Това усещане беше неотлъчно с мен, докато четях новата книга на Лъчезар Еленков “Дневен фенер”. Интригуващо заглавие, нали? Още повече, ако се уповавате на признанието на поета, че този фенер е поръчан от дявола. Но кои си служат в такъв случай с подобен фенер?
Блюстителите на реда ли, които сипят зловещи закани, готови да запратят мислещия човек вдън земя или вдън пещера? Но нали този човек сам излъчва светлина! Тогава? Тогава му остава чистотата на небесния саван. Тогава му остава възможността да спаси поне един от звездните фенери…
Поетът го прави. Спасява го, въпреки многото мъки и предателства в живота, въпреки сенките зловещи, които го ограждат, въпреки че до душата му достигат стоновете на виещия ден. Въпреки, защото пред него са разтворени щедрите крила на богинята Нике, защото молитвено може да промълви имената на боговете на поезията Хлебников, Есенин, Блок…
Дневният фенер. Той ще освети всички сенчести лица на времето и на живота, ще освети посоката на вятъра, донесъл сякаш износените сенки на деди и прадеди, ще помогне птицата на спомена да долети до рамото на поета. Дневният фенер ще съживи думите, за да се подредят в стихове, които ще подскажат, за кой ли път, че “не власт, а свобода и път мечтаят” лирите на неподкупните рицари на словото…
Тази книга според мен се родее с най-доброто, което Еленков е създал досега. Защото е една изстрадана книга, искрена, дълбоко преживяна като емоционален строй, като естетическа позиция, като словесна тъкан…И тук, както в предишните му работи, ни завладява необузданата метафизичност, необичайната образност, силно експресивния изказ. Всичко това е подчинено на една вътрешна хармония от полифонични гласове, на една особена дисциплинираност на словото. Тук се корени поетовата оригиналност. Откритията, до които достига, са логически предпоставени и изведени. На моменти надделява изненадата от прочетеното, като всяко повторно връщане към него ни помага да открием нещо недовидяно, новооткрито първия път. Това се отнася за най-добрите стихотворения, които бих откроил: “Среднощен трамвай”, “Кой ме пожали на кръста”, “Столица”, “Кръстовища”, “Побит камък”, “Александър Вутимски”, “Ледена неделя”, “Най-българското изречение”…Един обикновен факт, една обикновена случка Еленков превръща в изкуство. При срещата с глухонемите момичета той стига до значимото обобщение “страданието живее голо – / като охлюв без черупка”. Когато е край морето, вгледан в безкрая, той казва: “Но кой ли ще те чуе – / мечтите оглушаха.” Когато вижда удареното с нож момче на уличния паваж, поетът възкликва: “Свали небето / да затиснеш раната докрай.”
Има особен нерв тази книга. Тя е свидетелство за един нравствен максимализъм. Къде са неговите опорни точки – в семейната среда, в борбата с подлости, в преодоляването на злото, което разполага с широк простор за действие в условията на държавата мащеха. Особено ми допада ясната и честна гражданска позиция на автора – не оголена, не схематично поднесена, а подтекстово, художествено, иносказателно, на места с ядовит привкус. “Да срещаш само примирени роби – четем на едно място, “навсякъде залая ни смъртта” – на друго, “необходими предатели, вездесъщи мекерета” – на трето. Ето забиващите се в съзнанието потискащи словесни изблици, щедро осветени от проникващия навсякъде дневен фенер. И какво може да стори бедният и страдащ поет при такива условия на живот? – да се радва на “глухарчето с коса разпиляна”, и което е наистина много потискащо в едно време на пошлост и примитивизъм – “да преглъща самота”.
Но истинският човек, надареният човек, не може да бъде окаян самотник. Еленков го показва. С цялата си същност той се сражава с “алчните свирепи хора” и за да излезе победител в това сражение знае, чувства, вярва, че отломка топлина свети в душата му. Дневният фенер ще проследи и освети нейните дири – за да стигнем до песента на родния дом, до “внучката ефирна”, до магнетичната Рациария, където потъва топлата усмивка на бащата…Страшен е споменът от тежкото минало. Вече друг фенер, фенерът на болката, търси и осветява душата на поета. “Подлост и заблуда”/ големия човек/ затриха” – изплаква тази душа. Дали болката, дали видението, властно като “магия черна”, не раждат своето отрицание или по-точно, дали не помагат раненият род на поета да му внуши енергия за съпротива, да му продиктува силата на този вик: “Но волята за хубост как ще разрушите?”
Все повече се убеждавам, че поетът е гласът на своето време. От такъв силен глас има нужда “онемялата държава”. И този глас нищо не ще успее да поломи, да прекърши, да подкупи. Колко е хубаво, когато дневният фенер откроява все по-отчетливо думи като тези: “В голямото тресавище,/където няма радост, има смелост!…”
Ето го високия ръст на високата поезия!На силната поезия.
И след всичко това как да се съглася с твърденията на Лъчезар, че пак ще е анахроничен звук. Не, решително не. Не може да бъде анахроничен звук, не може да се превърне в анахронизъм един творец, който изповядва: “Аз на бедните оставам верен”. Значи верен на живота на истината. Верен на себе си.
Поете, винаги бъди такъв!
