Доцент, доктор по икономика. Роден 1947 г. Завършил УНСС, специалност “ Международни икономически отношения”. Работил е като научен сътрудник, директор на Информационния център на МВТ, ген. директор на Института по търговия, съветник в посолството на РБ в РФ и ген. директор на Центъра на промишлеността на РБ в Москва. Преподавател в УНСС, ВСУ и други университети. Зам.-председател на центъра за политологически изследвания “ЕВРАЗИЯ”.
В резултат на преднамерено “законотворчество” (закони и подзаконови актове, многократно коригирани с определена цел) българската конституция е практически суспендирана, а като цяло и законовата база на реформираните сфери. Може само да се гадае за качеството на институционализиране на процеса за сближаване на родната законодателна база с тази на ЕС? Обществото е в неведение и само тесен кръг експерти са наясно какви ангажименти и при какви условия са поети в хода на т. нар. процес на “отваряне и затваряне на глави”. Конкретните ефекти ще се почувстват по-късно, когато железните правила на Евросъюза предявят своите изисквания.
Проекциите от прехода върху общественото и икономическото развитие на страната са предимно негативни и с един-единствен очевиден резултат: недемократично (в повечето случаи престъпно) преразпределение на икономическото пространство на България, овладяване на икономическите интереси и присвояване на националното богатство от тесен кръг (5-7%) от населението. Формира се почти несменяем корпус от български политици и новозабогатели, създали сложна и трудно пробиваема схема на политическо-партийна номенклатура, влязла в новия обществен лексикон като “политически елит”.
Най-засегната безспорно е икономическата област, в която сривът е катастрофален. Сугестията на всички правителства от прехода за някакви положителни резултати е насочена главно към прикриване на горчивата истина, че след две години държавата България ще бъде членка на ЕС, а икономиката и бизнесът на тази държава практически остават извън обхвата на сериозните глобални стопански процеси, обхващащи и зоната на ЕС. Фактът, че по-голяма част от външната търговия на страната се пренасочи към Eвросъюза, изобщо не свидетелства за постигане дори и на елементарна степен на интегритет с икономическите процеси в зоната. Аналогията със същите проценти преди двадесет години е очевидна, с тази разлика, че икономиката на България в една или друга степен участва в мощни специализирани и кооперирани производства и имаше реален и стабилен регионален пазар за българските стоки. Ефектът от пренасочването към Евросъюза е по-скоро статистически и не носи качествената промяна!
Митът за високия растеж на БВП е друг показателен пример. Фиксираното от родната статистика нарастване на БВП през последните 2-3 години с малко над 5% (от западните анализатори около 4,5%) е по-скоро резултат от “напомпване” на икономическия растеж чрез вноса, следствие на което реалният растеж на БВП, генериран от българската икономика, е не повече от 1,5 – 2,2 %. А колко остават до мечтаните от експертите 8-9% годишно нарастване на БВП? Цифра, около която се обединяват всички изследвания и прогнози в последно време.
Оттласкването от “дъното” на икономическата стагнация с останалия стопански ресурс, наречен българска икономика, вече е невъзможно, а става и безсмислено при бързо променящата се геоикономическа ситуация в ЕС и в глобалния свят.
Крахът на модела на прехода в България е очевиден във всички области. Външни схеми и модели, нелишени от смисъл, но творчески преосмисляни “по български” за трансформиране на собствеността, имат споменатите по-горе катастрофални резултати. Не се запазиха наследените стопански предимства, не се създаде нормално функциониращ малък и среден бизнес, който да генерира гръбнака на обществото – средната класа. В известна степен може да се говори за възникване на някакъв олигархически капитал!
Не е далече от истината, че почти се стигна до национална икономическа катастрофа, избягването на която се дължи на три фактора:
а) валутният борд (независимо от редица негативи за икономиката), който осигурява макрофинансова стабилност, но не и фирмена;
б) влиянието (натиска) на външните геополитически фактори;
в) “жилавостта” на прохождащия българския бизнес, по-специално на малкия и среден, да се ражда и оцелява във враждебна вътрешна и външна икономическа среда.
Редно е да се отбележи по последния пункт, че неблагоприятната национална среда е изцяло продукт на държавното управление и на невероятно разминаване между държавните и бизнесинтересите. Враждебната външна икономическа среда е всъщност високоразвит пазарен потенциал, който прави неконкурентоспособни българските изделия на външни пазари. Дори и когато пазарът на ЕС стане вътрешен за родните изделия.
Реално остава третият фактор: маса регистрирани фирми (неколкостотин хиляди), неконкурентоспособни на вътрешния и на външния пазар. Първият фактор ще изчезне след няколко години и ще се замени с правилата на ЕС, а вторият се очертава да остане като дълготрайна и стабилна характеристика, ако не се предприемат национално отговорни корективи.
Националният капитал, представен от едрия (корпоративен) капитал, има непрозрачни функции и трудно може да се характеризира на този етап, да не говорим, да се квалифицира неговата дейност като принос за развитие на националната икономика. Освен това той не е консолидиран като национално отговорен и няма стратегическа визия за принос в развитието на националната икономика. Също така да излезе в глобалното икономическо пространство. Неговата стратегия е все още в плен на потребителското лично и семейно натрупване, а не във финансово-инвестиционните практики. Затова и продължава със задачи, характерни за дивото натрупване на капитала. Вероятно, някакво просветление ще дойде след приключване на етапа на “голямото пране” на пари, което има една-единствена цел: легитимиране на заграбеното по приватизационните и други измислени за целта схеми. В резултат т. нар. едър български капитал е недостатъчно инкорпориран нито в националната икономика, нито в транснационалните схеми. Същото важи и за неговото припознаване като икономически елит в национален и транснационален план.
Последният негов опит да се идентифицира като политическа самостоятелна функция (и сила), а не да се утвърждава като водещ и стабилизиращ икономически фактор и мотивираща сила в развитието на националното стопанство, доказва верността на тази теза. Немалка част от бизнеса продължава да обслужва определени политически и партийни интереси. Парадоксалното е, че и част от средния капитал прави опити да се идентифицира с партийно-политическите функции в обществото. Това разминаване във функционалната предназначеност на немалка част от българския бизнес и стремеж да “се облече” със собствена политическа “дреха” освен чисто икономически негативи с национална значимост носи и политически последствия. Нито икономиката ни е в ред, нито политическата система! Така се торпилират постоянно процесите на изграждане на реална демокрация и на ефективно функционираща пазарна система, което може би е и целта на прехода! Но може да се тълкува и като нов етап на сериозна криза в обществено-политическата система на България в текущия етап на прехода.
Във всеки случай се дава отговор на въпроса защо непрекъснато ставаме заложници на чужди модели и интереси. Много ясно: след като отсъства национално отговорен политически и икономически елит, друга алтернатива не може да има!
Острата необходимост от “престартиране” на цялостната програма за реално реформиране и демократизиране на българското общество, държава и икономика е повече от очевидна! С други думи, страната отново е изправена пред дилемата за търсене и избор на адаптивен национален модел за интегриране във високо развити интеграционни стопански процеси в обединяваща се Европа и в глобалния свят. Или да продължи политиката на “най-малкото съпротивление” с участие в действащи и в новосформиращи се модели на развитие в Европейския съюз и в глобалния свят. Какво е това: безотговорна логика, излязла извън контрол, пагубна инерция или просто практически удобна форма на утвърждаване на политически и икономически интереси? Едно е очевидно! Нито един външен модел (било то на стратегически или доброжелателно настроени партньори) не е длъжен и не може да защитава истински интересите на друга държава, ако тя не е вкарана в стратегическите интереси на модела.
А реалността е повече от тревожна! Държавата България с нейните политически и икономически действия не е в състояние на този етап да отговори на нито едно реално положително предизвикателство на процеса на глобализацията. Действия, често пъти импровизирани и далеч от националните интереси, а не доктринално мотивирани!
Изключенията са известни: сравнително активно и добре организирано участие на родни лица или групи в криминалните мрежи на този процес като проституцията, трафика на наркотици и хора, пране на пари и други схеми на световната престъпност.
И още едно важно изключение, което тепърва ще носи дивиденти. Въпросът е положителни или отрицателни? Засега преобладават вторите! Става въпрос за реално и засилващо се кратополитическо (военно-силово) присъствие на България в “горещи точки” на глобалния свят: Камбоджа, Афганистан, Ирак, Косово. Без ясно формулирана национално отговорна геополитическа визия за защитаване на национални интереси и консумиране на геоикономически дивиденти.
Възможно ли е България да мине и без стратегически визии? Проваленият преходен период подсказва тази презумпция. Всяка модерна държава в съвременния свят не може без геоикономическа визия. Именно тя дава и ще дава корективите на геополитическите и кратополитическите действия на една страна. В противен случай инкасирането на противници и врагове и превръщането на територията в “гореща точка” може да се очертае като обективна близка или по-далечна перспектива. Слабата икономически и кратополитически територия е уязвима в най-голяма степен! А България се намира именно в такава фаза на съществуване: критично равнище на занижен кратополитически ресурс (армия, специални служби) и на незавиден икономически потенциал.
Изводът е очевиден. България понастоящем присъства предимно (или единствено) в кратополитическия и престъпния сектор на глобалния свят, докато в икономическия (геоикономическия) и геополитическия изоставането е космическо! Единствена утеха е духовно-културното присъствие, където също се губят непрекъснато позиции.
Какво подценяват или умишлено игнорират българският управленски партийно-политически елит и държава?
Геоикономическата глобална ситуация
Процесът на интернационализация, в който икономиката на страната до началото на 90-те години се включваше сравнително успешно, отдавна преминава в следващ, по-висок етап – глобализацията. От гледна точка на изискванията на този етап икономиката на България, 15 години след началото на прехода, е абсолютно неадекватна! Една от причините (която с известни условности може да се определи и като главна) освен криминалното трансформиране на собствеността е нежеланието на управляващите в този период политически кръгове да насочват развитието на икономиката на страната да функционира във все по-изясняващите се условия на глобализация. И още по-странното нежелание да се подготви през тези години национален (а не партиен) управленски капацитет!
Нещо повече, вече е утвърдена тази крайно вредна практика да се предоставя най-важната държавна функция на външни управленски стратегии, практики, схеми и модели. Наивно е да се приеме, че те могат по някаква закономерност да бъдат вместени в националната философия на интереси. Затова единствено получаване на евтини (добре осребрени от определени кръгове и лица) индулгенции (от гледна точка на националните интереси) и съпътстващо (по-точно изпреварващо) предаване на национални икономически интереси, характеризира поведението на българския елит към главните субекти на глобалния свят.
От позицията, в която се намира страната в началото на ХХI век, само оценка на наличния ресурсен потенциал не е достатъчна. Резултатите ще бъдат очевидно негативни. Минимумът силни стопански ресурси, потребни на страната, за да се интегрира в икономиката на ЕС и на глобалния свят, вече ги няма. Или са много малко, или не притежават нужното качество! Големият въпрос е да се възстановяват ли, кои от тях, или да се почва “на чисто”? И какви нови стопански предимства могат да бъдат създадени? Могат ли да бъдат генерирани? В кои области? Или ще бъде наложено принудително икономическо преструктуриране (процесът вече тече активно), осигуряващо обслужващи и граничещи функции на България!
България се нуждае от коренно различна от досегашните псевдомодели стратегия за развитие на страната в глобалния свят. И това е свързано с извеждане на най-значимите фактори, които вече маркират и определят и сегашното, и обозримото развитие на световната икономика и управление на глобалните ресурси на човечеството. Ако това се направи научно обосновано, национално отговорно и гарантирано като приемствена реализация във времето, е твърде възможно да се разкрият стопанските предимства, гарантиращи извеждане на българската икономика от застоя и относителния й просперитет в динамичното бъдеще. Все пак България се намира в Европа, в центъра на Евразия.
Не само световната научноизследователска мисъл, но и историческата практика и събития в края на миналото и началото на това столетие определят геоикономиката като водещ базисен вектор в световното развитие. Всяка национална икономика, която не отчита този факт, е обречена на вегетиране и изпълняване на обслужващи функции. В тази аспект и въпросът за баланса между геополитика и геоикономика придобива други измерения.
Не е фатално, че не сме в състояние да провеждаме самостоятелна геополитическа стратегия. Не и нужно! Към това трябва да прибавим и все по-нарастващата виртуализация на световната икономика, процес, който “засмуква” националните икономики и финанси, откъсвайки ги от реалната търговска и производствена база. Операциите с външния дълг на България могат да се разгледат от тази гледна точка като директна проекция на виртуализацията на световните и националните финанси. И в този смисъл – като ответна реакция на национално отговорна финансова стратегия за управление на външния дълг. Защото става въпрос за съществен елемент на нови схеми за преразпределение на съвкупния световен доход. А това е именно такъв механизъм! Естествено и за нови далавери в глобалния свят в особено големи мащаби.
България се нуждае от коренно различна от досегашните подходи стратегия за национално развитие, вкл. и на икономиката. С единствената цел да се заложат реални фундаменти за качествени демократични и пазарни преобразования и механизми. Въпросът е вътрешните или външните фактори да бъдат водещи.
Разработване на стратегическа визия за икономическо развитие на България без реално отчитане на новите геоикономически параметри в развитието на глобалната икономика е обречено на провал. С това не даваме отговор, че водещи трябва да бъдат външните фактори.
Взаимодействието и позицирането на геоикономическите, геополитическите и геостратегическте интереси в схемата на глобализацията съществено се отдалечават от представите за епохата на интернационализация на производството и познатите схеми на разделение на труда в международен план. Няколко са по-важните последствия от новия процес с непосредствена проекция за развитието на българската икономика.
Първо. Формирането на националните доходи протича все повече в рамките на глобалното геоикономическо пространство. В този смисъл териториалните граници стават “икономически прозрачни” и губят значението си на ограничителен фактор при формиране на БВП. При слабите позиции на българската икономика изтичането на принаден продукт, създаван на територията на страната, е неизбежно. Което става през последните години и този процес се интензифицира. Следователно, националният доход на една страна все повече се формира в рамките на други геоикономически пространства. Дотук нищо фатално. Ако не се има предвид, че преразпределението на този доход, който в нарастваща степен губи своята национална идентификация, също става извън национално обособените икономически територии и граници.
Второ. Възпроизводственият процес (в национален и международен мащаб) все повече излиза от постиндустриалната фаза и навлиза в техногенната фаза. За най-високо развитите срани това вече е реалност, но не и за България, която практически е върната в индустриалната фаза, а в редица отношения и още по-назад. Това означава, че транснационалните компании формират много по-сложни модели на възпроизводствени връзки, засилващи тенденцията към намаляване на регулаторните функции и пряка намеса на националната държава в икономическите процеси. От известната ни схема на производство на единични стоки и услуги се отива към групи стоки и услуги (технологично и конструктивно еднородни), след това към стоки и услуги – “обект” (под ключ), към “стоки и услуги – програми” (еднородни технологично и функционално свързани стоки “обект”). Това е необратимата тенденция! Различните страни, региони, икономически съюзи са в различни етапи на тази тенденция – процес.
Къде е България? Ако в началото на прехода можехме да имаме претенции, че българската икономика навлиза смело във втората фаза (група стоки и услуги) и по-плахо в следващата, то понастоящем констатацията може да бъде само една: преобладаване на отделени стоки и услуги, при това в по-голямата си част не конкурентоспособни както на вътрешния, така и на външните пазари. Демонтажът на българската икономика от “сивовската” система завърши с успех, но монтажът, имплантирането в европейската икономика и глобалните икономически мрежи още не е започнал! За това става въпрос.
Трето. Икономическият растеж, неговата динамика и предпочитан модел (догонващ, изпреварващ, ускорен и пр.), който е обект на поредица разработки през последните години (работят различни научноизследователски екипи), все повече се обуславя от горните тенденции. С други думи, икономическият растеж на националната икономика и неговата качествена характеристика в нарастваща степен се моделира от транснационалните стопански мегаполиси и водещите геоикономически пространства. А те не познават национални териториални граници. Тази тенденция не следва да се приема като абсолютна на този етап на глобализацията, но неотчитането й ще доведе до неадекватни оценки на сегашни и бъдещи процеси.
Къде е България? Очевидно на този етап не се вмества в този процес!
При разработването на ВИЗИЯ за ИКОНОМИЧЕСКОТО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ е абсурдно да не се отчитат параметрите на сегашните и очакваните глобални икономически процеси. Междукорпоративното разделение на труда, което все повече измества междудържавното, “геоикономизира” националните територии и държавните граници.
Риторичен ли е въпросът, може ли да се идентифицира българска икономическа групировка, която да се приближава поне до параметрите на една средно мощна ТНК? Която да е в състояние да даде тласък и генерира включване на български стопански ресурс в транснационалните мрежи и производствено-инвестиционни и финансови мегаполиси или да постави началото на аналогичен процес в националното икономическо пространство на България. И по такъв начин да защити в някаква степен в процеса на генериране и преразпределение на световния национален доход интересите на държавата България и нейните граждани. Отговорът е отрицателен и по-горе бе казано защо това не е възможно на този етап.И едва ли ще стане така бързо и лесно на някакъв по-следващ, защото заграбените от родните корпорации ресурси непрекъснато се топят в посока непроизводително потребление. Не е далеч моментът, когато техният елит ще се превърне в повече или по-малко скъп платен наемен работник на мощните ТНК.
Икономическият потенциал (който все пак е национално идентифициран по линия на придобиването) стремително отива към тотално загубване на своята национална идентичност. Остава потенциалът на малкия и средния бизнес, които е в неконкурентоспособни позиции! При него опасността е външно икономическо асимилиране. И все пак шансът за икономически просперитет като че ли се крие в него поради неговата способност и гъвкавост да оцелява именно в големите процеси и тенденции.
Изводът, който следва е, че страната се нуждае от геоикономическа визия за развитие на икономиката. Т.е. от геоикономически подход при нейното разработване. Така може да се измъкнем от търговско–посредническия модел, който преобладава сега и обслужва хаосната система на икономическо развитие.
Това означава и друг прочит на основни фактори, които биха могли да вдигнат българската икономика на крака: изборът на модел за икономически растеж, шансовете за развитие и поддържане на конкурентни производства, генерирани като “български “НОКИИ” (новите български стопански предимства) във варианти конвенциални производства или специфични ресурси, вкарване в международен стопански оборот (екологични аграрни продукти, елитни вина, розово масло, естествена коприна на база бубарство, балнеоложки услуги и др.) или технологични, вкл. високи технологии ресурси.
И всичко това трябва да бъде имплантирано в транснационалните производствено-инвестиционни мрежи и системи. Българската икономика е в такава фаза на развитие, че са възможни всякакви полезни ходове. В този контекст фактори (които сега са проблеми) като качествена работна сила, демографски ресурси като количество и качество, заетост и безработица могат да намерят и други измерения на преоценка. Една добре и отговорно разработена геоикономическа доктрина за развитие на България може да даде и нови визии по кардинални и класически проблеми.
В тази връзка е остра необходимостта да се дадат отговори, недвусмислени по редица (изтъркани) постулати, с които боравят почти всички “нови строители на капитализма”. И които се повтарят като латерна.
Държавата в управлението на икономическите процеси
Тези процеси не са подчинени на определена смислена стратегия, на ясно формулирани краткосрочни и дългосрочни цели. Това е основният аспект на българската политическа и икономическа трагедия. От друга страна, ролята на държавата (след социалистическия експеримент) се отрича тотално, назависимо от различията на трактовките, облечени преди всичко с идеологизмите на съответната партийна формация: либерална или неолиберална, социалистическа, социалдемократическа, християндемократическа, народно-демократична, и пр. Странното е, че този подход продължава да доминира в партийните програми.
“По-малко държавност във всичко” стана удобен лозунг и прикритие на всички партийни формации (независимо от нюансите) за получаване на индулгенции от външните покровители (държави, партии, фондови, финансови институции). Известно е, че в света се наложи (с изключение в отделни страни) либералната философия и подход в управление на икономиката в национален и световен план. Всички говорят за и проповядват пазарното либерално стопанство, без да се отчита еволюцията на неговите механизми. Затова и намаляване на ролята на държавата в управление на пазара и социалните сфери при икономически опоскана страна, неправомерно разпределение на основни фондове, които физически се унищожават или са оставени морално да амортизират (поради липса на мениджърски умения), неминуемо връща десните, центристките и левите партийни централи към основните разпределителни функции на държавата.
А в условията на разпределение и преразпределение на ресурси от всякакъв вид в симбиоза с установените практики (в повечето случаи далеч от практиката в демократичните общества) на взаимодействие между държава и бизнес, свободният предприемачески дух непрекъснато се подронва и пазарните подходи в определен момент се превръщат в пародия на социалистически форми на стопанско управление. Особено в предизборни периоди, какъвто е настоящият.
Не е вредно да се напомни, че силната преразпределителна функция на социалистическата държава се базираше на железни стопански правила. В новите условия тази функция паразитира в самоцелна функция на държавата. Затова не е чудно, че лъвската част от външните донорски средства се ползва изключително за обслужване на държавната администрация, за обслужване на партийни и дори личностни интереси.
Едно от очакванията – държавата да създаде правилата за нормално функциониране на пазарна икономика, не стана. Защо? Защото тя бе превърната в онзи удобен механизъм, нужен за преразпределение на икономически пространства и интереси и концентриране на икономическата мощ в определен кръг политически и корпоративни групи. Резултатите надминаха всякакви очаквания, а новите стратегически партньори на България от ЕС с основание се опасяват къде и как ще “потънат” парите от еврофондовете. Ако е имало учители “отвън”, те с основание могат да се гордеят със своите ученици. А опасността нещата да продължават в руслото на изградените схеми е толкова голяма и непросредствена, че се налага замяна или сериозна частична подмяна на политическия елит и управленския капацитет на България!
В каква посока следва да се развива българската държавност в икономическа област? Нещо доста простичко! Да погледнем с друг прочит практиката на развитите страни. Държавата в процеса не трябва да е полюс (противоположен) на икономическото развитие и на бизнеса. Защото и досега не е създадена подходяща, мотивираща и стимулираща вътрешна среда (законова, икономическа и пр.) за развитие на малкия и среден бизнес? И това ще продължава, докато държавният механизъм не бъде поставен в аналогичен режим на действия, както и представителите на българското предприемачество. С други думи, крайно време е българската държава да се постави в ролята на стратегически предприемач с основната функция да делегира реализиране на стратегически и конвенционални икономически интереси и задачи на българския бизнес. Получава се доста интересно. Преди промяната държавата с нейното перфектно планиране (за системата), с разгърнатата мрежа от стопански структури и на пръв поглед несложни механизми наистина бе държава-администратор, но едновременно и държава-предприемач (със сегашните понятия), защото предоставяше при строг мониторинг и контрол значими стопански реализации на тогавашния бизнес.
А кой е този бизнес днес? При негативен отговор (даден по-горе) държавната мощ трябва да се впрегне да създаде нужните условия и правила за мотивиране генерирането и развитието на подходящ бизнеспотенциал и капацитет, годен да поеме делегирани от държавата функции. Естествено не става въпрос единствено за прехвърляне в частни правомощия на регистрационно-разрешителни режими, съдебни изпълнителски задачи и пр. (в сегашната зрялост на пазарно и демократично мислене може би даже е вредно), а за реализиране на дългосрочна стратегия на нов тип взаимодействие между държавата и бизнеса. А за това е нужно от една страна, държавата да поеме функцията на стратегически предприемач, да излезе от крепостта на удобната функция-държава-администратор (защото така най-добре се обслужват определени цели), а от друга страна, да стимулира процеса на създаване на корпоративни и фирмени структури, които да са жизнеспособни в пазарни условия да носят кръста на отговорността за защита на националните интереси в геоикономическите пространства.
В структурите на транснационалния финансов, технологичен, застрахователен и кредитно-банков бизнес, националните икономически интереси не трябва да се “защитават” както досега, директно от държавни институции и висши чиновници, а опосредствено, чрез националните бизнесструктури. Именно за такова предоставяне на икономически пълномощия става въпрос! Но това е свързано с втория кардинален въпрос.
Политическият и икономическият елит на България
Тук иде реч затова, националният политически и икономически елит (приемаме, че такъв съществува) или неговата симбиоза като олигархически, има ли адекватен интегритет (играе ли някаква роля) в световния политически и икономически или, най-общо казано, транснационален корпоративен елит? В условията на ограничаване ролята на националните пазари динамично се формулират и развиват стратегии и практики, които глобализират всички аспекти на икономиката и на останалите сфери на живота. Участието на българския елит (единия или другия или в неговата съвкупност) в различните видове елити е условие и гаранция за успешни действия и ефективна превенция и протекция на национални стопански и политически интереси. Каква е ситуацията понастоящем?
Повечето анализатори считат, че отделни личности или малки групи се допускат в транснационалния елит по изключение, поради различни причини, но не и като официално представителство на българската държавност, политическа и икономическа система. България много ограничено разполага с този мощен лост за въздействие и отстояване на национални интереси. Неслучайно външният геополитически натиск в повечето случаи е неотразим. Защо? Отговорът е прозаично ясен. Почти всички субекти на българския елит, допуснати до мрежите на световния политически и корпоративен елит, в последна сметка (под някаква форма) емигрират и загърбват своята държавна и национална принадлежност и започват да представляват приоритетно собствените си лични или частично теснопартийни или групови интереси.
Това обяснява, че с малки изключения по отделни въпроси нашата страна не разполага с действащи лобита в различните сфери на световните елити. Важно е да се приеме логиката на пазарните трансформации, но още по-важно е да се работи достойно за тях. Затова са необходими специален ценз, знания, опит и умения и най-важното, чувството за национална отговорност. Поради тази проста причина голяма част от сегашния политически и икономически елит на България няма нужния имиджов минимум и трудно ще бъде допуснат в сериозните етажи на глобалния геополитически и геоикономически елит. Като се прибави и отсъствието на сериозни национални стопански структури с изискуемия (за международните мащаби) финансов и икономически ресурс и управленски потенциал и капацитет, които правят трудно провеждането на една смислена геоикономическа стратегия на държавата България, нещата едва ли могат да се считат за оптимистични на фона на предстоящото приемане на страната в ЕС.
Неподготвеността на българския бизнес, особено среден, да функционира конкурентоспособно в условията на европейската интеграция, като че ли се очертава по-малкото зло. Индикацията отново насочва натам, че управленският елит, формиран в преходния период, реално е неподготвен да провежда национално отговорна политика в споменатите по-горе глобални, регионални и трансграничи процеси. Този извод не следва да се абсолютизира. Как си представяме изработването на политически отговорна геоикономическа доктрина за развитие на България?
Геоикономическият подход изисква отговорна геоикономическа доктрина
Преди всичко, трябва да се отговори на въпроса защо е нужна геоикономическа доктрина за развитие на България. Нима включването в процесите на обединяваща се Европа не е достатъчно. Нима общите икономически правила на ЕС не са достатъчни за икономически просперитет?
Влизането на България в Европейския съюз не означава тотално загубване на политически, териториален и икономически суверенитет. За радост това не зависеше от българските политици! Има субординации, има надционални, общи правила на игра. Те са добри дошли на фона на нежеланието през тези петнадесет години да създадем подобни ефективно действащи правила. Трудно могат да се прогнозират и бъдещите, по-дългосрочни процеси в развитието на ЕС и НАТО.
Вторият аспект е наш, български. Може ли България да бъде теглена непрекъснато на буксир от ЕС при нарастващия ресурсен и конкурентен натиск върху Евросъюза? Плюс очакваните трансформации и поемане на нови международни, в т.ч военни ангажименти. Успокоението с предприсъединителните и европейските фондове може да се окаже илюзорно в различни жизненоважни за страната аспекти.
Стратегически верният подход е разработване на геоикономическа доктрина за развитие на България в контекста на формиране на европейското политическо и икономическо пространство и неговото стратегическо разширяване на Изток.
Глобализиращото се световно стопанство с неговата регионална геоикономическа диференциация е другият стратегически ориентир. Балканският вектор, който сега се подценява, въпреки следващите един след друг форуми на високи равнища, безусловно трябва да влезе в геополитическия и геоикономическия код на България. По този начин да се поставят най-после фундаментите на изграждане на добре структурирана и конкурентоспособна национална икономика с дългосрочен геополитически хоризонт.
Става въпрос за идентифициране на очаквани реални приоритети в развитието на българската икономика, без които на нея й се отрежда незавидната роля на периферийна стопанска структура в ЕС с вторични по важност задачи на Евросъюза.
Защо е нужна геоикономическа доктрина?
Първо. В целия преходен период, вкл. и сега се работи на парче, разработват се отделни икономически програми и стратегии, неподчинени на цялостна визия за геополитическо и геоикономическо развитие на държавата България. Специално в областта на икономиката са изконсумирани безотговорно стопанските предимства на България.
Второ. Сложната икономическа ситуация на България и глобалните предизвикателства правят остра необходимостта от разработване на доктрина, която да даде не само насоките за възстановяване на българските стопански ресурси, но преди всичко геоикономическите перспективи на България, с отчитане на избраните вече стратегически геополитически вектори на България. Европейският съюз вече е съдбата на България. Но той не е единственото измерение в глобалния свят.
Трето. Доктрината трябва да е дългосрочна – не по малко от 20 години. Най-спешни в нея са двете години, които остават до приемането на страната в ЕС. Необходима е пълна ресурсна мобилизация, за да се направи и невъзможното за по-добри стартови позиции на българския бизнес. Което е свързано най-вече с ефективното и целево усвояване на средствата от предприсъединителните програми и проекти на ЕС. Изключително важен е периодът на функциониране на българската икономика в Евросъюза след 2007 г. Разработването на ясна стратегия за производствената и експортната специализация на българската икономика в рамките на ЕС ще внесе елемент на стабилност и сигурност за развитие на националното стопанство, както и ще гарантира стратегическата целесъобразност по усвояването на финансовите средства от ЕС. Това налага експортноориентирания модел като най-удачен;
Четвърто. Геоикономическата доктрина трябва да съдържа философията на препоръчваната от ЕС концепция за устойчиво развитие, включваща трите базови аспекти на развитие: социалният, икономическият и екологичният.
Пето. Геоикономическата доктрина е изключително национално отговорен и съдбоносен български проект. Освен двата времеви хоризонта тя трябва да обхване и сложните аспекти на включването и успешното функциониране на българската икономика в глобалните транснационални мрежи и стопански конгломерати. От това следва огромната политическа отговорност за разходване на средствата от еврофондовете в периода 2007-2011 г. Т.нар. План за развитие през периода 2007 – 2013 г. (подготвян от Министерство на финансите) не съдържа философията на дългосрочна геоикономическа доктрина за развитие на България в условията на обединяваща се Европа! Неговата философия е стратегия за усвояване (разпределение) на очакваните финансови ресурси през този период. Възможна стратегия на поредното безотговорно присвояване!
Шесто. Геоикономическата доктрина трябва да даде ясен отговор на въпроса в какви срокове и с какви ресурси могат да се генерират нови или възстановяват селективно разбити възпроизводствени технологични процеси. Стратегията би трябвало да бъде запазване цялостно или на отделни сегменти като икономическа идентификация и относителна независимост, като се генерира национален доход в икономическото пространство на България, независимо от източниците и ресурсите, които го създават.
Седмо. Да се разработят сравнително точно визиите за участие на български стопански ресурси в транснационалните корпоративни финансово-инвестиционни мрежи и мегаполиси, както и изясняване на фирмените структури, които могат да поемат реално трансферирането на съответните послания и практическа реализация в геоикономическите пространства, не само в обхвата на ЕС.
Убедени сме, че ЕС като стратегически партньор на България ще приветства подхода страната сама да положи най-после смислени усилия за въвеждане на ред в собствената си къща.
Затова такъв национално отговорен документ като геоикономическа доктрина за развитие на България обезателно трябва да получи политически, обществен и граждански кредит на доверие въз основа на:
• независим научен и експертен анализ на състоянието и възможните приоритети за развитие на българската икономика;
• водеща роля на представителите на българската икономическа мисъл и наука, на специалисти от практиката и знаещи експерти от държавната администрация и привличането на външни, също така независими експерти, предимно от ЕС;
• осигуряване на открит граждански и политически дебат;
• постигане на политически консенсус при утвърждаване и приемане на доктрината и осигуряване на управленска приемственост при нейното реализиране през следващите етапи.
С какво да се започне?
Ако се приеме, че разработването на геоикономическа доктрина е първата стъпка на БЪЛГАРСКАТА ВИЗИЯ В ГЛОБАЛНИЯ СВЯТ (следват геополитическа доктрина и доктрина за националната сигурност), най-целесъобразно е към държавния глава да се формира Съвет по геоикономика, който да координира разработването на български проект на доктрината. Геоикономическата доктрина без съмнение ще наложи и нов прочит на изстрадалата доктрина за национална сигурност. Защо президентската институция да концентрира тази на пръв поглед несвойствена дейност? Защото по презумпция тя е най-неутралната политическа територия на България.
