Доцент, доктор, завършил философия с профил социология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи в областта на етиката, политологията, етнологията и религиологията. Автор на 11 монографии и книги (3 в съавторство), както и на повече от 160 научно-теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания.
(Продъжение от миналия брой)
Модерността прокламира, разчита и толерира труда и дълга, докато Постмодерността залага на и явно фаворизира знанието и удоволствието от преживяното. Първата е по-скоро ригористична и морализаторски настроена, докато втората акцентира на естетизма и интроспективния психологизъм. Модерността постулира идеи и технологии за образованието като предмостие и в служба на трудовата или социалната реализация на човека, което следва да е институционално обусловено, функционализирано и темпорално стриктно дефинирано. В него има съответно ясно прокламирана и санкционирана йерархизация между обучаващи и обучавани. За Постмодерността образованието придобива по-други значения и различни – пожизнени, безсрочни – валидизации или валенции в човешкия живот. Професионализмът на обучаващите и преподавателите е поставен под непрестанен и всекидневен огън на “конкуренцията” от различни посоки (средства за масова информация, високи технологии, достъп до знанието чрез Интернет, свобода на комуникациите и т.н.). Това налага перманентни реформи в сферата на просветата и образованието, въвеждане на високите технологии в тях. “Отвореният свят” и свободното движение на хора, професионално дефинирани кадри обуславят нуждата от единни (наддържавни) стандарти в просветата, образованието, обучението, квалификацията и специализацията. Това вече са съвсем други типове проблеми/дилеми, представляващи сърцевина част от съдържанието, проблематиката, тематиката във и посланията на новите леви програми/проекти.
Преференциите към труда и дълга в миналото предопределят ролята и значението на социалността, социализацията, колективизма, докато тези към знанието и удоволствието откровено или дискретно толерират индивидуализацията, индивидуализма, перфекционизма, хедонизма и евдемонизма. Създават се исторически непознати форми на обучение и образование, нямащи предишни аналози. Конкуренцията между държавни, публични и частни учебни заведения придобива други измерения, сдобива се с иновативни инструментариуми и прочее. А всичко това по своему вае други типажи, други индивидуалности и личности в съвременния човек. Това е ясно проследимо в органиката на левите проекти от миналото, както и на тези от нашата съвременност.
Толерирането на едни или други неща обаче влияе върху формирането и форматирането на смисъла, съдържанието, аргументариумите, инструментариумите и стилистиките на всеки от тези два типа проекти. Ако за Модерността, например, от ключово значение са властта и контролът върху собствеността, и това се показва навсякъде в тъканта на левите проекти от нейното време, то при Постмодерността усилено се твърди, че най-съдбовна е властта върху информацията и обмяната й, достъпа до мрежите, дехерметизацията на пространствата и мобилността на човека в тях или в собствената му биографична екзистенциалност1. Вече не се говори и пише за една-единствена, линеарно кодирана и стимулирана човешка идентичност или начин на живот. Днес се прокламират плурализациите и смените в стиловете на живот, на идентичностна проява и реализация, перманентното преустройство на човешкото. Мобилният човек, мобилната личност са непознати в проектните трезори на миналото. Затова и в левите нови проекти все повече се набляга на подобни референции: доброволност и свобода на избора, право на равен шанс, помощ за самопомощ, упорито самоусъвършенстване в различни вектори на живота, мобилност и самодейност в разнородните социални мрежи и полета, достъп и активитет в комуникацията със света, обществото и другите, утилитарно и прагматично ползване на публичните или персоналните, а и на технологичните ресурси и т.н.
Всичко това съвсем не значи, че темата за собствеността, нейните влияния и последиците й са безразлични на левите проекти днес. Макар да са радикално изменени релациите и оценките й, тя е в полезрението и усилията/грижите на левите формации. От някогашните приоритети към пряко владеене на собствеността днес се отива към зрим или незрим контрол върху нея, към нейното менажиране и променени маниери на безогледното й ползване. Иначе пропастите между богатството и нищетата, динамиката на тяхното създаване в планетарен, континентален и национален контекст в започналата епоха на Постмодерността бележат исторически непознати рекорди. Безкрупулността и безогледността на експлоатацията на човешки същества, дори търговията с човешки материал са направо фрапиращи. Дори кошмарната търговия с човешки органи няма исторически аналог, дори не се среща в митологичните наследства или наративни практики. Неслучайно все по-често се пише и говори за пришествието на Ново средновековие, а дори и за постмодерна робовладелска античност в условията на един глобален свят и на един безчовечен свободен пазар. Постмодерността явно предполага и насърчава в определени сфери изумително и кошмарно преливане на опазаряващото с опозоряващото. Това обуславя и насърчава съвсем нови теми и цели на обновяващите се левици, които нямат свои прежни аналози в епохата на Модерността. Борбата срещу глобалната бедност, екологическите и социалните рискове и трагедии, отношенията между Севера и Юга, международната помощ или контрол спрямо нарушения и престъпления спрямо правата на човека, провокирани от разгула на гигантската транснационална собственост или от методите и техниките за нейното ползване, инициирането на крупни международни и верижни събития или форуми, посветени на значими за съвремието проблеми са видни в съдържанията и посланията на левите проекти в съвременността. Тя изисква нови типологии на отношение към формите на собственост, към тяхното разностранно управление и контрол в интерес на обществото, човешките общности или индивиди.
Драматизмите и трагедиите от епохата на Модерността са оставили своите незаличими следи и горчиви поуки върху постмодерното възприятие, мислене, реагиране и технология на проектиране. Политизираното/идеологизираното визионерство става безсмислено, тъй като е твърде бързо разкриваемо и дискредитирано. В един отворен, динамично-противоречиво, непредсказуемо развиващ се глобален и взаимозависим, свят упованието на един единствен Проект вече става не само доста несериозно, но и явно нереалистично, макар властелините на конюнктурата да се самозаблуждават искрено в обратното. Духът на плурализацията е проникнал навсякъде, а това предполага и налага множественост на идентичностите, ерго и на техните исторически или социални проекти. Това засяга не само мегаидентичностите, но то пронизва и мезо и макроидентичностите, като влияе и въздейства върху умножаването на проектите в лоното на обновяващите се леви формации и движения, както на глобално, така и на континентално или най-вече на национално ниво. Не само проектите изоставят рязко сакраментално-сакрализираната си уникалност и единичност, възвишената си самота, но и политиката трябва да приеме вече своите разнолики инкарнации, да се представя и действа публично в други образи, рамки и с променени конотации. Вече не само една партия и идеология могат и трябва да са съвест, глас, рупор, ръка и оръжие на историята или на нейния промисъл и каприз. Демокрацията изисква съобразяване с другостта, дори с чуждостта, а това коренно променя прежните одиозни стереотипи към различния друг. Оттук и легалността на много и различни проекти, а и на тяхната конкуренция.
Естеството и динамиката на новите взаимовръзки и зависимости обаче не бива да подвеждат към пренебрегване или елиминиране на собствената специфика, на автентично и уникално присъщото на конкретни субекти. Наред с общите, универсалните принципи и послания, новите леви проекти следва да наблягат и на онова, което извира, обуславя се от и катализира национално-специфичното, от самобитността на мега, мезо или микросубектите. Те в никакъв случай и смисъл не бива да са само и просто някакви имитации и ксерокопия или деривати на програмните визии, документите и управленските и други проекти както на Социалистическия интернационал, така и на водещите и силни в настоящето леви партии в развития Запад.
Предизвикателствата пред новите леви проекти извират и от друга посока. Първоначално, в епохата на Модерността, левите проекти са органически произтичащи, очертани, обвързани и постулиращи релефно представени класови ценности, интереси, принципи, цели, конфликти и субекти. Класовите „прочиствания“ и историко-публични „екзекуции“ са неразривна част от логиката и дневния ред на лявото мислене, чувство и битие. С течение на времето класовите структури, социалните стратификации, техните референции на генеалогия и мобилност променят драматично и динамично своите костелации и конфигурации. Наемният труд, наемният работник в епохата на Модерността коренно се различават по чертите, които са им присъщи в Постмодерността. „Самонаемането“ е непозната категория в миналото. Това ясно се отразява в съответните леви проекти. Исторически погледнато и оценено „озоновият слой“ на присъствието и ролята на класическия пролетариат и/или работническата класа прогресивно изтънява. За сметка на тях постепенно други социално-класови или стратификационни субекти „изплуват“ на повърхността на живота. С течение на времето институции и инструменти, които в миналото са оказали неимоверна помощ, пряка роля в защитата и борбата за левите и социалните ценности или идеи (като, например, синдикатите) също преживяват ерозия в своя публичен авторитет и реалния си активитет. Появяват се нови форми на социално сътрудничество и съпротива, възникват и се разрастват граждански и субполитически институции и движения, които са съставени от твърде разнородни (по класово-стратификационния си генезис, принадлежност и обвързаност) субекти.
Освен това икономическите и политическите елити в съвременността увеличават дистанцията си и все по-ускорено се откъсват от масите или дори от културните елити в дадени страни. Те водят вече начин на живот, твърде независим и неконтролируем от гражданското общество и публичните интереси – нещо, което е почти непознато или политически недопустимо в някои фази на Модерността. Създават се исторически непознати прецеденти: елити, които не са рекрутирани по демократичен път да притежават властта и уменията да се възползват от или злоупотребяват с принципите, институциите и инструментариума на демокрацията, за да защитават интересите си. Транснационални елити или властови центрове дирижират огромни пространства, промени, събития, процеси и тенденции в живота на държави, континенти или на света като цяло. Това липсва в миналото, не е прерогатив или тема в неговите леви проекти, но то не може да се подмине без съответно осветяване, осмисляне и реакция в нови такива.
Сферите на масовите комуникации и публичните услуги се раздуват все повече. Вместо реалното производство днес виртуалното производство излиза на преден план. Авторитетът постепенно се подменя от популярността, която на свой ред е отстранена от известността, която днешните масови комуникации налагат и инструментализират. Инфраструктурата на икономиката драстично се променя. Финансовите логики, техники и инструменти, особено финансово-спекулативната икономика придобива неимоверни присъствия, прояви, влияния и последици. Виртуалните пари многократно посрамват реално създадените чрез производство на стоки и услуги такива. „Прането“ на пари става ежедневие в политиката. Рисковете около вземането, прокарването на определени избори или икономико-целесъобразни/вредоносни управленски решения растат. Всичко това рефлектира върху логиката и технологията на политическо представителство, въплътено в и чрез съответните леви проекти и техните арсенали. Целевите групи изменят своите прежни позиции или стойности. Промените и преобразуванията в класовия статус на обществата предполага нови типове на компромис и консенсус, в т.ч. и за левиците. Но то също силно и драматично се отразява и върху етоса, патоса и статуса на самите леви партии и идеологии, особено на социалдемократическите. Типичните за началните фази на Лявата идеология и практика характеристики като политическа романтика и идеологически идеализъм с времето започват явно да линеят 2. Това е драстично забележимо в наше време, когато членството в левите формации вече не е само провокирано или продиктувано, мотивирано и стимулирано от чисто морални и идеалистични подбуди. Прагматизмът на Постмодерността не пропуска да вземе полагащото му се. Лобизмът, клиентелизмът, меркантилността, кариеризмът при и формализмът от употребата или злоупотребата с партийно членство не са нещо, което е органично неприсъщо или напълно чуждо и на днешните левици. Фракционността, скандалното противостоене вътре в леви елити не са нещо, което е извадено и отърсено от нафталина на музея на историята. Обратно, те създават доста много, сложни и нови проблеми, конфликти и неприятности. Защото политическото представителство, както в практиката, така и в левите проекти следва да се съобразява с тези нови констелации на интереси, на разносмислови интерпретации на левите ценности и норми, на непознати преди техники на компромисност или консенсус. Това става не само в епизодите на предизборни надпревари, в пределите на обширни електорални пространства, които да бъдат спечелени чрез визията и аргументариума на левите проекти. Игрите и задкулисността по префериране или толериране на конкретни социални или пък корпоративни и лични интереси и цели стават ежедневие. Те се превръщат нерядко в причина за изборни поражения или дезавуиране и възмездие на управленските политики и практики на дадени левици. Това заляга във и обуславя спецификата на управленски програми и технологии, а и неудържимо протича в битийността на самите партии, превръща се в неоповестени публично конкуренции или съпротиви между различни застъпници и проводници на едни или други цели и интереси. Стремежът към доминация във властта (вътре в самата партия, а чрез това и в обществото) се превръща в огледало на опити за нов тип йерархии за интерпретации на ръководните, пътеводните-звезди на ценностите, на груповите или личните интереси и потребности на субектите им. Разнородните и разноликите интереси и цели прокарват не само синори вътре във вътрешнопартийното или във външното социално пространство. Те детерминират съответни явни или умело скрити конкуренции, както и „оправдават“ техните оръжия или аргументи. „Кризите на идентичността“ са повсеместни и злободневни проблеми, теми за диспути и борби и на Запад, и на Изток. То неотвратимо заляга в полемиките за смисъла и съдържанието, инструментариума и капацитета на едни или други леви проекти и т.н.
Всичко това прави още по-динамично променливо, драматично и комплицирано битието и мисленето както на левите формации, така и това на техните отделни членове. То поражда доста по-бързо недоволства или разочарования от неизпълнените очаквания и обещания, недоверия в готовността способността на едни или други формации, техни елити или лидери да се справят успешно. Защото за Постмодерността времето е всичко, а то лети ускорено.
Някогашните леви проекти разчитат на контрол над времето и историята. Затова те са стратегически доста далекобойни в бъднините. Веднъж постигнали своето, те не се надяват на изненади от историята, която трябва вече да е тяхна покорна послушница и прислужница. Воайорството към отшумялата или настояща история за тях е само инструментално, то почти няма място в една бъдна и „успяла“ история. Днешните (постмодерно впримчени) леви формации и проекти са проумели изкусителността или непредугадимата повратливост на историята, а и затова са по-скромни в темпоралните референции на своите проекти, исторически замисли и сценарии в един глобален свят. Изоставянето на революционния инструментариум и залагането върху еволюционно-реформисткия арсенал става сякаш общовалидна черта, а скоковете в историята са подменени от пресметливи стъпки и действия. Времевият хоризонт започва да се съизмерва с управленски мандати, с години или най-много с едно-две десетилетия, което е непонятно или неприемливо за логиката и активитета на левиците през Модерността. Това предопределя и една полемика относно това какъв тип проекти или програми следва да приемат модернизиращите се леви формации. Това пряко или косвено е дискусия и относно онова „отвъд“, до което могат или трябва да стигнат в своето историческо премеждие и пътешествие левите идеи и дела. Някога в Модерността принципната телеология на Големия Проект безалтернативно предпоставя и драстично предопределя, макар и не до най-детайлни конкретизации, управленските програми и технологии във времето. Първоначално, а някъде и доста по-дълго, парадигмата за смяната на формациите е в ход. Днес, в условията на Постмодерността, проектите и програмите на партиите сякаш не се ангажират с такива, неимоверно грандиозни, промени и преобразувания в тъканта, логиката и хода на Историята, макар много завоалирано и дискретно пак да го правят. Те по-скоро трябва да притежават принципиална характеристика, а модусите на управленските им програми да са подложени на по-голяма мобилност, в зависимост от непредвидимите екстази или гърчове на конюнктурата. Дори като че ли се постулира и оправдава едно относително по-разфасовано битие на Програмата/Проекта на конкретната партия от управленските й проекти/програми, които са много плътно съобразени с конюнктурата в конкретно определен темпорален етап. Новият тип на усложнени релации, зависимости и обвързаности детерминира и нови ограничения при формулирането и изпълнението на леви проекти. Проектите и програмите за управление се оказват далеч по-зависими от конкретните пулсации на историческата и глобалната конюнктура, докато историческите проекти и партийните програми все още запазват възможности за по-голяма автономност от адхократичните ерупции и са ориентирани някак по-обобщено към едни по-грандиозни цялости. Но именно родилната им обремененост, пъпната им връв с духа и плътта на Постмодерността ги провокира и принуждава да са в крачка с пулса на времето, да не са абстрактно-метафизично зареяни в небесата на времето и към селенията на някаква въобразена и желана история. Това рязко променя смисловия релеф и консистенцията на днешните леви програми и проекти, сравнени с онези от епохата на Модерността.
Уплътнеността и ускореността на историческото и социалното време обективно и субективно предпоставят по-динамична оценка за случилото се, за постигнатото или пропуснатото. Съвременността със своя невротичен пулс или учестен ритъм предизвиква драматично и драстично скъсяване на времето между цели, действия и резултати. Това обуславя доста по-скоростна проблематизация и интерпретация за това, което е постулирано в съответни планове и проекти, за неговата амортизация, потребна или дължима реорганизация, модернизация или радикална промяна, критичен отказ и дори елиминация. Пропуските, износването или погрешността в дадени тези и варианти на решения доста по-бързо и релефно проявяват своите черти и последици. Тези черти на времевостта в Постмодерността обаче не бива да оправдават конвейерно продуциране и промотиране на все нови и нови програми, макар увлечението към формализация и пренаписване да е типичен белег за нашето време. Това важи особено за левицата, която е в доста затруднено положение и трябва да е много съсредоточена и грижовна при подобни казуси. Още повече, когато такива избори и прояви са продиктувани от други интереси или цели. Такъв манталитет и маниер биха могли да спомогнат повече за девалвиране на (и без това сериозно разклатената репутация или практическа реализация на) лявата идея.
Спешността и необходимостта от обновление и модернизация на лявата рационалност, смисловост, идейност и прагматика са възпрепятствани и от друго обстоятелство. В епохата на Модерността се раждат, исторически и социално доказват и утвърждават плеяди от творци в науката, културата и изкуството, които дълбоко искрено и саможертвено защитават идеите или идеалите си във и чрез своята партийно-членска, идеологически релефна идентификация и активност. Тогава се създават и действат цели школи и направления в науката, изкуството и културата, които пряко или косвено са свързани със и обслужват историческия възход и реализациите на левите ценности и идеи. Днес почти не могат да се срещнат подобни образувания или институционални сдружения, аташирани и лоялни към лявата идея.
Ролята и значението на интелектуалците и интелигенцията в онази епоха са доста различни спрямо днешните им присъствия и прояви в обществения, социалнополитическия и културния живот. В епохата на Постмодерността сякаш се наблюдава своеобразна дисперсия и даже смаляване на интелектуалния потенциал на Лявото. Днес е по-удобно и полезно да си политически независим, партийно неангажиран, идеологически необвързан, дори „неутрален“ или свободен интелектуалец. Това сигурно оказва влияния и трудности при подготовката, пропагандирането и реализацията на левите проекти. Като че ли все повече тяхното създаване и публично промотиране или рекламиране се оказват тясно свързани с дейността на приближени до елитите анализатори и експерти, или на номенклатурни кадри на партиите. Публичните дебати по тези проекти са често вяли и семпли. Подобен вариант на конструиране и пледиране за различните версии на Левия проект неизменно срещат неодобрение, несъгласие и критика от страна на обществеността, а дори и от професионално-профилирани специалисти или даже от страна на членове на самите леви формации. Затрудненията и дефицитът в интелектуалния потенциал и ресурс на Лявото днес са забележими и с просто око. Дискусионността е по-скоро формална, инструментална, мероприятийна, с предпоставени тези или аранжирани изводи и следствия, херметизирана сред „свои“ и нерядко изолационистка спрямо инакомислещите, дори и от левите среди. А това не може да не рефлектира върху или да не комплицира още повече възприятието, оценката за и реакцията към облика и статуса на Лявото.
Новите проекти следва да разчитат на помощта и участието на първокласни и разностранни специалисти, професионални критерии и еталони, а и на личности-емблеми в съответните сфери за проектиране. Те трябва да са внимателно, целенасочено, последователно подготвяни и апробирани чрез различни техники, но и в различни аудитории или практики. Кампанийният характер и инструменталността на тяхната подготовка и прокарване могат само да навредят повече на левиците.
Премеждията около създаването и разпространението на нов ляв проект засягат и формирането, прокламирането и утвърждаването на една нова републиканска култура. Акцентирането върху конституционализма, законността и правовата държава са органически свързани и много зависими от отношението или приноса към и на републиканизма, на неговата възродена и очовечена култура. Това следва да е култура на нов тип републиканско мислене, чувстване и действие, които да се раждат от (и сами също да насърчават) появата и проявата на съвременни или съвсем нови републикански добродетели на личността и гражданската общност. Тя трябва също така да е култура на радикално нов прочит на съвременните значения и смисли на „общото благо“ и на „човешкото достойнство“. В течение на десетилетия републиканизмът сякаш се възприема от левите партии като някаква даденост, която е очевидна, постигната, достатъчно и безвъпросно гарантирана или почти не изискваща целенасочени и постоянни грижи/усилия за перманентното си самодоказване и самоусъвършенстване. Анемията, атрофията или амортизацията и изчерпването на толкова типичните за Модерността представително-демократични институции, социални и управленски практики, както и на политическите и идеологическите манталитети, в т.ч. и леви, са неразривно свързани със и дискретно обусловени и от една, сякаш упорито незабелязана или премълчавана, тенденция на линеене, редукция или забвение на онзи толкова потребен републикански етос, патос, смисъл, ореол и статус, които тези манталитети са притежавали в значителна част от своите биографии. Кризата в националната и социалната държава са част от кризата и на днешния републиканизъм.
Постмодерното време горчиво показва, че и републиканизмът е в криза, както и че има съдбовна потребност от възраждане и сътворение, разпространение и възприятие в гражданските помисли, избори и дела на една нова републиканска мисловност, сензитивност и прагматика, която е релевантна на новите исторически и социополитически реалии. Тя следва да въплъщава всичките онези метаморфози в смисловостта на фундаментални за републиканизма ценности и инструментариуми. Защото републиканизмът може и трябва да е не само отражение и продукт, катализатор и гарант за свободата на гражданина и гражданското общество, на техните права и свободи. Той следва да покаже и докаже, че е и една преродена и възродена инкарнация на републиканска солидарност и републиканска справедливост, на нов тип социална сплотеност или кохезия, извиращи и гарантирани от равенството, от приоритета на човешкото достойнство, от равните граждански права и свободи на разнородни и/или разнолики социални (индивидуални или общностни) субекти в условията на една правова и демократична държавност, а и в пълнокръвно гражданско общество.
Републиканизмът по презумпция и по дълбинната си същност следва да е социално чувствителен и реактивен, да е опора на правовата и социалната държава. Там и тогава, където и когато той подминава социалните тежнения и неволи на гражданите, той неизбежно се компрометира, дискредитира и политически банкрутира. Нима можем да твърдим, че грандиозната победа в предишните парламентарни избори за НС на Симеон Сакскобургготски и НДСВ се случи при ненакърнен престиж на републиканизма в прехода на България? Как да си обясним обстоятелството, че ляво и принципно републикански ориентирани хора и електорални сегменти дадоха своя вот в подкрепа на един, нескриващ монархистките си аспирации, субект, ако не и с дезавуиране на републиканската идея или на републиканското чувство?
Никак не е случайно, че именно в безпрецедентната атмосфера на неограниченост на глобализацията вече все по-силно и аргументирано се говори/пише за нуждата от нов републикански патриотизъм3. Той няма и не трябва да има нищо общо с национално или националистически и етнически мотивирания и експлоатиран национализъм, толкова натрапчиво и болезнено-заплатено познат ни от епохата, условията и социополитическите нрави на Модерността. Той трябва да бъде един нов и светски феномен на постмодерното време.
И тук идваме до още една наложителна потребност – обновената лява менталност, както и новият ляв проект трябва да дадат една нова визия, а и тълкувание на секуларността в условията на глобалната съвременност4. За известен исторически период атеизмът бе иманентна характеристика и инструмент на лявото мислене, чувстване и действие. Това не означава, че той следва да бъде заклеймен и елиминиран по принцип, а че също има своето пълно право на живот, което обаче е свързано органично с отстраняване на крайните му форми и средства.
Либерализмът и лявата идеология/практика в Модерността дадоха своите исторически приноси в борбата срещу клерикализма, обскурантизма и квиетизма. Днес вече теологията и религията не могат и не трябва вече да господстват в тълкуванията на космологически, онтологически и прочее сложни дилеми, нито да търсят реванш в конкуренцията между вярата и разума, между теология/религия и наука. Те все още имат или следва да имат своето правово запазено място в интимността, душевността, частния живот и всекидневието на хората. Не само класическите или съвременните религиозни, но и идеологическите есхатологии се оказаха увлечени от инфлационната спирала на Времето и от капризите на историята. Крахът на модерните идеологии и политически практики неочаквано отвори възможност за нов живот и втора младост на религията. Безпрепятствено ширещата се постмодерна менталност облекчи и насърчи нова десекуларизация на света, поредно възраждане на религията и приливна вълна на влиянието й върху глобалната политика5. Драматизмите, тревогите, несправедливостите, неяснотите, заплахите и рисковете в съвременния живот на човечеството, както и утвърждаването на плурализма и толерантността също обосновават едно продължаване на историческия мандат на религията, но в коренно нови смисли и рамки. Новият ляв проект трябва да поеме своята историческа отговорност и да покаже публично приноса си в тази, толкова сложна и наистина деликатна, проблематика. Нужна е нова светска, демократично-плуралистична и секуларна култура, която да не е нито безчувствена или безучастна към вярващите, нито пък да постига това конкретно за сметка и в ущърб на невярващите. Тя обаче трябва да дава съвсем нови (демократично-плуралистични) институционални правомощия, гаранции и параметри за действие на религията в обществения или личния живот на Човека.
Апокалиптичните представи за сблъсък на цивилизации, основан върху религиозни различия и несъвместимости, са преодолими само на базата на нова релация между светско и религиозно. В икуменически контекст тя може или трябва да сътвори един нов световен етос6 . Но тя може или трябва да създаде и разпространи също така една радикално нова секуларна политика и историческа практика, която не дава никакви преференции или не фаворизира (едни за сметка на други) конфесии или деноминации. Това е от съдбовно значение за бъдещето на обединена Европа, понеже ако сега по историческа традиция и инерция се толерира християнството, то в бъдеще, на базата на идните обитатели на Новия „Стар свят“, изповядващи различни религии, това едва ли ще е така лесно, тотално, реално и морално изпълнимо или полезно. Единствено една мощно преродена, демократична, толерантна и хуманизирана светска, секуларна култура може да гарантира мирно и съвместно общежитие на хора и общности с различна етническа или верска принадлежност в условията на един широко „отворен свят“. Затова и обновената идейно, политически левица трябва обезателно да впише в новия си исторически проект своето разбиране по тези дилеми.
Най-сетне историческата промоция на новите леви проекти трябва да се свърже и със специфичен Ренесанс на левите политически езици и дискурси. Модерността ни е оставила блестящи примери и изумителни богатства на лява вербалност, на неподражаеми за времената леви трибуни и оратори, на писано слово с изключителна историческа, политическа, социална и морална проникновеност.
Днес Постмодерността сякаш ускорено ни въвлича в една особена унификация на политическата реч. Неолибералната семантика и лексика, стилистика и маниерност като че превземат като Троянски кон и немалка част от оралността и вербалността на леви партийни лидери, елити, официални или всекидневни говорни и писмовни техники. Левите езици и дискурси сега страдат твърде осезаемо от ясна публична артикулация, приемливост, разбираемост и атрактивност. Те са прекалено постни и клиширани, прекомерно населени със смислова аморфност или завоалирана многозначност. Не само значима част от публичността, но и определени среди на членските състави на левите формации се затрудняват и недоволстват от левите езици/дискурси. Автентично лявото в тези езици/дискурси като че се губи; потъва и се размива; оприличава се с вербалноста и оралността, присъщи на други политически или идеологически фамилии и техники на комуникация.
В епохата на информацията, в определяната глобална съвременност или бъдност като „ера на Езика“, Лявото не трябва да си позволява сериозно изоставяне в тази посока. Информационното общество, Интернет, масовите комуникации, масовата култура, трансграничното общуване и прочее са все огромни пространства, в които левите идеи и ценности следва да заемат своето променено ново място и подобаващата им се роля, да демонстрират специфична езикова култура. Още повече това се отнася за политиката, социалния живот и обществено-историческата практика, където плурализацията на левите езици и дискурси трябва да се съпровожда спешно с тяхната смислова избистреност, с импонирането на и приемливостта им от публичността, със засилване на мотивационния и аргументационния им потенциал. Освен това глобализацията или дори евроинтеграцията съвсем не се нуждаят от някаква вавилонизация на езиците, в т.ч. и най-вече на политическите, идеологическите, макар някои теоретици и институции неистово да залагат и на тази карта. Универсализацията не отменя партикуларността, уникалността и автентичността на отделните езици и дискурси в политическите, идейните, теоретическите и комуникативните пространства на левите формации и техните проекти.
Словото (като реч, писмо и образ) има огромна значимост за презентацията и обосновката на хуманността и историческата перспективност на левите ценности и идеи7. Защото сблъсъкът и разривът между дискурсивното и символно-иконичното са фундаментални за конфронтацията и баталията между Модерност и Постмодерност8. Класическата социалдемокрация успешно превзема и потребява дълготрайно значими територии от словото (като глас и образ). Новата постмодерна социалдемокрация следва по-скоро по петите и изпълнява повелите на неолибералната дискурсивност в игрите с образи. Това редуцира и обезличава доста от реалното и дължимото й историческо, културно и хуманистично присъствие и изява. В ерата на иконичността, хипертекста и интерактивността няма глобални „леви“ версии и инкарнации на Интернет, които да конкурират успешно неолиберално констриураните и доминиращи дискурси на употреба и/или злоупотреба с възможностите и мощта на високите технологии в „отвореното общество“ и „свободния свят“9.
Сегашната неугледност на лявата семантика и лексика, както и сериозното изоставане в лявата фигуралност и иконография следва да бъдат преодолени във възможно най-кратки срокове и компенсирани с нови стилове и техники на лява езиковост. Кризата в съвременната лява символика, както и относно левите брендове е доста очевидна. Затова няма по-сполучлив исторически момент (за възвестяването на пришествието и възшествието на) Лявото да бъде оповестено чрез, а и с възраждането и разгръщането на обновените леви езици/дискурси, като това се демонстрира именно в новите леви исторически проекти.
Бележки
1 Вж. подр. Рифкин, Дж. Епохата на достъпа. Новата култура на хиперкапита-лизма, в която целият живот е платено преживяване. С., 2001.
2 Вж. Мизов, М. Профили на социалдемокрацията (Анализ на модерното и постмодерното ляво). – сп. “Понеделник”, 2005, бр.№ 11-12, с. 25-36.
3 Вж подр. Вироли, М. Републиканизъм. С., 2005.
4 Вж. подр. Рорти, Р., Дж. Ватимо и С. Забало. Бъдещето на религията (солидарност, милосърдие, ирония). С., 2005; Хабермас, Юр., Й. Ратцингер Диалектика на секуларизацията. За разума и религията. С., 2005.
5 Вж.подр. Десекуларизацията на света. Възраждащата се религия и световната политика. С., 2004.
6 Срв. Кюнг, Х. Проект за световен етос. С., 2003.
7 Модерната социалдемокрация и глобализацията. С., 2004, с. 125-128.
8 Социалдемокрацията в новия век. Перспективи за българската левица. С., 2002, с. 69.
9 Мизов, М. Модерната социалдемокрация и кръстопътят на глобализацията. Сп. “Ново време”, 2004, бр.№ 2, с. 85.
