Предложените на читателите на сп. „Ново време“ документи засягат един важен проблем от българската история, който продължава да буди съмнения и остри спорове както сред историците, така и сред широката общественост. Става дума за първия военен преврат в междувоенната българска история, осъществен на 9 юни 1923 г., който сваля от власт правителството на Александър Стамболийски. Това е първото и единствено не само в България, но и в цяла Източна Европа чисто земеделско правителство, което при това се опитва на практика да трансформира обществото според принципите на аграризма, известен в България под името съсловна теория на Стамболийски. Опитът на селяните (около 80% от населението по онова време) да упражняват властта в полза на селото и свързаното с него аграрно производство предизвиква силно недоволство сред всички градски прослойки и всички политически партии извън БЗНС. Поредните парламентарни избори от 22 април 1923 г. показват безсилието на опозиционните партии да се върнат на власт по демократичен път и тогава те се обръщат към насилието. Военният преврат срещу Александър Стамболийски е осъществен на 9 юни 1923 г., без правителството, определяно от съвременните и днешните му опоненти като диктаторско и дори „протототалитарно“, да съумее да окаже организирана съпротива. Спонтанните селски бунтове са смазани жестоко, а законният министър-председател Стамболийски е зверски убит от превратаджиите.
Такъв е историческият контекст на публикуваното тук писмо на дееца на Коминтерна Васил Коларов до ръководството му – ИККИ (Изпълнителен комитет на Комунистическия интернационал). Историческият проблем, свързан с българската левица по онова време, е, че тя е силно разделена – управляващият БЗНС вижда в комунистите съперник за влияние в селата и политически противник в градовете, докато комунистите отговарят на земеделците с остра критичност и противопоставяне. И когато на 9 юни 1923 г. идва първият значителен поврат в междувоенната българска история, двете големи леви партии се оказват разделени – ръководството на БКП решава да не се меси в борбата между „градската и селската буржоазия“ и изоставя земеделците сами да се противопоставят на армията. По места обаче много комунисти подкрепят спонтанната земеделска съпротива срещу преврата, която се оказва обречена и няколко дена след военния преврат вече е смазана.
Така изглеждат нещата в страната, но те се вписват в един много по-широк европейски контекст. Светът след Първата световна война е силно променен – Октомврийската революция в Русия от 1917 г. довежда до създаване на принципно нова държава – Съветска Русия, а в края на 1922 г. Съветски съюз, където (в Москва) е разположено седалището на новата международна политическа организация – Комунистическия интернационал (1919 г.). За разлика от предишните два Интернационала пред Коминтерна като първостепенна стои задачата да защитава с всички средства първата държава на „работниците и селяните“ – според някои историци именно с това разделяне на света на социалистически и капиталистически започва студеното световно противопоставяне, което след Втората световна война е наречено Студена война. От гледна точка на това ново европейско противопоставяне оценяват в Москва и българското развитие. Такава е и задачата на Васил Коларов, с която е изпратен в България веднага след преврата, а неговият анализ трябва да помогне на Коминтерна да прецени потенциала на българския конфликт за общата борба.
Писмото на Васил Коларов е интересно преди всичко с моментната снимка на българската следпревратаджийска реалност. В него са потвърдени някои оспорвани в продължение на дълги години тези – че превратът е организиран добре и не предизвиква каквото и да било сътресение в повечето големи градове, че позицията на превратаджийското правителство е толкова стабилна, че дори не въвежда извънредно положение, че комунистическото ръководство е така въвлечено в конфликта със земеделците, че не може да предусети големия политически поврат надясно, започнал с преврата, както и огромната външна зависимост на България след като е победена в Първата световна война (затова според Коларов издигнатият от БКП лозунг за „работническо-селско правителство“ е нереалистичен). Общото впечатление от писмото на Коларов е за реалистична и внимателна оценка на българските събития, а неговият извод е да не се бърза с изработването на нова тактика, не и преди да се прецени конкретното вътрешно и международно съотношение на силите.
Оттук-нататък вече може да се разсъждава за начина на взимане на решения в „световната комунистическа партия“ Коминтерна, за неговите основни цели и средствата, които се използват за осъществяването им. Защото от записката на И. Сталин, посветена на българските събития ясно личи начинът и мотивацията при взимане на решенията на Коминтерна – не от гледната точка на местните български условия, а от глобалното противопоставяне. Не могат да се пропуснат и ясно изразените от Сталин пожелания за дисциплиниране на ръководството на БКП – сиреч още от този ранен период проличава, че за Сталин основно е подчинението, а не свободното обсъждане на различни варианти при една сложна политическа обстановка. А онова, което последва след намесата на Коминтерна в българските дела, ние знаем и като историци, и като наследници на онези трагични поколения българи, действали през 20-те години.
Доц. д-р Искра Баева
