БЛАГОЕВИЯТ ВЪПРОС ТРЯБВА ДА БЪДЕ ЗАДАДЕН ОТНОВО

0
169

Професор, доктор на философските науки, член-кореспондент на БАН. Работи в областта на философията, на културата, естетиката и политологията. Автор е на монографии и научни трудове, по-важните от които са: „Към природата на художественото творчество“ – преведено на руски, полски, китайски, чешки език, „Въображение и творчество“, „Европа – да бъде или да не бъде“, Европа – диалог и сътрудничество“, „Диалогът на цивилизациите. Световният и българският преход“, тритомникът „Информационната епоха“ (т. 1 и 2), както и на над 200 публикации у нас и в чужбина. Директор на Центъра за стратегически изследвания.
I.
Сегашното време е време на кардинални промени и преоценки. Не става дума за реставрацията на капитализма у нас и в бившите социалистически страни. Тя е временно историческо явление. Стрелата на времето не лети назад, както доказаха физическата наука синергетика и синергетикът нобелист Иля Пригожин. Бъдещето е пред нас, а не зад нас. Други исторически промени подлагат всичко на преосмисляне.

Сто и петдесет годишнината на Димитър Благоев преминава в контекста на две ключови световни събития, които определят същината на нашата съвременност.

Едното – крахът на съветския и на източноевропейския, включително на българския социализъм. Няма ги вече на сцената СССР, европейските социалистически страни, световната социалистическа система. Пред съвременните социалисти и социалистически партии застава въпросът: защо се случи това? Кои са предпоставките в теорията и кои грешки в историческата практика доведоха до този крах? И най-важното – кои са пътищата за преодоляване на кризата на социализма, за неговото обновление и модернизация през ХХI век.

Другото – започналият в края на ХХ век световен преход от индустриалната в слединдустриалната епоха. Ако обхванем с поглед пъстрата панорама на съвременното световно развитие, пред нас ще се открие неговата централна ос, която по един или друг начин движи всички други процеси – Преходът в новата информационна епоха. Това е дълбочинното съдържание на всичко, което става в съвременния свят. Извършват се коренни трансформации във всички области: общество, политика, икономика, комуникации, култура, ценности, навсякъде.

В съвременния свят протича Велика глобална революция, която представлява системно единство от няколко революции – научна, технологическа, комуникационна, образователна, екологична, демографска, мениджърска. Тази Велика глобална революция изменя както производителните сили на обществото, неговата социална морфология и отношенията вътре в социума, така и мисленето на хората, развитието на идеите и обществените теории.

Такива са две от най-важните координати на света, в който живеем днес и в който честваме век и половина от раждането на Димитър Благоев – Дядото. Те ни заставят не само да оценим от височините на съвремието живота и приносите на този велик българин, а и да погледнем напред, за да продължим идеите и делото му в новата епоха.

Дядото живя през втората половина на ХIХ и първите десетилетия на ХХ век. Ние сме в началото на ХХI век. Какво е Благоев за нас, съвременните социалистически поколения, и какво ние, неговите потомци, сме длъжни да направим, за да бъдем достойни за него?

II.
Сто и петдесет години са сериозен отрязък от историческото време. Във всеки случай достатъчен, за да се проясни значението на една или друга историческа личност.

Ако погледнем към личността и делото на Дядото през призмата на този век и половина, изминал след неговото раждане, и ако се опитаме кратко да обобщим това, което виждаме, бихме могли да го изразим по следния начин: Димитър Благоев изигра изключителна роля в новата история на България и в цялата 115-годишна история на Българската социалистическа партия; представлява първокласен интелектуален и морален пример за съвременните социалистически поколения; делото му продължава да е живо и несъмнено ще бъде съвременник на бъдещето.

Изключителна роля в историята – защото отдаде целия си живот за освобождението на България от османското иго, за демократичната уредба на българската държава след Освобождението и за пренасяне на европейския социализъм на българска почва. Благоев е продължителят на революционното дело на Раковски, Каравелов, Левски и Ботев в новите условия и първият социалист-марксист в България.

Ценен за съвременността – защото примерът на неговия новаторски интелект е много актуален днес. В онези времена, когато в България нямаше индустриално развитие и нямаше работническа класа, той написа широко известния си труд “Що е социализъм и има ли той почва у нас?”. Този въпрос продължава да ехти над България и не само над нея и сега. Що се отнася до моралния пример на Дядото, той отдавна се е превърнал в единица мярка, която не е оспорвана дори от противниците му. Предаността му към Отечеството и към социалистическите идеи, служенето на народа и на интересите на обикновените хора са пословични. Нямало е нищо, което да стои над тези добродетели. Този необикновен човек е залагал дори къщата си, за да излиза сп. “Ново време”.

Съвременник на бъдещето – защото социалистическият идеал за ликвидиране на бедността и нищетата, за справедливо, солидарно и демократично общество ще продължи да вдъхновява хората и защото именно бъдещото ще реализира този светъл идеал.

Всичко това прави Димитър Благоев бележита личност в националната ни история и най-бележитата личност на Българската социалистическа партия. До нея може да бъде поставена само още една личност в 115-годишната история на БСП – тази на Георги Димитров.

Благоев е създателят на нашата партия. Той е първият български марксист, тръгнал от Ласал, Чернишевски и Бакунин, превел “Капиталът” на Маркс, водил диалог и дебати както с Кауцки и Бернщайн, така и с Ленин и Троцки. Той направи от БРСДП (т.с.) една от най-силните леви партии в Европа. Той е не само създателят, но и учителят на партията. При него членовете и кадрите израстваха както идейно, така и политически. При него се дипломираха Георги Кирков, Гаврил Георгиев, Христо Кабакчиев, Георги Димитров, Васил Коларов и още цяла плеяда изтъкнати български леви политици.

Изобщо, когато днес се обръщаме 120 години назад, при началото на социализма у нас, виждаме, че историята избира именно Димитър Благоев за тази мисия – да включи България в най-модерното през ХIХ и първата половина на ХХ век движение в Европа – социалистическото. Този избор не е случаен. Зад него стоят качествата и възможностите на Благоев.

Високо образован. Завършил средното си образование в Цариград, Одрин и Габрово при Петко Р. Славейков, с чиято препоръка е изпратен в Одеса да продължи висшето си образование. Там се записва в Духовната семинария, но още същата година заминава за Петербург, където следва отначало естествени науки, а след туй право. Благоев е една от най-образованите политически фигури в следосвобожденска България.

Надарен с разностранни заложби. Изявява се като теоретик, политик, литературен критик, преводач, публицист и редактор на вестници и списания. Спори с крупни международни и български авторитети в различните области. Като свидетел за таланта и изявите на Благоев ще се позова не на друг, а на Данаил Крапчев, който писа във в. “Камбана” по повод смъртта му: “Благоев беше велик, но щеше да бъде десет пъти по-велик, ако не беше социалист.” И още на най-големия му опонент в социалистическото движение Янко Сакъзов: “Ролята на Димитър Благоев бе първенствуваща – той бе най-старият и най-авторитетният между всички ни.”

Волеви характер. Дядото е имал желязна воля. Срещу него и срещу първите социалисти воюват отвсякъде. Нападат го, отхвърлят идеите му, извращават ги, не подбират нито думите си, нито средствата. Вътре в партията, особено в началото, също се водят остри борби. Но той отстоява идеите и позициите си безкомпромисно. Благоев притежава ярки лидерски качества и неслучайно, без да е избиран на лидерски постове, беше всепризнатият лидер на партията.

Разбира се, Димитър Благоев нито е светец, нито теоретическото и политическото му наследство е безпогрешно. Много от грешките на този период са осмислени и преодолени в процеса на историческото развитие на партията. Но партийното благоевоведение има много още какво да прави, за да нарисува с рембрандовска дълбочина и реализъм образа на родоначалника на българския социализъм. И идеализирането, и очернянето са еднакво далеч от сложността на този образ и от истината за този велик човек.

III.
Нека сега се върнем към Благоевия въпрос: “Що е социализъм и има ли той почва у нас?” Днес този въпрос трябва да бъде поставен отново.

Само че този път става дума не за индустриалния социализъм, така дълбоко изследван от Маркс, а за социализма в информационната епоха.

Пред съвременните поколения застана въпросът за дълбока, бих казал, коренна модернизация на социализма.

Ние не сме на прага на информационната епоха, а сме в разгара на световния преход към нея. Ние наблюдаваме “ставането” на един нов свят, все още незавършен, неизграден във всички области, но качествено нов и без каквото и да било съмнение се нуждаем от ново разбиране за извършващите се радикални трансформации в този нов свят.

Всичко се променя: труд, творчество, технологии, икономически отношения, комуникации, структура на обществото, разменни потоци между държавите и цивилизациите, медии, международна политика. Няма област, незасегната от информационната трансформация. Процесите и промените в тази трансформация не са линейни, а сложни и противоречиви. Раздялата с принципите и моделите на индустриалното развитие не е лесна, нито безоблачна и твърде малко прилича на досегашния исторически опит на човечеството. Историческата промяна е дълбока и всеобхватна.

Най-дълбоки са промените в производителните сили и в социалната структура на обществото. В основата на индустриалната епоха са машинните технологии и преработващата промишленост. В основата на информационната – интелектуалните технологии и услугите. Социалната структура на индустриалния тип общества се характеризира с решителното количествено преобладаване на работническата класа – 50-60% от заетите. В социалната структура на информационното общество решително преобладават заетите в услугите – 70-80%, а работническата класа – 10-12 %, при това съвършено нов тип работническа класа.

Водещите съвременни теоретици са единодушни, че информа-ционното общество е общество на знанието. А също така – че то ще обхване целия свят за разлика от индустриализма, който обхвана само част от света. Изследването на постиндустриалното развитие на човечеството, на информационното(ите) общество(а) е централно поле на съвременната обществена теория. Създава се теорията на информационното общество. Българската обществена мисъл няма право да остане встрани от тази дейност и от това главно русло на световното развитие в наше време. Лявата българска обществена мисъл – още повече.

Ако искаме да бъдем достойни за паметта на Димитър Благоев, трябва отново да поставим неговия знаменит въпрос, но в нова редакция: “Що е социализъм в информационната епоха и има ли той почва у нас?”

IV.
През 1853 г. Енгелс пише на Ведермайер: “Струва ми се, че в едно прекрасно утро нашата партия, вследствие на безпомощността и вялостта на останалите партии, ще бъде принудена да вземе властта, за да направи в края на краищата всички тези неща, които не отговарят непосредствено на нашите интереси… При това ние ще загубим главите си – да се надяваме само във физическия смисъл, – но ще настъпи реакция и преди светът да бъде в състояние да даде историческа оценка на подобно събитие, нас ще ни смятат за чудовища, нещо, което не трябва да ни притеснява, а и за глупаци, което е много по-лошо.”

Пророчески мисли! Горе-долу, макар и с някои корекции, така и стана в края на двайсетия век. Комунистическите партии и техните ръководства в Съветския съюз и в Източна Европа не загубиха главите си във физическия смисъл, но загубиха много повече. Настъпиха разруха и реставрация. Бог умря и всичко стана възможно. Задълго и в широки обществени кръгове се установи представата за нас като за чудовища, което не се оказа така маловажно нито в обществен, нито в морален план. Още по-лошо е, че за социализма започна да се мисли не като за напредък, не дори като за светла утопия, а като за лъжа, авантюра, исторически нонсенс. Горко на нас, социалистите!

Енгелс е искал да каже, че е възможно социализмът исторически да се роди преждевременно, преди да са се създали всички условия за него в утробата на старото капиталистическо общество. Тогава вместо само социалистическите задачи управляващите леви партии ще трябва да решават и несоциалистически проблеми с несоциалистически средства. Историята не се движи по график и по учебник, а така, както повеляват обстоятелствата, събитията, времето, историческите личности, хората.

Но ето че тече второто десетилетие на реставрацията у нас, вълната на тоталното очерняне на социализма, макар да не е спряла, все повече губи размерите си на цунами и най-важното ­ хората започват да изпитват носталгия по “чудовищните” времена и по “чудовищата” на социализма, когато имаха жилища, работа, прилични доходи, сигурност, безплатно здравеопазване, безплатно образование, достойни старини. Тази носталгия на хората, а мисля – и на историята, няма скоро да изчезне.

Актуалният въпрос днес обаче не е историческата оценка, още по-малко оправдаването на несоциалистическите неща в реалния социализъм. Това е важно, то трябва да стане и то неизбежно ще стане. Всичко се познава и оценява чрез сравнение. Историческата оценка на реалния социализъм тепърва ще се избистря в своята пълнота, сложност и противоречивост. Нужни са дистанция от събитията, спокойствие, отлежаване на все още ферментиращото вино на прехода.

Актуалният исторически въпрос днес е бъдещето на социализма. Има ли бъдеще социализмът, имат ли историческа и конкретна перспектива социалистическите идеи, социалистическите ценности и социалистическите обществени цели ­ това е въпросът. Отговорът на този въпрос е следният:

бъдещето на социализма е социализмът на бъдещето

Това не е игра на думи. Ние се нуждаем от ново разбиране за бъдещето на социализма. Социализмът не е железен закон на историческото развитие, както смятахме по-рано (т.е. каквото и да става, по-рано или по-късно, но неизбежно историята ще роди социализма като следващата и по-висша от капитализма обществена формация). Така разбирахме движението на историята ние, социалистите и комунистите. От това разбиране дойде и оценката за съвременната епоха като епоха на пролетарските революции и на прехода от капитализма към социализма.

По тази постановка днес се води активен дебат. Едни смятат, че настъпи краят на историята. Други възприемат събитията след 1990 г. като ирония на историята – вместо преход от капитализма към социализма, наблюдаваме преход от социализма към капитализма. Трети, между които и аз, се придържат към тезата, че историческото движение напред е по-сложно, не е линейно – само напред, а може да включва и временни връщания назад, но бъдещето не принадлежи на капитализма, той вече се е изчерпал исторически. Новата информационна епоха се нуждае и създава нов тип общество.

Днес е ясно, че социализмът не е железен закон на историята, а историческа алтернатива, обществен проект. Той може да се реализира при съответни условия, може да бъде деформиран при други условия, може да се провали при трети, може въобще да не бъде реализиран. За да се реализира социалистическият обществен проект, са нужни както съответни обективни дадености (икономически, технологически, социални, цивилизационни), така и съответни трансформаторски стратегии и политически сили (носители на свобода, демокрация, основополагащи хуманни ценности, новаторски потенциал, способност за правилни и своевременни действия). Разбирането за социализма като железен закон на историческото развитие или като обществен проект, като обективна (значи неизбежна) необходимост или като алтернативна (значи възможна и постижима) уредба на обществото е фундаментална дилема.

Движението на историята, особено в условията на новите реалности, настъпили след втората половина на ХХ век, е твърде по-сложно. Революциите, но, както виждаме, не пролетарските, са неговите локомотиви днес. Сегашната епоха, както показват реалните исторически факти, не е епоха на пролетарските революции, а епоха на други революции ­ на технологическата революция, на екологичната революция, на научната революция, на образователната революция, на демографската революция, на управленската (мениджърска) революция. Социализмът (като идеи, ценности и цели) няма бъдеще, ако не се адаптира към тези революции, т.е. ако партиите и обществените сили, които носят идеите, ценностите и целите на социализма, не се превърнат в агенти и фактори на протичащите днес революции. Това се случи с реалния социализъм в СССР и в Източна Европа. И обратно, социализмът има бъдеще, ако е общественото устройство, което най-разумно и най-хуманно ще реализира възможностите и ще предотврати опасностите, съдържащи се в тези революции. Такъв трябва да бъде модерният, обновеният социализъм.

Иначе казано, движението на историята не е предварително програмирано от обективно действащи закони и не е безалтернативно. То не е линейно и може да протича в различни варианти, обосновани от конкретни причини и обстоятелства. Възможно е движение напред, но и движение назад (реставрацията на капитализма в бившия Съветски съюз и в източноевропейските страни). Възможни са различни алтернативи на развитие, избирането на една или друга от тях зависи от обществените сили, обстоятелства и условия в дадения момент. Формационният модел за развитието на историята (първобитен строй ­ робовладелчество ­ феодализъм ­ капитализъм), който достигна апогея си в марксизма, не е изчерпил своето значение. Но синергетичният модел, формулиран от Иля Пригожин (хаос ­ флуктуация ­ бифуркация ­ ново състояние), има валидност не само в естествените системи, а и в обществените. Той дава възможност да се обхванат не само обобщената същност, а и живата конкретика и голямото разнообразие на историческия процес.

На сцената на историята днес протичат не пролетарски революции, а комплекс от постиндустриални технологически, екологични, образователни, демографски, управленски революции, които в своята системна природа образуват първата Велика глобална революция. Тази именно Велика глобална революция преобразува съвременния свят. Сегашната епоха има вече своя кристализирал исторически дневен ред и той не е, както смятахме досега, задължителен преход от капитализма към социализма, а преход към слединдустриален глобален свят, към слединдустриална икономическа система с нов начин и организация на производство, с нови технологии, с нови комуникации, нови социални структури на обществото, нови роли и функции на различните социални групи и така нататък.

Социализмът не е слязъл от съвременната историческа сцена след рухването на реалния социализъм, както се чува почти отвсякъде. Подобно на античния хор в древните елински трагедии, много сегашни коментатори непрекъснато оповестяват смъртта на социализма. Социализмът обаче не е мъртъв. Той реално съществува днес в Китай с неговото 1 милиард и 300 милиона население и с близо тридесетгодишната си успешна модернизация; във Виетнам с неговото 80-милионно население и с двадесетгодишните му успешни реформи; в Куба с огромния й социален напредък и с оригиналния й латино-американски опит. Той реално присъства в западноевропейската социалистическа и социалдемократическа традиция. Той остави трайни следи в Русия и в страните от бившия СССР и от Източна Европа. Идеите и ценностите на социализма са живи и не са загубили своята историческа перспектива.

По-точна визия за сегашната ситуация е, че социализмът преживява исторически период на криза и обновление. Тежка криза и тотално обновление. От това как ще протече и как ще завърши този период зависи неговото бъдеще.

Кризата на социализма кулминира в разпадането на Съветския съюз и на обществата в бившите източноевропейски социалистически страни. Но не започва тогава, а по-рано: през 60-те и 70-те години, когато се изчерпаха възможностите на екстензивното развитие в СССР и в социалистическите страни, а управляващите комунистически партии не започнаха дълбоко реформиране и модернизация на социализма; когато бурно се разгърнаха технологическата и екологичната революция, а реалният социализъм се оказа неподготвен да посрещне новите предизвикателства и да се адаптира към тях; още по-рано, когато управляващите партии и елити загубиха новаторския си дух, сковани бяха от догматизма и вместо да модернизират себе си и обществото, потиснаха този жизнено необходим процес; когато ерозирането на свободата, демокрацията, правата на човека и морала започна да подкопава самата легитимност на социализма като по-висша от капитализма обществена система.

Кризата на реалния социализъм не беше безизходна и непреодолима. В не по-малко дълбока криза в края на 60-те, през 70-те и 80-те години се намираше капитализмът. “Ние – пише през 1995 г. Имануел Уолърстейн – сме сега в заключителния период на Кондратиевата Б-фаза, която започва от 1967-1973 г. Ние влизаме във финалното и вероятно най-драматично пропадане.” Въпреки това капитализмът не рухна. Той навлезе в период на изчерпване, на трансформация, но не на разпадане.

Обратна ситуация наблюдаваме при социализма. Рухването на реалния социализъм не се дължи на изчерпване, а на нереализиране на неговия исторически потенциал. Развитието на социализма беше стагнирано в съветския модел в СССР и в Източна Европа, бяха съдбоносно забавени реформирането и модернизацията му съобразно с предизвикателствата на новите реалности и с историческата необходимост от саморазвитие на системата.

Оттук следва, че бъдещето на социализма е в социализма на бъдещето. Социализмът има бъдеще, ако претърпи дълбоки модернизации (икономически, демократични, технологически, социални, хуманистични, естетически), ако успешно и позитивно реши проблемите на съвременните предизвикателства пред глобалното човечество и пред отделните страни. И обратно – социализмът няма бъдеще, ако не покаже способност за саморазвитие на своя исторически потенциал и не се обнови. И двете възможности са реални ­ това поне засега показва опитът на съветския и на китайския социализъм (първият не се реформира, не се обнови и рухна, вторият успешно се реформира, модернизира се и бързо върви напред).

Компасът на социализма днес сочи модерност, модернизация. Ние сме пред прага на модерния социализъм. Модерен в смисъл на истински съвременен, истински новаторски. Той няма да се роди в нечия глава или от нечия глава като Венера от главата на Юпитер. Той ще възникне от съединяването на модерното теоретично знание с модерната обществена практика. Той ще бъде органична част и фактор в настъпилия световен преход към слединдустриална, пост-капиталистическа световна система.

V.
Историческата оценка на Димитър Благоев през призмата на неговата 150-годишнина е важно задължение на сегашните социалистически поколения, но може би още по-актуален е въпросът: какво следва за сегашните социалистически поколения и за днешната Българска социалистическа партия от уроците на Благоев?

Като се вглеждам в личността, в живота и в делото на нашия велик родоначалник, като се опитвам да вникна в неговото наследство, мисля, че ако можеше да се обърне към съвременните социалистически поколения на България и към сегашната (2006 г.) Българска социалистическа партия, Благоев би изпратил на партията три послания:

1. Да не забравя, че е българска.
2. Да не забравя, че е социалистическа.
3. Да не забравя, че действа в нова историческа епоха, в новото време на прехода от индустриалната в информационната епоха.

Ако партията позволи да я отклонят от който и да било от тези три императива, значи тя губи историческия смисъл, с който бе създадена преди 115 години на връх Бузлуджа.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук