ПЛЕННИЦИ В КЛЕТКАТА

СТРАХЪТ ОТ ПРЕСТЪПНОСТТА И КРАЯТ НА СОЦИАЛНИЯ ОПТИМИЗЪМ

           В началото на големия си труд по социален и криминологически анализ THE CULTURE OF CONTROL. Crime and social order in contemporary society, Дейвид Гарланд ни призовава „да се съпротивляваме срещу изкушението да приемем, че днес е началото на една абсолютно нова ера“. Той цитира здравословното предупреждение на Фуко, че „Един от най-вредните навици на съвременното мислене е анализирането на настоящето като пълно скъсване с миналото. Времето, в което живеем, обаче не е уникалната или фундаментална точка на историческо нашествие, в която всичко е завършeно и всичко започва отново.“ При все това, продължава Гарланд, „изглежда, че нещо се случва, а ние не знаем точно какво е то“. Всички хора, които съпреживяват това „нещо“, както и всички социални коментатори, от които искаме да го тълкуват, ще се съгласят с Гарланд, макар и да съзнават, че настоящето обикновено се преживява като коренно различно. Френсис Фукуяма например, пророкът от The End of History преди, сега пише The Great Disruption. Но да определим това, което се случва, като дори датираме повратните му точки, означава да навлезем в дълбоките и вълнуващи спорове около оценката и обяснението на преобразованията към края на XX век. Кога се случи то? През 60-те години на века, както обикновено се предполага, или през 70-те? А може би 80-те години белязаха действително дълбокото прекъсване? Всяка от тези алтернативи предлага различно определяне на най-важните изменения, на техните източници, последици, а и на изгледите за бъдещето.

           В The Culture of Control Гарланд се съсредоточава най-напред върху трансформацията на правораздаването и контролирането на престъпността след Втората световна война и върху измененията в престъпленията и закононарушенията, на които тази трансформация претендира, че е адекватен отговор. Данните му са взети само от Великобритания и Съединените щати. Той съзнава, че между и в тези страни има различия, както и че не бива да се предпоставя аналогичен опит в индустриализираните континентални европейски държави, в Япония и другаде. Наистина, на различни места се наблюдават значителни различия по време и в подробности между следвоенните тенденции на престъпността и контрола върху нея.

           Гарланд обаче аргументирано твърди, че съществуват в основата си еднакви траектории, свързани с „късната модерност“ на целия развит свят през последната третина на XX век: сходен „сноп от рискове, несигурност и проблеми на контрола, които по решаващ начин определят нашата променяща се реакция спрямо престъпността“. Поради това, при все че времето и степента на нарастване на престъпността са различни и нито една страна да не следва Съединените щати в ентусиазма им за смъртно наказание и в масовото затворническо население, всички страни се движат към по-големи наказания в резултат на по-големия страх от престъпления.

           Книгата на Гарланд е нещо повече от значителен принос към криминологията. Тя е също така важно постижение в социалния анализ, което заслужава да стане достояние на много по-широка публика. И не само защото неговият отчет за измененията в контрола върху престъпността е същевременно една от най-ясните и убедителни характеристики изобщо на съвременното общество, а и защото, както твърди авторът в заключителната глава на своята книга, до голяма степен „новото развитие на контрола върху престъпността съставлява смисъла на късната модерност… Днес в Америка и Великобритания „късната модерност“ се преживява не само от нарушителите, но и от всички нас по начин, който повече от всякога досега се определя от полицейски, наказателни и предохранителни институции.“ Тревогата поради престъпността вече не е специално или периферно явление. Тя е вкоренена в средата, в културата, във всекидневния ни бит. Един обикновен пример е това, че все повече родители, поради страх от престъпления, сами извозват децата си до и от училищата в началото и края на всеки нормален работен ден. Нараснал страх от престъпления личи навсякъде в нашето всекидневие – като се започне от повсеместното наблюдаване на съседството, етикетирането на собствеността, изникналите като гъби телевизионни камери и предохранителна апаратура по улиците и се свърши с повече или по-малко съзнателния начин, по който хората си избират пътя към вкъщи или другаде, според признаците за опасност. Разбира се, тези тактики имат две страни. Те ни напомнят за заплахата от престъпления, но и – с много съмнително емпирическо основание ни успокояват, че сме защитени.

           Основният проблем на Гарланд е настъпилият след 70-те години на XX век обрат от онова, което той нарича „наказателната държава на благоденствието“ (,,the penal-welfare state“) към „криминалния комплекс“, „културата на общества с висока престъпност“. Както самият той отбелязва, при все че книгата му е единствена като анализ на съвременния контрол върху престъпността, тя е същевременно кулминация на проект, започнат с двете му предишни книги: Punishment and Welfare (1985), с която той излезе в предните редици на своето поколение криминолози, като представи възникването на наказателната държава на благоденствието в края на XIX в., и Punishment and Modern Society (1990) – критическо разглеждане на водещите социални теории за наказанието. Тук той подчертава особено културното измерение на наказателните процеси, в добавък към по-често изтъкваните политически и икономически аспекти. Сегашният том е приложение на тази теоретическа перспектива към разбирането за ерозията на наказателния модернизъм, с чието възникване той се занимаваше в предишните си работи.

           Според Гарланд „наказателният модернизъм“ почива върху „две неоспорвани аксиоми“ – че „социалната реформа заедно с изобилието с течение на времето ще намали честотата на престъпленията“ и че „държавата поема върху себе си както грижата за нарушителите, така и тяхното наказване и контролиране“. Изобщо, „държавата трябваше да бъде двигател както на реформата, така и на репресията, както на грижата, така и на контрола, както на благоденствието, така и на наказанието“.

           Разбира се, има вътрешни напрежения и изменения в границите на тази структура през време на продължителния Ј разцвет през по-голямата част от XX век. Например, след Втората световна война преобладаващите обяснения на престъпленията преминаха от предимно индивидуалните към социалните фактори и в техните рамки, от понятията за абсолютни към понятия за относителни лишения. Всичко това имаше за последица пренасочване на политиката от работа с индивидуални случаи към социална реформа. Все пак „наказателният модернизъм“ имаше вътрешноприсъщи черти. Благодарение на тях той като цяло се отграничаваше от предшестващите и последвалите го начини на изразяване и практикуване на контрол върху престъпността. Най-важното е, че той мълчаливо разглеждаше престъпността оптимистично като страничен и смаляващ се проблем, произтичащ от индивидуални и социални особености на отделни хора и групи.

           Диагнозата и третирането на престъпността бяха сфери на професионални експерти, при все че тогава, както и сега, широката общественост се привличаше от разкази за престъпления („истински“, както и фиктивни). Тогава съденето на престъпниците не предизвикваше такова силно безпокойство и не беше предмет на политически спорове (при все че някои проблеми, например смъртното наказание, предизвикваха оживени дебати). Наказанията в ерата на „благоденствието“ въплъщаваха модернистката вяра в способността, интегритета и добронамереността на професионалистите и държавните служители, както и в усъвършенстването изобщо на хората, стига да са налице съответните обстоятелства, които науката би могла да определи, а експертите – да осъществят.

           За съществуването на наказателния модернизъм има определени условия, които Гарланд уточнява. Най-напред, той се опира на дългосрочна тенденция от 1850-те години до Първата световна война – тенденция към намаляваща или поне постоянна норма на престъпността. (Нови изследвания, например на Хауърд Тейлър, обаче показват, че това може отчасти да е било илюзия, създавана от Вътрешното министерство и полицията чрез манипулиране на статистиката).

           По-общо казано, появяването на държавата на благоденствието се свързваше с чувство на сигурност и с гражданственост, която позволяваше дори закононарушителите да бъдат разглеждани по-скоро като нещастни, откокото като лоши. Това отношение достигна върха си през двадесетте години след Втората световна война, които сега често се наричат „Златно време“. Тогава едно съчетание от кейнсианско макроикономическо управление и социална сигурност „от люлката до гроба“ (във Великобритания) и Рузвелтовият „Ню Дийл“ (в Съединените щати) поставиха основите на безпрецедентно масово благополучие. Травмите на депресията и световната война изглеждаха като изчезнали чудовища от минали времена, колективната памет за които създаваше широк консенсус в полза на смесената икономика и държавата на благоденствието. В този контекст престъпленията и другите социални проблеми бяха остатъчни явления, които още повече ще се смалят с усилията на цивилизовани и компетентни експерти.

           Но през 70-те години вярванията, практиките и институциите на наказателния модернизъм започнаха да се сриват със скорост, която шокира неговите привърженици. А сред тях бяха почти всички криминолози и специалисти по наказателно право от онова поколение (включително и аз – роден съм през 1946 г.).

           По-общо казано, в социалната и икономическата политика неолибералните и неокласически идеи, които изглеждаха изхвърлени на бунището на историята от кейнсианизма, започнаха да се завръщат със светкавична скорост и към 1980 г. си възвърнаха господството и от двете страни на Атлантика.

           В сферата на контрола върху престъпността това се въплъти в множество взаимносвързани промени. Имаше стремителен упадък на увереността, че е възможно изправянето на повечето нарушители, което беше главното модернистично оправдание на наказателните санкции. Идеалът за изправянето бе заменен с възстановяването на отмъстителни оправдания на наказанието и с реториката на порицанието (както е при разпореждането на Джон Мейджър да разбираме по-малко и да осъждаме повече). Обсъжданията на политиката изгубиха тона на спокойно социално инженерство на безпристрастни експерти и преминаха към груби изрази на колективен гняв. Жертвата, обикновено представяна като идеално невинна или като типична за всеки („това бихте могли да бъдете Вие“) излезе на преден план и политическите предложения сега често се персонифицират около нея („законът на Сара“). Защитата на публиката стана първостепенната грижа, а загрижеността за гражданските свободи или за положението на нарушителите сега често се представя като пренебрегване на жертвите или интереса на общността – сякаш това е игра на „едното изключва другото“. Законът и редът станаха силно политизиран проблем, при все че днешните спорове имат много тесни популистки параметри – например коя партия е „по-безпощадна спрямо престъпността“. Затварянето много се увеличи. Населението на затворите на 100,000 жители в Англия и Уелс нарасна от около 30 през 1930-те на 90 през 1980-те и на близо 140 към края на 1990-те. В САЩ нарастването е от около 100 през 1930-те, на 250 през средата на 1980-те и над 450 към края на 1990-те.

           Това отразява подновената увереност, че „затворът работи“ (според прочутите думи на бившия консервативен вътрешен министър Майкъл Хауърд през октомври 1993. Тогава той събаря политиката на собственото си правителство, основана на предпоставката, че „затварянето е скъпо струващ начин лоши хора да бъдат направени още по-лоши“). Затворът се разглежда като средство не за изправяне, а за обезвреждане на правонарушителите чрез подлагането им на сурово, „без глезотии“ наказание. Това е фундаменталистка увереност, която не търси опора в опита.

           Криминологическата теория се отклони от социалните обяснения на престъпността към разглеждането на престъпниците било като рационални същества, избрали да вършат зло и поради това заслужили възпиращо наказание, било като патологични хищници с генетически или други лични аномалии. При все че отчетите за престъпността, които я свързват със социалните условия, сега липсват в повечето от политическите дебати, поставя се значително ударение върху ролята на общността за контролиране на престъпленията. Това става на първо място чрез включване на граждани като партньори в усилията за предотвратяването на криминални действия и в самозащитата срещу вездесъщите нападения. С това се обяснява голямото нарастване на частната индустрия за сигурност, предлагаща на отговорни (и богати) личности и организации защита, която държавата, в тези времена на фискални ограничения, вече не претендира, че може да им осигури. Все по-големи части на обществото (от пазарните комплекси в стил Брент Крос до оградени резиденции) стават по същество области на частно правосъдие, пазени от собствени охранителни приспособления и собствен персонал като възродени средновековни замъци. Мениджърският език, стилът и практиките на частния бизнес проникват и в обществените организации за правораздаване като поставят ново ударение върху ефективността на разходите, прицелите на представянето и наблюдението. Има дори примери за пряка приватизация, например със създаването на частни затвори или използването на частни охранителни фирми за превозването на затворници и опазването на някои съдебни помещения.

           В основата на всички тези изменения лежи всепроникващо чувство за криза и страх от престъпления, явно неподатливо на вариране според равнищата на заплахата, продължаващо или дори нарастващо например през 1990-те години, когато честотата на престъпленията и нападенията се понижаваха.

           Сега политиката на контрол върху престъпността оперира на две различни равнища, твърди Гарланд. Те и двете произтичат от упадъка на увереността, че „суверенната държава“ сама може да се справи с коренните причини на престъпността (ако изобщо има такива) или да защити обществото чрез собствената си правосъдна система. Едното ниво е онова, което той нарича „криминологиите на всекидневния живот“ – поредица от практически мерки, включващи широка гражданска активност за намаляване на възможностите за посегателства и вредата, която те причиняват. Това са малко забележими, практически тактики за решаване на проблеми (от наблюдаването на съседството до по-доброто заключване на коли и прозорци). Те са донякъде ефикасни, но предизвикват слаб обществен дебат и интерес. От друга страна съществува „криминологията на другия“, повтарящата се паника от особено ужасни престъпления, драматичната война срещу нова престъпна напаст, искания за по-сурови репресии срещу свръхзверове, които са извън границите на човешкото. И двете днешни реакции срещу престъпленията подчертават контрола. Изключеното трето между тях е възможността за разглеждане на престъпността като поне отчасти обусловена от социални структури, които биха могли да се преобразуват. А тъкмо това е същността на наказателния модернизъм.

           Важен елемент в заместването на наказателния модернизъм със сегашната култура на контрола беше масивното нарастване на престъпността след средата на 1950-те. Регистрираните престъпления в Англия и Уелс се удвоиха между 1955 и 1964 – от половин милион на един милион на година; след това те пак се удвоиха към 1975, а после още веднъж към 1990. Но обратите в публичните възприятия и спорове не са проста реакция на нормите на престъпността (а регистрираните норми често са изопачен показател на тенденциите в нея). Появата на културата на контрола изискваше сложна мрежа от взаимосвързани промени в политическата икономика, социалните отношения и обществената чувствителност. Петролната криза от началото на 70-те години възвести период на икономическа рецесия и политическа нестабилност, които доведоха до заменянето на кейнсианския (и на държавата на благоденствието) консенсус с неолибералните икономики и неоконсервативните социални политики. Индустриалното производство стремително западна, имаше и масово преструктуриране на пазарите на труда. Дългосрочна, дори вечна безработица стана съдба на мнозина. Неравенството и социалното разделение бързо се увеличиха, обръщайки дългосрочната траектория към все по-голямо социално включване и съпричастие, която беше започнала още от Просвещението през XVIII век. Проспериращата средна класа и квалифицираната работническа класа, които преди бяха крепости на държавата на благоденствието, ставаха все по-враждебни спрямо облагането в подкрепа на представяните като незаслужено получаващи държавни помощи. Промениха се семейните структури, умножиха се разводите, самотните родители и семействата с „двойна кариера“. Промените в екологията на градския живот, субурбанизацията, вътрешно-градският упадък дълбоко измениха характера на всекидневния живот. Развитието на комуникационната технология и либерализацията на контрола върху капиталите стимулираха „глобализацията“, разпростирането на икономически и социални отношения през пространствените и времевите бариери. Намаля способността на националните държави да определят икономическата и социалната политика. Съчетаването на демократични и егалитарни принципи, което беше опора на държавата на благоденствието, и новото потребителство се съединиха, за да стимулират една нова култура на хедонистичен индивидуализъм. Уважението към властите намаля, а всички видове професионална експертиза се поставят под въпрос.

           Гарландовият анализ на дълбоките социални и културни изменения през последните десетилетия, при все че се опира върху работата на мнозина предшестващи изследователи, е сложна работа, за която може само да се намекне в този очерк. Последствията от разглежданите социални трансформации за престъпността и контрола върху нея са ясно и тънко очертани. При все че някои ударения, поставени от Гарланд, са оспорими (аз например много повече от него бих подчертал ролята на неолибералната икономика и на неравенствата и социалните изключвания, които тя наплоди), но общият отчет все пак е убедителен. Измененията в труда, семейството и екологическите структури отслабиха неформалното контролиране на престъпността и подкопаха авторитета на такива агенти на наказателното правораздаване, какъвто е полицията. Същите сили, които покачиха нормите на престъпността, подкопаха социалните и културните опори на наказателния уелфеъризъм. Уважението към експертното мнение и държавния авторитет се срина, а на популистките чувства бе предоставен по-голям простор. Гарланд твърди, че особено важен е упадъкът на образованата средна класа и на подкрепата за наказателния уелфеъризъм от страна на елита. Нарастването на престъпността започна пряко да засяга и либералните елитарни групи, които по-рано бяха защитени от нея. Толерантността и реформистките настроения започнаха да намаляват, след като тези групи, с решаващо значение за формирането на общественото мнение, станаха обект на непосредствена криминална заплаха. Както гласи старата груба полицейска шега от 60-те години, консерваторът е нападан либерал.

           Има един вид вебериански песимизъм в Гарландовия анализ. Това се вижда от заглавието на заключителния раздел на неговата книга: „Новата желязна клетка“. Подобно на Вебер, Гарланд безпощадно анализира тенденции, които на нравствено ниво явно го правят нещастен. Но аз бих приветствал малко по-открита критика на съвременните наказателни и социални промени, които той, по всичко изглежда, не одобрява. Може би Джон Мейджър имаше известно право: има времена, когато трябва по-малко да разбираме и повече да осъждаме. Гарланд обаче се ограничава с това, което вижда като тесните граници на възможното в условията на късната модерност. Единственият път напред, който той си представя като по-безвреден от порочния кръг на по-голямата престъпност и по-репресивните контролни реакции, е усилването на криминологиите на всекидневния живот: „Усилията да се споделя отговорност за контрола върху престъпността, да се вплете социален контрол в структурата на всекидневния живот, да се намалят криминогенните въздействия на икономическите трансакции, да се защитават повторни жертви“. Такива стратегии са съвместими с неолибералния индивидуалистически морал на късната модерност, но по-малко от по-репресивните наказателни реакции биха изострили социалните разделения,

           Гарланд сигурно е прав, че при сегашния политически климат не се виждат изгледи за връщане към по-благородния, обществено насочен дух и към политиката на следвоенното „Златно време“ и неговия наказателен уелфеъризъм. Но той може би подценява крехкостта на икономическата база на онази, по думите на Голбрейт, „култура на доволството“, която поражда подкрепа за неолиберализма. Неговите заключения за „новата желязна клетка“ са заявени поради факта, че „в началото на XXI век САЩ са в безпрецедентен икономически възход“ – думи, които вече кънтят кухо. Не е възможно да се предвидят последиците на този факт. Но икономическа политика, която породи всевъзможна несигурност за повечето хора, навярно все повече ще бъде поставяна под въпрос. Историята не е свършила.