Димитър Благоев, наричан още Дядото, е роден на 14 юни 1856 г. в с. Загоричане. През декември 1883 г. организира първата социалдемократическа група в Русия (наречена още Благоевска група). През 1885 г. Благоев започва да издава нелегалния вестник “Рабочий” и установява връзка с Плехановската група в Женева.
През март 1885 г. Благоев е арестуван и интерниран в България. От юни 1885 г. в София започва да издава списание “Съвременен показател”. В него той пропагандира идеите на научния социализъм. В брошурата “Що е социализъм и има ли той почва у нас?” Благоев излага основните положения на научния социализъм и подлага на критика възгледите, че в България няма условия за социалистическо движение.
Организатор и основател на Българската социалдемократическа партия, предшественица на Българската социалистическа партия. БСДП е основана на 2 август 1891 г. на връх Бузлуджа.
В периода 1897 – 1924 г. Благоев ръководи издаването на теоретичния орган на партията – списание “Съвременен показател”, автор е на над 500 статии. През 1905 г. превежда на български първия том на Марксовия “Капиталът” и пише предговора.
Кончината му е на 7 май 1924 г. в София.
ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
Никога не бе ми идвала и не би ми дошла на ум идеята да пиша някакви спомени из личния си живот. Не мислех, че той представлява някакъв общ интерес, та да го описвам. Но най-сетне бях принуден да направя нещо в това отношение. Другарите ми от Централния комитет на Българската комунистическа партия (тесни социалисти) и руските другари от Руската комунистическа партия (болшевики) напоследък особено настояваха да им дам спомени от живота си. Другарите ми от Централния комитет на нашата партия напоследък все по-настоятелно искаха да напиша тия спомени и да им ги предам.
Тия настоявания съвпадаха тъкмо с боледуването ми през изтеклата зима. При всичко това реших да напиша нещо от моя живот и да го предам на ЦК, понеже нему дължа голяма благодарност за положените от него грижи за здравето ми.
Споменах, че другарите настояваха да им дам тия бележки възможно по-скоро, за която цел решили да ме освободят от другата работа. Понеже не бях в състояние сам да напиша тия бележки, затова бях принуден да ги разказвам по части на по-голямата си дъщеря и тя да ги напише. Тя изпълни възложената й задача отлично.
…
Родом съм от известното македонско село Загоричане, Костурско. То е голямо, чисто българско село, разположено в последните хълмисти склонове от южните разклонения на големия планински масив Вич планина и в началото на голяма равнина, простираща се на юг от селото.
Тъй като земята на нашата селска община е малка и не дотам плодородна, то по-голямата част от мъжете трябваше да търсят допълнителен поминък. Някои го намираха в църковната служба, други в учителството. Но болшинството от редица поколения го търсят и намират в търговията било в село или в Цариград. Същото бе и в нашето семейство, което съставляваше част от един многоброен род в селото. Баща ми и братята ми отидоха в Цариград, гдето заловиха млекарство, занаят, практикуван навсякъде от нашата загоричанска емиграция. И там, в Цариград, те прекарваха времето си с години, вестявайки се от време на време в село като редки гости, затова и всичките грижи за обработването на земята и лозята, както и за отглеждането на децата, оставяха на жените – майка ми и баба ми. И наистина, майка ми, здрава, среден ръст селянка, от сутрин до вечер бе заета със селската земеделска и лозарска работа.
Спомням си, че като малко момче много се учудвах на издръжливостта й в постоянната залисия и ми бе мъчно, че толкова се трепе. Впрочем и сега се учудвам как е могла една жена да устоява на тоя непосилен труд. Затова пък в къщи я отменяше баба ми. Тя бе държелива жена. Днес, спомняйки си това далечно време, заедно с образа й в паметта ми започват да се редуват всички ония страшни приказки, с които ме е забавлявала тя. А те трябва да са били много страшни, защото помня, че като малък много се боях от тъмнината. Някои от тия разкази още са запечатани в паметта ми.
Обичаше баба ми да ми разказва за самовили, които вечерно време се къпят във водите на голямата чешма на западния край на селото и които живеели по “мишанските” трапища в същия край на селото, като прибавяше, че те увличали във владенията си всеки минувач. Разказваше ми и за страшния бик с големите рога, който се скитал по реката, която минава през средата на селото, мучал, колкото му глас държи, и ровел земята с големите си рога, всявайки ужас в селото. Спомням си и един разказ за съблазните на дявола.
“Дяволът обичал да взема образа на яре. И ето една вечер селският поп, връщайки се у дома си, видял на пътя едно черно козле. Зарадван, той го взел и метнал на врата си, за да го занесе у дома си. Но щом го метнал, и ярето го стиснало за врата. И дядо поп – ни жив, ни умрял – си дошъл у дома, след като успял с голяма мъка да се отърве от ярето.”
Спомням си също често да са разказвали пред мен, че на хорото лазарки пели на майка ми: мен врекли граматик, че ще стана, на брата ми – търговец. Тъй стана.
А с този ми брат бяхме близнаци.
И действително съдбата ни бе твърде различна още от първите дни на раждането ми. Защото докато брат ми е бил засукан и кърмен с майчино мляко, мен са ме носили из цялото село и околността, по път и кръстопът, да ме кърмят всички жени с малки деца, поради болестта на майка ми – едната й гърда забрала. По-късно брат ми от малък отиде в Цариград при баща ми и стана търговец, а аз останах в село до 14-ата си година.
Знаменателно събитие в живота ми от това време е идването на първия български учител в село. Той бе Константин Георгиев от Солун, тъй наричаният Динката. Той се бе условил за учител в гръцкото училище, каквото единствено съществуваше тогава. Но той бе преди всичко агитатор – апостол, и затова още от първите дни ни събра и ни пита(!!) искаме ли да учим българска азбука. Нашата радостна готовност бе безгранична и скришом се започна обучението в училището на български. Помня добре нашата училищна стая с ред чинове, посипани с пясък, върху който пишехме. Обаче даскал Динката не се задоволяваше само със занятието да обучава децата в нашето село, а обикаляше околните села като агитатор на националната идея.
…
В Цариград ме повика баща ми. Посрещнах това с голяма радост, защото смятах, че в Цариград ще мога да удовлетворя горещото си желание да се уча. Но какво бе моето разочарование, когато баща ми заяви, че ще ме даде на занаят. Защото той казваше, че съм вече доста пораснал, за да мога да печеля, и да му помагам. По-напред бащината ми търговия е била голяма, но по това време, когато пристигнах в Цариград, редицата несполуки го бяха съсипали. И тъй като в бащиния ми дюкян бе ангажиран брат ми, а за двамина ни печалба нямаше, то той реши да стана обущар. Затова ме даде в работилницата на един негов познат грък, обущар. При него чиракувах цяла година, помагайки на майстора в работата му.
На следната година баща ми ме даде в обущарницата на по-заможен майстор, гдето вече ми плащаха. И тук прекарах около една година. И така изглеждаше, че ще се осъществи желанието на баща ми. Обаче работейки и учейки се на занаят, не забравях мечтата си “да се уча” и не се отказвах от намерението си да намеря по-други учители. Тъкмо към края на годината се научих, че във Фенер имало българско училище. Това ми стигаше.
Един прекрасен ден захвърлих всичко в краката на майстора и отидох право при дядо Славейков, който беше нещо като директор на училището. Разправих му за горещото си желание да се уча, за намеренията на баща ми да ме направи занаятчия и горещо го молих да ме приеме в училището. Той ме изслуша и ме прие. Прие ме лесно, много лесно, защото по това време българските националисти-революционери се стремяха да събудят и закрепят всред македонците чувството на национална общност с българите и с радост посрещаха всяко македонче, способно да стане агитатор на българската национална идея в Македония.
…
При училището имаше пансион, гдето заварих много българчета и македончета, от които помня само Трайко Китанчев, Гулапчев и Башев, сега плевенски адвокат. Мнозина от нас, главно македончетата-пансионери, горещо възприеха идеята за национална общност и национално освобождение. За да можем да станем нейни агитатори и пропагандатори, ние си основахме едно ученическо дружество, една от чиито задачи бе самообразование и развитие.
Обаче тя не бе единствената, една висша цел си поставяхме ние – да пропагандираме националната идея всред македонците в Цариград. И тутакси пристъпихме към нейното осъществяване. Защото по това време имаше много македонци млекари и градинари в Цариград. Особено откъм Ресен македонците имаха много градини в околността на града. И ние ходехме от градина на градина да разнасяме националната идея и националната просвета. Успехът на агитацията ни бе голям, особено будни и възприемчиви се оказаха градинарите. Обаче скоро трябваше да напуснем тази си дейност.
…
В ОДРИН
Петко Рачов Славейков, било по своя инициатива, било по покана на българската екзархия, но във всеки случай с нейната поддръжка, ни предложи един ден, който от нас желае да отиде с него в Одрин, за да открием българска гимназия. Гимназията трябваше да се открие в българската махала в Одрин, която бе гръкоманска, за да се събуди и закрепи българщината в тоя край. И за да може при тия условия да заработи новооткриващата се гимназия, бяхме необходими ние като ученици, за да има с кого да се открие. Неколцина, между които и аз, се отзовахме с радост на поканата и заминахме с дядо Славейков за Одрин. Тук ни наеха квартири и се хранехме в една определена гостилница, издържани от Екзархията. Намериха се неколцина българи-патриоти, които записаха децата си в българската гимназия. И работата потръгна добре.
Обаче гърците не спяха и уплашени за влиянието си, започнаха да интригуват пред Високата порта против дядо Славейков. Те са го представяли за същински бунтовник. Интригите им имаха такъв голям успех, че турското правителство бе наредило да го арестуват. Един ден заптиетата задигнаха нашия дядо Славейков и го откараха за Цариград.
…
В ГАБРОВО
Не знам по чие влияние и ходатайство, вероятно по това на дядо Славейков, Екзархията, изглежда, че бе настояла пред млекарския македонски еснаф в Цариград да ми дадат средства да отида да следвам в Габровската гимназия. Някои от членовете на еснафа бяха добре поставени и във връзки с Екзархията, като негови представители, а Екзархията с дядо Славейков им влияеха от своя страна. Млекарското сдружение ми отпусна 30 турски лири, за да отида в Габрово. Тия пари ми се дадоха един вид взаимообразно, с условие да ги върна, когато мога, на селската загоричанска църква, което направих по-късно чрез покойния си брат, близнака.
В Габрово, малко, но чисто българско и едно от най-индустриалните по онова време градчета на Северна България, постъпих в IV кл. на гимназията. Живеех в пансиона, уреден при гимназията. От преподавателите в нея ще спомена имената на двамата братя Цани и Петър Гинчеви, от които единият преподаваше български език, и математика – Гюзелев. От съучениците си не си спомням никого, защото като отидох, всички ми бяха непознати, а в Габрово не стоях дълго време. Заминах за тоя град тъкмо по време на Босно-херцеговинското въстание от 1875 г. А щом пукна пролетта на 1876 г., в България започна революцията.
Още през първите революционни дни при нас в гимназията се яви Цанко Дюстабанов, председател на революционния таен комитет в Габрово и училищен настоятел. Той дойде въоръжен от главата до петите, същински комита, и ни държа реч, в която изтъкна целта на въстанието, като ни прикани да вземем участие, особено учениците от горните класове, в готвещото се въстание на Габрово.
През периода на габровското ми учение помня, че ме вълнуваха въпросите за целта на живота и на знанието, защо трябва да живеем, защо трябва да четем? Тия въпроси задавах на съучениците си и на учениците от по-горните класове, но никой не можа тогава да ми даде удовлетворителен отговор освен общи приказки.
…
Учехме се ние в училището, но се вслушвахме що става вън от него. А там, в града, се водеше упорита борба между дядо Славейков и старозагорските чорбаджии. Тия последните бяха заклети врагове на всяка революция и наричаха всякак въстаниците – нехранимайковци, хаймани. Те бяха врагове и на мисълта за една руско-турска война. Дядо Славейков бе повел ожесточена борба против хулите и клеветите на старозагорските чорбаджии. Ние пък, възмутени от тяхната клеветническа кампания, се разпалихме още повече в революционния си устрем и решихме да се намесим в борбата в защита на въстанието.
За тази цел си основахме уж тайно ученическо дружество, което издаваше ръкописни позиви, които лепяхме из улиците, доказвайки в тях предателството на чорбаджиите, наричайки ги изменници на народа. За това обвиняваха дядо Славейков и той един път ме повика (защото аз им бях авторът) и ме съветва да пиша по-въздържано, тъй като него обвинявали за тия позиви.
Същевременно продължаваха учебните занятия. И спомням си, че към края на учебната година дядо Славейков ни зададе домашна работа, предоставяйки всекиму да си избере интересуваща го тема. Аз написах съчинението си в стихове под заглавие “Плачовете на България”. Какво стана с този ми стихотворен опит, не зная, трябва да е изгорял заедно с цялата библиотека и покъщнина на дядо Славейков при старозагорския пожар, предизвикан от бомбардирането на града от турската артилерия.
Всред тия училищни занятия дочухме един ден, че руски войски слезли в Казанлък. И ние, трима ученици, без да му мислим много, вдигнахме се след обед към 3-4 часа и тръгнахме за Казанлък да посрещаме русите.
…
Като наближихме града, видяхме, че някой препуска насреща ни. Той бе един руски кавалерист, който се спря при нас и ни запита на български къде отиваме. Като чу нашия отговор, той ни съобщи, че ей сега ще мине руската войска с генерал Столетов начело. Затова нареди да се построим в шпалир край шосето и когато минава край нас генералът, да викаме: “Да живее генерал Столетов! Да живее руският цар!” Ние го послушахме. Щом ни наближи войската, строихме се край пътя, приветствувайки я с горните викове. Генералът спря и започна на турски да ни разпитва за Стара Загора – колко войски има и има ли изобщо турски войски тъдява. Ние му разказахме каквото знаехме, а сетне се присъединихме към войската и заедно с нея безпрепятствено наближихме града, защото никакви турски части не бяха останали в него и край него. А извън града бе излязло цялото старозагорско население да посрещне братушките.
Тук видях дядо Славейков да плаче с радостни сълзи, че дочакал да посреща руски освободителни войски. Радостта наистина бе голяма за всеки гражданин и за цялото население. Обаче тя не бе задълго. Защото известен е ходът на историческите събития. Около Одрин се бе събрала голяма турска войска и бързо настъпваше под водителството на Сюлейман паша. При известието за численото й надмощие руските части започнаха да се изтеглят от Стара Загора, за да заемат по-добри позиции на Балкана и да попречат на турците да го прехвърлят. Край Стара Загора останаха да пресрещнат и да се опитат да задържат, доколкото могат, първите турски нападения българските дружини. Биха се храбро. Аз бях около тях в началото на сражението; носех вода и хляб на сражаващите се, помагах на ранените. Помня и до днес пищенето на куршумите, които хвърчаха край ушите ми. По едно време се върнах в града да видя какво става в къщи и с другарите ми.
Тогава чух събралите се на площада граждани да приказват, че турчета в турската махала нещо са се разшетали, че няма охрана в града и току-виж, че ще започнат да грабят. Вслушах се в тия разговори и се погледнах – бях въоръжен: крива сабя висеше, окачена на кръста ми, кой знае отгде взета, а до нея – голям пищов. И веднага реших, че трябва да се организира охраната на града. Обърнах се към близкостоящите младежи: “Момчета, хайде да отидем в турската махала!” Неколцина ме последваха. И наистина там турците се бяха разшавали: влизаха-излизаха от една врата в друга, бяха се накачили по високите дувари на дворовете си, за да следят хода на сражението и да видят дали идат техните. Но нищо не правеха, не грабеха.
Изведнъж, както се разхождахме из улиците на турската махала, забелязах, че пукотнята се засили и приближи, тя като че ли ставаше над самите къщи на охраняваната махала. Реших, че трябва да се отиде към мегдана, да видим какво става. А като наближихме центъра на града – какво да видим! – цял поток от бягащи хора. Всичко се вдигнало и хукнало да бяга. Нашите дружини бяха разбити край града и буйни пламъци го опасваха вече, началните пламъци на историческия старозагорски пожар, който превърна града в пепелище. И да бях се забавил още няколко минути, щях да загина в него. А сега, увлечен от общия стихиен страх, последвах бягащите. Бързо прехвърлих един рид, прехвърлих втор и се озовах в Казанлъшкото поле. В него се срещнах отново с дядо Славейков. И го видях отново да плаче. Но тия сълзи бяха горчиви сълзи. Той плачеше за сполетялото всички старозагорчани нещастие, плачеше за горящия град. Аз взех да го утешавам: “Ех, дядо Славейков, ти нали си жив, всичко пак ще се нареди”. Но той тъжно възрази: “Мъчно, синко, се нарежда!”
Вървейки тъй до дядо Славейков, видях мнозина, че прескачат плетищата на крайпътните градини и бързат да си накъсат краставици, дини и пъпеши, за да утолят глад и жажда. Последвах техния пример и изгубих от очите си дядо Славейков.
Капнал от умора, стигнах Казанлък и се повалих да спя, гдето сварих. Но внезапно тревога вдигна целия град накрак. “Идат” – казал някой, и всички хукнаха да бягат. Като излязохме от града, разбра се, че тревогата е напразна. Но не се върнах вече в Казанлък, а потеглих за Търново, бързайки да го стигна, без пукната пара в джоба и измъчван от глад. Тук побързах да намеря Славейков, за да го помоля да ми даде малко пари. А той, щом ме видя, ме посрещна с думите: “Я, Димитре, ти не мож ли описа тъй в стихове бедствието на Стара Загора, както що бе написал “Плачовете на България”?- Отговарям му, че сега не е време да съчинявам стихове, когато ми е празен стомахът и му обадих защо съм дошъл – че съм гладен. Но дядо Славейков тъжно ми показа 50-те копейки в кесията си с възгласа: “И аз нямам”. – Чини ми се, че тогава той ми предложи препоръчително писмо, ако се не лъжа, до свищовския учител Христо Павлович, в което го молеше да ми помогне да замина за Русия да следвам.
…
Тръгвах за Русия с големи надежди. Не бяха те по-малки, когато слязох на Одеското пристанище. В джоба си имах още 10 рубли от спестените в Свищов пари и препоръчително писмо от учителя Христо Павлович до Училищното настоятелство на Одеския български комитет, чиято задача по това време бе да се грижи за настаняването на пристигащите българчета да се учат в Русия.
В РУСИЯ
Отивайки за Русия, аз имах за нея представа като за страна, гдето тече мед и масло. Затова си мислех, че не ще срещна никакви пречки при постъпването в някои от руските гимназии. Не се съмнявах също ни най-малко и относно издръжката ми и помощта, която ще ми окаже училищното настоятелство на Одеския български комитет. Затова какво бе моето учудване, когато един от членовете на настоятелството, в отговор на подаденото препоръчително писмо, ми оказа твърде груб прием, заявявайки ми, че напразно съм дошъл и че настоятелството не може да ми даде никаква поддръжка и помощ. Останах като гръмнат. Никога не бе ми минавало през ума даже, че така грубо могат да ме приемат. Запитах го тогава какво трябва да сторя като човек без никакви средства. Той ми отговори: “Ще се върнеш назад”.
– Как, като нямам средства?
– Е, ще ти помогнем да отидеш до съседния град, оттам ще ти дадат също такава помощ и така лека-полека ще стигнеш границата.
Заявих му тогава, че предпочитам да умра от глад в Русия, отколкото да се върна обратно, и си излязох.
Тъй като имах 10-те спестени рубли, то можахме с българчето, с което бяхме пристигнали, да си наемем квартира. И тутакси моят другар започна да прави постъпки за постигане на целта си – да постъпи в юнкерското училище в Одеса. Той горещо ме убеждаваше и аз да направя същото.
…
По онова време в Одеса пристигаха много българчета с желание да постъпят в юнкерското училище. Но им искаха приемен изпит и на мнозина бе необходима учителска помощ, за да се приготвят. Тинтеров взе да ми препраща някои от тия българчета, на които давах уроци по математика. С доходите от тия уроци преживях до есента, когато се отварят учебните заведения.
…
В първия курс на одеската семинария, в който ме приеха, имаше и други българи. Между тях бе и Янко Сакъзов, днес широк социалист и социалпатриот, с когото познанството ми си води началото от това време.
Но в семинарията аз не останах дълго време. Не ми хареса попският дух, който цареше в нея. Изтраях в нея едва до края на годината. И след като завърших с успех първия курс, напуснах семинарията, без да се обадя някому, с намерение да постъпя в реалната гимназия.
…
Обаче, като постъпих в реалката, положението ми се влоши, защото отново се намерих на улицата без никакви средства. За щастие скоро се сприятелихме с едного от русначетата – съученици. Той ме заведе у дома си. Тяхната къща се оказа свърталище за мнозина българи по онова врече. Майката, вдовица и парализирана в краката, покровителстваше българската младеж. Тя, като се научи за лошото ми материално положение, бързо се погрижи да заинтересува с моята съдба една от своите добри познати – учителката, госпожица Олга Вадзинска, с която бях се срещал и запознал у тях. Госпожицата бе обещала да пита майка си могат ли да ме вземат у тях на пансион. При това тя ми определи деня и мястото, гдето трябваше да се срещнем, за да чуя отговора. Той излезе благоприятен за мен. Майката, г-жа Вадзинска, бе се съгласила да ме вземе у тях. А госпожицата, чрез многобройните си познанства, ми намери толкова много уроци, че аз можах скоро да си плащам наема за пансиона у тях и да се издържам сам в гимназията.
В това семейство преживях, добре гледан, докато свърших реалната гимназия. През последната година на ученичеството си бях намерил един много доходен урок – занимавах две дъщери, гимназистки, в едно заможно семейство, с условие, че през ваканцията ще отида с тях на чифлика им, гдето прекарваха лятото. С тях прекарах лятото в чифлика им на 300 км далеч от Одеса, като ми даваха пълен пансион и ми плащаха отгоре 25 рубли месечно. Благодарение на това, когато се върнах през есента в Одеса, видях в ръцете си спестени пари 75 рубли.
В къщи, у Вадзински, заварих по-големия им син Павел, студент от медицинската военна академия в Петроград. Той ми разказа толкова интересни неща за живота на петроградските студенти, че постепенно у мен започна да се заражда мисълта да замина да следвам в някое от Петроградските висши учебни заведения. Имаше с що да ме привлече и заинтересува Павел Вадзински, защото това бе тъкмо време на големите и бурни студентски вълнения в Петроград. Разказите за тях ме вълнуваха и привличаха. При това Павел Вадзински ми рисуваше как хубаво ще живеем заедно в Петроград и с това ме накара да се реша да тръгна.
…
Когато тръгнах за Петроград, не бях още решил кое висше учебно заведение ще следвам – университета или технологическия институт. Много ме привличаше последният, защото в него освен общите познания даваха и солидно специално техническо образование. Но в него не приемаха всякого и аз скоро разбрах, че трябва да остана в университета. Тогава започнах да се колебая какво да следвам – дали юридическите науки, които ме привличаха с възможността да се запознае човек със социологическите въпроси, или естествените науки, даващи по-обширни познания. Имаше още много други съображения за едните и за другите. Най-после избрах естествените науки. Тук трябва да спомена, че за да ме приемат като редовен студент в университета, трябваше да имам завършено класическо образование. Аз бях свършил реалка. Затова бе необходимо да държа изпит по гръцки и латински, които след една година издържах.
Но това не ми попречи да се запиша веднага за студент в университета, макар извънреден.
Никога не ще забравя картината, която заварих, когато влязох в аудиторията за първата лекция: обширният салон на аудиторията беше натъпкан със стотици студенти; на една от студентските скамейки изправен студент с резки и пламенни думи бичуваше полицейския произвол, руския реакционен режим и канеше студентството към борба с него. Неговата реч се съпровождаше с бурни ръкопляскания и бурни възгласи на одобрение от студентите.
Това бе студентска “сходка”, т.е. студентско събрание. Един беловлас професор се подаде от стаята, съседна на аудиторията, и се упъти към катедрата. Обаче студентите го помолиха да отложи лекцията си, защото имат сходка. Професорът, усмихнат, си отиде. Сходката се свърши без инциденти. Обаче на другия ден, когато се предполагаше да се състои още по-импозантно студентско събрание, университетът се оказа блокиран от конна и пеша жандармерия. Тогава се почнаха улични студентски демонстрации, сблъсквания с жандармерията и арести. Това предизвика събрания и демонстрации на студентите от военномедицинската академия и технологическия институт.
Изобщо в Петроград попаднах в най-бурното време между студентството. Сред неговите бури, още при първото ми посещение на университета, завързах ред познанства с руски студенти, които ме въведоха в студентския и политическия живот.