Той бе преизбран за трети мандат. Трябва да кажем, че там, където другите европейски ръководители се провалят, английският министър-председател жъне успехи: икономически растеж, почти пълна заетост, подобряващи се публични услуги… Анализ на един политически феномен.
Той направи своята страна по-богата. Той модернизира английската левица като трайно я настани във властта и й осигури нечувано икономическо доверие. Той запази привилегированите отношения с Вашингтон, които Лондон се е старал винаги да поддържа, като в същото време усили влиянието на страната си върху една значима част от европейския континент. В епоха, в която Франция, Италия и Германия са обхванати от застой и са плячка на сериозна криза на доверие към своите ръководители, той печели за трети път парламентарните избори – нещо невиждано в историята на лейбъристите. Ще чертае ли Тони Блеър пътя на утрешна Европа? “Ние отново получихме мандат, за да управляваме нашата страна” – твърде въздържано коментира този исторически успех министър-председателят. Преди него само Маргарет Тачър печели при последователни избори.
Изборната победа се дължи на неоспорим икономически успех, чийто мащаби Франция продължава да не иска да измери. На 17 март т.г. в Камарата на общините финансовият министър Гордън Браун застана лице в лице с Историята, представяйки новия бюджет: “Кралството реализира най-дългия си период на непрекъснат растеж от триста години насам”. Икономиката галопира с процент, по-висок от този на еврозоната. Всички показатели са на “зелено”. Безработицата е сведена до 4,6% от активното население (във Франция този процент е 10,1) – на практика това е близо до пълната заетост. Дефицитът и публичният дълг за 2004 г. са сведени до 3,1% и 41,6% от БВП (65,6% във Франция). Инфлацията, за дълго една ендемична болест за Обединеното Кралство, е най-ниската от тридесет години насам. Откакто Тони Блеър и неговият екип идват на власт през 1997 г. са разкрити 1,5 милиона работни места и са създадени 300 000 нови предприятия. Минималната работна заплата нараства с 40% в сравнение с тази от 1999 г. За осем години цените на недвижимите имоти се увеличават средно с 90%; 67% от англичаните са собственици на жилищата си (55% във Франция), което означава с един милион повече в сравнение с 1997 г.
Нарасналото богатство от своя страна стимулира потреблението. Тони Блеър може натъртено да произнесе, без да бъде опроверган: “Лейбъристката партия стана партия на икономиката.”
В изборите през 1979 г. бе достатъчен един гениален лозунг на консерваторите, за да спечели Маргарет Тачър– “Labour is not working”. Убийствена игра на думи: “Лейбъризмът, това не работи”, но също така “При лейбъристите не се работи”.
Основанието може да бъде намерено във факта, че през 70-те години лейбъристките правителства са изправени пред една страна в ускорен упадък. Блокирано от ежедневни стачки, кралството е болният човек на Европа. Индустрията е склерозирала. Синдикатите са обсебили реалната власт. Никаква реформа не е възможна. Компрометирана, лейбъристката партия ще бъде запратена в опозиция за осемнадесет години. И това сигурно щеше да продължи, ако една млада и нетърпелива група, водена от човек, избран едва на тридесетгодишна възраст за депутат през 1983 г. и начело на партията през 1994 г., не бе взела решение да модернизира формацията с ускорени крачки.
Тони Блеър и неговите съюзници – Гордън Браун, сегашен финансов министър и предполагаем наследник на Блеър, както и Питър Менделсън, настоящ европейски комисар – ще разтърсят стария Лейбър. Нападайки дръзко догматизма на традиционалисткото крило, те настояват партията да се приспособи към новата Англия, трансформирана от безпрецедентната за Западна Европа културна революция, наречена “тачъризъм”.
Англичаните вече са станали привърженици на индивидуалната отговорност, те вярват в достойнствата на икономическия либерализъм, станали са резервирани към данъците и са обърнали гръб на държавния дирижизъм. Партията, пледира Блеър, трябва да следва и съблазнява тази middle England (Англия на средната класа) или ще си умре в опозиция. Впрочем лейбъристкият лидер никога не е криел своето възхищение от Желязната лейди. Без Маги никога нямаше да има Тони. “Веднъж дошли на власт, новите лейбъристи не върнаха на синдикатите правата, които им отнеха консерваторите – обяснява Кристофър Писаридес, професор в Центъра по икономически изследвания в Лондонското училище по икономикс. – Нещо повече, те възприеха стратегията, която прави наемния труд по-малко защитен, което отключи създаването на много предприятия.”
Докато е в опозиция, Блеър променя статута на партията: той ограничава синдикалното влияние във вътрешните вотове и премахва клауза IV, която предвижда колективизация на средствата за производство. На лявото крило, станало твърде аморфно, той дръзко заявява: “Имам една добра новина за вас – реших да не променям името на партията”. Което не е съвсем вярно: лейбъристите стават Нови лейбъристи. “Всичко, което създава проблем на френската левица – либерализацията на икономиката, глобализацията, приемането на Европейския съюз като “троянски кон” за либерализма, е възприето от партията на Блеър в началото на 90-те години”, твърди Аврора Уонлин от Центъра за Европейски изследвания.
Дух на постоянни реформи
Бидейки на власт, Блеър се заема с осъществяването на всички постановки, върху които консерваторите биха могли да градят алтернативна програма. Табута не съществуват.
Сигурност? “Необходима е твърдост срещу престъпността и срещу причините за престъпността”, заяви неотдавна Блеър. Днес Новите лейбъристи се гордеят с това, че допълнително подсилиха полицията в борбата й срещу “антисоциалното поведение, чийто първи жертви са най-беззащитните”.
Нелегална имиграция? Шефът на торите Майкъл Хауърд, подал оставка след изборите, превърна този въпрос в свое основно оръжие. Правителството на Блеър се хвали, че е намалило броя на искащите убежище от 84 000 през 2002 г. на 34 000 през миналата година.
Икономическа политика? Английската банка става независима през 1997 г. Правителството увеличи продуктивността на публичните услуги, заложи на дерегулацията и ускорено пренасочи работна сила към услугите и новите технологии. Впрочем, вдъхновявайки се от реформите на Бил Клинтън, екипът на Блеър скъса с пасивното управление на безработицата и подтикна трайно безработните да се обърнат към пазара на труда. Предлаганата работа може да е временна и не много доходна, особено в центъра на Лондон, но целта е да се даде тласък на реинтеграцията чрез работа, последвана от предлагане на индивидуална преквалификация, която ще позволи по-късно включване в сферата на квалифицираната заетост (която изпитва недостиг). В контекста на реализирания растеж и почти пълна заетост това не звучи като утопия. Ликвидирането на безработицата дава незабавни резултати: за осем години процентът на “бедните родители” (тези, които твърдят, че в края на седмицата нямат средства за най-необходимото) спада от 40 на 17.
“Партията е толкова щастлива от случващото се, че дава на Блеър “празна бланка” – анализира Стивън Хейслер от лондонския университет Guildhall. – Лейбъристите следват този англичанин, получил образование в частно училище, този “син на Тачър”, тъй като той е печеливша карта за изборите. Партийната маса обаче не знае къде отива той.”
Профсъюзите също са променили начина си на мислене. Към средата на април, когато месечните статистики на безработица по принцип показват леко увеличение, главният секретар на профсъюзната конфедерация ТUC Брендън Барбер предпочита да остане оптимист в конкретния случай: “Трудовият пазар продължава да е в разцвет. Броят на заетите отново расте. Намаляването на броя на безработните не просто компенсира увеличаването на количеството хора, търсещи работа.”
“При лейбъристите не се работи”, скандираха преди 20 години консерваторите. “Англичаните работят”, реваншира се днес партията на Тони Блеър. Ето защо профсъюзите признават, че са доволни от предпазливия напредък в последната предизборна програма – четири седмици платен годишен отпуск, девет месеца майчинство, увеличение на минималното заплащане (от 5,05 на 5,35 лири на час).
Ляв ли е Тони Блеър или десен? Всъщност може би той е олицетворение на последния стадий в “освобождаването на политическата борба от идеология”.
“Струва си това, което работи” подхвърли той пред френски депутати в Народното събрание и предизвика гримаси сред социалистите.
Не само амбицията изгради Тони Блеър. Той е млад, а това го прави чувствителен към глобализацията – това фантастично ускоряване на историята. Прагматизмът в неговите очи е единственото нещо, което зарежда със смисъл политическото действие. Този прагматизъм почива на убеждението, че постоянната реформа е единственият двигател за печелене от новата световна игра. Реактивност във всеки момент. Така например английското правителство стимулира и регулира висококвалифицираната имиграция, която според думите на министър председателя “обогатява страната”. Обединеното Кралство създава по-малко инженери, отколкото Франция? Това не е проблем, Кралството просто ги привлича. Около 400 000 французи живеят отвъд Ла Манша. Повечето от тях са дошли да търсят работа. Англичаните, които пресичат Ла Манша, са около 1.5 милиона, но те отиват във Франция преди всичко за да почиват или да харчат пенсиите си при по-ниски цени.
При публичните услуги – култура на резултата
През ноември 2004 г. на една конференция на тема “Прогресисткото управление” в Будапеща (а там го слушат по-внимателно, отколкото в Париж и Берлин) Тони Блеър обобщава в две изречения рецептата си за успех: “Нашата задача е не да спрем глобализацията, а да направим така, че тя да работи за всички. Няма социална справедливост, без предварителен икономически растеж и стимулиране на откриването на предприятия”. Гордън Браун, често смятан за ляв в партията, казва същото. “Ролята на правителството в една глобална икономика е да създаде и да запази стабилност и конкурентни условия, които да позволят на надарените с талант и динамизъм предприемачи да успеят”, заявява той на 25 април пред Английската търговска камара.
Като че ли изведнъж единственият идеал на английската социал-демокрация стана меритокрацията (господство на тези, които имат заслуги за развитието – б.пр.). Новите лейбъристи възприемат принципа за едно общество на неравенствата като краен резултат, ако в началото има минимум равенство на шансовете. Алън Милбърн, партиен координатор на избирателна кампания, отгледан в миньорски град от самотна майка, обобщава смисъла да се гласува “Ню Лейбър” по следния начин: “Нашата цел е общество, което се основава на заслугите, на таланта, на способностите, а не на късмета. Искаме да дадем достъп на мнозинството до социалния асансьор, за да стигне то до средната класа”.
Новолейбъристката партия се гордее, че е извадила един милион деца от бедността. Ник Пиърс, директор на Института за публични политически изследвания (близък до лейбъристката партия), обяснява: “За да се борим срещу неравенството, трябва да инвестираме в обучението и възпитанието. Днес дебатите се преместват към превантивната работа. Тютюнопушенето и лошият начин на хранене също са фактори на неравенството, които обществените власти могат да победят”. Активистът на “Компас” (група за натиск в лявото крило на Лейбъристката партия) Нийл Лоусън пък не крие своето разочарование: “Англия днес е страна, в която за неуспеха няма извинение.За какво служат на човек левите идеи, ако не вярва, че обществото може колективно да бъде променено? В тази страна вече никой не говори за преразпределение чрез обществените разходи.”
Амбициите на английския социаллиберализъм минават през реформа на обществения сектор, от десетилетия жертва на слаби инвестиции. Тази реформа ще е приоритетът на следващия мандат.
През последните години държавата е дала своя принос: от 1997г. до сега в обществения сектор са създадени 500 000 работни места (учители, лекари, медицински сестри, полицаи). Модернизирането на училищата и болниците е застъпено по-широко в частния сектор: очакването от подизпълнителите на един по-евтин и по-ефикасен частен сектор е да реализират през 2007 г. 18% от публичните услуги, според дружеството за анализ “Кейбъл”. Освен това публичните услуги са призвани да отчитат своите резултати по брой показатели, които измерват неговите постижения: процент на успелите в националните конкурси в училищата, време на чакане в болниците…Целта е задрямалите бюрокрации да бъдат събудени и да бъдат принудени под натиска на потребителите да приемат културата на резултата.
Равенството се замества от справедливостта. Разходите за университетско обучение (както и стипендиите) се увеличават там, където децата от заможните слоеве са свръхпредставени. Във Франция тази мярка се подсказва напразно от 15 години макар експертите да смятат, че от социална гледна точка тя е по-справедлива. Сферата на транспорта остава проблематична. Пътищата са задръстени, влаковете -бавни и претъпкани. Югоизточна Англия, където растат нови предградия, е заплашена от задушаване.
Днес между трите големи партии цари широко съгласие по основните проблеми, като изключим проблема “Европа”. Новите лейбъристи без притеснение се афишират като шампион на свободната размяна, на положителните ефекти от конкуренцията и на дерегулациите. Изчезването на цели сектори на индустрията в полза на услугите не създава психодрама у правителството. Също както и разликата в доходите, останала същата от годините Тачър. Нито един глас не поиска национализацията на Rover, когато миналия месец бисерът на автомобилната индустрия в Англия фалира. Общественото мнение признава, че ролята на държавата не е да поддържа със субсидии “това, което не върви”. Правителството обеща създаване на нови индустриални предприятия на мястото на заводите в Лонгууд. И само това. Консерваторите от своя страна твърде мъгляво обещават да се освободят от “бюрокрацията”, но споделят идеята да инвестират повече пари в обществения сектор. Ултралибералното изкушение от времето на Тачър е изчезнало. “Прогресисткият консенсус”, защитаван от Тони Блеър, се наложи. Ако се абстрахираме от проблема “Европа”, Новите лейбъристи днес са спечелили битката на идеи.
За Ирак, полулъжите, пропуските и измислиците
Тачър бе пренебрегнала социалните и политически аспекти на либералната революция. Блеър ги добави. Той включи в националното право Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. Това позволи например на принц Чарлс да се ожени цивилно за Камила Паркър – Боулс, нещо, което английската традиция не допускаше за наследник на трона. По негово настояване бе гласуван Freedom Act, който позволява на обществеността да има достъп до маса официални документи и до електронната поща на Бъкингам. В този ред не трябва да се забравя и увеличението на европейските субсидии, изплатени на английските фермери. Тони Блеър премахна дискриминацията спрямо хомосексуалистите. Армията, от която те вчера бяха прогонени, днес прави кампания за назначаване на кадри от техните среди. Възрастта на пълнолетието между хомо- и хетеросексуални се изравни. “Блеър защитава упорито нашите права, също като гей”, шегува се Адам Матера, главен редактор на гей-списанието “Поведение”. Тази реформа е поддържана днес дори от консерватора Майкъл Хауард, преди упорит защитник на дискриминацията срещу “извратеността”. За да пречупи националистките страсти в периферните области, чрез преотстъпване на права на компетентност Блеър реставрира Шотландския парламент и даде на областта Гал Народно събрание. Той премахна наследствения анахронизъм в Камарата на лордовете.
Без съмнение политиката на Тони Блеър ще има бъдеще. Дори само заради това, че един толкова оспорван министър-председател сякаш парадоксално спечели изборите. Вярно е, че Тони Неясния (Tony Blur), както го нарича популярната преса, няма такъв успех, както през 1997 г. Тогава младият татко изведнъж бе подмладил политическата класа и общественото говорене. Неговата популярност тогава бе такава, че един коментатор го нариче “Принцеса Даяна на политиката”. Красноречив, жаден да убеди своите слушатели, надарен с талант да убеждава и с истинско театрално чувство (той е учил театър в Оксфордския университет), Тони Блеър знае как да завладее емоциите на момента. По време на смъртта на Даяна, когато кралицата се забавя със своята публична реакция, той най-добре, със стегната формула, изразява почитта на нацията към “принцесата на народа”.
Откакто започна войната в Ирак обаче, младежката усмивка от първите години отстъпи място на по-раздразнени изрази. Управлението на кризата, поверено на екипа му по комуникация, е съпроводено от полулъжи, недомлъвки, реторични обрати, тоест от целия адвокатски реквизит, получен от Тони Блеър по време на следването му.
Ирак разтърси образа му. Само либералдемократите – единствени от трите големи партии, които се противопоставиха на войната, качиха своя рейтинг до 22%. “Занапред в жаргона на подрастващите Blairing it up ще значи “объркване” и той остава загадка, неговото истинско лице остава непроницаемо”, пише романистът Салман Рушди. От една страна казват, че е болен на тема контрол, от друга признават способността му да изслушва, търпеливо да си изгражда мнение. Никой не оспорва чувството му за дълг, навярно наследено в елитния Колеж Фет, бивш разсадник на кадри за Британската империя.
“Той е много добър продавач на идеи – казва Лари Сидентоп, професор по политическа философия в Оксфорд, – но му липсват задълбоченост и юридическа комплексност, за да премоделира системата”. “Един от ключовете за успеха на Тони Блеър е в капацитета му да печели доверието на по-младото поколение – свидетелства Франсоа Лафон, втори главен секретар на Полиси Нетуорк, организация, която защитава идеите на европейската мрежа от поддръжници на Блеър. – Назначавайки тридесетгодишни на стратегически постове около себе си, той насърчава новите идеи и новите поведения”.
Политическият деец Блеър проявява смелост и вярва в достойнствата на дебатите. За това свидетелстват скорошните телевизионни емисии, които го изправят срещу една по принцип враждебна аудитория. На всяка критика за Ирак той без да мигне отговаря: “Мисля, че взех най-доброто решение за интересите на моята страна”.
Вече по-необичан от евентуалния си наследник финансовия министър Гордън Браун, Тони Блеър запазва все още своето обаяние сред обществеността, която според всички проучвания признава неговия чар и неговата способност да управлява. Както преди обществеността признаваше тази на Тачър – тя не бе любимка на сънародниците си, но бе винаги уважавана.
Тони Блеър е може би обичан и заради друго – неговите речи хвалят дълбоко вкорененото патриотично чувство. “Поддържайте кандидатурата, направете Великобритания горда!” – лозунгът за кандидатурата на Лондон за Олимпийските игри, налепен по стените на метрото, няма нищо общо с “обичта към игрите”, хвалена от Париж.
Блеър е останал верен на националния мит, според който Англия днес, като и вчера, е в първите позиции на световната цивилизация. В Чикаго две години преди 11.09.2001 г. той произнася реч, която, погледната след време, носи пророчески нотки: “Ние не можем да обърнем гръб на конфликтите и на погазването на правата на човека, ако искаме да живеем в сигурен свят”. В Белия дом той упорито настоява Джордж Буш да работи за признаването на палестинска държава. Както и без успех се бори срещу затоплянето на планетата и продължаващото непълноценно развитие на Африка – единственият континент, който не се възползва от световния растеж.
Отказът от еврото се оказа печеливш ход
Остава проблемът “Европа”. Обвиняваха Блеър, че не е успял да устрои добре Острова към реалностите на континента. Отказът да приеме еврото обаче се оказва до днес печеливша позиция. Централната английска банка не крие скептицизма си спрямо Пакта за финансова стабилност, предаден от Париж, Рим и Берлин. Междувременно за първи път Лондон изпрати най-добрите си дипломати в Брюкселските бюра.
Лисабонската стратегия, на която се разчита да стимулира изследванията и либерализацията на обмените, е широко вдъхновена от блеъризма. “Преди тридесет години се питахме как да стигнем Германия – резюмира Съндар Катвала, главен секретар на обществото “Фабиан”, мозъчен център, близък до лейбъристката партия. – Сега ние се опитваме да направим така, че Европа да заприлича на нас.”
Апатията на Стария континент тревожи Обединеното кралство, което е свидетел как основните му клиенти обедняват и като че ли се предават. По време на скорошна среща с бизнесмени Тони Блеър признава, че “Европа трябва да се промени и това трябва да стане отвътре“.
Това обаче не пречи френската политическа класа да пренебрегва английските уроци. На 14 април Жак Ширак, на който TF1 задава въпрос за почти пълната заетост отвъд Ла Манша, избягна всякакво сравнение: “Методите, социалните правила във Великобритания, не са приемливи и не биха били приети у нас”. Като че ли масовата безработица по френски модел – 23,1% сред младите, е “приемлива”. Социалното състояние на Франция в 2005 г. напомня днес силно на това в Англия през 70-те години.
“Експрес”, 9 май 2005 г.
Превод от френски Юрий Борисов, Силвия Лазарова
