Родена на 19 ноември 1956 г. в Габрово. Завършила е философия и социология в СУ “Св. Климент Охридски”. Научните й интереси са в областта на философия на историята, философия на науката и история на науката. Научен сътрудник в Института за философски изследвания.
В последно време активно се дискутира темата за българската бедност.(1) Предпоставките за това са както вътрешни, така и външни. Вътрешни, защото в общественото съзнание твърдо се е закрепила идеята, че българският преход към демокрация донесе сериозно обедняване на значителна част от хората. Външни, защото предстоящото присъединяване към ЕС вече създава нагласата, че ще предизвика нова вълна на обедняване. Сблъскват се разнопосочни очаквания от крайно негативни до крайно позитивни. Примерно, като влезем в ЕС и спазваме неговите изисквания, повечето хора ще станем по-богати или обратното, че като член на ЕС България ще получи средства, с които би могла да реши вътрешните проблеми на натрупаната бедност, но няма да може да разполага с тях, защото или няма да може да ги усвои, или те предварително са предназначени чрез възможните механизми на усвояването им от европейските контрагенти.
Идеята за експлоатацията, като източник на бедност, е с дълга история. Напоследък тя, а и самият термин експлоатация свенливо се избягва от средствата за масова информация, може би защото подсъзнателно някои я свързват с Маркс. Повечето нейни форми, както и спектърът от терминологични значения в съвременното обществознание подробно се разглеждат от сериозните анализатори.(2)
Защо експлоатацията е източник на бедност в съвременна България? Задължително изискване при отговора на този въпрос е да се разнищи
процесът на приватизация
Той се оказа и по замисъл, макар наложен отвън, и по технология на осъществяване, експлоататорски. При това както от чуждите инвеститори, купили на безценица огромни материални активи, така и от нашите нови собственици.
Реституцията в градовете и селата, както ще стане въпрос, също е експлоататорска.
Сега вече се вижда, че колкото по-слаба икономически е една държава, толкова по-уродливи форми на експлоатация поражда, а бедността се увеличава. Криминалната и сенчестата икономика, като най-експлоататорски, са основен източник на бедност.
В масовото съзнание на българина държавата също е експлоататор – събира данъци, а не дава нищо съществено.
Показателно е, че разслояването и новата стратификация на българското общество от последните 16 години също протичат по оста бедност-богатство. Но богатство, натрупано чрез експлоатация и чрез престъпност. Ще разбираме експлоатацията най-широко като присвояване на чужд труд и резултатите от него. Всяко стесняване на понятието създава предпоставки за пропускане на важни аспекти от неговата характеристика, а така също пречи за по-ясното разбиране на експлоатацията и бедността като едни от най-значимите социални язви на съвременното общество. По-широкото разбиране позволява например много по-точно да се осмисли защо криминалната престъпност е вид експлоатация. Отговорът е кратък, защото тя също е присвояване на труд и резултатите от него.
Експлоатацията, привнесена отвън
Политиката, налагана от МВФ за ниски доходи, т.е. по-висока експлоатация през последните 16 години, е сериозен източник на бедност у нас. Пазарните фундаменталисти ни убеждават, че по-ниското заплащане ще накара предприемачите (наши и чужди) да наемат повече работници, което би довело до намаляване на безработицата, повишаване на потреблението, а оттам и на растежа. Тази учебникарска логика е вярна, но само на теория и е била валидна при определени условия: наличието на свободни (немонополизирани) пазари, неизкривена ценова конюнктура и не на последно място наличие на институционална инфраструктура за осъществяване на регулаторните функции.
Практиката обаче показва обратното. В макроикономически план предприемачът може да наеме определен брой работници поради по-ниското заплащане, но като цяло той няма интерес да повишава производствените разходи преди да е нараснало потреблението. В съвременните стопанства растежът предхожда повишаването на заетостта и потреблението, което от своя страна стимулира растежа, а не обратното. Това е видяно и обяснявано нееднократно от редица авторитетни икономисти.(3)
Трите стълба на съвременния неолиберален модел – приватизация, либерализация, финансова дисциплина (балансиран държавен бюджет), също са източник на бедност през последните години. Бързата приватизация без обезпечаване на контролни регулаторни механизми доведе до шуробаджанащина и криминална продажба на основни фондове на безценица. Така беше присвоен трудът на няколко поколения българи, съпроводен с драстично намаляване на доходите и отново увеличаване на бедността. Липсата на стратегия при приватизацията доведе до създаване на естествени частни монополи, (БТК, енергоразпределителните дружества, “Софийска вода” и др.), които експлоатират потребителите си много по-жестоко от държавните монополисти. Основният канал за тази безогледна експлоатация е непрекъснатото увеличаване на цените на продуктите и свързаните с тях услуги. Вижда се, че докато държавните монополи все пак в по-голяма степен поемат и някакви социални ангажименти, то за частните, родени по този начин, това изобщо не важи.
Либерализацията във финансовия сектор в средата на 90-те години провокира появата на
финансовите пирамиди
от различен тип и беше съчетана с кражбата на спестяванията на милиони българи. Тези спестявания в продължение на десетилетия преди това работеха за икономиката на България. Малко по-късно се оказа, че и търговските банки до голяма степен са пирамидални структури. Постоянното рефинансиране от централната банка и безконтролното отпускане на кредити предизвика в крайна сметка техния фалит. Либерализацията на търговските режими – пак наложена от МВФ в съчетание с погрешната вътрешна политика в селското стопанство, задълбочи бедността в българското село, в някои райони достигаща до мизерия. За да не гладуват, част от хората бяха принудени да се върнат към ралото и мотиката. Същевременно систематичното неизпълнение на експортните квоти за износ на земеделска продукция към ЕС се дължеше и се дължи не на липсата на предприемчивост у българския селянин, както някои съвременни “идеолози” се опитват да обясняват, а на ниската конкурентност на българската селскостопанска продукция. Още тогава се знаеше, че ЕС субсидира своите селскостопански производители, а българските кооперации (немалка част от които създадени след разгрома в селото, извършен от ликвидационните съвети и дребните производители) на практика бяха оставени да се оправят сами. По този начин разслоението на селото по оста бедност-богатство не създаде и не би могло да създаде условия за възраждане на българското село, като ефективен отрасъл с тежест в растежа на БВП на страната.Последният от трите важни стълба на съвременния неолиберализъм е
финансовата дисциплина
идентифицирана чрез балансирания държавен бюджет. Съгласна съм, че този механизъм е сериозна бариера пред българския навик да се харчи безконтролно. Не е ясно обаче защо, след като макроикономистите смятат, че един разумен бюджетен дефицит от 2-3 % стимулира растежа, МВФ ни налага нулев бюджетен дефицит, като по презумпция това означава ограничаване на доходите (рестриктивна политика по доходите). Е, това не е ли наложена отвън експлоатация? Въпросите, които много често обикновените хора си задават, същите тези, които все по-добре разбират разликата между бедност и богатство, между експлоатация и свободен труд, е защо това се случва и докъде ще стигне така организираният грабеж на нашия труд?
Друг, вече вътрешен източник за експлоатация и бедност в България е
реституцията
Известно е, че рентиерският капитал е пречка пред растежа. На практика наемателят работи за рентиера, който постоянно повишава рентата (наема, концесията, таксите и др.). В България това става много често, без да се плащат съответните също увеличаващи се данъци. Такава реституция поражда парадоксални явления, когато малки и дори средни предприемачи са подложени на експлоатация от собственика, чиято цел е просто да увеличава своето богатство, без да рискува да го изгуби в реална предприемаческа дейност.
Формите на съвременната експлоатация като източник на бедност трябва да се търсят в сферата на
сивата и на черната икономика
Т. нар. черна, т.е. криминална икономика, на практика е част от външната за страната експлоатация. Как е възможно това? Медийните репортажи и криминалните сводки много често съдържат информация за изнесени стоки в чужбина без съответните данъци и такси. Но тъкмо изнесени по този начин, те са и износ на БВП. Нелегалният внос (контрабандата) намалява приходите в държавния бюджет в полза на контрабандистите и ограничава средствата за разпределение. Така експлоатацията се увеличава, а бедността се задълбочава.
По данни на Световната банка от 2002 г. сивата икономика у нас е около 36 % от БВП. А по данни на КНСБ – 50 % (Това сподели Ж. Христов в предаването „Тази сутрин“ по Би Ти Ви на 27.02.06.) Ако се подходи елементарно, най-вероятно е да се обърне много по-голямо внимание на разминаването между официалните данни и тези на синдикатите. Но това е по-скоро говорене, а не анализ на причини и фактори, които доведоха до това състояние.
Все още не е даден отговор на въпроса, защо в болшинството български частни фирми няма синдикати, защо немалка част от хората не виждат в синдикалното движение в България в продължение на целия преход, а и в бъдеще, възможности за сигурна защита на техните интереси. Защо на нивото на представителните синдикати се говори едно, а много често в ежедневието на обикновения трудещ се това не е така? Не е нормално синдикатите да се активизират в ситуации на кризи, да създават добре известната ни синдикална суматоха, но в немалка част от случаите техните лидери да играят ролите на добре обучени кабинетни активисти. Така се потиска и заравя много дълбоко ежедневието с потребностите за всеки човек, за всяко семейство, за всяка клетка на обществото, която участва в производствения и възпроизводствения цикъл в обществото. Получава се популистка говорилня, обслужваща множество реални обществени субекти (партии, богаташи, престъпници и др., но не и отрудения и обедняващ все повече човек. Парадоксът на това преразпределение е, че едни за кратко стават богати, а други дори с цената на здравето си, работещи на няколко места и постоянно търсещи възможност за допълнителни доходи, не могат да си платят парното и другите, необходими за жизнения минимум, сметки.
Тук със сива икономика свързвам по-широките, но и по-мащабно обхващащите понятието явления, като частично или пълно неспазване на регулаторните режими, имайки предвид трудовоправния, търговския, финансовоотчетния и др. В този сектор непосредствената експлоатация е най-жестока, а в много случаи ширещата се престъпност се захранва от нея. В сивата икономика масова практика е да се работи без трудов договор, без осигуровки, по 10-12 часа дневно срещу минимално заплащане. Практика е неспазването на закона, легалното или полулегалното му заобикаляне от експлоататора с невъзможността със законни действия да му се противопостави експлоатираният. Синдикатите за съжаление се оказват дребен и пренебрежим фактор, тъй като все още не успяват да се докажат като решаващи за съществените промени в трудовото законодателство и за защита на интересите на членовете си. Получава се така, че около половината от трудоспособното население на България поради бедността и отчаянието работи при все по-задълбочаваща се експлоатация.
Експлоатацията от страна на държавата
в масовото съзнание също е източник за намаляване на реалните доходи и бедност. Държавата принуждава хората да плащат високи данъци, изисква всякакви такси, говори им за нулева инфлация, на което никой не вярва, а в замяна не им дава нищо – нито безплатно образование и здравеопазване, както е записано в конституцията, нито социална защита и защита от криминални набези. Хората са завладени от чувство на безнадеждна социална несигурност.
Резултатите:
• Коефициентът на смъртност на хиляда души от 1965 г. до 2002 г. се е увеличил от 8.1 до 14.3, т.е. от позиция сред осемте страни с най-ниска смъртност в света през 60-те години сме се сринали на едно от последните места в Европа през 2002 г. – след нас са само Беларус, Украйна и Русия. (4) Броят на злокачествените заболявания е нараснал от 150 хил. през 1989 г. до 207 хил. през 2001 г.(5)
• Индексът на реалната работна заплата (1989 г. = 100) е намалял от 115.5 през 1990 г. до 54.6 през 2000 г. Процентът на бедните в България (под 2.15 дол. на човек дневно) по данни от Световната банка е 7.9%, докато в Унгария и Полша е съответно 1.3% и 1.2%.(6)
• По паритет на покупателна способност сме в една група с Кения, Тайланд, Иран, Йордания и др. благодарение на ниското потребление. Почасовата ставка на един работник (2004 г.) е средно 0.73 дол., а на инженер – 1.43 дол. (в Румъния съответно – 1.41 и 2.58, в Китай – 0.80 и 3.50, а в Германия 18.80 и 38.90). (7)
Могат да се приведат още много данни, като ниската раждаемост, отрицателния прираст, намалялата продължителност на живота, престъпността и др., които се „захранват“ от бедността, резултат от ширещата се експлоатация.
По бедност сме на първо място сред бившите социалистически страни в периода на трансформираща се икономика и реформираща се политическа система. (8) Отговорността за това се носи от българската политическа класа, която се оказа по-безотговорна, по-некадърна и по-меркантилна от управляващите на останалите страни в преход.
В заключение би трябвало да се каже, че за съжаление експлоатацията трайно се настани като основна причина и най-съществен фактор за бедността в българския преход. Грешат онези, които се опитват да внушават, че без това българският преход не можеше да се осъществи. Удобно е, цинично е, но и все повече хора разбират, че този преход можеше да се осъществи и по друг начин. В България експлоатацията в различните й форми не просто произвежда бедност, но вече възпроизвежда все по-голяма бедност.
Бележки
(1) Вж. Ю.Борисов. Българската бедност, В.Вълканов. Още за българската бедност, Монд дипломатик, ноември 2005 и февруари 2006.
(2) Вж. В. Проданов в публикация от 2004 г. (Ново време, бр.9, 2004, стр. 9 – 24)
(3) Вж. Дж. Стиглиц, Глобализацията и недоволните от нея, Университетско издателство „Стопанство“, С., 2003 г.
(4) Демографско развитие на Република България, под редакцията на М. Иванов и А. Атанасов, С, 2005 г., стр.63.
(5) Статистически годишник 2002 г. стр. 288.
(6) Демографско развитие на Република България, под редакцията на М. Иванов и А. Атанасов, С, 2005 г., стр 165, 167.
(7) Business Week България, 2 януари 2006, стр.23, 38.
(8) Пак там, стр. 38
