Магистър по философия и магистър по социология от СУ „Св. Климент Охридски“. В момента е докторант в Института по социология при БАН. Изследва проблемите на глобалното развитие, националната държава и социалната промяна. Член на ВС на БСП, председател на Федерацията на младите социалисти в БСП
Лято е. Време за почивка и размисъл. Почивката е свързана винаги с физически и психологически релакс, разпускане, рекреация, както е прието все по-често вече да се казва.
Почиващите най-често са хора, които бягат от ежедневието си, от натрапващите се и монотонни, обичайно повтарящи се действия, наслагването на които преодоляват именно чрез моментното „бягство“. Също така се правят на спокойствие преоценки, изводи, кроят се планове, често се и мечтае.
Къде обаче да избягаме, кога, как и най-вече защо от наболелите въпроси в БСП? С кого, по какъв начин и докъде да помечтаем за по-доброто бъдеще на партията ни?
Не ще бъде сериозно, ако именно сега, под летния надслов, се опитам да дефинирам, отчленя, дискутирам и критически оценявам всички задачи и проблеми сред нас. Лично аз, предпочитам под формулата „тревожни мисли в лятна нощ“, да изложа неспокойствието на духа по специфично политически въпроси, свързани с „политическата глава“ и „политическото тяло“, или по-точно „политическия елит“ и „политическите маси“ в БСП.
„Емпиричните предусещания“
Имам едно тревожно предчувствие. Предусещане за криза, за спад, за девалвация… Криза е, защото е усещане за отстъпване от вече завоювани позиции, а е тревожно, защото за съжаление има чисто рационално, емпирично потвърждение на безпокойството ми.
Последният доклад на НЦИОМ за състоянието на младежката общност в България, по поръчка на ДАМС, потвърждава една обща рамка, вътре в която, вече от доста години насам, освен, че намират място, но и затвърждават възходящата си тенденция доста негативни фактори в конституиране облика на младия човек.
Така например, едва около 1% от младите хора у нас желаят да участват в организирана младежка политическа организация, малко над 1% проявяват някакъв интeрес изобщо към подобни структури и, забележете – около 1.5% са онези, които декларират, че биха участвали и има смисъл от участието им в младежки неправителствени организации. Данните са от изследване, което освен, че е представително е и „панелно“ или по-точно – „лонгитюдно“ – разтеглено във времето, изследващо едни и същи фактори, целящо да разкрие вътрешната динамика на изследваните процеси.
Вторичният анализ в сравнителен план показва, че за съжаление налице е ясна тенденция към разширяване на квотата на нежелаещите да се „социализират“ чрез участие в младежки политически и неполитически форми на социално участие – за един период от 4 години техният брой се е увеличил два пъти!
Общата рамка на индиферентност на младото поколение към политиката е ясна, но какво точно се крие зад тази констатация?
На първо място, младежта е не толкова аполитична, колкото неразличаваща интереса си в политическия дискурс. По-точно казано – младите българи не виждат в българската политика средство за разрешаване на специфичните им проблеми и удовлетворяване на характерните им, многопластови и разнолики интереси. Именно този факт е основа на състоянието на аномия в политическите ценности, на апатичността на младите към политическото „изкушение“.
Иванчо и Марийка предпочитат да си играят на „татко“ и „майка“, отколкото на „Сергей Станишев“ и „Надето Михайлова“.
На второ място, ценностните образци на политическия дискурс битуват в изключително негативна рамка – за съжаление, един от най-устойчивите факти на общественото мнение за целия период на прехода е констатацията, че „политиците са маскари“. Младежката перцепция на политическата класа в негативни тонове ще изиграе лоша шега в средносрочен план не само на бъдещата ни политическа култура, но и ще повлияе деструктивно общите ни представи за политическа демокрация.
Сега, Марийка предпочита Сашко, който иска да стане митничар, защото ще е богат и недосегаем, пред Иванчо, който иска да стане депутат – не само, че ще започне да краде, но скоро ще го вкарат и в затвора.
На следващо място и отново със съжаление, харизматичните типизации на българския политически елит са отново с отрицателен знак – за 12 години политическата класа не успя да изгради и наложи онези безспорни, абсолютни, общи и конкретни персонификации на българския политик, които да бъдат категоричния пример за цяло едно поколение. Ролята на личността при формирането на социалните процеси, ролята на елита в постмодерния свят са безспорни, но не и на територията на българския политически живот – всеки трети млад човек иска да е „велик“ колкото Клинтън или поне колкото Христо Стоичков, но що се отнася до родния народен представител – той може да дели рейтинг в оспорвана надпревара с кварталния вехтошар.
В същото време, едно от нещата, които политическия елит изобщо успя да остави трайно в обществените представи и публичните нагласи, това е неистовия стремеж към овладяване и на „третия сектор“. От тези опити обаче нито се създадоха автентични неправителствени организации, нито се стимулира гражданската активност, нито пък се „роди“ гражданското общество.
Именно политическият елит, чрез достъпа си до властта като ресурс, предетерминира смисъла и задачите на гражданския сектор:
- – използването му за лични, групови, партийни интереси;
- – използването му като параван на политическите претенции;
- – обособяването му като специфичен източник на средства, но не и за публични, граждански цели;
- – сериозна степен на зависимост и корупционна обвързаност в този сектор;
- – съществуването му не като коректив на държавата, а като неин опонент и алтернатива;
- – превръщането му от форма на социална регулация във форма на социална манипулация и т.н.
Ето защо „мрачната“ прогноза на това изложение се състои в констатацията, че само след 7 до 10 години българската политика ще изпадне в радикален недостиг на автентичен политически елит, поне според факторите, изброени по-горе. Този 1% процент, с тенденции към намаляване, както и всички други фонови условия ще бъдат фаталния недоимък на политическата класа, невъзможността Ј да отговори на нуждите на периода с мотивирани, професионално и политически грамотни кадри. Освен всичко друго, подобна ситуация би поставила на изпитание и демократичната система като цяло.
Разбира се, възможни са и изходи от тази ситуация – от радикална промяна в структурите на масовото съзнание относно политическия дискурс като ценност, през активизиране и придаване на граждански характер на политическите действия, до поддържането на един неоколониален, аборигенен елит, чието политическо самочувствие няма да надхвърля рамките на наемен работник на скромна държавна длъжност.
Независимо от това, какъв ще бъде отговорът на тези въпроси, всичко казано до тук има за общ акцент крещящата необходимост от реконструиране на национално отговорен, адекватен и автентичен политически елит, който да води нацията през периода на значими промени на националната държава в условията на глобални трансформации и зависимости.
Каква е ситуацията в левицата?
Феноменология на политическия елит в левицата
За нуждите на нашия анализ ще използвам един опит за диференциация на структурните и функционалните характеристики на политическия елит в левицата, или иначе казано, освен типологизация на видовете елити, ще дадем и схематично представяне на основните феномени на дейността им. Разбира се, подобно „разчленяване“ съществува единствено за нуждите на анализа – фактическата картина на политическия елит е изключително сложна, многопластова и поливалентна.
Ако в структурно отношение визираме определени индивидуални, групови, отделни и най-общо частни, специфични характеристики, то бихме могли да отделим няколко типа елити в лявото пространство.
Една основна част от сегашния елит в левицата е формирана на основата на политически активното поколение, което към момента на промяната през 1989 година е било в младежка възраст. Ние сме свикнали да ги обозначаваме с „бившите комсомолци“. Действително, като бивши ръководни кадри на ДКМС те се превръщат в един специфичен „мост“ от тоталитарната ситуация към днешните политически реалности. По отношение на техния ценз и образование, степен на подготовка и компетентност най-често съмнение няма, дори за своите опоненти, тогавашните младежи са „взели“ възможно най-доброто и нищо не може да ги спре сега да го приложат. Един нюанс, една прослойка, който не съществува отделно, а е своеобразна част от дефинираната по-горе „група“, произтича от типичния механизъм на овластяване в тоталитарните елити, а именно – немодерните, традиционни схеми на „наследяване“ на властта и политическите прерогативи или така наречената „партийна аристокрация“ в рамките на левицата.
Интересното в случая е, че съчетавайки политическия опит и професионалните умения, към момента групата на „бившите комсомолци“ с нюансите от „партийната аристокрация“ успява да се утвърди в публичните представи с относително висок рейтинг на доверие и определено с доста положителен, макар и все още латентен потенциал. Като че ли „присъдите“ на избирателя за тежестта на миналото, все повече и по-често не важат за тази прослойка. Тази констатация обаче не е изолиран факт, дори в рамките на политическата карта на Европа. Определено, през последните няколко години и като електорални нагласи, и като електорални резултати, основно в страните от Източна и Централна Европа, подобна прослойка от националните елити се ползва с нарастващо доверие и примери за това могат да бъдат дадени много.
Аналогичен е случаят и в България – с голяма достоверност може да прогнозираме разрастване на публичното влияние и обществено доверие на тази част от елита, не само в рамките на левицата, но и на обществото като цяло. Но, бидейки вече веднъж разпознати като част от вероятно автентичния политически елит на страната, за да разширяват и разрастват влиянието си, те трябва да тръгнат точно оттам, откъдето са спрели в навечерието на промените – модернизирането на страната, обновлението на социално-икономическия и обществено-политически живот в условията на една нова глобална ситуация – края на епохата на индустриализацията, началото на втората технологична революция, началото на информационното общество, комуникационна и компютърна революция.
С други думи, ако политическият елит на левицата успее да впише в дневния ред на обществото един обществен проект за възраждане и модернизация на страната ни, тази прослойка от елита ще бъде добре чута и възприета, като носител на подобни послания.
Ето защо, в ценностно отношение тази група все пак бива различавана в рамките на обществените нагласи, от групата на „старите лъвове“ – ръководни кадри на държавата и партията на активни позиции още преди 1989 година. Част от последните съумяха да впишат имената си в най-новата ни политическа история, включително и като държавници, но що се отнася до преодоляването на негативните нагласи в общественото мнение – от тази „публична благодат“ би могъл да се ползва само предишният тип политически елит на левицата.
Интересното в тази друга част от елита е, че те възпроизвеждат йерархичното си общуване дори и в неформален план – въпреки, че отдавна не са в „работна среда“ – не са субект по взимането на решения от партиен и държавен характер, групата като цяло е запазила отношенията си на съподчиненост. Още една тяхна характерна специфика е, че има ярко изразена вътрешна диференциация, релевантна на йерахичната им позиция от миналото – нещо като разделение на „генерали“, „офицери“ и „редници“. Въпреки това, третата основна характеристика е изключителното отношение на емпатия, което преодолява йерархизацията, консолидира и сплотява тази група и за което най-често повода е „доброто старо време“. Като перспектива, тази част от елита е малко вероятно да се реинтегрира на активни политически и управленски позиции.
Съдържателен проблем на левицата обаче е изключително слабата политическа работа с тази част от елита – освен изключителния опит през годините, тази група би могла да бъде модел за подражание и по отношение на ценностите в партийното общуване, разбира се, в условията на демократична политическа система и пазарна икономика.
Друга основна прослойка от елита на левицата, са групата на т. нар. „партийни технократи“. Характерно за тях е относително по-слабото им обвързване с партията-държава от миналия период. Ниската степен на идеологизираност в тази прослойка през тоталитарния период е била балансирана, от една страна, чрез формална толерантност, лоялност към идеологемите, и от друга, чрез сериозно професионално развитие, като най-сериозно постижение на личната биография.
В новата демократична среда тази част от елита на левицата намира по-скоро положителна оценка в рамките на общественото мнение. Водещи принципи в деидеологизираното масово съзнание стават професионализма, отстояването на собствени позиции, безкомпромисното отношение към всичко онова, което не е добро за държавата, народа, нацията и обществото. Определено, представителите на тази част от елита в рамките на левицата често биват оприличавани като – „специалист“, професионалист“, „честен, откровен, прям“, дори и „аполитичен“. Именно поради това в тази група намираме изключително широк диапазон от професионални реализации – икономисти и инженери, архитекти и юристи, лекари и математици и т.н. За тези 12 години част от упражняващите местната власт по един естествен начин също се вписаха и станаха част от тази категория елит.
Друга причина за този публичен толеранс е и факта, че битността им на професионално реализиращи се ги прави много близо до прагматичните и реални, конкретните и актуални проблеми както на всекидневието, така и на социалното развитие в един по-дълъг период.
Реалната перспектива пред тази част от елита на левицата е определено във възходяща посока. Спецификата на съвременното всекидневие, задачите на съвременното общество като цяло са изтъкани от необходимостта за прагматични решения и деидеологизирани политически действия – още един сериозен мотив в подкрепа на твърдението за нарастващата роля на този тип политически елит.
В рамките на левицата, макар и трудно, можем да различим нюанс на политически елит формиран от образователни и ювентизационни процеси, или овсекидневеното разбиране за „юпи“ или „момчетата с бели якички“. Първата и най-важна особеност на тази група е, че те нямат самочувствието на част от политическия елит. Не твърдя, че не желаят или не се стремят, те просто не са припознати като такива в рамките на левицата. Причините за това са комплексни.
По-голямата част от тях са с впечатляващо образование, езикова и компютърна подготовка, но като политическа реализация нямат релевантна на качествата и амбициите си позиция. Логично, този факт се превръща често в средство за политическа демотивация, политическа апатия и съобразно спецификата на генерационните нагласи, тези хора търсят и намират добра реализация в други сфери. За тази група важат в най-голяма степен преобърнатите правила на корпоративната култура – противно на рационалната логика и делова необходимост, политическите партии и елити не правят това, което прави всяка една средна бизнесструктура – използва амбицията, ентусиазма и образованието на млади кадри, толерира и възлага големи отговорности на професионалисти до 35 годишна възраст. Парадоксът е, че там, където завършва корпоративният интерес в генерационен план – 35 години, именно там започва периодът на зрялост в политиката. И тъй като в съвременния свят неразчленимостта и сериозната обвързаност на политическите с финансовите и инвестиционни решения е неотменим факт, сферата на политическото изглежда борави с понятия и похвати от миналия век, поне в мащаба на левицата.
Тази част от елита може да получи развитие и разрастване на влиянието си единствено ако има политическа воля от останалата част на елита, ако има създадена легитимна среда за подобно развитие или ако „политическите маси“ придобият и реализират масовите си очаквания за „промяна“, за „нещо ново“, за „нещо необременено“. Горчивият опит на левицата вече познава реализирани подобни масови очаквания, но аз съм склонен да твърдя, че в случаите, в които неуспешно се е подмладявала партията, става по-скоро въпрос за странна амалгама между различните типове елити, отколкото за реално присъствие на автентични представители на тази последна група.
Така или иначе, анализа на отношението вътре между елитите, тяхното позициониране, реалните им действия и приноси, е вече част от функционалния дискурс или втората част от нашия анализ на елита на левицата. За разлика от структурното дефиниране, функционалното дава родовото понятие за елит на левицата – общото, единното, цялото, еднаквото в левия елит изобщо. Структурният подход показва какъв е специфичния елит на определена партия или общност, функционалният подход очертава изобщо елита като такъв, сам по себе си. Именно в тази плоскост принципно може да се разглежда отношението елит-маси, нещо, за което тук, съобразно „летния“ характер на изложението, няма да става въпрос.
Изключително показателно е, че ако в структурно и съдържателно отношение политическият елит на левицата търпи претенции към своята автентичност, то във функционален план, нашият елит изцяло носи всички белези на тази общност. Елита на левицата, във функционално отношение, почти напълно отговаря на дефинициите за елит въобще. Така, в рамките на различните типове елити в левицата стават факт еднаквите им политически действия, независимо от различните им структурни състояния.
Какво имам предвид?
- – Политическият елит на левицата е „капсулиран“, превърнал се е в самодостатъчен – тоест за своето собствено съществуване, той не се нуждае от съществуването на нещо друго. Това е принципна закономерност на всеки един елит, която обаче не е убягнала и в рамките на лявата елитарна общност – най-често се характеризира с нисък праг на допустимост, относителна независимост от общественото и общностно мнение, собствени правила на развитие, собствена логика и собствено време.
- – Политическият елит на левицата не е кохорта, в социологически смисъл, той е общност, конституирана и развиваща се на базата на строго дефиниран интерес. Основни фактори тук са запазването на статуквото, лимитиране на властовия ресурс, силен контрол и съподчиненост, овластяване и изземване на функции.
- – Много често политическият елит на левицата не показва политическа воля за разрешаването дори и на свои собствени, вътрешни проблеми. Специфичното място на общност, която взема решения, определя и статуса на отговорностите. Доколкото стремежът на всеки един елит и упражняващ властови ресурс е да насочи източника на властните си права от публичната към частната сфера или „да се самовъзпроизвежда във властово отношение“, то и елитът на левицата често е изправен пред дилемата дали да вземе непопулярно в публичен план решение, което да „минира“ лидиращите му позиции или да реши популистки въпроса. А най-често, напоследък се забелязва и стратегията на „невземане на решение“ – политически тайм-аут, изчаквателна позиция с идеята за саморазвитие на ситуацията. Всяка една от тези стратегии обаче е твърде далеч от актуалната оценка и реакция на събитията.
- – В ценностен план, политическият елит на левицата е амбивалентен, включително до състояние на аномия. Съвременните елити притежават тази закономерност, тъй като най-често вземат решение под натиска на целесъобразността и конкретните условия, безотносително към определени принципни или предначертани позиции.
- – По отношение на обновлението и в частност ювентизацията на левия елит като цяло, вътре в себе си той е заложил механизми, които възпрепятстват легитимната промяна и подновяване. По класическа елитарна концепция, дори в левицата се предпочита схемата на индивидуалната номинация, „посочването“, налагането и лобирането. Това е начин за възпроизводство без промяна, за приобщаване без обновяване.
- – Колкото и да е странно, въпросите за легитимното обновление и автентичната ювентизация на ниво елит имат тотална връзка с лобизма и клиентелизма.
- – първо, субект на клиентелистките практики винаги са били елитите;
- – второ, всяка част от партийния елит, всяко лоби, рано или късно иска да овладее властта – за тази цел са му необходими широка вътрешна и обществена подкрепа;
- – трето, публичната представа за широка подкрепа се гради на идентификацията на отделни групи и прослойки с определеното лоби – именно затова, всяко „парче“ от елита иска „парчета“ от партийното тяло;
- – четвърто – ако лобито, частта от елита искаща властта, не покаже пред субектите, с които изпада в клиентелистки отношения, широка вътрешна и външна подкрепа, то това лоби няма да получи и съответния финансов картбланш.
Така затворен, кръгът от въпроси, би могъл да продължи „ротацията“ си с още много примери, но неизбежно ще стигнем до въпроса – „Има ли оптимистична теория за политическия елит на левицата, политическия елит в България изобщо?“
„Общото благо“ и „виртуалната Конституция“
В една идеална ситуация и политическите елити би следвало да са изразители на общата политическа воля на една нация. Общата политическа воля, удържана в идеята за общото благо, най-често в демократричните практики е изразена чрез Конституцията. Случайно или не, днес за България отново на дневен ред се поставят въпроси за промяна на основния закон. Колкото и да е странно, всеки елит иска да впише себе си в политическия пантеон, чрез дописване на „хартата на нашата демокрация“, дори на времето да е бил „против“ нея.
Подобни „упражнения“ са знак за търсене на идентичност и национално признание на определен политически елит, но личното ми виждане за действията на левия елит, далеч надхвърля тази схема.
Ключова дума в конструирането на елита на левицата като автентичен политически фактор е понятието „национална идентичност“. В западната културна и научна традиция, националната идентичност е в един семантичен кръг с „нация“, „национализъм“, „националистично“. Както отбелязва Anthony D. Smith (National Identity, 1991, P.G.), „фундаменталните“ черти на националната идентичност са:
- 1. историческа територия или отечество
- 2. общи митове и исторически спомени
- 3. обща масова публична култура
- 4. общи юридически права и задължения на всички членове
- 5. обща икономика и териториална мобилност
Към това станало вече класическо определение, без да имам претенциите за корекции, бих допълнил към стремежа за национална общност само две неща – идея за обща национална цел и реален национален проект.
Без да си даваме ясна сметка, в структурите на общественото съзнание, в масовите ни представи, винаги са съществували две конституции. Едната е Написаната Конституция, като прескрипция, като писание за общата воля и общото благо. Другата аз наричам Виртуалната Конституция, или тази, която се отнася до политическите интерпретации, тълкувания, поправки, препоръки, актове, действия, или всичко това, което е обект собствено на политическите действия, на политическия дискурс.
Именно тази виртуална, невидима, неписана част на Конституцията, която показва отношението и действията ни към основния закон, е политическия дискурс на обществения живот.
Ако има някаква възможна оптимистична теория за „спасение“ на политическия ни елит, то тя трябва да тръгне именно от тук.
Във време, в което е необходимо вече не само юристите, законодателят, конституционалистите да четат и тълкуват основния закон, политическият елит на левицата трябва да сложи начало на нови политически действия, чрез нова интерпретация на Конституцията. Ние не трябва да я променяме или постоянно да я дописваме, а в търсене на политическа идентичност да намерим новите интерпретации на нейното съдържание.
Как е възможен подобен прочит?
Един вероятен модел за прочит на конституцията от неюристи, би могъл да стане основа не само на автентичността на левия елит, но също би могъл да бъде начало на нова политика, на нов обществен проект за нацията ни.
- – Ценностният аспект е определен от факта, че всяка една конституция е материя, съществуваща в определен темпорален дисонанс. От една страна, „с единия си крак“, тя е стъпила здраво и изхожда от конкретната ситуация и необходимостите на политическия и обществен момент, от друга страна, „с другия си крак“, тя е далеч напред в хоризонта на универсалните „стълбове“ и истини на човешкото общество. Ето защо, невъзможна е дългосрочна перспектива пред обществото ни, ако политическия елит не съчетае като свои принципи конкретните нужди на момента и базисните, универсални, общочовешки ценности.
- – Институционалната интерпретация на Конституцията е заключена във въпроса как да се реализира националната идентичност чрез формите на социална регулация – право, морал, религия, култура, икономика, гражданско общество. Въпросът тук е не да се променят конституционните принципи и правила, а да се намери новата динамика, новото съотношение, новите измерения на релацията държава – общество като цяло и между институциите на държавата в частност.
- – Функционалната характеристика на Конституцията е отговора на политическия елит на въпроса как съществува съвременната национална държава в условията на глобализация и интензивна социална промяна. Политическият елит дължи рационален отговор на това как ще удържим държавността при паралелното и стремглаво протичане на процесите на универсализация и индивидуализация, без това да разруши националната държава и националната идентичност като цяло.
- – Проективната функция или прочит на Конституцията се състои в осъзнаването Ј не само като средство, но и като фактор на националната идентичност. В осъзнаването Ј от политическия елит като основа на бъдещия голям проект за Българската Национална Идентичност – проекта за модернизация и възраждане на българското общество.
Тези четири интерпретации най-общо очертават оптимистичната теория за „ставането“ на автентичния политически елит на левицата. Разбира се, като всяка оптимистична теория, тя не е лишена от идеализъм, но рационалните идеи в нея биха могли да бъдат видяни и разработени в дълбочина.
А иначе сезонът е летен, времето е за размисъл, за разтуха – но не е време сега за сезони в политиката и ваканции на духа.
С други думи – пази боже от политика на приливи и отливи и от сезонен политически елит…
