АЗ НИЩО НЕ ЗНАМ, АЗ НЕ МОГА ДА РАЗЧИТАМ НА НИЩО…

0
188

Огнян Стамболиев е критик, преводач, публицист. Превежда от румънски, италиански, френски. Публикувал е поезия на Никита Станеску, Лучиан Блага, Мирча Динеску, Григоре Виеру и проза от Мирча Елиаде, Захария Станку, Ана Бландиана. Носител на награди на Министерството на културата на Румъния, Съюза на писателите на Румъния, Румънската академия, Съюза на преводачите в България и др. Автор на двутомна “Нова книга за операта” (2002 г.)
100 години от рождението на Жан-Пол Сартър

Като своя скандален предшественик Андре Жид, изиграл неговата роля между двете световни войни, Сартър е философът на следвоенна Франция и Европа. Разбира се, неговото влияние е далече по-голямо от това на Жид. В центъра на търсенията му са проблемите на съществуването (екзистенцията), произтичащи главно от промените в света след появата на марксизма и руската революция – тази “двойна митология”. Революцията, според него, е “конкретният вирус”, заразил масите, “слепи и бинтовани от имагинерното”, а марксизмът – “метод-фетиш за заклинание на утопиите”. Но преди да достигне до този извод, той ще измине доста дълъг път. Проблемът е дали писателят може да бъде “съвест на епохата” и да не бъде забравен, както днес почти никой не си спомня за вездесъщия някога Андре Жид. Но други “съвести” като Волтер, Анатол Франс или Зола сигурно няма да бъдат забравени.

В интервю за специален, посветен на Сартър брой на списание “Облик”, авторът на “Битие и Нищо” се пита “Какъв съм аз? Философ или литератор? Мисля,че това, което донесох с първите си опуси, бе реалността, която включва и двете – литературата и философията. Всичко, което написах е и едното, и другото. И това може да се каже и за белетристиката, и за драматургията, и за критическите, и за философските ми опити. Всъщност, моите литературни съчинения винаги са имали определен философски привкус…”

За свои учители и предшественици във философията Сартър обявява Сократ, Свети Августин, Паскал, Киркегор, Хусерл, Ясперс, Бердяев, Ницше и преди всичко Хайдегер. Но за разлика от немския екзистенциалист той придава на своята философия някои други акценти, като се съсредоточава върху понятия като “свобода”, “отговорност”, “избор”, “действие”, “вмешателство”, които и преди него имат място в екзистенциалистичната система, но в твърде абстрактен, неразгърнат вид. А и философията му е определено атеистична, за разлика от тази на немските мислители.

В своя основен труд “Битието и Нищото” (1943) Ж.- П. Сартър се опитва да докаже преди всичко една от основните си тези – за случайността, безсмислеността на битието, което според него “няма нито повод, нито причина, нито необходимост”. Защо всеки от нас се намира сега тук, а не в Небитието или Нищото – това никому не е известно, казва Сартър, като перифразира своя любим философ Паскал за непостижимостта на съществуването: “Никой не е питал човека за това. Като че ли са го хвърлили тук. Кой? – Никой? И защо? Така, просто за нищо.” Сартър говори и за “безпомощността на разума”. Подобно на предшествениците си Шопенхауер, Киркегор, Ницше и Бергсон, той е убеден, че “разумът не може да бъде ключ към познанието, че разумът не е в състояние да се ориентира в това кое е правилно и кое не е…” ”Между нас, хората, няма истина. Двойственост и противоречия ни заобикалят и ние се крием от самите себе си”, твърди Сартър. В трактата се говори за несигурността на човешкото съществуване и за неизбежността на смъртта. Според него съществуването е “битие за смъртта”! И едното, и другото е еднакво абсурдно: “Абсурдно е това, че сме се родили, абсурдно е и това, че ще умрем.” “Битието е тръпчива, гъста, ферментираща каша”, “Битието само по себе си е нещо прекалено ослепително, тръпчиво – то вечно заплашва да ни хване в капан…” “Единствената истина е моето лично съществуване, Битието е извън мен.” През целия трактат “Битието и Нищото” като червена нишка преминава мисълта за самотата и изоставеността на човека. Идея, която откриваме и у Албер Камю, другия голям представител на екзистенциализма. Неговото философско есе “Митът за Сизиф”(1942) и двете му пиеси “Калигула” (1944) и “Недоразумението” (1944) са построени върху пълния отказ да се възприеме светът, в който “тържествува случаят” и където човек може да направи избор само между “глупавото щастие на камъните” и “мъртвешкото ложе”.

Но войната, фашистката окупация на Франция и Париж и оскърбеното национално чувство довеждат Жан-Пол Сартър, Камю и много други френски интелектуалци в лагера на Съпротивата. Този избор не може да се отрази на философията на френския екзистенциализъм, като рязко го отделя от немските му предшест-веници.

Плод на тези нови идеи е малкият труд “Екзи-стенциализмът – това е хуманизъм” от 1946 година, вече след войната.

Тази книга е доста противоречива, но в нея не можем да не видим съвършено новото за автора отношение към действието и към човеш-ката активност, важност-та на индивидуалното решение и индивидуалния акт, върху които сега се съсредоточава френският мислител, вече преминал през школата на Съпротивата.

Сартър доказва тук, че от тезата за изоставеност и захвърленост на човека от трактата “Битието и Нищото” следва изводът, че човек трябва да се уповава единствено на себе си, че е изцяло отговорен за своята съдба и че може да моделира себе си. Според Сартър хората не се раждат герои или страхливци, те сами правят себе си такива. “За страхливците винаги има възможност повече да не бъдат страхливци, а за героите – да престанат да бъдат герои”, пише той. Но и в този свой труд философът продължава да разглежда света като хаос, лишен от всякакви закономерности.Той е убеден, че човекът в нищо не може да вярва и нищо не може да предвижда. ”Аз нищо не знам, повтаря той старото изречение на гностиците, аз не мога да разчитам на нищо”. И тъкмо в това се крие най-важното противоречие на неговата система. Ако човек няма на какво да разчита, тогава към какво действие трябва да го приканва и най-действената философия? Към какво може да ни доведе прословутият “решаващ избор”? След като нещата са лишени от закономерност, целенасоченост, логика? И за да потвърди това противоречие, Сартър ни връща към една от своите основни и песимистични тези: ”Да се действа, без да има надежда за успех…”

През 1960 г. Сартър публикува предизвикалия доста шум труд “Критика на диалектическия разум”, в който, при опита си да преодолее пропастта между “одухотворения човек” и “материалния свят”, се лута между марксизма от ленински тип и анархистичния волунтаризъм.

Като човек Жан-Пол Сартър е скромен и не акцентира върху философията си – тя намира блестящ израз в драматургията му, на която държи като че ли повече. Не иска да усложнява нещата и предпочита да бъде по-малко известен и признат, при все че това негово желание не се изпълнява. Цитиран и отричан, обожаван и хулен, той просто не може да остане незабелязан. Има и твърде много приятели, ученици, последователи – за съжаление някои от тях (Албер Камю, Мерло Понти, Клод Лефор, Реймон Арон, Бернар Анри Леви) се отдръпват от него. Но въпреки това влиянието му е огромно. Някой дори писа, че “Сартър – това е цяла лява партия, четвъртата във Франция”. А Андиберти го нарече “интелектуалния страж на Европа”.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук