Доктор по философия. Работил е като учител, университетски преподавател (1980-1990), народен представител (1991-1997), председател на Комисията по образование и наука на 37-то Народно събрание, политически наблюдател на в. “Земя”, изпълнителен директор и първи зам.- главен редактор на в. “Дума”. От 2000 г. досега е главен редактор на сп. “Ново време”.
Френският референдум за Евроконституцията, проведен на 29 май, без колебание може да бъде наречен европейско политическо събитие номер едно за годината. Въпреки че годината още не е преполовила. Едва ли в оставащите седем месеца обаче може да се случи нещо, което да засенчи славата му. В случая спокойно можем да използваме и клишето “След референдума Европа не е същата”.
Ежеседмичните социологически проучвания през последните три месеца държаха на нокти всички, които живо се интересуват от евроинтеграцията. В този период много прогнози бяха в рамките на допустимата грешка.
Когато президентът Ширак насрочи референдума за края на май, вероятно искаше да избегне “Маастрихтския сценарий”. Тогава, през летните месеци на 1992 г., подкрепата за договора се срина от 65% на 51%.
През декември миналата година “да”-то за проекта имаше 69%, през февруари падна на 63% , в началото на март – на 60%, през април закова на 48%, през първата половина на май качи малко над 50%, за да се закотви на 45% седмица преди вота.
За няколко месеца по проблема бяха изписани хиляди статии, посветиха му стотици телевизионни предавания, открити бяха десетки специални интернет-сайтове, проведоха се неизброимо количество събрания, митинги и шествия. Улиците бяха залети с плакати «За» и «Против». Правителството, безкрайно притеснено, отпечата десетки милиони екземпляра, за да ги прати до пощенските кутии на избирателите. Това бе темата във всяко кафене, във всеки приятелски кръг.
В началото на незапомнения спор медиите във Франция разнищваха текстове и представяха аргументи. В последните дни, сякаш уморени от сериозността на темата, се впуснаха предимно в репортажи – дори от най-малките села и най-забутаните кръчми, за да чуят мнението и най-обикновените хора.
На 29 май бе сложена точка на това, което някои наблюдатели нарекоха “психодрама”. И се случи това, което преди допитването Валери Жискар Д’Естен нарече “отваряне на криза”, а бившият председател на Европейската комисия Жак Делор, много по-драматично – “катаклизъм”.
Французите отхвърлиха проекта за Eвроконституция с 54,87 %
Резултатът не бе изненада за никого. През последните дни преди референдума “Не”-то водеше с 10%. Някои европейски ръководители издаваха нервност, други демонстрираха примирение.
Когато резултатите станаха ясни, председателстващият Европейския съюз – люксембургският министър-председател Жан-Клод Юнкер, и председателят на Еврокомисията Жозе Барозо призоваха в обща декларация процесът на ратификация да продължи. Три дни преди референдума Юнкер заяви за белгийския вестник “Льо соар”: “Намирам за твърде странно да кажем на другите народи да си стоят в къщи, защото Франция е решила да вземе решение вместо тях”.
След като приключат ратификациите до края на октомври 2006 г., ако отхвърлилите конституцията са малко, те ще бъдат призовани да повторят вота си. Друг изход от ситуацията не вижда нито един от ключовите политици в Европа. Валери Жискар Д’ Естен се изрази най-остро, но и най-ясно: “Единственото решение е да се повтори вотът или да се напусне европейският кораб”.
Лагерът на отрицателите е твърде пъстър. В него са комунис-тите, троцкистите,други представители на крайната левица и крайно десните на Льо Пен. Тук е и основната част от алтерглобалистите в лицето на влиятелното движение АТТАС. 30% от привържениците на управляващата дясна партия “Съюз за народно движение” също са против проекта.
Значимите противници на Евроконституцията обаче са от средите на Социалистическата партия. Въпреки че на вътрешнопартийния референдум, проведен на 1 декември миналата година, поддържащите Проекта победиха с 59 %, ФСП през цялото време бе основната заплаха за него. Основни изразители на отрицанието бяха бившият министър-председател Лоран Фабиус, сега втори човек в партията, и фракцията “Нов свят”, създадена месеци след драматичната загуба на левицата в президентските избори през 2002 г. Начело на тази фракция са Енри Еманюели, бивш първи секретар на Социалистическата партия (1994 – 1995), и Жан-Люк Меланшон, социалистически сенатор и бивш министър в кабинета на Лионел Жоспен.
Сред отрицателите са и мощни синдикати. Те използваха цялото време на ожесточени дебати, за да водят своите обичайни битки. Например, през март седем синдикални федерации се надигнаха за запазване на покупателната способност на 260 000 държавни служители. Те не приеха правителственото обещание за общо увеличение на заплатите за 2005 г. от 1%, припомниха, че инфлацията, която трябва да се компенсира, е от 1,8% и че не биха седнали на масата за преговори, ако правителството не е готово да даде увеличение от два пъти по 0,8%.
Впечатляващо бе противопоставянето на проекта в някои професионални среди. През втората половина на март едно изследване за Западна Франция показа, че 69 % от селскостопанските производители имат намерение да гласуват “против”. Отговорът на правителството не закъсня. Премиерът Рафарен обяви, че тези производители ще могат да вземат по десет дни отпуск, платен от държавата. Сумата, необходима за този “подарък”, бе между 50 и 100 млн. евро. Същото изследване показа, че сред лозарите процентът на отхвърлящите Евроконституцията е 84. На 20 април лозарите манифестираха в Нарбон в подкрепа на мерки, които биха компенсирали частично отрасъла, смятан в криза.
Привържениците на Евроконституцията също са навсякъде. Темелът на подкрепата са членовете и симпатизантите на управляващата партия и тази част от Френската социалистическа партия, която следва лидера си Франсоа Оланд. Ръководството на “зелените” също е “за”. Интересното е, че ако еколозите бяха казали “не”, това щеше да се възприеме абсолютно нормално – те гласуваха против договорите от Амстердам (1997) и Ница (2000). Не подкрепиха и договора от Маастрихт през 1992 г. Аргументите им винаги са били едни и същи – че тези договори пренебрегват твърде много федералните, социалните и демократични измерения на Европа.
Кои са основните аргументи на отрицателите на проекта?
В пъстрата смесица от аргументи могат да бъдат откроени поне две нива. Едното е по-академично, по-политологично, по-просветено. Плътно до него е нивото на ежедневната съсловна рефлексия; нивото на анализа през очите на специфичната народопсихология.
Основен аргумент от първото ниво е изводът, че проектът за европейска конституция е победа на либерализма. Използва се дори квалификацията «агресивен либерализъм». Всичко, което е в полза на конкуренцията, е възвеличено, а всичко, което се отнася до солидарността и растежа, е подценено. Понятието “пазар” е употребено 78 пъти, докато “социална пазарна икономика” се среща само веднъж. “Либерализмът е гравиран върху мрамора”, твърди Лоран Фабиус. Текстовете за Европейската централна банка се квалифицират като “студен душ”. Единствената заложена цел е стабилността на цените. Къде е, питат отрицателите, гъвкавостта и прагматичността на американския подход, който отчита, освен стабилността на цените, и подкрепата на активността и на заетостта? Този подход САЩ и в момента демонстрират чрез ниския курс на долара, а това мачка европейския износ. Следователно мачка европейския растеж и европейската заетост. Либерализмът е “закован” и чрез процедурите за взимане на решения. В сферата на фиска решенията се вземат с консенсус. Това обрича на провал дългогодишната борба на значима част от европейската левица срещу офшорните зони и за облагане на финансовите транзакции с данък от типа “Тобин”. Един Люксембург никога няма да жертва своя “данъчен рай”.
Текстовете за общите финанси не допускат нито дефицит, нито общоевропейски заем. Това, както и изискването за консенсус, може да блокира всяка амбиция за по-сериозна европейска стратегия в областта на иновациите и образованието, например. Много сериозни са безпокойствата, свързани със съдбата на публичните услуги. Няма текстове, които да ги поддържат като ценност за Съюза, твърдят противниците на проекта. Основната ценност е безразделното господство на конкуренцията.
Втори основен аргумент – проектът институционализира атлантизма. Това обрича на провал идеята за самостоятелна външна и отбранителна политика на Европа. Това прави Европа слаба, прави я силно зависима от САЩ.
Трето, проектът придвижва Европа в посока, обратна на демокрацията. Европарламентът ще има декоративни функции. Той няма да има законодателна инициатива, няма да има последна дума при приемането на общите закони. Властта е съсредоточена в ръцете на Европейския съвет и Европейската комисия.
Четвърто, на практика тази конституция не може да бъде променена. За промяната се иска съгласието на всичките 25 страни, а различното ниво на развитие, респективно различните интереси, правят този консенсус непостижим.
Крайно десните изтъкват съвсем други аргументи. Те са против какъвто и да е трансфер на суверенитет. Те са за силна национална държава. Естествено, проектът за Евроконституция предлага всичко друго, но не и реализация на техния обществен идеал.
На второто ниво стълб на съпротивата срещу Евроконституцията е протестът срещу едно непопулярно правителство, водено от Жан-Пиер Рафарен. Французите са много разтревожени за своята работа и доходи. Безработицата е повече от 10%. Икономическият растеж е почти спрял. Наемите растат. Стотици хиляди протестиращи излизат на улицата. Правителството не успя да предложи сериозен план за съживяване на икономиката и за увеличаване на заетостта.
Към тази реалност се добавя един страх от близкото бъдеще – новият контекст, в който се приема Проектът, облагодетелства новите, икономически слаби членки и е в ущърб на силните. Според “Нов свят” например, този проект благославя бъдещият дъмпинг в сферата на трудовия пазар, към който бедните страни неминуемо ще се стремят. Евтината работна ръка от Източна Европа ще удари силно по интересите на наемните работници в развитите страни.
Тези притеснения за оцеляването на жизнения стандарт са подплатени от възхода на един нов евроскептицизъм. Във Франция, ключова съоснователка на Европейския клуб, доскоро това чувство принадлежеше на политическите крайности – на крайно левите и на крайно десните на Льо Пен. Значимите (и леви, и десни) политически лидери представяха Европа като средство за запазване и екстраполиране на френската сила, която французите усещат като ерозирала в световен контекст. Накратко, Европа предлагаше комфорт: лекарство срещу френския “залез”, препотвърждаване на социалния френски модел, гарант за запазване на мира.
Днес това чувство за комфорт се изпарява. На негово място се установява друго чувство, което възприема Европа като заплаха: разрушител на привилегии и източник на нови страхове. Достатъчно е да споменем дори само един факт – директивата на Европейската комисия за либерализация на услугите, носеща името на немския либерал Фриц Болкенщайн, станала емблема на френския страх от една “ултралиберална Европа”.
Перспективата Турция да стане член на европейското семейство също провокира висока степен на раздразнение сред французите. И това не е поради солидното турско малцинство във Франция, нито поради факта, че една голяма, бедна и главно мюсюлманска страна ще стане част от ЕС. Влизането на Турция в ЕС се разглежда като още един значим символ на движението на ЕС към доста хлабава конфедерация, изоставяща своите политически амбиции, с една дума отдалечаваща се от основополагащата френска идея за бъдещето на Европа.
Именно това усещане, това понятие за “погрешна Европа” мобилизира привържениците на “не”-то. Знамена на съпротивата срещу проекта, като например Лоран Фабиус, наричат себе си “проевропейски” настроени. Те обаче заразяват със своето ежедневно огласявано притеснение, че Европа ще представлява само и единствено “свободна зона за търговия”. “По-добре е да се върнем към договора от Ница и да започнем отново”, агитират те. И тази позиция е авторитетна, независимо от официалната позиция на ФСП и от усилията на нейния първи секретар Франсоа Оланд.
Как отговарят на тези притеснения поддръжниците на проекта?
Единството на Европа от Римския договор досега се гради на икономическа основа. Днес проектът е и политически. Социалистите, твърди Оланд, са успели да запишат своите социални и екологични цели, чрез които ще уравновесяват стихията на пазара. Всички записи, липсващи в предишните договори, са плод на борбата на европейската левица: “социална пазарна икономика”, “социална справедливост”, “борба срещу дискриминациите”, “културно разнообразие”, “устойчиво развитие”, “борба срещу бедността”.
“Свободната и ненарушима конкуренция”, която фигурира още в Римския договор, е поставена на втори план в сравнение с други цели. Да се казва “не” на проекта за конституция, на практика означава да се иска оставане на равнището на Договора от Ница – общ пазар без политически институции.
Отбранителната политика на Европа трябва да бъде свързана с НАТО, но този императив не може да блокира създаването на европейска идентичност. Примерите и сега са очевидни – членството на Франция в НАТО не й пречи да формира самостоятелна (и независима от САЩ) политика, когато прецени, че това е необходимо. Така е било и при отказа от интервенция в Ирак, и при решението за интервенция в Босна и Херцеговина и Македония.
Начинът на взимане на решения в Съюза не трябва да се анализира изолирано. Необходимо е сравнение с процедурите от Договора от Ница. Последният е парализиращ в сравнение с проекта за Евроконституция. Правилото за квалифицирано мнозинство е разширено за 25 нови области – енергетика, селско стопанство, икономическа политика в зоната на еврото и прочие. Това ще направи Европа по-управляема. Необходимостта от консенсус в области като фиск и култура е защитавана както от ляво, така и от дясно, с цел да се запази тяхната стабилност.
И накрая, ако се откаже приемането на проекта за Европейска конституция, това нищо няма да промени. Договорът от Ница предвижда консенсус за всички 25 области, споменати по-горе.
Критиците на текстовете, които имат отношение към публичните услуги, подхождат доста абстрактно. Това е първият проект, в който публичните услуги са правно формулирани. Не просто като изключение от правилата на конкуренцията, а като незаобиколим инструмент на общественото хармонизиране. Текстовете на проекта не забраняват на държавите да финансират такива услуги. Текстовете за конкуренцията не предопределят характера на собственост и това позволява да бъдат запазени публичните услуги. Ако бъде отхвърлен проектът, Европа ще остане подвластна на Закона за конкуренцията, в който последната е ясно противопоставена на публичните услуги.
Поддръжниците на проекта смятат за преувеличени страховете, че конституцията не може да се ревизира. Изискването за консенсус е в сила от много години и то не е попречило да бъдат приети договорите от Маастрихт, Амстердам, Ница и Брюксел.
Зелените добавят и своя специфичен аргумент “за” – те са особено доволни от залегналия в проекта принцип “който замърсява, плаща”.
На нивото на ежедневното съзнание “да”-то също намери своите аргументи. Не трябва да се смесват специфичните френски проблеми със строежа на общия европейски дом. Евроконституцията не трябва да става жертва на негативните чувства към едно правителство. Европейското бъдеще не може да бъде заложник на вътрешните политически пристрастия и борби. Франция е ключов съосновател на Европейския съюз и тя трябва да продължи да изпълнява своите лидерски функции. Въпрос на национално френско достойнство е да се подкрепя всеки проект, който доближава европейските народи до идеала за едно общо семейство.
Изходът от канадската борба между “да”-то и “не”-то, твърде ожесточена, но и твърде равностойна, вероятно бе решен от обстоятелство, което не можем да причислим към нито един от изброените аргументи. Проектът за Евроконституция предварително не бе предложен за публична дискусия. Той си остана проект на елита. Немалка част от избирателите останаха с впечатлението, че са статисти в една пиеса, чийто сценарий е написан твърде на тъмно и твърде бюрократично. В медийното пространство отекна негодувание, че цялата пропаганда в подкрепа на проекта е промиване на мозъци. Чу се констатацията, вярна или невярна, че тези, които казват “да”, по принцип не са чели текстовете, за разлика от тези, които казват “не”. Френското общество, за разлика от българското например, не прощава такъв подход.
Към този факт, за да е пълна картината, можем да добавим и директно грубото отношение на Брюксел към френската чувствителност. След като изказал по телефона своите резерви към директивата “Болкенщайн”, Ширак получил от Барозо твърде дърварски отговор: “Референдумът не се отнася до директивата “Болкенщайн” и “не е наша грешка смесването на нещата във френските умове”. Към това добавил, че няма намерение да слага под миндера икономическата си програма заради френския референдум. Тези думи без особено затруднение бяха използвани от противниците на Евроконституцията, за да печелят привърженици сред французите.
“Какви биха били последиците от отхвърлянето на проекта за Европейска конституция?”
се питат в изследователския институт “Център за европейска реформа”. (Впрочем това е институт, до чиито идеи често прибягва Тони Блеър).
Първата хипотеза е, че нищо особено няма да се случи. Eвропейският съюз ще продължи да функционира според правилата на договора от Ница, приет при френско председателство през декември 2000 г. Редица авторитетни европейски политици обаче смятат, че оставането на нивото на текстовете от Ница е сигурен път към парализиране на институциите. Конституцията е разглеждана като необходима, за да продължи процесът на разширяване. Нейното неприемане означава следващата вълна да чака по-добри дни.
Друга хипотеза предполага, че отхвърлянето на проектоконституцията ще доведе до частично предоговаряне на текстове. Например на тези, които засягат общата отбранителна политика, кръга от въпроси, които се решават с квалифицирано мнозинство, правомощията на външния министър на ЕС. Това предоговаряне може да се състои на междуправителствена конференция с ограничен предмет на дейност. Тази хипотеза обаче също има сериозни противници, които смятат, че такава частична реформа има твърде слаби шансове да приключи успешно. Аргументи черпят от “факта”, че сегашният проект е плод на трудни компромиси между противоречащи едни на други претенции и амбиции. Достатъчно е една страна да отхвърли новите предложения и цялата сграда се срутва.
Възможността да се предоговарят текстовете на проекта за Евроконституция се изключва в Брюксел дори по причина на това, че френското послание е непрочитаемо. Върху каква база да се предоговаря? На базата на “не”-то на крайната левица, или на “не”-то на крайната десница? Аргументите, използвани срещу проекта бяха толкова многобройни и различни, че е абсурд да се сложат в съвкупност на масата на преговори.
Дори френските възражения да бяха ясни и хомогенни, как да се предоговаря проект, по който други, например англичаните, имат съвсем различни претенции?
Изходна точка на английската критика пък е не социалната подплатеност на документа, а неговият унифициращ, уравнителен характер. Консерваторите искат по-хлабава връзка между членовете на Съюза. “Съюз от държави”, а не “държава Европа”.
Консерваторите са против еврото – смятат, че отказът от паунда ще навреди на английската икономика. Припомняйки, че половината от регулациите произтичат от общоевропейски закони, те твърдят, че европейските правила правят Англия не добро място за бизнес. Само директивата, отнасяща се до работното време, е ощетила английския бизнес с над 10 милиарда паунда, твърдят те. Консерваторите искат да бъде отнета власт от Брюксел и да бъде върната на Англия. Особено са чувствителни към регулацията на заетостта и на риболовния сектор.
Консерваторите са за една гъвкава Европа и против това едни страни да “влачат” други.
По отношение на английската свобода те отиват и по-далеч. Смятат, че една четвърт от европейските регулации могат и трябва да бъдат отменени. За оставащите трябва да бъдат обявени “клаузи на залеза”, т.е. време и условия, при които тези правила автоматически да губят сила. Що се отнася до главите, регулиращи социалното дело консерваторите смятат, че англичаните трябва да се откажат от тях.
Консерваторите са категорични, че на Европа не й е нужна система за отбрана, отделна от НАТО – това ще бъде само загуба на ресурси.
Към тези разсъждения могат да бъдат добавени и нагласите на европейските ръководители. Например на 20 април президентът на Европарламента испанският социалист Жозеп Борел предупреди французите, че “няма да има никакво предоговаряне на договора”, ако “не”-то спечели.
Нови референдуми в тези страни анулират резултатите от предишни. Скептично настроените към такава хипотеза припомнят, че при тези прецеденти става дума за пределно ясни и конкретни неща – проблемът с еврото за датчаните и проблемът с общата отбранителна политика за ирландците. В тези случаи притесненията е било възможно да бъдат охладени с тържествени декларации, направени от правителствени шефове или държавни глави. В случая с Проекта за Конституция скептиците не виждат как биха могли да бъдат преодолени резервите, разпилени по твърде много текстове, част от които имат твърде принципно, а други твърде разтегливо съдържание.
Ето и една оптимистична хипотеза. Френското “не” ще позволи съществуването на по-гъвкави условия за интеграция между страните. Тук преди всичко става дума за възможностите за усилено сътрудничество между отделни страни. Това е “Европа на различни скорости”. Водещите страни ще могат да си сътрудничат по-лесно и “да дърпат” останалите.
На тази хипотеза се противопоставят опасенията, че по-лесното усилено сътрудничество ще ренационализира политиките и ще върне Европа в миналото. Не може да има единна Европа, ако отделните страни се делят на категории. Не е възможно да се постигат заложените общи цели, ако Европа не е единна.
Ето аргументите и на друга фракция във ФСП – “Нова социалистическа партия”, чиито ръководители Мартин Обри, Доминик Строс-Кан и Жак Ланг, са привърженици на проекта за конституция: “Приемането на конституционния договор ще направи възможен прогреса в институционалните реформи, прогреса при дефинирането на социалните права, прогреса при изготвянето на рамкова директива за публичните услуги.” “Договорът, който неизбежно има компромисен характер, е необходим етап, за да се осъществи нов политически тласък. “Този договор е просто един етап”, необходим, за да се изгради “една политическа федерация…даваща по-благоприятни възможности за растежа и заетостта.” “Европа страда главно от липса на политическа воля. Проблемите са добре известни: недостатъчност на европейски бюджет, липса на реална индустриална политика, противоречия при хармонизацията на социалните и фискалните права и разделение по отношение на външната политика”. “Всичко това е вярно”, но “историята не чака”.
Какво следва след френското “Не”?
Отрицателният вот в Холандия на 1 юни не бе никаква изненада. Повече от месец всички сондажи предричат победа на “не”-то. Ефектът от френското гласуване обаче е още по-голямо засилване на позициите му – веднага след 29 май то скача с 2%. Франция просто осигурява извинение на Холандия, защото вотът в последната вече няма значението, което имаше вотът във Франция. Едно от обясненията за холандското “не” е същата криза на недоверие към управляващите (80% неодобрение), която постоянно подклаждаше отрицателните чувства на французите към проекта. Друга причина, вече специфична за Холандия, е страхът, че приемането на конституцията ще намали силно влиянието на сравнително малката страна.
Люксембург ще гласува на 10 юли. Общата прогноза е за подкрепа на проекта, въпреки че министър-председателят Юнкер не вярва в резултат, по-висок от 55%.
Дания вероятно ще гласува на 27 септември, въпреки призивите на крайната десница и на екскомунистите за отмяна на референдума. Засега тенденцията е “да”.
В началото на 2006 г. Ирландия също ще гласува. Португалия ще направи това през октомври тази година, едновременно с местните избори.
В Полша, още преди френския референдум, официалната позиция е, че допитването ще бъде реализирано независимо от френските резултати. “Ние трябва да покажем, че не зависим от позицията на големите страни като Франция”, заяви на 27 май министърът по европейските въпроси Ярослав Пиетрас. Сондажите показват, че около 60% от поляците ще подкрепят проекта при 60% активност. Проевропейският лагер обаче се притеснява, че френското “не” може да демобилизира полския избирател.
В Чехия ситуацията е много по-напрегната. Нейна специфика е избухналата полемика между проевропейски настроения министър-председател Иржи Пароубек, социалдемократ, и президента от десницата, евроскептика Вацлав Клаус. Шефът на правителството дори си позволи да заплаши чешкия президент, че ще му забрани да излиза в чужбина, ако продължава да очерня Проекта за Евроконституция.
В Англия превесът на “не”-то от март насам непрекъснато расте. Малко преди допитването във Франция неговата стойност е 57%. Твърде е вероятно правителството да отмени референдума с аргумента на младия министър по европейските въпроси Дъглас Александър. “За да се гласува би трябвало да има за какво”, каза той, намеквайки, че след френското “не” на практика няма обект за обсъждане. А авторитетният седмичник “Икономист”, който никога не е криел своята враждебност към проекта за една политическа и социална Европа, успокоява, че отхвърлянето му не е никаква катастрофа – просто ще има “пауза за размисъл”.
