Роден през 1969 г. в София. Завършил е международно право в Лайпциг, има следдипломна квалификация във Виена и Хановер, специализация в областта на търговското право. Защитава докторат по право към Хановерския университет. Издава в Германия две книги в областта на корпоративното право. Автор на поредица от статии в немските списания “Икономика и право в Източна Европа”, “Източноевпропейско право” и “Годишник на източното право”. Работи като юрист на свободна практика в Хановер.
Срещите на Големите (Г-7), Световната търговска организация (СТО), Международният валутен фонд (МВФ) и Световната банка са бастионите на неолибералните пазарностопански догми на новия световен икономически ред, устроен изцяло по концепциите и обслужващ само интересите на развитите индустриални държави.
Световната търговска организация (СТО) е създадена на 1 януари 1995 г. със седалище в Женева. B нея членуват 149 държави u Европейският съюз (ЕС). Решението за СТО е взето през 1994 г. – на Уругвайския кръг на ГАТТ (Генерално споразумение за търговия и тарифи) в Маракеш, по инициатива на развитите индустриални държави.
Целта на инициирането на тази поредна международна организация е максимално бързо в нейните рамки да се наложат споразумения със слаборазвитите държави от Юга, съставляващи 3/4 от членовете й:
• за премахване на защитните мита;
• за пълно либерализиране на световната търговия;
• за дерегулиране на националните икономики.
Световната търговска организация заедно с Международния валутен фонд и Световната банка е един от трите стълба, върху които водещите индустриални държави от т.нар. Първи свят (клуба Г 24) градят нов световен икономически ред, с който да решат проблема си за неограничен достъп до световните източници на суровини и пазари. Той се представя от неговите автори като система за свободен международен трансфер на стоки и капитали между държавите по света, на принципа на равнопоставеност и равен шанс за всички участници.
В прав текст това означава премахване на защитните митнически бариери за националните пазари на всички страни и откриването им за свободен внос на стоки и капитали. Проповедниците на идеята за отворен световен пазар настойчиво внушават на международната общественост, че това е единственият шанс за слаборазвитите страни да получат неограничен достъп до огромните западни пазари, където се продава скъпо и се печели много и чрез износ за тях да се сдобият със средствата, необходими за догонващо развитие на националната им икономика.
Всичко това звучи твърде добре, за да е пълната истина. Всъщност тази обтекаема формулировка е създадена, за да прикрие истинската цел на създателите на новия световен ред – осигуряване на неограничен достъп за индустриалните държави до световните пазари. Със същата цел те упорито разпространяват митовете за ползата от отваряне на пазаритe и за СТО – институцията, която има за задача да стори това.
Първият мит внушава, че либерализираната световна търговия гарантира равен шанс за всички участници в нея. Същевременно най-старателно се премълчава обстоятелството, че на световния пазар не се срещат добронамерени един към друг партньори, а безмилостни конкуренти, които водят борба на живот и смърт и са готови на всичко, за да спечелят битката за пазара. При това положение митът за равния шанс е просто добре звучаща заблуда за наивни, с която се прикрива жестоката истина, че равният шанс при технологично и икономически неравностойни конкуренти не означава нищо друго освен бонификация за по-силния и обреченост за по-слабия.
Розовата картина, която създателите на новия световен ред рисуват, упорито крие отговора на жизненоважния за развиващите се страни въпрос – с кой техен индустриален продукт биха се наложили в конкурентната битка на преситените и претенциозни западни пазари, за да оживеят икономически и физически? Загубата в тази битка ги обрича да останат завинаги евтини доставчици за тези пазари на суровини и на ниско технологични стоки от спектъра на производствените ниши с ниска норма на печалба. И втори, още по-съществен въпрос, на който също не се дава отговор – по кой начин след премахване на защитните митнически бариери крехката икономика на развиващите се страни ще устои на убийствената конкуренция на вносните западни стоки.
Отговорите на тези два въпроса фактически доказват, че новият световен ред не само че няма да осигури средствата за развитие за бедните страни, но ще унищожи и онова, с което те досега са разполагали.
Либерализираните международни икономически отношения са изцяло в полза на водещите индустриални държави, а за развиващите се страни е отредена ролята на пазарно-суровинни придатъци към техните икономики. Последиците от отварянето на една развиваща се икономика добре могат да бъдат проследени по примера на Мексико, член на най-голямата зона за свободна търговия в Северна Америка – НАФТА, и в същото време съсед и на най-могъщата индустриална държава в света – САЩ. След тоталното отваряне на вътрешния пазар за внос на американски стоки в Мексико настъпиха масови фалити на традиционни национални производители както в индустрията, така и в селското стопанство, повсеместна растяща безработица, висока емиграция на най-жизнеспособната част от населението, все по-силно социално разслоение и пълен упадък на цели региони.
Имайки този предупреждаващ пример пред очите си, останалите латиноамерикански държави днес вече са обединени в собствена икономическа организация МЕРКОСУР и се противопоставят на стремежите на САЩ за изграждане на общоамериканска зона за свободна търговия (FTAA).
Двойният морал на водещите индустриални държави личи и от тяхната позиция по отношение на свободното движение на един друг вид стока – “работната сила”. За либерализиран трансфер за нея не може да става и дума, след като той би унищожил и без това напрегнатите им национални трудови пазари. Ето защо емиграцията на работници от развиващите се страни към САЩ и ЕС категорично е забранена и се преследва с цялата сила на закона.
Тази егоистична политика на индустриалните държави среща всеобщо неодобрение по света. На нея се противопоставя и мощното световно движение на алтepглобалистите. След ожесточени стълкновения с полицията те провалиха срещата на СТО през 1999 г. в Сиатъл, САЩ, и принудиха организаторите да търсят в бъдеще по-спокойни места по Земното кълбо за нейното провеждане.
През 2001 г. това беше Доха, столицата на тоталитарно управляван петролен емират в Персийския залив, където са абсолютно забранени всякакъв вид протести. А за 2003 г. беше избран Канкун, луксозен курорт, посещаван само от богати туристи. Но и тук конференцията на СТО беше застигната от непримиримия протест на алтерглобалистите.
Вторият съзнателно поддържан от бащите на новия световен ред мит е, че СТО е мултилатерална организация, в която всички членове са равнопоставени. Но тук не може да става и дума за равнопоставеност между представителите на Третия свят и тези на богатите индустриални държави, които контролират 3/4 от световната икономика и отделят по 700 млрд. долара годишно за въоръжаване и водене на войни.
Известно равенство може да се реализира, само ако бедните членове на СТО се обединят в защита на общите си интереси, но това се постига трудно. И затова богатият Запад ще продължи да постига целите си, използвайки древната римска максима – “Разделяй и владей”.
Много от нормативно предвидените механизми на СТО за защита на правата на нейните членове са така конструирани, че не могат на практика да бъдат равноправно използвани от слаборазвитите страни. Въпреки че в СТО формално е в сила принципът “една страна, един глас”, реалностите са различни.
В централата в Женева с персонал от 600 души служителите са обикновено представители на богатите страни, които имат средства да ги поддържат. Те решават и управляват организацията между отделните конференции. А решенията на самите срещи се вземат най- често на неформални разговори между представителите на развитите страни от Г 24 в т.нар. зелени стаи, до които по-голямата част от бедните колеги въобще нямат достъп.
Подобно е положението с равнопоставеността и по отношение на арбитражния съд на СТО. Страните от Третия свят, които са 75% от членовете на СТО, го използват два пъти по-рядко от развитите страни заради неравностойни финансови възможности. Сложната съдебна процедура изисква поддържане на голям експертен екип за времетраенето на процеса, което понякога продължава повече от година. Бедните страни нямат средства за това. За някои от тях дори предварителните такси за свикване на арбитражния съд не са по силите им. И ако въпреки всичко някоя бедна страна спечели процеса, съдът й присъжда правото да наложи наказателно мито на държавата нарушител. Но вероятността една слаба страна да си позволи лукса да санкционира с мита мощна държава е по-скоро хипотетична. Най-често индустриалните гиганти чрез финансово-икономическо изнудване предотвратяват изпълнението на наложените санкции.
Провеждането на конференциите на СТО и вземането на решенията също се манипулира. Така например се разглеждат твърде голям брой теми за предвидените конферентни дни. И това не е случайно – в условията на силен натиск и хроничен недостиг на време е много по-лесно за държавите от Г 24 да прокарат своите искания. Те делегират на конференциите огромни екипи от стотици експерти по всички въпроси, докато бедните страни имат възможност да финансират присъствието само на по един представител от страна. И от него се очаква невъзможното – да бъде мултиексперт по всички въпроси, да присъства на всички паралелно провеждани обсъждания, да изчете хиляди страници документи и да вземе по всички въпроси най-правилното за своята страна решение, като устои на всевъзможни влияния и многостранен натиск, упражняван върху него. Очевидно това е един предвиден абсурд, който обслужва СТО.
И в крайна сметка освен всички тези неформални механизми за реално господство в СТО често пъти съгласието на бедните страни просто се купува или чрез обещания за помощи или чрез директно подкупване. Затова рекламирането на организацията като образец за мултинационална равнопоставеност на нейните членове не е нищо друго освен един грижливо поддържан мит, който добре служи на САЩ и ЕС.
В действителност СТО е една олигархична структура, създадена и работеща изцяло в интерес на индустриалните държави. Затова скептично настроените към нея политици не без основание считат, че е напълно безсмислено да се водят преговори с икономическите суперсили, защото те преследват само свои егоцентрични цели. Ако днес например САЩ се съгласят да направят някои отстъпки, утре може да вземат обратното решение под предлог, че постигната договореност вече не е от интерес за тях.
За мнозинството страни от Третия свят воденето на преговори под натиска на САЩ или ЕС се превръща, меко казано, в изпитание, защото наподобява пазарлък и надхитряване по жизненоважни за тях въпроси. И докато богатите индустриални държави разполагат с огромни финансови и икономически резерви за преговаряне, бедните страни нямат потенциал за отстъпки от своите позиции, за сметка на ненаситните искания на мултинационалните концерни за преференции и данъчни облекчения.
Всъщност със своите искания за дерегулиране на икономиката и либерализиране на търговията ЕС и САЩ отнемат на развиващите се страни тъкмо онези възможности и механизми, с помощта на които навремето те осигуриха собствената си индустриализация. (т. напр. САЩ преди Втората световна война са поддържали най-високите вносни мита в историята, до 48 %.)
Темите, предвидени за обсъждане на конференциите на СТО, съдържат доста конфликтен материал. Така например компромисното споразумение със САЩ относно защитата на патентните права на фармацевтичните концерни за производство на лекарства срещу епидемии, продължава да ограничава възможността на слаборазвитите страни да ги произвеждат без скъпите лицензионни такси и на достъпни цени за нуждаещите се в Азия и Африка.
Значителни противоречия поражда и спорът дали кръгът на преговори да бъде разширен с т.нар. Сингапурски теми. Те обхващат проблематиката за защита на чуждестранните инвестиции, конкуренцията, облекченията в търговията, както и разширяване правата на чуждестранните инвеститори при кандидатстване за обществени поръчки. Срещу всички тези искания водещите индустриални държави не са готови да поемат никакви задължения от социален, екологичен и хуманен характер. Затова повече от 80 държави от Юга, начело с Китай и Индия, са против откриването на преговори по тези теми.
Друга сфера на тежки преговори е търговията с аграрни продукти. Страните от бедния Юг настояват да им се остави възможността за гъвкаво реагиране в аграрната политика и защита на пазарите им от внос на субсидирана продукция от ЕС и САЩ, която унищожава местното селско стопанство. Те настояват да се дерегулират квотираните аграрни пазари на западните държави за по-облекчен внос на селскостопански продукти. Досега реални отстъпки от страна на САЩ и ЕС не са направени. Те продължават да изплащат гигантски субсидии от 365 млрд. долара годишно на своите земеделски стопани, с което стимулират техния износ на дъмпингови цени, превръщайки в руини селското стопанство на страните от Третия свят.
Краткият преглед на основните теми от срещите на СТО показва колко дълбоки и антагонистични са противоречията между Севера и Юга. И докато за богатите държави преговорите се свеждат до осигуряване на условия за реализиране на по-големи печалби за техните концерни, за останалата част от света преговорите засягат физическото оцеляване на държавите и тяхното население.
Тук е уместен въпросът какво означават тези реалности за бъдещето на СТО. Индустриалните държави използват СТО не само за изграждане на всемирна зона на свободна търговия, но преследват и по-далечни цели, като интелектуалната собственост, контрол на външните инвестиции и над обществените поръчки. Всичко това означава допълнителна загуба на икономически суверенитет за Третия свят. Въпреки тези недостатъци развиващите се страни засега продължават да членуват в СТО, надявайки се по този начин да влияят на дейността й, и обединени да отстояват на натиска на ЕС и САЩ. Но ако СТО не им предлага истинска и честна перспектива, не е изключено част от тях да бойкотират преговорите и дори да напуснат организацията в бъдеще. Така в Канкун т.нар. група на 21-те поради липса на готовност за честни компромиси от страна на развитите страни напусна срещата и предизвика пълния провал.
Другата възможност е недоволните страни да се обединят и да наложат демократизирането на СТО, като започнат нов кръг от преговори за световната търговия. Но такъв обрат може да предизвика оттеглянето на индустриалните гиганти от СТО, и най-вече на САЩ. Подобно развитие би означавало край на световната търговия в сегашния й вид, което за 5/6 от човечеството би представлявало може би дори по-добрата алтернатива.
