СОЦИАЛНАТА РЕФОРМАЦИЯ НА КАПИТАЛИСТИЧЕСКОТО ОБЩЕСТВО

0
161

Роден през 1923 г. в с. Вързулица, Велико-търновска област. През 1943 г. завършва мъжката гимназия “Св. Кирил” във Велико Търново. Участвал в антифашистката борба и в първата фаза на Отечествената война. Завършва Военнополитическата академия в София, в която след това е преподавател по обществени дисциплини. После работи в ГПУ на направление “Пропаганда”. Бил е преподавател и в НШЗО “Хр. Ботев”. Работил е и в Главна редакция “Пропаганда” на Радио “София”. Има множество публикации в ежедневния и периодичния печат.
Крахът на социалистическия строй, изграден след победата на Октомврийската революция в Русия, не означава, че социализмът няма бъдеще. Той обаче поставя под съмнение възгледа, според който революцията е единственият начин за смяната на капиталистическата обществена система от социалистическата такава. И ни връща към другата, оспорваната теза, че до социализма може да се стигне не чрез революция, не чрез разрушаване на капиталистическото общество, а със социална реформация на това общество.

В Европейския съюз идеята за социална реформация на капитализ-ма намира доста широко разпространение. Неслучайно все повече гласове се чуват за възможността от изграждане на социална Европа. А и у нас политическата нагласа набира скорост в полза на тази идея. Налице са и първите опити за нейната научна обосновка. Например, в своя статия, публикувана във в. „Дума“ на 29 ноември 2005 г., Бенжамен Варон развива тезата не само за възможността, но и за протичащ вече процес на социална реформация на капитализма. Опит за доказване, че е възможно да се върви по този път към социализма е и настоящата статия.

На много хора от третата възраст представата за
капиталистическото общество е свързана с тежката им участ преди 9 септември 1944 година. А научно знание за него те придобиват предимно в годините на социализма, когато се изучаваше и популяризираше марксизмът-ленинизмът. И в тази представа, и в това знание няма нищо невярно. Защото и Маркс, и Енгелс, и Ленин, а и не само те, описват колко още по-грозно е било лицето на капиталистическото общество както преди, така и по тяхното време. Ето няколко примера.

Продължителността на труда във фабриките е достигала до 16 часа на ден. Условията за работа са били крайно нехигиенични. Мизерна работна заплата, която не е достигала дори за възстановяване на работната сила. В Англия реалната работна заплата през 1818 г. е била толкова ниска, че едва към 1871 г. се е покачила до равнището на 30-те години на ХVIII век. Колкото е била преди 140 години. Аналогичен е бил процесът в САЩ и Франция.

Жестока експлоатация, изключително голяма безработица, мизерно и гладно съществуване на разорени и експлоатирани, масова беднотия и нищета, пауперизация и деградация на една част от населението – такава е била картината. В Англия дори през 1865 г. на ръба на гладната смърт са били близо един милион души.

За онова време и други данни, които също показват тогавашното грозно лице на капиталистическото общество, но говорят и за нещо друго.

• Още през 1802 г. в Англия е приет първият закон за ограничаване продължителността на работния ден до 12 часа за чиракуващите работници в памукотекстилното производство.
• С друг закон през 1833 г. работната седмица се ограничава на 48 часа и се създава държавна фабрична инспекция, която да контролира неговото изпълнение.
• През 1813 г. във Франция е издаден указ, забраняващ използването на труда на деца в мините на възраст под 10 години.
• В Германия през 1839 г. е забранено използването труда на деца във фабриките.
• В Белгия през 1851 г. е създадена пенсионна каса, а през 1865 г. – всеобща спестовна каса.
• През 70-те години на същия век са създадени обществените осигуровки в Англия.
• Във Франция през 1898 г. е приет закон, задължаващ собствениците да плащат компенсации при трудови злополуки, а през 1905 г. започва създаването на фондове за подпомагане на безработните.
• В Германия през 1883 г. е приет закон за здравното осигуряване, а през 1889 г. – за осигуряване срещу инвалидност и за пенсиониране по старост.
• Правото на работниците на стачки е признато със закон в Англия през 1875 г., а във Франция – през 1884 г.

Тези примери наред с това, че разширяват представата ни за изключително тежкото положение на трудовия човек, говорят и за първите социални стъпки в капиталистическото общество.

Съществува мнение, че тези първоначални и следващите социални придобивки безусловно се дължат на борбата на работническата класа, разглеждат се единствено като принудителни отстъпки на буржоазията, в чиито ръце е и държавната власт. Безспорно, работниците се борят за подобряване на условията на труд и живот. Но е неприемливо обяснението, че социалните стъпки на държавата се дължат единствено само на това. Ако беше така, би трябвало в периоди на най-радикални акции на работниците в защита на своите интереси да са предприемани от държавата най-много и най-значими социални мерки. И то само като отстъпки под натиска на работническата класа.

Нещата обаче не стоят така. Социалните прояви на буржоазната държава са най-малко и най-бледи по своята същност именно в такива периоди. За това говорят фактите, както когато в началото на индустриалната революция работниците са чупели машините, защото са смятали, че те са виновни за оставането им без работа, така и когато през 30-те години на ХIХ век в Англия работническите борби са прераснали в т. нар. Чартистко движение, а също и по време на революциите във Франция, Германия и Италия през 1848 и 1849 година.

По-значими социални стъпки се предприемат след затихване на тези революционни движения, още повече дори след поражението на Парижката комуна през 1871 година, когато капиталистическото общество навлиза в период на относително мирно развитие. Характерен не с революционни сблъсъци, а предимно със стачки и с искания най-вече за осемчасов работен ден. Именно тогава, през последната четвърт на ХIХ век и началото на ХХ век, държавата вече предприема по-значими социални мерки. Макар и далеч да са недостатъчни, но те са факт именно през този мирен период. Но те са възможни, защото капиталистическото общество вече е набрало достатъчно икономическа мощ, благодарение на която може да си го позволи. А и защото държавата вече отчита своята отговорност за нацията като цяло, внушителна част от която е и работническата класа. Не може да не се признае и това, че държавното управление става по-компетентно и по-прозорливо.

Не е случайно, че именно при тези нови условия на капиталистическото общество някои дейци на социалистическото движение правят ревизии на марксическото учение за пътя, по който ще се стигне до социализма. Най-видният от тях е бележитият деец на германската социалдемокрация Едуард Бернщайн. Според него това ще стане не по пътя на революцията, не чрез унищожаване на капиталистическото общество и изграждане на негово място на социализма, а по пътя на реформите. Казано със сегашната терминология, чрез социална реформация на това общество.

Известно е каква унищожителна критика прави Ленин на реформистката теория на Бернщайн. Но кой от двамата е прав? Отговорът на този въпрос се съдържа в последвалите етапи на общественото развитие в Европа.

Разбира се, десетилетия народ след това историята като че ли не работи в полза на теорията на Бернщайн. Европа преживява тежки обществени сътресения, които наклоняват везните в полза на Лениновата теория за победата на пролетарската революция дори само в една отделно взета страна. От която революционният пожар ще се прехвърли вън от нейните граници. Известно е, че Ленин определя Русия за носител на тази историческа мисия.

В Русия наистина се създават условия за успешно извършване на Октомврийската революция, за установяване на съветска власт. Но по равнището, което бе достигнала в своето обществено развитие, страната не бе готова за социализма като обществено-икономическа система. Такава оценка Ф. Енгелс прави в края на ХIХ век, която се поддържа и от бащата на руския социализъм Г. В. Плеханов.

Разбира се, до революцията в обществените отношения не настъпва такава промяна, която да послужи като здрава и сигурна основа на новия обществен строй. В този смисъл Ленин надцени възможностите на Русия. Надцени и възможностите й да разгори пламъка на революцията вън от нея, преди всичко в Европа. Същевременно подцени капиталистическите държави в неизбежната, според него, непримирима борба между двете обществени системи.

Съвременна Европа повече от всякога е убедително доказателство за провала на революционния сценарий на Ленин за нейното развитие към социализма. Същевременно тя се превръща в убедително доказателство за правдивостта на предвиждането, което Бернщайн прави още в началото на ХХ век.

Днес е несериозно да се твърди, че бъдещето обществено развитие на Европа минава през революции. Още повече пък от рода на Октомврийската революция в Русия през 1917 година. В противовес на това тя вече е поела по пътя на еволюцията, на социалната реформация. Защото капиталистическото общество в нея, особено в Западна Европа, не е каквото е било по времето на Маркс, Енгелс и Ленин. То се различава дори от преди 50 години.

Дълбока е промяната във всички области на живота: икономическата, политическата, социалната, културната. Друга е социално-класовата структура на обществото, както и ролята на държавата.

Както е известно, Западна Европа е един от районите на света с най-развита икономика. При това, силно е представен държавният сектор. В някои страни държавната собственост надхвърля 40%. Засилена е ролята на държавата в икономическия живот. Осъществява се държавно регулиране на икономиката в съответствие с нейните стратегически приоритети и за постигане на устойчив икономически растеж. С оглед на това се изработват дългосрочни национални програми (планове) за 3.5 или 7 години. В тях се посочват темповете на икономическия растеж, структурните промени в материалното производство, мерките, влияещи на инвестиционната политика и за повишаване на конкурентоспособността на стоките на външните пазари, параметрите на нарастването на работните заплати и др. Набелязаните параметри и конкретни стъпки са задължителни за държавните предприятия, а за частните компании имат препоръчителен характер. В редица държави като Франция, Италия, Австрия и други напълно или частично са одържавени големи банкови институти. Това дава и възможност за реален контрол върху паричните потоци и преразпределение на огромни средства за крупни обществени проекти.

Много важни са промените в социалната сфера и трудовите условия. за това голяма роля играе установеното сътрудничество между правителството, ръководителите на предприятията и профсъюзите. Целите, които се поставят са: осигуряването на максималната трудова заетост, намаляването на големите различия в заплатите, удовлетворяване на исканията от социален характер.

Подобрява се и организацията на производството и труда. Налице са усилия за решаването на този въпрос на научна основа. Подчертава се, че подобряването на условията на труда и повишаването на работните заплати само намалява евентуалното недоволство на персонала, но не предизвиква позитивна мотивация. Затова се търсят и неикономически стимули за повишаване ангажираността на работниците в производствения процес, подобряването на производствения климат, развитие на творческите интереси към работата, създаване на възможността за усъвършенстване и повишаване на квалификацията и др.

Много компании предприемат редица практически мерки в тази насока. Налице са вече теоретически постановки като „хуманизация“, „обогатяване“ на труда и др., които предполагат нови форми на организацията на труда с цел повишаване чувството за отговорност сред персонала. С оглед на това в някои западноевропейски страни между работодателите и синдикатите се договарят различни възможности за участие на работнически представители в управлението на предприятието. В отделни случаи се стига и до участие на персонала в разпределение на част от печалбата – например във Франция. В други случаи пък до притежаването от работниците, макар и на малка част от акциите на предприятията.

Същевременно държавата самостоятелно изпълнява редица регулативни функции за усъвършенстване на трудовото и социалното законодателство. В много голяма степен са гарантирани интересите на персонала и на потребителите.

Държавата провежда социална политика и в интерес на селскостопанските производители. Набелязва мерки за стабилизиране на техните доходи, взема протекционистични решения, регулира цените на местните селскостопански произведения, изкупува земеделска продукция по завишени цени, отпуска големи суми за дотации и др.

В резултат на своето историческо развитие капиталистическото общество на Запад не само в икономически и социален аспект, а и като цяло в началото на ХХI век коренно се различава от миналото си. От социално-класова гледна точка то е многолико общество. В него има не само капиталисти-работодатели и наемни работници, но и много други социални слоеве. Особено многобройна е интелигенцията, състояща се от многочислени отряди от различни специалисти в материалното производство, както и в научната и културната сфера.

Наемният работник не е някогашният жестоко експлоатиран и безправен пролетарий. Той е като всяка друга личност с признати и реализируеми права във всички области на живота – в труда, образованието, здравеопазването, политиката и др. Налице е възможността да си осигури повече материални и духовни блага, по-висок жизнен стандарт.

Повишено е образованието, политическото и културното равнище на нацията като цяло. Държавната власт се формира и функционира на демократични начала. Тя се упражнява от едни или други политически сили – десни, леви, центристки – самостоятелно или в комбинация. Те представляват и изразяват интересите не само на съответните социално-класови слоеве, но преди всичко на нацията като цяло. Преодолян е чисто – и тясно-класовият характер на държавата.

Всичко това представлява внушителни социални и политически придобивки за трудовия човек. Те са резултат и от политиката на държавата, и от дейността на политическите, синдикалните и други организации. В определен смисъл и от интересите на самите капиталисти-работодатели.

Погледнато диалектически, тези придобивки са резултат от борбата за по-справедливо разпределение на националното богатство. На борбата в най-общия смисъл на тази дума. Защото всяко решение от социално естество, както и от всякакъв друг характер, е плод на борба на мнения, оценки, предложения и други подобни, а понякога и на остра политическа и синдикална борба. Разбира се, върху социалната политика в съвременното западно капиталистическо общество не малко влияние оказва и съществуващият доскоро социализъм в Русия и други европейски страни. Определящата роля обаче принадлежи на нарасналите икономически възможности, както и на обективните закономерности, които действат и в икономиката, и в обществото като цяло. На постоянно съществуващите противоречия и на постоянната борба за тяхното преодоляване.

Социалната политика играе решаваща роля за разрешаване на противоречията, имащи социален характер. А тя намира израз в осигуряването вече не на спорадични и частични социални придобивки, а на непрекъсната верига от такива. От самото диалектическо развитие на това общество произтича необходимостта от такава постоянна и разновидна социална политика. А това означава, че в него социалната реформация не само е възможна, но е и необходима. Тя дори вече е в ход.

В своето историческо развитие капиталистическото общество на Запад е достигнало такова високо равнище в областта на икономиката, образованието, културата и политиката, на стандарта на живота от материална и духовна гледна точка, че в него са невъзможни познатите от миналото остри социалнополитически конфликти, каквито са революциите. няма ги условията на ХХ век, които са пораждали революционните борба в Англия, Германия, Франция и други страни. Дори от първите десетилетия на ХХ век, които доведоха до Октомврийската революция в Русия и други радикални социалнополитически сътресение. При наличието на възможността и левите политически сили да управляват държавата и обществото, да решават проблемите на социалните съсловия, които представляват, отпада необходимостта от т.нар. пролетарска революция. При наличието на такива демократични условия няма логика в тезата за неизбежността от подобна революция. По-нататъшното развитие на това общество ще протича по пътя на революцията. Този път се подсигурява и от извършващата се вече социална реформация.

Социалната реформация на западното капиталистическо общество не протича обаче гладко и безпрепятствено. Още повече че тя е още в своето начало. Това общество продължава да е обременено с много недъзи от икономически, социален, политически и друг характер. Много са и противоречията в него. Главното от тях е между труда и капитала, което никога не е изчезвало и никога няма да изчезне. Мощни са още консервативните сили, които спъват и затрудняват развитието и разширяването на социалната реформа, които са против справедливото разпределение и използване на националното богатство. Понякога дори успяват да възстановят някои свои стари позиции. Социалните реформи понякога биват затруднявани и от неблагоприятни икономически, политически, климатични и други условия.

Така или иначе социалната реформация е възможна само чрез борба за преодоляване на противоречията в обществото

И само чрез борба тя, като обективна тенденция, ще си пробива път и ще се разширява.

В Западна Европа социалната революция протича както в национален, така и в регионален мащаб. Тенденцията е чрез Европейския съюз да обхване цяла Европа, от която е част и България.

Европа на ХХI век потвърждава верността на теорията на Едуард Бернщайн.

В една или друга степен социална политика се провежда в развитите капиталистически държави и от другите райони на света. По всичко изглежда, че и тяхното бъдещо развитие ще протича по пътя на еволюцията.

В държавите от останалия свят липсва очертаваща се тенденция за осъществяване на значими социални реформи. Изключение може би, ще настъпи там където начело на държавната власт застават леви политически сили. И то в срани с поне средно развито капиталистическо общество. Такава възможност се очертава в някои латиноамерикански държави, в които управлението е поето от такива политически сили. Но по кой път със сигурност ще вървят по-нататък, засега още не е ясно.

Въпросът за социални реформи е още по-открит в изостаналите в своето развитие страни. Каквото е положението например в не малко от бившите колонии. Още повече че с тях, а и не само с тях, развитите капиталистически държави поддържат неравностойни икономически и други отношения. Дори ги експлоатират и ограбват. Както се вижда, тези изостанали страни често са разтърсвани от социално-класови, етнически и други сътресения.

Прави впечатление обаче, че въпросът за социалния статус на населението се превръща в световен проблем. Например той стои на вниманието на Организацията на обединените нации. А също и на други световни и регионални организации. Това още не е основание за смели изводи, но като факт не бива да се подценява. Наличието на такъв световен проблем само по себе си говори не само за необходимостта от глобална социална политика, но и за нейното значение относно пътя, по който би протичало общественото развитие в национален, регионален и световен мащаб.

Кой би бил този път, ще покаже бъдещето – но за развитите капиталистически страни, по-специално за западноевропейските, а както изглежда и за цяла Европа, той е вече очертан. Това е пътят на социалната реформация. На еволюцията.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук