(Тезиси)
Посвещавам на всички, спохождани от въпроса:
„Наистина ли всичко беше напразно?“
I. ЗА ИСТОРИЧЕСКАТА СЪДБА НА СОЦИАЛИЗМА
В областта на идеите симптоматично за залеза на социализма се оказа безуспешното младежко надигане в края на 60-те години и затихващите му прояви през 70-те години. Едновременно в областта на икономиката реалният социализъм показа своята невъзможност да се съревновава с капиталистическия Запад във всички области, с изключение на въоръженията. Все повече се множаха белезите на историческо оспорване на съществуващия модел на социализма. Като не можа да създаде специфични, адекватни и работещи механизми и критерии, системата започна да търси спасение в усвояването на капиталистически прийоми на управление на стопанството; социализмът започна да вижда бъдеще за себе си само като имитира капитализма, постепенно прераствайки в един антикапиталистически развиващ се държавен капитализъм в обстановка на неприемлива диктатура. Независимо от обявените социални цели, личността на човека при социализма не се превърна в обект на социална еманципация, оставайки преди всичко средство за реализиране на модернизацията и наваксването на изоставането в сравнение с напредналите страни в света (вж. Robert Kurz, Marx Iesen, Eichborn, Fr. am Main, 2001, глави I и II).
В края на 80-те години реалният социализъм в Европа започна ускорено да губи своята историческа реалност, за да изчезне безшумно, непретенциозно и без съпротива в историята. Съревнованието между автентичния капитализъм и неговата имитация, естествено, се спечели от автентичното над сурогата. При тези условия социалистическата практика и свързаният с нея традиционен марксизъм като че престанаха да бъдат научни и исторически аргументи. Заедно с това потъваше и идеята за антикапиталистическата алтернатива, идеята за марксистката парадигма за изменението на света. Изглеждаше, като че не само антикапиталистическата практика, но и нейната марксистка критика на капитализма загубиха своята основателност и се доказа тяхната погрешност. На висок глас беше прокламирано, че марксизмът влезе в своята историческа и теоретична смърт. Всичко изглеждаше загубено…
II. СОЦИАЛНАТА РЕФОРМАЦИЯ НА КАПИТАЛИЗМА – ГЛАВЕН ИСТОРИЧЕСКИ РЕЗУЛТАТ НА ОКТОМВРИЙСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ
Всъщност, това беше само едната половина от истината. Другата половина, и мисля, по-съществената, се състои в следното:
Първо. Не автентичната историческа алтернатива на капитализма се бе провалила, а съветската авторитарна практика на един съчинен модел, съответстващ повече на целите на наваксването, модернизацията и натрупванията, отколкото на социалната еманципация на трудовия човек; Второ. Октомврийската революция и практическият социализъм загубиха на собствен терен в Европа, но спечелиха целия свят на капитализма. Какво значи това? Октомврийската революция и реалният социализъм (въпреки всичките му недостатъци), повлияните от съветската практика парасоциалистически и антипазарни практики на кейнсианството, с помощта на които бе преодоляна голямата депресия от 1929 -1933 г., а по-късно и антикапиталистически оцветената в много европейски страни победа над нацизма във Втората световна война – всички те в своята съвкупност поотделно и последователно продуцираха и задълбочаваха процеси, които доведоха до дълбоки и необратими промени в световния капитализъм. Те могат да бъдат твърдо определени като социална реформация на капитализма.
– през 40-те години идеите и практиката на „държавата на всеобщото благоденствие“ на Беверидж в Англия;
– социалното пазарно стопанство и социалната държава през 50-те години в Германия и континента;
– вълната от национализации и планиране;
– мощното трудово и социално законодателство, в това число и особено революционният Закон за наемния труд в САЩ през 1946 г.;
– силните и законно институционализирани синдикати, овластени с много права, в това число и по въпросите на участието на наемниците в управлението, както и в разпределението на печалбата на предприятията;
– социално ориентираната политика в областта на образованието, културата, транспорта, електро- и водоснабдяването, жилищното строителство от държавата и общините;
– създаването на мощни колективни системи за здравеопазването, за пенсионното дело , обезщетенията при безработица, държавни и обществени ангажименти по преквалификацията, детските надбавки и други социални помощи и т. н. В своята съвкупност всички те бяха едни от най-големите завоевания на целокупната човешка цивилизация. Затова има нещо перверзно в прибързания отказ от левите идеи от страна на довчерашните им привърженици, както и в неоснователния триумф от страна на техните опоненти.
Можем да заключим: ако е вярно, че Октомврийската революция и роденият от нея реален социализъм имаха генетични, а след това и придобити недостатъци, то капиталистическата система в началото на 20-те и 30-те години на XX век започна да се разпада. И както пише споменаваният тук Л. Търоу, без наличието на СССР и без повлияното от него кейнсианство е щяла да затихне без следващата система да е вече готова. (Заслужава внимание мнението на френския социолог Пиер Бурдьо за кейнсианството. Той прокламира защита на „кейнсианската цивилизация“ срещу натиска на неолиберализма.)
III. СЪЩНОСТТА НА СОЦИАЛНАТА РЕФОРМАЦИЯ – НАРУШЕН Е ИНТЕГРИТЕТЪТ НА КАПИТАЛИЗМА
Същността на социалната реформация на капитализма означаваше:
Първо. Новата и засилена роля на държавата в областта на заетостта (тенденция към пълна заетост), в изграждане на колективните системи, новата й роля в самата икономика и като регулатор, и като собственик и т. н.;
Второ. Допълнително преразпределение на част от брутния вътрешен продукт (или по-просто казано – на част от националния доход), който преди това е бил първично разпределен между труда и капитала по законите на капитализма;
Трето. Това допълнително и окончателно разпределение се извършва по непазарни и некапиталистически прийоми, критерии и техники, т. е. нарушен е самият интегритет на капитализма;
Четвърто. По законодателен път се институционализира нормативно обществената солидарност, която преди това се осъществяваше в посочените области само под формата на благотворителност;
Пето. Занапред, независимо кой е на власт, капитализмът не можеше вече да се управлява без прилагането на мощни социални техники, т. е. вън и независимо от социалната реформация на капитализма. Но това е съвършено нов капитализъм, нова система. Дали социалната реформация на капитализма можеше и щеше да се случи (и каква точно) без Октомврийската революция и без реалния социализъм, може само да се гадае. Но със сигурност социалната реформация се състоя и стана такава, каквато тя се знае, само като пряк продукт на влиянието на Октомврийската революция и реалния социализъм . Октомврийската революция и социализмът направиха велика инвестиция за промяна към по-справедлив свят. Социалната реформация се оказа главният, трайният и перспективен резултат на Октомврийската революция, на реалния социализъм и на марксизма.
IV. КЪМ ЗАЩИТА И РАЗШИРЯВАНЕ НА СОЦИАЛНАТА РЕФОРМАЦИЯ В ЕПОХАТА НА НЕОЛИБЕРАЛНАТА ВАРВАРИЗАЦИЯ НА КАПИТАЛИЗМА
Доказателство за тясната връзка между реалния социализъм и социалната реформация на капитализма се вижда в това, че след изчезването на реалния социализъм, в отсъствието на опонент се започна мощна атака срещу всички придобивки на социалната реформация: възстановяване на пазарния диктат, комерсиализиране и приватизиране на колективните системи, отдръпване на държавата от ангажиментите й в социалните плащания, стремеж към заменяне на част от завоеванията на социалната реформация с оскърбителната частна благотворителност.
Атаките срещу социалните завоевания се водят от позициите на една нова идеология, стигащи не само до реставрация на дореформения капитализъм, но и до опит за ново дълбоко разместване на социалните отношения между труда и капитала, промените в структурата на съвременния капитализъм. Капитализмът и след реформацията запази главните си деструктивни страни и главно със задълбочаващите се неравенства.
Аргумент в борбата срещу социалната реформация е, че държавата не може вече да издържа на социалните разходи. Днес обществото разполага с несравнимо по-големи ресурси от оскъдното следвоенно време, когато се раждаше и утвърждаваше социалната реформация. Достатъчно е да се каже, че за последните 25 години брутният вътрешен продукт на капиталистическите страни (без тези от Третия свят) се е увеличил 6 пъти.
Ето защо повсеместно се води борба срещу повторната варваризация на капитализма, за защита на завоеванията на социалната реформация, за нейното разширяване в нови области. Оставайки в границите на капитализма, днес се повдига въпросът за изработването на социална конституция . Тя трябва да регламентира:
1. Пълна заетост с такива работни места, които доброволно се заемат, защитени от произвола на работодателите, осигуряващи професионално и творческо развитие, достойно заплащане;
2. Намаляване на всички видове неравенства (от разпределението на доходите, от несигурните условия за работа, от растящата относителна бедност и т. н.);
3. Повишаване степента на участие на трудовите доходи в общата новосъздадена стойност;
4. Поемане от предприемачите на социалната цена при преместване на бизнеса в други страни;
5. Предотвратяване на комерсиализацията и приватизацията на съществени части от колективните системи. Крайната цел е изключване на колективните системи от пазара и обособяването им в специфичен непазарен сектор, като стъпка към хуманизиране на обществото и създаване на човешки, а не пазарни критерии за достъпа до фундаменталните обществени услуги;
6. Установяване на стандарти за социални разходи по страни, преди всичко за здравеопазване и за защита на децата;
7. Осигуряване на безусловен минимален доход на всеки гражданин на ниво, обезпечаващо достоен живот за всички;
8. Приоритет на въпросите за разпределение на богатството и доходите пред въпроса за растежа;
9. Увеличаване ролята на колективното потребление, универсалните обществени блага и обществените услуги и т. н.
10. Засилване и подпомагане сдруженията на консуматорите, екологичните организации, също съседските, ученическите, санитарните и пр.
В много райони и страни по света (напр. в Латинска Америка) историята е показала, че държавата е единствената институция, която може да централизира ресурси в размери, необходими, за да противостои и балансира икономическата сила на частния капитал и частните интереси. От друга страна, за да изпълнява успешно своята увеличаваща се по необходимост регулативна функция, държавата трябва повторно да бъде „особствена“, т. е. да стане отново субект на собственост в решаващи отрасли, като енергетика, транспорт, военна индустрия, друга инфраструктура, осигурителни и пенсионни фондове, образование, култура, базово здравеопазване и др. – общо не по-малко от 30% от БВП, за да реализира икономически и социални практики с достатъчна ефективност.
V. РЕФОРМИРАНЕ НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ИКОНОМИЧЕСКИ ОТНОШЕНИЯ – ПЪТ КЪМ РАЗШИРЯВАНЕ НА СОЦИАЛНАТА РЕФОРМАЦИЯ В СВЕТОВЕН МАЩАБ Друго много важно направление на разширяването на социалната реформация трябва да бъде насочено към дълбоко преустройство на международните икономически отношения, за да станат те по-демократични и по-справедливи. Примерно могат да се посочат следните мерки:
1. Създаване на Съвет за икономическа сигурност при Общото събрание на ООН (по Жак Делор и Рикардо Петрела);
2. Предоставяне на преференциални права и изключения от някои правила на международната търговия за слаборазвитите страни до достигане на конкурентноспособност;
3. Установяване на единна такса („такса Тобин“) върху всички сделки на фондовите борси, което, от една страна, ще обезсърчи спекулативните и взривоопасните операции, а от друга страна, при едно ниво от 0,25% тази такса ще осигури годишно около 280 млрд. долара за реализиране на програми за ликвидиране на бедността;
4. Установяване на такси за ползване на невъзстановими природни богатства – също с оглед на социализиране на световните недра и подпомагане на световни програми;
5. Намаляване на военните бюджети с 20%. Това ще осигури годишно по 120 млрд. долара, а за 10 години – астрономическата сума от 1 трилион и 200 милиарда долара;
6. Участие на всички страни във вземане на решенията на международните финансови институти и т. н.
И тук е важно да се подчертае, че тези промени в международните икономически отношения могат успешно да се реализират само по извънпазарни и извънкапиталистически механизми и принципи, т. е. чрез стесняване територията на безусловното действие на пазарнокапиталистическите механизми или с ново нарушение на интегритета на капитализма.
Без да изпадаме в наивитет, някои от тезите за алтернативи имат шанс да получат частично подкрепата на просветени и социално исторически чувствителни делови хора. Например президентът на Неwlet Раскаrd заявява готовност за намаляване на неравенствата, а генералният директор на ежегодния Световен икономически форум в Давос Клод Смиджа признава, че глобализацията възприема все повече поведение на побесняло куче.
VI. ОТ СОЦИАЛНА РЕФОРМАЦИЯ КЪМ РАДИКАЛНА ТРАНСФОРМАЦИЯ НА КАПИТАЛИЗМА; ТРУД И КАПИТАЛ – СРЕЩА НА ДВА РАВНОСТОЙНИ КАПИТАЛА В КООПЕРАЦИЯ
Всичко посочено дотук се отнася повече или по-малко до сферата на преразпределението на националния доход, поради което остава в рамките на капиталистическите обществени отношения, т. е. в границите на социалната реформация на капитализма. Една съществена стъпка към подготовка на неговата трансформация може да стане постепенното преобразяване на наемничеството, на наемното общество (със специфичните му и неприемливи днес социални йерархии) в кооперативно общество на сътрудничество. Научните исторически, икономически и юридически анализи доказват, че срещата на труда и капитала в индустриалното общество, за да започнат стопанска дейност, не е и не може да бъде покупко-продажба на работната сила (за това не съществуват юридически основания), а среща на два равностойни капитала: натурално-веществени капиталови компоненти и капитала на труда. Поради което между предприемачите и работниците законно могат да съществуват само отношения на съвместна дейност, за която всяка от страните апортира (внася) своя капитал . Новите технологии заедно с интелектуализацията на производството и труда както нищо друго и както никога досега:
– разголват факта, че трудът (собственост на работника като работна сила) е толкова капитал, колкото и натурално-веществените елементи на производството (собственост на предприемача);
– изтласкват на преден план капитала на труда пред традиционните капиталови елементи.
Оттук трябва да се изхожда при регулиране отношенията между труда и капитала като отношение на съвместна дейност и единствено разумни и законни. Най-естествено е двата равностойни субекта да се договарят за обща, съвместна дейност с всички произтичащи от това коопериране последици. Така системата ще се освободи от своята категорийна криза, не препъвайки се повече в остатъчните форми на древното робство. Не се ли направи това капитализмът все повече ще засили дълбоко ирационалната си, деструктивна и саморазрушаваща форма на обществото. Една система, която приема технологическата модернизация, но отказва да променя обществено-икономическото статукво, обявявайки с това края на обществената метаморфоза – се самодисквалифицира. Това е нова световна криза на XXI в., която разкрива, че са остарели общите основи на досегашната модернизационна история.
Появило се още при разлагането на робството и поради това включващо остатъци от това робство, наемничеството се превръща в господстващо отношение при капитализма, модерна метаморфоза на робския атавизъм. Неговото премахване чрез трансформирането му е отвъд хоризонта на капитализма. То се превръща в една общоисторическа и общочовешка задача – за освобождаване на от всякакви остатъчни форми на „свободно“ обсебване на човека при капитализма. Категорийната критика на капитализма в посока на опразване на наемничеството – такава е главната същност в научното и революционното завещание на Маркс (пак Б. Варон, Пътеки). Теорията за принадената стойност трябва да се обогати и конкретизира с фактите на двойното нелегитимно обезсобствяване на труда от капитала: първият път чрез незаконното присвояване на личността на работника (с фалшивата формула за покупката на работната сила) и вторият път чрез също толкова незаконно присвояване на целия краен продукт, на цялата новосъздадена стойност в процеса на производството. Нещата, както се вижда, са много по-драматични от присвояването на принадената стойност.
Само така капитализмът може да се декриминализира при едновременното използване на креативността на частното предприемачество. При това само по такъв начин ще се социализира производството и собствеността, без да е необходимо да се прибягва към експроприация на средствата за производство и да се елиминират условията, при които капиталистът не толкова присвоява принадената стойност, колкото двукратно обезсобствява работника. Такъв анализ, при който няма табу за нито една категория на традиционния марксизъм, няма „саморазбиращи се“ категории и понятия, всичко трябва отново да се доказва, ще постави край на отбранителната позиция на марксизма и на левите идеи, ще сложи началото на един нов научен и обществен ренесанс. Това може да даде повод за ново самочувствие на по-старите поколения и да стане ново, надеждно начало на визия към „лявото“ за младите поколения. Защото, както съм имал възможност да подчертая, днес, след погрома на реалния социализъм, само големи идеи с необорима обективна валидност могат да превърнат и ще превърнат един реалистичен ляв проект за промени в света в завладяваща и обществено призната антиутопия. В такава светлина ще се разбере, че наложената реставрация на капитализма в бившия социалистически свят не е край на левите идеи, а наистина едно ново начало.
Защото, нека се върнем в България: голяма част от нашето общество днес страда не толкова и не преди всичко от развитието на капитализма, колкото от липсата на такова развитие, от неговото недостатъчно развитие . Трябва да стане ясно, че въпросите на днешния ден на България могат да намерят решение не чрез стопиране на капиталистическото развитие, а обратно – при неговото всестранно развитие в контекста на изложените тук хипотези.
VII. НОВИ ПЪТИЩА В БОРБАТА ЗА СОЦИАЛНАТА РЕФОРМАЦИЯ И ТРАНСФОРМАЦИЯ НА КАПИТАЛИЗМА
Европейската левица, в това число и нейната социалдемократическа част, ще спечелят, ако се обявят ясно и недвусмислено в защита на постигнатото по пътя на социалната реформация на капитализма, за нейното непрекъснато разширяване и задълбочаване, а в перспектива и за прерастване в същинска трансформация, като преодоляване на капитализма – по демократичен път и в рамките на закона. Тези рамки позволяват постигането на тази цел! При това левите сили могат да работят за тази цел не задължително от позициите на управляващи. Трябва да помним, че по-голямата част от великата социална реформация беше осъществена по времето на управленията на консервативни правителства в контекста на факторите, които се дефинират в тази статия.
Връщайки се пак към България, искам да подчертая, че Българската социалистическа партия трябва час по-скоро да имплантира към парламентарната си дейност и извънпарламентарна активност, извънпарламентарен натиск (макар и спазвайки закона и демокрацията) за формулирането, защитата и решаването на конкретни въпроси на различни слоеве от населението. Наша българска специфична задача – като страна в преход – е да не допускаме развитието на дореформационни форми на капитализма в страната. Българският капитализъм трябва задължително да включва единствено социално-реформирания модел на капитализма.
Социалдемократизирането на Българската социалистическа партия трябва да се разбира като присъединяване към онези европейски сили, които насочват своята политика към защитата, разширяването и задълбочаването на социалната реформация с оглед на бъдеща подготовка на трансформирането, преодоляването на капитализма. Както се казва, това трябва да бъде условие, „без което не може“ да се развива реформирането и модернизацията на партията, за да не се превърнат те в нейни ликвидатори.
Във връзка с това може да се съжалява, че официалната левица в Европа се присъединява (най-често без уговорки) към философията и практиката на съвременния пазар и пазарната икономика, а неолиберализмът под етикета на социаллиберализъм става не само прагматична политика, но идейно-теоретична основа на множество партии от левицата. Затова се налага левицата да не се отказва от формулирането на нови и големи идеи, свободни както от стария догматизъм, така и от догматизма на модерния неолиберализъм под прикритието на социаллиберализма като идейна платформа. Левицата се нуждае от своя адекватна програма, а не да събира износените и изоставени вехтории на буржоазната икономическа теория от историческата кофа за боклук, рискувайки да се превърне (левицата) в историческа бележка под линия…
Мисля, че законен въпрос е да се търсят пътища за сближаване на световната социалистическа левица, марксизма и научните структури с „алтерглобалистичните“ неформални движения. В тази симбиоза антиглобализмът ще получи научна перспектива, ще се откаже от неразумните силови моменти в неговите акции, без да намалява силата им. Левицата, марксизмът от своя страна,ще се подхрани с нужната му извънпарламентарна активност, ще увеличи обществената ефективност на своята дейност. Няма нищо по-важно от такава стъпка в днешния ден.
VIII. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
1. В първата четвърт на XX век с Октомврийската революция историята започна двуединен процес на промени: един процес на наложените промени в съответствие с предварително съчинен, неизпитан и недоказан проект, чрез предварителното разрушаване на съществуващата система; и втори, индуциран от първия процес на постепенни реформи, довели до това, което нарекохме социална реформация на капитализма, останала и след гибелта на продукта на първия процес на промени – по-устойчиви, по-качествени, по-консенсусно приемливи.
2. В такава светлина се налага по съвършено нов начин да се дефинира всемирно-историческото значение и историческата перспектива на Октомврийската революция и реалния социализъм, което им придава измерение, съвършено различно от традиционното. Доколкото нищо от съществуващата социална реформация е немислимо без посочения исторически фермент.
3. Цивилизационните социални и други завоевания в резултат на този двуединен процес са върхът в целокупната човешка история. В тази връзка по нов начин трябва да се постави и въпросът за така наречения цивилизационен избор на съвременните общества. Този избор не може и няма да бъде нито извън, нито без връзка с последиците и резултатите от влиянието на Октомврийската революция и реалния социализъм. Всичко друго са опортюнистически и користни конструкции, на които не е съдено да влязат и още по-малко да останат в историята.
4. Ако възстановяването на капитализма след рухването на реалния социализъм стана исторически неизбежен факт и ако пътят за неговото преодоляване минава през неговото реформиране, Българската социалистическа партия, българската социалистическа левица изобщо не могат в своята работа да се опират само на губещите от реставрацията на капитализма (те трябва да стават все по-малко), но и на част от печелившите от възстановяването на капитализма слоеве на населението. Както беше посочено по-горе, днес голяма част от народа в България страда не само, не толкова и не преди всичко от развитието на капитализма, колкото от неговото недостатъчно развитие.
5. Днес, при отсъствието на реалния социализъм, социалната реформация на капитализма, нейната защита, разширяване и задълбочаване с цел придвижването й до радикална трансформация на капитализма се нуждае отново от страничен фермент. Поради това задължително е сближаването и взаимодействието между социалистическата левица и неформалните антикапиталистически граждански движения в света – алтерглобалисти, еколози, синдикати, сдружения на учени и студенти, в това число и структури като новосъздадения Световен социален форум в Порто Алегре. Промените, които могат да се очакват от такова единодействие, по възможност без насилие, ще характеризират една истинска социална революция по пътя на постепенното преодоляване на капитализма.
6. Едно време Жорж Сорел (1847-1922), отчаян от безнадеждно бавното подобряване на благосъстоянието на работническата класа, написа книгата „Размишления върху насилието“ (1908 г.), създавайки революционния синдикализъм. Да се правят революции е най-лесно. Трудното започва след това, когато трябва да се отговори на въпроса: за какво да се използва завоюваната власт? Толкова повече, че човечеството вече има достатъчно богат опит. А той подсказва, че сериозното и надеждно трансформиране и преодоляване на капитализма минава през защитата, разширяването и задълбочаването на социалната му реформация до постепенното преобразуване на наемничеството в равноправна кооперативна съвместна дейност на сътрудничество между труда и капитала.
7. Световните реалности днес показват, че сериозни и трайни промени могат да стават само на основата на социалната реформация, т. е. на постепенните промени в господстващата система и в никакъв случай чрез разрушаването на тъканта на системата, а инфилтрирайки я с нови по-социални, по-демократични и по-хуманни, по-малко пазарни, но достатъчно ефективни компоненти. За съжаление много социалдемократически партии с дейността си доказват своето нежелание или неспособност да оглавяват борбата в защита на цивилизационните достижения на капиталистическата социална реформация, нейното разширяване и задълбочаване. Най-важното е да се разбере, че господстващата капиталистическа система не е безалтернативна. Както и на друго място съм подчертавал, посочените тук реформи, но особено трансформационните имат шанс само в глобализирани големи региони и при достатъчно широк консенсус.
8. XX век беше век на социалната реформация на капитализма. XXI век има всички шансове да стане век на неговата трансформация. В това се състои „новият стар“ аргументационен поток на съвременния прочит на Маркс и на марксизма. Във всеки случай занапред опазването на трайното в марксисткото наследство ще бъде възможно само като при необходимост се отиде и „отвъд“ традиционния „държавен“ марксизъм, като се развива той. Защото главното у Маркс и в марксизма все още притежава непреодолим потенциал да доставя духовна храна за социалното движение на човечеството към по-добър, по-човечен и по-свободен свят.