Проф. Александър Атанасов и проф. Слави Славов са съпредседатели на Демократичния антинацистки клуб “Майор Франк Томпсън”
Статията “Назад към истинския Девети май” бе предадена в редакцията на “Ново време” през февруари 2005 г. Но ето че на 9 май 2005 г. се случи “чудото” – желаното от нас общо честване на победата над нацизма стана, и то на най-високо равнище! И още една радостна за нас новина: на Поклонния хълм в Москва бе открит Мемориал на героите от антихитлеристката коалиция – композиция с четири фигури на воини от съюзните армии…
И така, в Москва се събраха – за пръв път в историята – държавни или правителствени лидери на почти всички страни-участнички в антихитлеристката коалиция, както и на демократична Германия, демократична Италия, демократична Япония, демократична България и други страни, бивши членки на разгромената фашистка ос. На официалната трибуна на Червения площад се намираха освен президента на Русия Владимир Путин и неговата съпруга, президентът на САЩ Джордж Буш със съпругата си, президентът на Франция Жак Ширак… Путин заяви в словото си: “Ние никога не сме делили победата на своя и чужда, винаги ще помним помощта на съюзниците – САЩ, Великобритания, Франция и другите страни от антихитлеристката коалиция. Убеден съм, че нашето братство, нашата дружба нямат алтернатива. Историята ни научи, че народите трябва да направят всичко, за да премахнат момента, когато ще се зародят нови смъртоносни доктрини… Смятам, че историческото помирение между Германия и Русия е едно от най-високите постижения на следвоенна Европа.” Германският канцлер Герхард Шрьодер се извини на руския и на другите народи от бившия Съветски съюз за причинените им от нацистка Германия нещастия. По същото време в София посланикът на САЩ Джеймс Пардю посети Руската църква, за да запали свещ в памет на 27-те милиона руски народни жертви, а в щата Калифорния откриха Паметник на падналите съветски воини. Девети май – Ден на победата над нацизма и Ден на обединена Европа – бе отпразнуван с различни прояви от почти цяла официална и гражданска Европа.
Съществено различно се оказва обаче положението в България.
Тук правителството, оглавявано от сина на Хитлеровия съюзник цар Борис III Симеон Сакскобургготски, обяви Девети май за работен ден, а на същата дата господин премиерът си намери “неотложна работа” извън София. Нито един от лидерите на десните партии не почете с цвете паметта на българските воини, паднали във Втората световна война за свободата и целостта на родината. Това, разбира се, бе не само демонстрация на неуважение към собствените герои, но и оскърбление за всички народи от антихитлеристката коалиция. Така българската политическа десница отново афишира своята наследствена връзка с хитлеро-фашизма.
Преди месеци публикувахме текст под заглавие “Назад към истинския Девети септември”, отхвърляйки лъжите на българските пронацисти и на българските сталинисти, които с рядко единодушие твърдят, че на този ден в България е установена комунистическа диктатура. Ние защитихме историческата истина, отстоявана от Георги Димитров – 9 септември 1944 г. е ден на антифашистката народна победа, която открива път към социализма, но по този път България тръгва едва след подписването на мирния договор през 1947 г. (Нека добавим тук, че Програмата за управление на правителството на Отечествения фронт, в което от 17 министри само 4 са комунисти, е демократическа и социална, а не социалистическа. С известното Окръжно № 5 ЦК на БРП (к) нарежда: “Да се води решителна борба срещу левите забягвания на някои забъркани и нетърпеливи глави, които искат да се пристъпи незабавно към установяване на съветска власт и към експроприация на капиталистическите предприятия…” Георги Димитров е честен към съюзниците в Отечествения фронт, нему е чуждо коварството да ги употреби, а после да ги елиминира. Макар че комунистите са най-многобройни участници и дават най-много жертви в съпротивата, те приемат в комитетите на завоювалия властта Отечествен фронт да има паритетно участие на съюзените партии. Нещо повече – и след 1947 г. Димитров съветва социалдемократите да не бързат да се сливат с комунистите, той иска да строи и социализма като отечественофронтовско, демократическо, всенародно дело.
Ние цитирахме гневните изказвания на Рузвелт и на Чърчил, както и на Никола Мушанов, д-р Г. М. Димитров, Никола Петков и на другите прозападни български демократи срещу Хитлер и неговия сервилен съюзник Борис Сакскобургготски и призовахме не само българския народ, но и официална България да почита падналите в антифашистката съпротива като национални герои независимо от тяхната партийна принадлежност.
Ние заявихме, че нападаме само фашистите и приветстваме всеки друг борец срещу фашизма. Но ето че все пак бяхме ударени в гръб – нашите думи бяха посрещнати с неприязън не само от пронацистите, но и от сталинистите, които в своите издания ни обвиниха, че възхваляваме “западните империалисти” и бившите “противонародни опозиционери”, обявиха ни за “предатели” и отказаха да публикуват наш отговор. Само че по силата на диалектиката нарушаването на мярата превръща нещата в тяхната противоположност – прекалено левите започват да работят в полза на десните. Дори един Мао Цзедун схваща тази диалектика, признавайки: “Ако един комунист нарича друг комунист предател, това означава, че самият той е предател.” Като “анулират” антифашизма на буржоазните демократи, нашите изобличители ги правят от наши исторически съюзници наши врагове и ги подаряват на крайната десница. Много умно!
Ние обаче оставаме верни на линията на Георги Димитров и заявяваме: назад и към истинския Девети май.
***
Десетилетия наред доминиращи на Запад историци изопачават историческите факти, твърдейки, че решаваща роля за победата над нацистка Германия имат англо-американците. От своя страна сталинистите, напомняйки, че Червената армия е дала неизмеримо повече жертви, нямат доблестта да признаят, че огромна част от тези жертви са дадени по вина на Сталин. Нещо повече – те продължават да отбелязват Девети май само като ден на победата на Съветския съюз и да възхваляват като творец на тази победа отдавна развенчания диктатор, пренебрегвайки както приноса на западните съюзници, така и решаващата роля на плеядата руски пълководци начело с великия маршал Жуков.
Нашите пронацисти днес не възхваляват Хитлер като “освободител на Европа от болшевизма”, защото се афишират като “демократи”. Но те говорят, че Втората световна война била сблъсък между комунизма и фашизма, първият от които бил “много по-лош”. От което следва, че Рузвелт и Чърчил е трябвало да подкрепят не СССР, а нацистка Германия.
Време е да се върнем към историческата истина и да потърсим верни поуки за днешния ден.
Истината е, че Втората световна война беше сблъсък между фашистко-нацисткото варварство и цивилизования свят. Съвсем вярно един от гласовете на световния интелектуален елит – Чарли Чаплин, наричан “велик народен артист на Съединените щати”, заяви пред огромен митинг в Ню Йорк: “Ако Червената армия бъде победена, утре целият свят ще се управлява от Гестапо. Демокрацията ще възтържествува или ще загине по бойните полета на Русия.” Ето защо САЩ и Великобритания взеха без колебание страната на Съветския съюз и подписаха с него Атлантическата харта, в която декларираха, че ще воюват не за покоряване на други страни, а за разгрома на най-терористичната сила в историята, тръгнала да завладява света, за да изтреби “долните” раси и да установи “нов (робовладелчески) ред” за “хиляда години”.
Искаме да напомним на нашите пронацисти и нови царисти позорния факт, че в тази война България беше единствената славянска държава, а Борис Сакскобургготски – единственият европейски монарх на страната на Хитлер. Да напомним, че при победа на Хитлер нямаше да има не само “обединена”, но и никаква България. Защото – както писа през май 1941 г. издаваният в окупирана Гърция от фелдмаршал Лист вестник “Дойче нахрихтен фюр Грихенланд” – “границата на германския Райх ще започва от Егейско и Средиземно море”, а участта на балканеца – “бил той сърбин, грък, българин или румънец – ще бъде да обработва земята и неговият труд да дава колкото може повече блага за Централна Европа.” Впрочем самият Борис споделя с Йоанна (по нейните “Спомени”), че “ако нацистите победят окончателно, те ще ме свалят, защото в България ще имат нужда от гаулайтер, а не от конституционен цар.’’
Българските пронацисти, които наричат Съветската армия “окупаторка” и искат да съборят нейните паметници, премълчават факта, че благодарение на същата тази армия България остана цяла и почти невредима. Защото отстъпващият Вермахт можеше да пренесе отбраната си и на Дунава, а после и на Стара планина. Ако прибавим очакваното масирано нападение на англо-американците и на турците от юг, можем да си представим какво щеше да стане с нещастната наша страна, превърната в боен театър. Съветската армия обаче със своето стремително настъпление на запад застави Хитлер да побегне от Балканите, а влизането й в България предотврати унизителната ни окупация от турците и от съседите, които искаха сурова разплата за българското съучастие в нацистката окупация на техните земи.
“Възмутените” от съветската “агресия” срещу мнимо неутралната България премълчават, че обявената от Москва война не се състоя, а се превърна в общ празник – с цветя и речи, с братски трапези и веселба. Премълчават, че тази символична война даде формално право на Съветския съюз да бъде страна при подписването на договора за мир с победена България. Така благодарение на руската протекция и на българските народни жертви в антифашистката съпротива и в Отечествената война, които измиха срама ни за греховете на царска България, ние получихме мирен договор с минимални репарационни санкции и без териториални загуби.
Ние смятаме, че е излишно да се спори и да се “изчислява” кой има по-голям принос за победата. Разбира се, най-голямата чисто военна заслуга принадлежи на Съветската армия, която разби 507 от всичките 587 Хитлерови дивизии и повече от 100 дивизии на неговите съюзници. Но, както честно призна по-късно Никита Хрушчов, тя не би могла да направи това без мощната материално-техническа подкрепа и без военното участие на западните съюзници, които също дадоха немалко жертви по бойните полета. Налице са честните признания на Рузвелт и на Чърчил, че и те не биха могли сами да се справят с чудовището на нацизма, и това е достатъчно.
Независимо дали са се сражавали на територията на всяка европейска страна, Съветската и другите съюзни армии са освободителни за всички европейски народи, а значи и за българския поради простия факт, че са разгромили поробителя на Европа. Ето защо сме записали в исканията на нашия клуб: “Да бъде увековечена паметта на героите от антихитлеристката коалиция СССР-САЩ-Великобритания и на присъединилата се към нея България. Предлагаме това да стане чрез издигане на един АНТИНАЦИСТКИ МЕМОРИАЛ в Южния парк на столицата.”
Антихитлеристката коалиция беше велико нещо – непримиримите дотогава класови противници си подадоха ръце в името на спасението на човечеството и на цивилизацията и заедно победиха. За мащабите на България антифашисткият Отечествен фронт също беше велико нещо. Това беше тържество на общочовешките и на общонационалните ценности над идеологическите различия, над расовите и верските предразсъдъци.
Този опит и този урок са актуални отново днес, когато се пръкна нов смъртен враг на мирните народи – лъжеислямският тероризъм, който е още по-подъл, защото изтребва предимно най-невинните и най-беззащитните човешки същества, и още по-коварен, защото си служи с безумни манипулирани самоубийци. Колкото и страшен да е обаче, и този враг ще бъде смазан от обединените цивилизовани народи, ако бъде преследван още в подготвителните му бази и ликвидиран в зародиш.
Да, ние казваме: назад към истинския Девети септември и към истинския Девети май! Ние искаме на тези исторически дати да празнуват заедно приемниците на политическите сили, които съставиха първото народно българско правителство и представителите на страните от победоносната антихитлеристка коалиция.
Назад, към истинския антифашизъм
Както необичайното, станало в Москва на 9 май 2005 г., така и обичайното, станало в България на тази дата, си имат своето обяснение.
За да се случи първото, трябваше да се сложи край на студената война между Запада и Изтока, което означаваше Изтокът да отхвърли господството на сталинизма, а Западът – рецидивите на пронацисткия антикомунизъм, отъждествяващ сталинизма с истинския комунизъм, който е най-хуманната социална доктрина. Изтокът прогони зловещите сенки на Сталин и Берия, Западът – сенките на Труман и Маккарти. В Москва си подадоха ръце и застанаха един до друг лидерите на денацифицирания Запад и на десталинизирания Изток и това бе велик ден за целия демократичен свят.
България обаче днес не е докрай денацифицирана. Дошлите на власт след 1989 г. наследници на Хитлеровите колаборационисти прекратиха официалното честване на Девети септември и на Девети май, заклеймиха антифашистката съпротива като “противозаконна” и “бандитска”, обявиха наказаните свои предци за “елита на нацията” и отмениха техните присъди. Затова ние искаме:
• да се отменят решенията на Върховния съд за реабилитация на Богдан Филов и на другите прохитлеристки военнопрестъпници; да бъдат премахнати паметниците и другите символи на незаслужена почит към колаборациониста цар Борис III и да бъдат възстановени разрушените от сините пронацисти паметници, имената на улици и други знаци на почит към падналите в съпротивата срещу нацисткия и българския пронацистки тероризъм;
• искаме с един МЕМОРИАЛ НА НЕВИННИТЕ ЖЕРТВИ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ ТЕРОР ПРЕЗ ХХ ВЕК, също в Южния парк, да бъде почетена паметта на депортираните от правителството на цар Борис III и унищожени от нацистите 11 343 еврейски деца, жени и мъже; на жертвите на белия терор и на червения контратерор през 1923-1925 г.; на жертвите на монархо-фашисткия пронацистки режим през 1941-1944 г.; на невинните жертви на сталинизма след 9 септември 1944 г.
Що се отнася до десталинизацията, у нас тя също не е доведена докрай, макар че засяга най-вече политическата левица и антифашисткото движение. Доктринерството на вчерашния ден, за което социализмът е религия, а идеализираният от пропагандата “вожд” – божество, още не иска да разбере, че времето за възхваляване на Сталин безвъзвратно е изтекло. Днес всички знаем отлично кой е той. Знаем, че е създател на азиатския тоталитарно-казармен модел на социализма, който отначало, докато се опираше на ентусиазма на масите и на робския труд на хвърлените в лагери, постигна значителни успехи, но накрая се срина, защото икономическата му неефективност го доведе до тежка криза, а сталинизираната партия загуби подкрепата на народа. Знаем, че по вина на Сталин Червената армия в европейската част на СССР бе почти напълно разгромена (даде три милиона пленници и още толкова неоправдани жертви), та трябваше опълченци да бранят Москва, докато дойдат сибирските дивизии. Знаем, че Сталин е масов комунистоубиец, който е отнел живота и на Георги Димитров. (Факт, доказан с абсолютна достоверност от нашите съдебни медици, открили през 2000 г. в запазения мозък на починалия в Барвиха Димитров живак 20 пъти повече от обичайното.)
Ако след падането на комунистическия режим останките на българския фашизъм излязоха на политическата сцена и под маската на “демократични сили” обругаха и натикаха в ъгъла българския антифашизъм, то той трябва да се сърди за това и на самия себе си. Защото днес той развява не своето истинско знаме – знамето на антихитлеристкия многопартиен Отечествен фронт, под което се беше сражавал и победил, а червеното знаме на същото онова ляво сектантство, срещу което се бореше Георги Димитров. Нашите сталинисти обявиха, че партизаните са водили “класова борба срещу капитализма”, т. е. за социализъм и комунизъм, с което сами дадоха на “демократите” главния аргумент да отричат антифашисткото движение и неговите герои.
Разбира се, мнозинството участници в българската, както и в цялата европейска съпротива, носеха в сърцата си светлата комунистическа мечта. Но те изпълняваха призива на лидера на Коминтерна “да забравят борбата за социализъм, докато не бъде разгромен нацизмът”, т. е. временно свиха червеното знаме и станаха отечественофронтовски бойци от антихитлеристката коалиция. Затова бяха признати за бойни другари не само на съветските воини, но и на западните съюзници, които изпратиха при тях за връзка своя мисия начело с майор Мостин Дейвис. След неговата гибел от фашистки куршум мисията е оглавена от майор Франк Томпсън. Така някога и Христо Ботев скъта дълбоко в сърцето си своя “единний светъл комунизъм”, за да “изтича на глас народен”, да падне геройски за свободата на Отечеството и с това именно да остане безсмъртен.
Неслучайно девизът на българската съпротива беше не “Да живее комунизмът!”, а “Смърт на фашизма, свобода на народа!” Неслучайно партизанската армия се наричаше не “червена” и “революционна”, а “народоосвободителна”, неслучайно нейните отряди и бригади носеха имената не на Благоев и Сталин, а на Левски и Бенковски, носеха на кепетата си не червени петолъчки, а инициали “ОФ”, пееха не “Интернационала”, а “Земята на Ботев и Левски отново е робска земя, Балканът хайдушките песни отново размирно запя”.
Както гениалният поет и храбър войвода се сражаваше не като комунист, а като патриот, така и участниците в антифашистката съпротива се сражаваха не като комунисти, а като патриоти, слагаха главите си не за Коминтерна, а за България. Ето защо не само една партия, а България трябва да коленичи днес и пред техните гробове.
Разбира се, ние не се срамуваме, че сме били комунисти, защото сме се трудили честно и сме работили безкористно за народното добруване. Ако се е оказало, че сме се заблуждавали в нещо, това не е наша вина, а наша беда. След рухването на сталинисткия социализъм обаче ние нямаме основание и да се гордеем, че сме били комунисти – нали затова БКП се преименува на БСП! Да шумим, че падналите в съпротивата са били комунисти, да “забравяме”, че са били преди всичко отечественофронтовски борци за национално освобождение и демокрация, да ги потапяме в червената символика на комунистическите партийни знамена и петолъчки – това означава не само да “обсебваме” имената им за една-единствена партия, но и да хвърляме върху чистите им образи мрачните отблясъци на престъпленията на сталинисткия тоталитаризъм, за които те не носят отговорност.
Груба левичарска грешка е днес антифашизмът да води борба срещу “капитализма”, срещу капитализма изобщо и за социализъм. Вярно е, че капитализмът е, който ражда фашизма, но капитализмът ражда и демокрацията. Негови чеда са престъпните човеконенавистници Хитлер и Мусолини, но и сражавалите се срещу тях демократи Рузвелт и Чърчил. Ето защо ние искаме да привлечем и в днешната антифашистка борба пренебрегваните от сталинистите имена на буржоазните демократи от времето на Втората световна война, когато те вървяха под знака на Атлантическата харта и под знамето на Отечествения фронт заедно с комунистите срещу Хитлер и срещу цар Борис III и Богдан Филов. За разлика от левите сектанти, които “не прощават” антикомунизма на прозападните наши демократи дори и след като те изтърпяха репресии за опозиционната си дейност след Девети септември, ние не искаме да отстъпим на крайната десница нито един противник на Хитлер.
***
Разбира се, борбата за социална справедливост и за социализъм е благородно дело, но за тази цел си има синдикати и леви партии. Антифашистката организация е призвана да се бори за друга справедливост – историческата, както и срещу всякакви нарушения на гражданските свободи и човешките права днес.
Джордж Оруел казваше: “Който контролира миналото – контролира бъдещето”. Днес миналото на България се владее от безчестната историческа лъжа – тя се шири в училищните и университетските учебници, в наименованията на улици и обществени обекти, в националния календар, тя се лее от медиите, шества в цялото публично пространство, тя трови и зомбира съзнанието на новите поколения българи. Днес в България героите са обявени за престъпници, а престъпниците – за герои. Ето защо борбата срещу лъжата в името на истината, както и срещу новите нарушения на гражданските свободи и човешките права, отваря предостатъчно работа за не една антифашистка формация.
В антифашисткото движение, особено след Девети септември, се включи и народната интелигенция, негова водеща творческа сила бяха най-видните интелектуалци, в него беше и Българската православна църква начело с екзарх Стефан. Ако се раздели с капсулиращото и обезсилващото го ляво сектантство, ако се издигне над партиите, за да интегрира в себе си техните привърженици, антифашисткото движение и днес може да стане широко и пъстро, борбено и силно. Началото може да се постави незабавно с антифашистки вестник, който ще бъде не жалка малотиражка за самозадоволяване на една затворена в себе си червена секта, а масова атрактивна трибуна за демократична антифашистка политическа борба и културно творчество.
Нелегалното антифашистко движение беше и по състав, и по ръководство преди всичко младежко, такова трябва да бъде то и днес, съответно модернизирано. Миналото ще даде на днешната младеж така необходимите й еталони за осмислен живот и полет на духа в днешния свят на груб прагматизъм и празен хедонизъм.
Рядко, уникално съкровище тук е феноменът майор Франк Томпсън. Днес българските прохитлеристи гузно мълчат пред това име, защото техните предци подло и страхливо убиха попадналия в ръцете им английски офицер, макар че имаше статут на военнопленник, а сталинистите го споменават само с половин уста, защото го смятат за “агент на английския империализъм”, макар че се е сражавал рамо до рамо с българските партизани и дори (както научихме едва след войната, защото той не го е казвал) е бил член на английската компартия.
Напуснал заниманията с науките в Кембридж, за да влезе като доброволец в армията и да се бие срещу нацисткия враг, Франк Томпсън беше не само ерудит и полиглот, но и автор на талантлива поезия. Ето как звучат неговите строфи, написани в Балкана преди партизанския поход, в който той ще падне като герой:
ЕПИТАФИЯ
Захласнатият в гледка чудна, както
извива с мъка своя взор,
когато види облак да закрива
лазурния простор,
така и ние, пълни с бодра младост,
погълнали лъчи и красота,
оставихме и книги, и любими,
и паднахме в един Балкан.
Над гроба ни недейте плака тъжно,
а радвайте се, радвайте се с нас.
Най-много от живота ние искахме,
но най-готови бяхме в жертвен час.
(Превод на Драгомир Шопов)
Той щеше да сътвори много още вълнуващи стихове, ако жандармеристите на хирурга вътрешен министър проф. Александър Станишев не бяха го разстреляли зверски само на 24 години. Както някога неговият велик сънародник Джордж-Гордън Байрон даде живота си за освобождението на съседна Гърция, така и Франк Томпсън даде младия си живот за освобождението на България от чуждо варварско робство. Ние не се съмняваме, че ако неговата биография, неговата лирика и подвигът му бъдат направени широко достояние на българската демократична младеж, той ще стане нейно знаме.
Нека кажем по този повод, че сме твърде неприятно изненадани и силно огорчени от отношението към нашия клуб и към неговия патрон, което ни демонстрира посланикът на Великобритания в София г-н Джеръми Хил. На нашата писмена молба да проведем в Британския съвет обща „кръгла маса” по случай 60 години от гибелта на героя на двата народа, както и на отвореното ни писмо под заглавие “Ще попита ли Великобритания защо са реабилитирани убийците на майор Франк Томпсън”, Негово превъзходителство не благоволи дори да отговори! Ето защо ние ще се въползваме от любезността на редакцията на “Ново време” да ни предостави място и ще запитаме тук направо премиера на правителството на Обединеното кралство г-н Тони Блеър, както и самата кралица Нейно величество Елизабет Втора: ще защити ли Великобритания честта на своите паднали на българска земя герои? И още: продължава ли британското правителство да смята режима на цар Борис III и Богдан Филов за фашистко-колаборационистки, а българските другари на майор Мостин Дейвис и на майор Франк Томпсън във въоръжената борба срещу този режим – за бойци от антихитлеристката коалиция, както ги смяташе великият син на Великобритания Уинстън Чърчил?
Разбира се, самодейни антифашистки формации с индивидуални членове и симпатизанти са необходими. Но не по-малко необходими са и антифашистки обединения на демократичните партии и обществени организации в името на същите цели – да защитават историческата правда и справедливост, да осигуряват държавна и общинска грижа за обектите, свързани с антинацистката съпротива и с паметта на нейните герои, да пресичат неофашистки, расистки, религиозно фундаменталистки, ксенофобски и всякакви други мракобеснически попълзновения. Ние призоваваме приемниците на някогашните антинацистки и антимонархически сили – комунисти, социалисти, земеделци, социалдемократи, демократи и всички останали – да забравят взаимните си обиди и отново да си подадат ръка.
Да, ние сме против сектантската линия на “левичарския глупизъм” (Ленин), която ни изолира от обществото за радост на нашите врагове. Ние държим и ще държим линията на великия Георги Димитров, който сплотяваше срещу фашизма всички нефашисти и дори временно заблудените от фашизма. Ние сме за истинското антифашистко движение, както го създаде Георги Димитров – под национално знаме, отворено за всички демократи. Защото само то може да респектира наглите фалшификатори на историята и осквернители на паметта на истинските народни герои, само то ще постави пронацистите в ъгъла – там, където е мястото им в една демократична страна.
Да, ние казваме: миналото не е свършило, борбата продължава. Всички демократи срещу пронацисткия реваншизъм в България! Всички цивилизовани хора от всички вери срещу лъжеислямския нов фашистки тероризъм! Ние искаме Република България да влезе в денацифицирана и десталинизирана Европа чиста и неопетнена, демократична и просперираща.
