БЪЛГАРСКАТА ЛЕВИЦА – ПЪТИЩА В НОВИЯ ВЕК

0
164

Завършил е философия в СУ „Св. Кл. Охридски“, д-р на философските науки, професор. Преподавател в СУ и в Пловдивския университет „П. Хилендарски“. Гостуващ професор в престижни чуждестранни университети. Бил е директор на Научноизследователския институт за младежта, ръководител на Центъра за изследване на идеологиите при ФФ на СУ „Св. Кл. Охридски“. От 1994 г. е Управител на Център за маркетингови и социални проучвания. Президент е на Изследователски комитет 34 „Социология на младежта“ към Международната социологическа асоциация, член на Изследователския координационен комитет на МСА, председател на Българската социологическа асоциация (1991-1995 г.; 1997-1999 г.). Името му е свързано с десетки важни изследователски проекти. Автор на множество статии в българския и световен печат, съавтор и съставител на редица издания у нас и в чужбина.

Имаме – в рамките на нашия панел – две опорни точки, за да навлезем в темата. Едната: да осмислим изминатия от левицата път през годините на прехода. Втората: да дефинираме политическия кръстопът, на който се намира българското общество.

1. Българският преход
Събитията през последната година обърнаха вниманието на международната общественост върху необичайното в българския преход. Последният цар, царувал през миналия век, се оказа първият републикански премиер, избран през новия век. Зад политическата екзотика, която прави впечатление и на най-повърхностния наблюдател, изследователят трябва да види съществените особености и парадоксите на българския преход.
В България беше отбелязан най-консенсуалният в Югоизточна Европа старт на прехода; „кръгли маси“ бяха типични само за Централна Европа. И пак в България беше достигнат конфронтационен пик, илюстриран от горящия партиен дом и структуриран от двуполюсния модел. Най-диалогичният политически лидер беше арестуван, престоя половин година в затвора по обвинение, отхвърлено от европейския съд за правата на човека; беше застрелян пред дома си.
По времето на административната система беше осъществен икономически напредък, страната се индустриализира и урбанизира. С прехода към икономическа система страната претърпя тежък икономически срив, тя се деиндустриализира, налице са и феномени на деурбанизация. В България, за разлика от други страни на бившия Източен блок, включително съседна Румъния, за годините на прехода не беше осъществен нито един стратегически строеж.

В условията на студената война и „желязната завеса“ България скъси цивилизационното разстояние, което я отделяше от Централна Европа. Сега, когато се причисляваме към „откритото общество“, а присъединяването към Европейския съюз е наша официално прокламирана цел, ние се отдалечихме и продължаваме да се отдалечаваме от европейския жизнен стандарт.
Админстративният социализъм превръщаше неизразходваните средства на хората в спестовни книжки. Логично беше този мъртъв капитал (повече от 20 милиарда лева) да оживее, да заработи; да превърне стотици хиляди хора в агенти на новите икономически отношения. Вместо да получат нови шансове, хората останаха и без старите; парите им изгоряха във фалирали банки и финансови пирамиди или просто излетяха през комините на хиперинфлацията.

Непосредствено преди началото на прехода (1989) се появи книгата на Збигнев Бжежински „Големият провал“ (български превод; София, Народна култура, 1991). Според оценката на автора България е страната с най-стабилен комунистически режим. Няколко години по-късно именно в България се оформи реставрационен модел на прехода. Земята беше мъчително връщана на старите собственици или техни наследници „в реални граници“. Беше възстановен най-тежкият проблем на довоенна България – раздробеното, неефективно, неподдаващо се на модернизация земеделие. Беше игнориран дори Законът за комасация, промулгиран от цар Борис III. Реституцията на собствеността беше осъществена максимално, включително по отношение на осъдените от Народния съд и незаконно забогателите по време на Втората световна война.

Българският парламент на два пъти беше откриван от представители на формация, подкрепяна от нацистка Германия.
Дълго време на демократичните митинги се изпълняваше официалният химн на Царство България. В края на 90-те беше върнато недвижимото имущество на бившия монарх. В този контекст завръщането на самия Симеон изглежда като логично увенчаване на цялата реставраторска тенденция, която изпъква като „синя линия“ в българския преход. Подобно заключение обаче би било прибързано, едностранчиво, неточно.

Симеон се завърна не поради волята на политическата формация, която осъществяваше реставрационната линия, а въпреки нея. В сценариите на дясното ръководство на бившия монарх беше отредена декоративна, а не реална политическа роля. Но като заиграваше с короната в символна борба срещу екскомунистите, десницата не си даваше сметка, че създава психологически предпоставки, които носителят на символа може да използва и самостоятелно, включително срещу синьото управление.

Симеон достигна до политическия връх по волята на българския избирател, но не поради неговите монархически тежнения, а въпреки тяхната липса. В очите на хората се провалиха не републиканските институции, а републиканските новополитици, които в условията на масово обедняване в кратки срокове – по правило – ставаха и новобогаташи.

Ако трябва да се отговори на въпроса защо българският преход протече по толкова саморазрушителен начин, първата очевидност е: обществената енергия беше изразходвана в яростна борба за власт, вместо да бъде съсредоточена в решаването на онтологичните проблеми на хората и на страната. Има пряка връзка между остротата на политическата борба и нейното групово, котерийно, лично изкористяване.

Неочакваната републиканска кариера на Симеон беше логична алтернатива на ситуация, която българският избирател смяташе за неприемлива. Шанс на Симеон му даде не неговата корона, а неговата оферта: национално помирение вместо конфронтация, обща борба срещу бедността, безработицата и престъпността вместо перманентен и безплоден междупартиен конфликт.

2. Левицата в прехода
Левите, в частност екскомунистическите, формации в Източна Европа се разположиха в различни ниши.
Редица партии потърсиха шансовете си в етнонационални, регионални и геополитически аргументи. Молдовската комунистическа партия постигна уникален изборен успех, спечели квалифицирано мнозинство (71 от 101 места) в парламента, достатъчно за промени в Конституцията; нейният лидер стана президент. Българите гласуваха за нея. Защо? Партията е за самостоятелност на републиката, за съюз с Русия и срещу курса към интеграция с Румъния, подържан от десните Ј опоненти. В самата Русия Руската комунистическа партия излъчва подчертано носталгични послания („За нашу Советскую Родину!“). Колкото и да звучи нереално, ретроутопията прави уязвими социалдемократите на Горбачов. Идеологически партията се превъоръжи с руската идея. Не е лесно да се намери по-голям парадокс: „Самодържавие. Православие. Народност“ се цитират като изходна точка от наследниците на Ленин. За да се създаде видимост на идеологическа приемственост, беше актуализиран късният сталинизъм, националистическата кампания от следвоенните години (1948 – 1953). В Албания съществува двуполюсен модел – социалисти и демократи, Бериша и Нано; зад тях прозират етнорегионалните различия между Северна и Южна Албания, между гегите и тоските. В Германия унификацията не позволи на бившата номенклатура да злоупотребява с позициите си и да се преустрои като средна класа, улесни модернизацията на бившата комунистическа партия. И все пак стабилното представяне на ПДС се дължи преди всичко на това, че тя се възприема като регионална партия на Източна Германия. Докато трае диференциацията на „оси“ и „веси“, нейното електорално присъствие ще бъде толкова осезаемо в Саксония Анхалт или Тюрингия, колкото нейното отсъствие в Северна Рейн-Вестфалия или Бавария. В съседна Сърбия беше имитирано разделение на социалисти и комунисти. Самото определение „левица“ беше скандализирано от ЮЛ, партия на мощни полумафиотски икономически групировки, паразитираща върху електоралната тежест на СПС, която на свой ред получаваше подкрепа на етнонационална основа, прозрачно камуфлирана с реториката на „антибюрократична революция“.

Другояче се развиха нещата в Централна Европа. В Унгария, Чехия, Полша беше осъществена успешна икономическа реформа; лявата ориентация е освободена от етнонационални и регионални наслоения, налице е политическа диференциация на социалдемократическа и неокомунистическа левица. „Лявото“ не е ляво изобщо, отличава се с идеологическа определеност, идеологическа чистота.

Казусът на България не попадна в нито една от двете категории. Българската левица, от една страна, не разигра националистическата карта, макар че имаше такива изкушения. Нещо повече, тъкмо тя трябваше да направи решителната първа практическа крачка срещу асимилационната политика на „възродителния процес“ и да поеме националистическия откат. От друга страна, не беше възприета и принципната лява социалдемократическа ориентация както, да речем, в Унгария или Чехия. В такъв случай възниква въпросът какво може да сплоти партията, да Ј придаде сила, след като няма нито подкрепата на национализма, нито адекватна лява идеология.

За разлика от случаите, в които важи логическото правило „Tertium non datur“, тук има трето и то беше използвано. Идеята за властта. Официалната „модерна лява“ формула (в първоначалния вариант „модерна лява марксистка“) легитимираше идейния еклектизъм. Действително в началото изглеждаше, че той „работи“ добре. Единството става политически приоритет, по-важен от идентичността. Може да се разчита на електорална подкрепа и от твърдолинейни неосталинисти, и от умерени социалдемократи, а всеки глас е важен. На първите демократични избори през 1990 г. БСП получи 47% от гласовете. За сравнение през същата година УСП трябваше да се задоволи със само 10.9%. Политическият опит на социалдемократизиралите се партии в Централна Европа беше цитиран от лидера на БСП високомерно и назидателно като предупреждение какво не трябва да се прави.

Характерно е и по-нататъшното развитие. От социалистическото мнозинство зависеше какви шансове ще получат на избори‘91 социалдемократите водени от д-р Дертлиев и крайната десница, намерила място в синята коалиция. Шансове получи десницата. Изглежда политически абсурд. Не е абсурд. Според властовата логика най-близките са и най-опасни. Предприетият тактически ход осигуряваше доминация в лявото пространство и следователно база за бъдещия скок във властта. Разпалването на антикомунистическа истерия носеше и определени дивиденти – мобилизираше и сплотяваше левия електорат. Продължението е известно. Начело на партията застана млад политически деец, който през 1989, когато възникваха реформаторски течения, инициира създаването на младежки комунистически съюз „Че Гевара“, а през 1990 се обяви категорично за запазване на партийните структури в производствените предприятия. Изборът пак изглежда политически абсурд, ако се вземе предвид, че партията постоянно декларираше курс към обновление и модернизиране. Не е абсурд. Според властовата логика най-важните умения за един ръководител са в технологията на властта. И тези качества наистина бяха демонстрирани, включително за сметка на онези, които му дадоха път.

Но властта е само възможност да решиш един или друг обществен въпрос, а не е самото решение. Социалистическото ръководство, станало правителство, се оказа безсилно да реши дилемата „реформа или стабилизация“, ясно видяна още през ноември 1989 г. от един автор на страниците на в. „Работническо дело“.

Патосът на властта не е ляв по съдържание отговор. Тъкмо затова по време на социалистическото управление партията, ръководена от Виденов, еволюираше към партийна формация от типа на мексиканската Partido Revolucionario Institucional (ПРИ), към партийна формация от латиноамерикански тип.

Филипиките, които групата на Виденов отправяше срещу т.нар. перестройчици, беше, че са „абдикирали от властта“. Поучителен пример за ирония на историята: в крайна сметка тъкмо Виденов беше принуден да се откаже и от властта в собствената си партия, и от изпълнителната власт в държавата. Преяждането с власт подяде социалистическото управление.

Инвестирането в социалдемократическа идеология и политика трайно стабилизира левите партии в Централна Европа. УСП започна с 10%, но утрои своя електорален дял през 1994 и 1998 г., а през тази година взе повече от 40%. Обратно, дивидентите на идейния еклектизъм се оказаха временен кредит, но трайно бреме.

Катастрофата на властовата стратегия постави началото на съществена преоценка, въплътена в споразумението от 4 февруари 1997.

Със сигурност може да се твърди, че ако Първанов не разполагаше с национален консенсусен капитал, а само с партиен актив, той нямаше да спечели президентската надпревара. Неочакваното в неговия успех се дължи и на това, че наблюдателите недооцениха стойността, която придоби в очите на избирателя държавническото поведение на Първанов по времето, когато беше само партиен лидер.
През последните години партията, макар и мъчително, преодолява идейния еклектизъм. Пролича, че социалдемократическите инвестиции и в България дават добър резултат.

При все това не може да се каже, че преоценката е завършена, че илюзиите на властта са се изпарили. Появи се един нов фактор, който създава обстановка на политически тест: усещане за близост на властта.
Миризмата на власт привлича. Едва ли трябва да се съмняваме, че ще нараства броят на посетителите на „Позитано“, че ще се появи и „постоянно присъствие“, ако вече не се е появило. А знае се от опит – тази миризма не е най-добрия стимул за далновидни решения.
Съществува една, бих казал, наполеоновска илюзия, изразена афористично от великия пълководец и крупен политик: „Първо да влезем в един по-сериозен бой, а там вече ще видим.“ Изминалите 12 години показаха, че левицата по-успешно стига до властта, отколкото я използва. Дори равносметка на неуспешния опит не е направена, а тя е необходима не само защото общественото мнение вижда в нея белег на политически морал, а и защото самата левица трябва да осмисли своята история с теоретична дълбочина и да се освободи от онези тежести, които я доведоха до дъното преди пет години.

3. Политическата ситуация
Ще маркирам основните параметри на политическата ситуация.
Преди всичко необичаен политически лидер. Това е видимо и много коментирано, но заедно с това объркващо и погрешно интерпретирано. Симеон има уникална лична мотивация за своето политическо участие и това не е приписваната му амбиция да възстанови монархията, а реалният му стремеж да оформи образа на династията в националната памет. Неговият успех ще бъде доказателство за управленския капацитет на фамилията, доказателство, че този капацитет е потребен на българското общество и следователно династията не е попаднала случайно в българската история. От тази гледна точка републиканският политически дизайн не е пречка, напротив прави доказателството дори още по-тежко.

Симеон се отличава с друг, много различен от досегашните управници, тип отношение със Запада. На него не му е необходимо да доказва своята принадлежност към Запада, макар и с цената на отказ от българските национални интереси; повтаряща се ситуация в българската история. В новата управленска хипотеза даденото е принадлежността на политическия лидер към Запада, а приобщеността си към националните интереси той трябва да докаже.

Симеон е най-ангажиран в моралния смисъл на думата участник в политическата игра и едновременно най-свободен в битовия смисъл. В негово лице избирателят видя алтернатива на станалия доминиращ тип алчно парвеню; за него може да се каже всичко друго освен „сиромашко – невидяло“.
Реализацията на неговите цели категорично изисква положителна промяна в стандарта на живот на масовия човек. Оттук следва изискването да бъде принципно открит за социалнолиберален диалог.

Най-съществена промяна претърпя политическата скала. Може да се каже, че изригна политическият център. Вярно е, че той се структурира около една политическа фигура. Но самото явление не е плод на личната уникалност. Прецедент имаше: персонален пробив в двуполюсния модел извърши още Жорж Ганчев и ако пробивът се оказа краткотраен, причините също бяха персонални. Политическият център можеше да възникне още през 1991, когато СДС-център, СДС-либерали, БЗНС-Никола Петков и БЗНС-единен бяха толкова близо – на десети от процента, до парламентарния статут. Двуполюсният модел не беше резултат от естествен и непредотвратим, а от насочван и изкористяван политически процес. Съзнателно бяха конструирани цветовите калъпи, в които електоратът изливаше своите променящи се надежди и повтарящи се разочарования.

Сега можем да кажем, че българското общество намери изход от двуполюсния омагьосан кръг. Двуполюсният модел няма да се възстанови в близка или далечна перспектива. Имаме достатъчно основания, за да смятаме, че е изживян. Неговото изчерпване ставаше и преди лято‘2001 – чрез мъчително трансформиране на двуполюсната политическа игра с нулев резултат в двупартиен политически баланс.

Симеон дойде с послания за национално помирение и позитивно мислене. Борис Трети беше наречен приживе цар-обединител; наистина фактическите резултати от войната обезцениха това прозвище. Неговият син си постави не по-малко амбициозната, но и трудна задача да бъде премиер-обединител. Несъмнено е, че той допринесе политическата атмосфера в страната да се нормализира. Чрез участието на ДПС във властта българският етнически модел, контрастиращ с етническите сблъсъци в съседни страни, получи по-нататъшно развитие. Пролича, че страницата на „възродителния процес“ е затворена и ние можем да гледаме бъдещето с поуките, а не с бремето на миналото.

Новото време разшири периметъра на външнополитическа активност на България. Приоритетното отношение към Европейския съюз и Атлантическия алианс не означава, че трябва да гледаме с гърба си останалия свят; това изглежда ясно и елементарно, но едва сега става презумпция на нашата външнополитическа стратегия.

Релефно се очерта и старото в новото. Преди всичко не се промени стандартът на живота на хората, или по-точно – доколкото има някакви промени, те са преди всичко отрицателни. Още по-съществено е, че не настъпи обрат в тенденцията – от влошаване към подобряване на жизнения стандарт. Хората, които гласуваха за „царското движение“, не се самозаблуждаваха с приписваните им свърхочаквания. Българският избирател знаеше, че чудо не може да се получи. Хората щяха да бъдат удоволетворени, ако бяха почувствали промяна на тенденцията, ако тяхното положение беше, макар и с малко, подобрено. Някои социални мерки бяха предприети, но като цяло и това малко не се получи. Не е тайна, че това е източникът на днешното съмнение, тревога и безпокойство.

Зад липсата на обрат в динамиката на жизнения стандарт прозира нещо по-дълбоко. Все още не е променен социалният баланс, начинът, по който се разпределя тежестта на прехода. Досега ставаше така, че каквато и политическа сила да управлява – лява или дясна, – издръжките на прехода фактически се поемат от масите, от обикновените хора. Този антисоциален баланс не се промени. Достатъчно е да се припомни куриозният факт, че се обсъждаше намаляването на данъците върху хазарта, докато се подготвяше новото облагане на дребния и средния бизнес. И по времето на Жан Виденов, и при управлението на Иван Костов, се заиграваше с нуждите на дребния и средния бизнес, но се толерираше едрият бизнес, групировките, наистина различни. Сега техните възможности да мачкат „редовите бизнесмени“ просто се увеличиха.
Ситуацията е амбивалентна. Плюсовете, които донесе новото време, не са малко, но те губят тежест на кантара на всекидневието. Могат да се сринат.

4. Тактическите дилеми
През 1997 г. БСП беше изправена пред тактическата дилема: (а) задържане на властта, макар и с цената на максимално напрежение и рисковете на пълен политически срив, или (б) връщане на мандата и крачка към национално помирение и консенсуална политика.

Дилемата противопоставяше политическия авантюризъм и политическия реализъм. За щастие реализмът намери адекватен израз в практическото действие, което можем да наречем линия „Първанов-Добрев“.

Поемането на властта от СДС съвпадна с трансформирането на коалицията в партия и изправи синьото ръководство пред дилема, близка до онази, която решаваше Жан Виденов през 1995: (а) курс към максимална концентрация на властта или (б) разширяване на политическата подкрепа чрез партньорски взаимоотношения с други политически сили и консенсуална политика.

Съществуваха всички предпоставки за такава политика, освен добра воля. Синьото ръководство, подобно на Жан Виденов, избра настъпателния, агресивен курс. На свой ред идеологически хетерогенната синя партия, обединена от властта, започна да еволюира към модела на ПРИ. Равносметката и в този случай беше направена безпощадно от избирателите.

В новата обстановка‘2002 тактическите дилеми изглеждат така:
За БСП: а) настъпателна опозиция с крайна цел форсирано влизане във властта чрез провокиране на предсрочни избори или б) максимално използване на съществуващите възможности да се оптимизира общественият живот в рамките на днешната управленска конфигурация.

За СДС: а) безкомпромисна опозиция (на базата на конкуренцията за властта) или б) готовност за сътрудничество с НДСВ (на базата на дясна политика и християндемократични ценности).

За НДСВ: а) прагматична социаллиберална политика, свързана с разширяване на политическата подкрепа, и национален консенсус или б) укрепване на политическото присъствие чрез консолидация на десния политически спектър.
Всяка политическа сила ще прави своя тактически избор, като взема предвид ориентацията на другите, но и като влияе върху нея. В това обстоятелство намира нагледен и категоричен израз промяната, която донесе политическата 2001 година. Формира се ново поле на политически взаимозависимости. Нараства значимостта на политическата гъвкавост, на готовността и умението да се води политически диалог. Според социологически прогнози (д-р Андрей Райчев) създава се трайна нова „политическа конфигурация 3+1“. Има три партии, които няма да вземат нито под 10%, нито над 25% от гласовете на електората.

Следва обаче да вземем предвид и това, че българското политическо пространство продължава да бъде подчертано динамично. Процесът на разпадане и преструктуриране на десния спектър не е приключен. Все още не е ясно каква електоралната сила ще придобият партиите на Софиянски и на Бакърджиев. Във всеки случай лидерските качества на тези политици не трябва да се подценяват.
Оптималното тактическо решение изхожда от наличието и на нови шансове, и на нови опасности.

Новите шансове се определят от политическа обстановка, която разширява възможностите на левицата да се легитимира като равноправен участник в демократичния процес.
Опасностите произтичат от това, че левицата може да се окаже двойно притисната, пресирана и изолирана от две десни формации. Налице са предпоставки за възникване на влиятелен десен център (НДСВ, партиите на Софиянски, Бакърджиев, Бонев, Тренчев). Подобна ситуация може да се окаже дори по-неприятна от фронталните и силни, но едномерни и семпли атаки в миналото. Президентските избори, при които социалистическият кандидат спечели срещу двама десни опоненти, са оптимистичен, но не и адекватен пример: десните кандидати не се блокираха срещу трети, а, обратно, водеха тежка борба помежду си.

Освен стандартната има и нестандартна опасност. Обедняването, преминало в декласиране, продължава. Масовото недоволство, укротено и канализирано през 2001, може да се насочи срещу цялата т.нар. политическа класа, срещу сини, червени и жълти, и да даде живот на алтернатива от националистическо-фашизоиден тип. За първи път в България се говори и на антиевропейски език. Само преди няколко години у нас нямаше дори термин „евроскептицизъм“. Сега имаме дори директно отрицание на Европа. Имаме антисемитизъм. Имаме расистко отношение към ромите. Появява се онзи потенциал, който предизвиква радикалното дясно пренасочване на лявата вълна.

Дванадесет години след началото на прехода доходите маркират нова социална стритификация, която има политическа проекция. Сред гласоподавателите на СДС срещаме четири пъти по-малко крайно бедни, отколкото сред избирателите на БСП. Най-бедни са избирателите на ДПС. Електоратът на НДСВ поразително съвпада по материално положение с електората на БСП. (Виж таблицата)

Международно изследване в шест страни от бившия Източен блок (1999 – 2001) под ръководството на проф. Иван Селени (САЩ) показа, че в България обедняването е по-драстично дори в сравнение с Румъния и Русия, а що се отнася до Централна Европа достатъчно е да се каже това, че ромите в Унгария живеят по-добре от българите в България.
Поуката е актуална, но не е нова. Радикалната декласация може да мотивира радикално политическо поведение.
Нагнетяването на обстановката и дестабилизацията на правителството увеличава предпоставките за най-рисковото развитие.

5. Ресурсът на левицата
Ресурсите на една политическа партия/коалиция са разнородни.
Актив може да бъде (и то не малък) пасивът на политическия опонент. Така в България последователно се трупаше спекулативен политически капитал.

Левицата разполага с носталгичен ресурс. Не е малък, но вече не е достатъчен. Беше реализиран през 1994, но след това не беше увеличен, а изконсумиран през следващите две години.

Новата левица не се нуждае от спекулативен политически капитал. Той, както знаем, не помогна през зимата на 1996/97. Колкото до носталгичния вот – той, разбира се, не трябва да се игногрира, но не трябва и да се провокира. Най-важният ресурс не е скрит в миналото, а в настоящето и бъдещето.

Има неизползван демократичен ресурс. Периодът на протодемокрация, която се характеризира с наличието на демократични механизми и едновременно с дефицит на демократична политическа култура, не е приключил. Най-общо казано, демократичният ресурс се състои в капитала, който може да натрупа една партия с това, че действа по правилата. У нас дори когато има ясно определени правила, нарушаването им може да остане незабелязано. Елементарен пример. Българските дипломати са по закон деполитизирани. На практика български посланици се изказват по партийни въпроси и дори вземат участие в партийни ръководни органи. Невралгичната точка е взаимоотношението между партийната и държавната власт. Досега не е показан валиден демократичен модел на тези взаимоотношения. Създаването на НДСВ е последният пример. В политическия съвет на новата партия влизат ключовите министри. Какво означава това?

Политическият съвет взема решение, което е задължително за членовете на партията, в т.ч. членовете на парламента; фактически министрите се позиционират над депутатите в парламента, които са ги избрали и пред които са отговорни. Това не е демократична практика. Това е практиката на Политбюро. Въпреки промените, досега не сме нормализирали отношенията между партиите и системата на държавна власт. Партиите все още се поддават на тежненията към сливане на партийната с държавната власт. Партията, която изработи нов, демократичен стандарт, ще получи значим морален и политически бонус. Това може и е логично да бъде левицата.

Ние, българите, сме обременени със силното наследство на патерналистичен тип политическа култура. Това проличава също и в линията на развитие на левицата – от Дядо до Тато. „Шуробаджанащина“ е термин, чийто балкански колорит е невъзможно дори да се преведе точно на английски или немски.
България изглежда заема специфично място между два полюса – гражданското общество (вж. Чехия и Унгария) и клановете (типични за Албания и Черна гора). До каква степен ще успее левицата да се освободи от патерналистичната традиция и да Ј противодейства, е важно от гледна точка на перспективата. ХХI век не е век на патернализма, а на неговото преодоляване.

Сведенията, които пристигат сега, са, че новата управляваща формация, по-точно нейните претенции за нов морал, се огъват под натиска на неформалната втора мрежа. Нашизмът, ако използваме този термин от руската политология, дълбоко обременява пътя към работеща пазарна икономика и към стабилна демократична система. Този път може да бъде десен, християндемократичен, може да бъде и ляв, социалдемократичен. Може да бъде и социалнолибералният трети път, особено привлекателен за нас. Въпросът е в това, че досега по който и път да тръгне общественото развитие, се появяваше коефициент на отклонение, който натоварва, задържа и изкривява цялото развитие. Бедата на предишното правителство не беше в това, че е християндемократично. Бедата беше, че не е демократично. И сега най-важното не е в това да се развее социалдемократическо знаме. Въпросът е дали под това знаме ще се наредят отново нашите хора, шуреите, баджанаците, братовчедите, които отново ще преразпределят властта в съответствие с други критерии, различни или дори противоположни на официално прокламираните.

Има граждански ресурс. Гражданската листа беше изпробвана успешно и допринесе за представянето на партията в толкова важните избори‘2001. Беше направена крачка във вярна насока, но твърде ограничена крачка. Видимо беше апаратното противодействие. След изборите в парламента попаднаха някои ярки фигури, но изявите им са непълни.

Да се намерят опорни точки в гражданското общество означава да се отговори на стратегическия дефицит в обществото. Има дефицит на идеи. Необходимо е да се потърсят многовариантни решения на кардинални въпроси. Страната е изправена пред демографски срив. Здравната реформа следва да се реформира. Образованието се влошава от година на година. Формира се етническа подкласа. Перспективата на кооперациите е неясна. Ние нямаме дори термин национална младежка политика. На кого, ако не на младите поколения, трябва да се заложи, за да достигнем европейско равнище на страната. Но за да очакваме от младежта, трябва да се направят инвестиции в младите поколения. Въпроси от подобен мащаб изискват да се види стратегическата перспектива. Затова не е необходимо правителство в сянка. Необходимо е да се привлекат специалисти и общественици, хора със социално мислене готови да съдействат, да участват в дебатите по различни аспекти на националната стратегия. Необходимо е по-широко отваряне на левицата към гражданското общество, особено към интелектуалците и към младите хора. Това е важно днес – за да се разработват алтернативни варианти. Ще бъде още по-важно утре – при съставянето на граждански листи. И особено вдруги ден – за да се управлява, както казваше покойният д-р Дертлиев, с талантите на целия народ.

Ще си послужа с един пример. Наскоро лекар, ляво ориентиран, ръководител на частна клиника ме помоли да съдействам за контакти с депутати от левицата, с които да сподели идеи за перспективите на здравната реформа. Няма организационни канали, които да оползотворят подобни инициативи отдолу.

Десницата си направи самокритична равносметка и на свой ред търси опорни точки в гражданското общество. За левицата предизвикателството се усилва, но за обществото промяна в базата на политическата конкуренция ще бъде оптимистична. Не би имало нищо по-нормално, ако след огледалната властова фиксация, сега протекат също симетрични оздравителни демократични процеси и в двата спектъра на политическата скала.

Новата левица е гражданска левица. Структуроопределящ център на нейното обединение е дейността. Нейното обединение не трябва да се мисли като интегриране на централни комитети, а като създаване на един постояннодействащ ляв граждански форум.

Обединяването не трябва да се почувства като насилие по отношение на хората, които симпатизират на една или друга лява политическа формация, а като естествен процес на сближение на базата на общо виждане на проблемните ситуации и търсенето на решения на национално и местно равнище.
Най-голямо предизвикателство за левицата беше и продължава да бъде отношението власт – дейност. Отказът от теснопартийните тактически и властови интереси е нейният най-голям стратегически интерес. Приоритетът на дейността е единствен в състояние да Ј осигури успешно присъствие във властта.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук