъм, без „диктатура на пролетариата“,
със запазване на частната инициатива.
За да укрепи съюза си със западните демокрации и да получи тяхната по-голяма подкрепа във войната срещу Хитлер, Сталин разтури Коминтерна и обеща да установи в страните от Източна Европа, които щяха да бъдат след войната в съветската сфера на влияние, не съветски режими, а многопартийна „народна демокрация“. За него това беше само временно тактическо отстъпление. Но не и за лидера на българските комунисти Георги Димитров… Широко мислещ, живял в Западна Европа, школуван и в българската демократическа традиция, той се опита сериозно и напълно убедено да поведе България по нов, европейски път. Той обяви, че „народната демокрация“ не е старият тип буржоазна демокрация, но няма да бъде и „диктатура на пролетариата“: „При отечественофронтовската власт частната собственост се запазва. Частната инициатива също се запазва, само че частният интерес се ограничава в полза на държавата, на обществения, на общия народен интерес. Георги Димитров преследваше спекулативния капитал, но подкрепяше „патриотичните индустриалци“. Той предложи на селото не сталинска „колективизация“, а доброволно кооперарине при запазване на частната собственост върху земята с изплащане на рента за ползването Ј от кооперацията. Отечественофронтовското правителство беше коалиционно, имаше парламентарна опозиция, свободен печат. Това беше всъщност една социалдемократическа платформа, която се ориентираше не към съветския тоталитарен модел на социализма, а към опита на народните и антифашистките фронтове в Западна ЕВропа. И ако тази платформа не можа да бъде наложена, вината за това не е на Димитров.

Нека не забравяме, че беше времето, когато САЩ единствени притежаваха атомна бомба и Труман беше изпепелил с нея стотиците хиляди невинни жители на Хирошима и Нагазаки – без никаква военна нужда, с очевидната цел да сплаши Съветския съюз. Агресивните западни кръгове смятаха, че могат да ревизират резултатите от Втората световна война, като заставят с атомен шантаж Сталин да отстъпи властта в Източна Европа на антикомунистическата опозиция. Ето защо опозицията в България, поощрявана и пряко подпомагана от англо-американците и надявайки се на тяхната пряка военна намеса, се хвърли в безогледна борба за събаряне на комунистите от власт. С това тя сама се постави вън от закона и улесни Сталин да наложи преориентация на режима към „диктатура на пролетариата“ и строителство на социализъм от съветски тип. Именно обявеният от Чърчил „кръстоносен поход“ срещу комунизма и студената война, която Западът започна срещу Изтока, сложиха кръст на демократичния социалистически проект на Георги Димитров.

И все пак, макар да обяви, че народната демокрация ще „изпълнява функциите на диктатурата на пролетариата“, Димитров по-ревностно от всеки друг и не без скрито предизвикателство към Сталин постави ударението върху автентичното разбиране на Маркс, за диктатурата като „власт на 90-те процента“. Той ревностно наблягаше върху въвличането на масите в управлението и контрола върху властта, демонстрираше уважение към интелектуалците и към правото им на свободна изява, бичуваше „бездушните бюрократи“ и главозамаялите се „губернатори и губернаторчета“, не позволяваше насилствено коопериране на дребните собственици.

Тежкото заболяване и смъртта му (2 юли 1949 г.) обаче не му позволиха да продължи делото си. След него дойде ултрасталинистът Вълко Червенков, който въведе тоталитарния съветски модел с цялата му уродливост. И при този деформиран социализъм обаче, особено след развенчаването на Сталин и относителното възстановяване на законността от Хрушчов, бяха постигнати значителни успехи във всички области на живота и в СССР и в България. Не някой ляв пропагандист, а препатилият от сталиниския червенковски терор покоен лидер на БСДП и съосновател на антикомунистическия СДС д-р Петър Дертлиев заяви: „България стана една модерна страна. През 1989 г. тя беше на европейско равнище“. Това го потвърждава и статистиката на ООН, според която през 1989 г. България е на 23-то място от 220 държави по икономически показатели и жизнен стандарт.
Никола Петков стана жертва
на студената война

Вярно е, че в хаоса през първите седмици след 9 септември 1944 г., наред с фашистките главорези и техните помагачи и доносници, станаха жертва на лично отмъщение и невинни хора. Абсурдно е обаче да се твърди, че един демократ и хуманист като Георги Димитров, който остана в Москва до есента на 1945 г., може да поощрява избиването на невинни хора – обратно, той настоява категорично да не се допускат беззакония.

Що се отнася до Никола Петков, работата не е така проста. Той беше антифашист, който през 1945 г. напусна Отечествения фронт заради претенциите на комунистите да заемат ключовите позиции във властта (претенции, впрочем, нелишени от основание, защото те дадоха най-много жертви в съпротивата, а освен това спечелиха първите свободни избори).

Атаките на Петков срещу довчерашните му другари в Отечествения фронт, и срещу Георги Димитров обаче бяха толкова злобни, че към него се присъединиха и свалените от власт фашисти, които жадуваха за реванш. Вестникът на Никола Петков „Народно земеделско знаме“ подстрекаваше открито към бунт. Така, в статията „За народни права и свободи“ (17 октомври 1945 г.) се казва: „Ако има още хора жадни за кръв, тая кръв ще се пролее, но правдата ще възтържествува.“

Тези призиви не остават без отзвук. Край Кюстендил бяха избити почиващи на палатки юноши-ремсисти; убити бяха войници-охранители на Кадиин мост; бе хвърлена бомба върху заседаващи млади земеделци. Оказа се, че терористичната група се нарича „Д-р Г.М.Димитров“ и че нейната тайна квартира е домът на околийския лидер на Николапетковия съюз. Такива терористични групи се появиха в редица още места из страната. Целта им беше да разпалят гражданска война и да предизвикат чужда намеса. Пред съда в Смолян човекът на Никола Петков казва: „По-добре България да бъде окупирана от чужди войски, отколкото да я управлява Отечественият фронт.“ Петков се свързва с царски офицери, които подготвят преврат, разчитайки на подкрепата от Запада. Неговите подстрекателства водеха до нова гражданска война, затова трябваше да бъде обуздан. Има доказателства, че правителството е смятало само да го сплаши със смъртна присъда, а не да я изпълнява. То постига своята цел – осъденият Никола Петков изпраща писмено изложение до министър-председателя, в което заявява: „Позволете ми да се обърна към Вас за милост. Признавам, че моята двегодишна политическа дейност е изцяло погрешна и се покайвам най-искрено за нея.“

С написаните собственоръчно признания, че дейността му е „обслужила вътрешната и международната реакция“ и с разкаянието си обаче лидерът на българската опозиция обърка сметките и на вътрешните, и на външните си приятели. Такъв Никола Петков на тях не им трябваше. Те предпочитаха той да бъде по-скоро мъртъв антикомунистически герой, отколкото жив „предател“, върнал се в Отечествения фронт. Затова обявиха, че молбата на Петков за милост е фалшификат или плод на насилие. Затова и президентът на САЩ Труман не апелира за снизхождение към осъдения, а поставя ултимативно искане Никола Петков да бъде освободен, което София и подкрепящата я Москва, разбира се, не могат да изпълнят. В тази ситуация вече не само да освободят Петков, но и да се откажат от изпълнението на смъртната присъда би означавало унизителна капитулация, която би поощрила опозицията към авантюра, водеща до нова кървава баня в страната. Така Западът всъщност съзнателно провокира екзекуцията на Никола Петков, за да я използва за целите на антикомунистическата пропаганда.

Френският писател Ромен Гарши, по онова време дипломат в София, пише в спомените си: „В Юнион клуб царуваше посланикът на Съединените щати, който не се скъпеше на хубави думи като във вълшебна приказка: Съединените щати ще се притекат на помощ на демокрацията и на свободата в България. Той ме намрази, защото умолявах нещастниците да не му вярват. Моят приятел Никола Петков, водач на либералната земеделска партия, вярваше в този глас на Америка: той говореше високо и твърдо за свобода, за демокрация, за „край на кошмара“. Беше обесен и не знам дали черният му език е навестявал по-натрапчиво последните нощи на Димитров или на негово американско превъзходителство“.
Съдбата на Никола Петков е трагична. Той стана една от първите жертви на студената война.

Случаят с Пиринския край на България – „национално предателство“ или тежък компромис с добри намерения –
за щастие, без особени последици…
По-внимателно с квалификациите, уважаеми господа! „Предателство“ е много силна дума, още повече че „национално“! Предател може да бъде наречен само онзи, който съзнателно предава своите и минава на страната на врага. В политиката може да има тежки грешки и опасни компромиси, но това е друго нещо. В случая ще си послужим с писаното от самия С. Грънчаров в „История на България“, но за Александър Стамболийски, който бил „убеден, че Македония завинаги е загубена за България“:
„Според него откритото зачеркване на Македония от списъка на евентуалните български претенции щяло да улесни постигането на нейната автономия. То пък би било път към образуването на южнославянска федерация, в която да влезе и България…
Наличието на подобни мисли не поставя под съмнение многократно доказания патриотизъм на Ал. Стамболийски и неговите съидейници. Тези мисли обаче бяха и погрешни и утопични за момента.“

Аналогично и патриотизмът на Георги Димитров не подлежи на съмнение, още повече като имаме предвид, че той виждаше присъединяването на Пиринския край към останалата Македония само в рамките на една федерация, и то не югославска, а българо-югославска. Това също се оказа утопия, а записването на живеещите в Пиринския край като „македонци“ беше грубо нарушаване на човешките им права и тежък компромис с „добри“ намерения, но не и „национално предателство“. В края на краищата, нали щяхме да живеем в една федерация без вътрешни граници и тогава всички „македонци“ щяха да разберат какви са всъщност!
Опомнете се, дами и господа! Познавате ли вие друг българин, когото чужди художници да са изобразявали и чужди поети да са възпявали като велик син на своя народ, и на цялото човечество? Не е ли позор за нас Европа и светът да тачат Георги Димитров, а България, на която той – прав или заблуждаващ се – служи през целия си живот, да го хули и да поругава паметта му?

Георги Димитров: Българският народ не е див и варварски, а европейски и аз се гордея, че съм негов син!
Печатът не само ме хулеше по всякакъв начин – това ми беше безразлично, но във връзка с мене наричаха и моя български народ „див“ и „варварски“, наричаха ме „тъмен балкански субект“, „див българин“ и аз не мога да отмина това с мълчание.

Вярно е, че българският фашизъм е див и варварски. Но българските работници и селяни, българската народна интелигенция съвсем не са диваци и варвари. Равнището на материалната култура на Балканите безусловно не е така високо, както в другите европейски страни, но духовно и политически нашите народни маси не стоят на по-ниско равнище, отколкото масите в другите европейски страни. Нашата политическа борба, нашите политически стремежи в нашата страна не стоят по-ниско, отколкото в другите страни. Народ, който 500 г. живя под чуждо иго, без да изгуби своя език и националност, нашата работническа класа и селяните, които се бореха и се борят против българския фашизъм и за комунизма – такъв народ не е див и варварски. Диваци и варвари в България са само фашистите. Но аз ви питам, господин председателю, в коя страна фашистите не са варвари и диваци?

Много преди времето, когато германският император Карл V казвал, че на немски той говори само на конете си, а германските дворяни и образовани хора пишели само на латински и се срамували от немския език, във „варварска“ България апостолите Кирил и Методий бяха създали и разпространили древнобългарската писменост.
Българският народ с всички сили и извънредно упорито се е борил против чуждестранното иго. Ето защо аз протестирам против нападките срещу българския народ. Аз нямам причина да се срамувам че съм българин, и аз се гордея че съм син на българската работническа класа.
Из последната дума на Георги Димитров
пред имперския съд в Лайпциг.
16 декември 1933 г.

Срамно е още да има град
с името на Димитров
Георги Димитров е една отрицателна историческа фигура за България, каквито са Сталин, Хитлер, Кастро. Хонекер е осъден за убийството на 8 германци на Берлинската стена, Пиночет е без имунитет, отдавна няма Сталинград, а ние си имаме паметни плочи в Ловеч, Скравена, Белене, комитет на жертвите и репресираните от комунизма и град с името на палач.

Днес няма място за името Димитровград в българското гражданско общество. Защото то отмени смъртната присъда, за да защити правото на живот, дадено от Бога и така лесно отнемано от болшевика Димитров. Конституцията провъзгласи неприкосновеността на частната собственост, отнета от комуниста Димитров с кръв, със закон наложеният от Димитров комунистически режим бе обявен за престъпен. Паметникът на Димитров бе свален от централния площад, на моя град, преименуваха булеварда, носещ името му, на бул. „България“. Като частица от това общество аз отказвам да си извадя новите лични документи, докато не бъде сменено името на Димитровград.
Паско Запрянов, Димитровград

Омразата заслепява
Открито писмо до Паско Запрянов
Господине,
Никой германски демократ не мисли да преименува ул. „Георги Димитров“ в Берлин, нито да сваля паметната плоча в чест на „великия син на България“ в Шарлотенбург или да затваря музея на Димитров в Лайпциг. Вие обаче се „срамувате“ за името на града, който навярно не сте строили, но в който сега живеете… Срещат се имена, които не прилягат, стоят като чужда за тази глава шапка, провокират историческата традиция и памет. Такива бяха Димитрово (Перник), Коларовград (Шумен) и пр., и те с право бяха отхвърлени. Друго нещо са имената на новопостроените градове. Това са „рождени“ имена, които остават завинаги. Не можете да заличите името, дори и да взривите града на Димитров, както взривихте мавзолея му. Името на този град ще живее заедно с неговите строители и техните потомци, то е част от културната памет на българския народ, чието мнозинство никога няма да се съгласи с Вас, че Георги Димитров е „една отрицателна историческа фигура“. Този, на когото това име е омразно, би трябвало да се опита да превърне омразата си в мъдрост и да го търпи, а ако не може – да се пресели на друго място.
Господине, Вашето писмо налива бензин в огъня, разпалва политическата настървеност и злобата, които задушават майка България. От това нямаме интерес ние с Вас, интерес имат онези, които искат да ловят риба в мътна вода, да си пълнят джобовете, грабейки безнаказано все още несвършената баница, наречена България.
С уважение:
Проф. Слави Славов

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук