Доцент по съвременна световна история в Историческия факултет на СУ „Св. Кл. Охридски“. Занимава се с проблемите на Източна Европа след Втората световна война. Автор е на книгите „Източна Европа след Втората световна война 1953–1956 г.“, „Българските преходи 1994–1999 г.“ и др. Главен редактор на сп. „Ново време“ (1993–2000 г.).
Изминалите почти 13 години от началото на Големите промени в Източна Европа, които сложиха край на системата на държавен социализъм от съветски тип, дадоха възможност на политолозите не само да формулират новите принципи на своята наука, но и да изведат някои по-общи закономерности на прехода към демокрация в нашия специфичен европейски регион. Една от политологическите тези, която беше многократно припомняна и потвърждавана по различни поводи през последната година, твърди следното: социалната цена на прехода е толкова висока, че нито една политическа сила не може да успее да спечели повторно избори и да продължи да управлява повече от един мандат, независимо колко успешно се е справяла, докато е била на власт. И действително, политическата практика на Полша и Унгария, да не говорим за България, показва такава тенденция. Но въпреки това, ми е трудно да се отърва от впечатлението, че голямата популярност на тази теория в днешна България се дължи не толкова на нейната научна обоснованост, колкото на политическата необходимост да се обясни изборният неуспех на СДС, след като тази политическа партия беше мобилизирала могъща „пропаганда на успеха“, но въпреки това катастрофално загуби парламентарните избори, а по-късно и президентските.
Точно подозрението в политическата употреба на политологическите тези ме накара да анализирам изборите в Чешката република, проведени на 14/15 юни 2002 г., от гледна точка на това доколко е възможно или невъзможно в прехождаща Източна Европа управляващите да повторят мандата си в една нормална, а не истеризирана политическа обстановка.
Нека припомня кой и как управляваше в Чешката република след предишните (предсрочни) парламентарни избори, проведени на 19/20 юни 1998 г. За пръв път в посткомунистическата епоха на новата Чешка република изборите от 1998 г. бяха спечелени от левицата в лицето на Чешката социалдемократическа партия (ЧСДП)1 . Този изборен резултат показва чешката отлика от общия процес на редуване на политическите вълни в Средна Европа, който през 1993-1994 г. върна на власт левицата, представена от реформиращите се бивши комунисти първо в балтийските републики, а после в Полша и Унгария. По същото това време в Чехия до 1998 г. продължават да управляват десните политици от Гражданската демократична партия (ГДП) на десния икономист (привърженик на монетаризма) Вацлав Клаус. И едва когато в края на 90-те години в Източна Европа се очертава новата дясна вълна със завръщането във властта на „Солидарност“ в Полша и на младите консерватори на В. Орбан в Унгария, в Чехия най-много гласове в парламентарните избори получават левите партии.
Но разминаването във времето не е единствената чешка отлика. Може би по-важната се състои в това, че ЧСДП, която през 1998 г. излиза първа в изборите, е твърде различна от посткомунистическите социалдемократи в Полша и социалисти в Унгария – тя не е наследник на ЧКП, която е свалена от власт в края на 1989 г., а е нова партия, създадена едва след „нежната революция“, започнала на 17 ноември 1989 г. При това в лявото пространство ЧСДП съжителства, на моменти в остро противоборство, с наследилата ЧКП – Комунистическа партия на Чехия и Моравия (КПЧМ). А пък КПЧМ на свой ред е единствената партия от Източна Европа, която предпочита да запази комунистическото си наименование, вместо да го замени с по-неутралното и по-подходящото за европейските реалности от последното десетилетие на ХХ в. социалистическо или социалдемократическо2 .
Победата на ЧСДП на изборите от 1998 г. не е абсолютна, а само с относително мнозинство – тя получава 32,3% от гласовете на избирателите и 74 депутатски места в 200-членното национално събрание. Дясната ГДП на Вацлав Клаус, управлявала до момента, остава на второ място и тъй като с останалите парламентарни партии ЧСДП не може или не иска да постигне коалиционно споразумение, в Чешката република е сформирано социалдемократическо правителство на малцинството. За да управлява, то се нуждае от парламентарна подкрепа и тъй като не иска да я получи пряко или косвено от КПЧМ3 , е принудено да я потърси в едно уникално за региона споразумение с основния си политически опонент ГДП. Въпреки че на пръв поглед споразумението между ЧСДП и ГДП прилича на „голямата коалиция“ между ХДС-ХСС и ГСДП от 60-те години във ФРГ, всъщност то не стига дотам, че двете големи, но противоположни в идейните си виждания партии да управляват заедно, а само до уговорката, че срещу избирането на Вацлав Клаус за председател на долната камара на Националното събрание, неговата дясна ГДП ще подкрепя с гласовете си правителството на лидера на ЧСДП Милош Земан4 . Повечето чешки, а и чужди политолози преди четири години не пророкуват дълъг и стабилен живот на социалдемократическото управление в Чехия при така формираната нестабилна конфигурация в парламента.
Правителството на малцинството, оглавено от М. Земан5 , изглежда в плен на зависимостта си от дясната ГДП, която във всеки удобен за нея момент би могла да се откаже от споразумението или най-малкото да се опита да диктува политиката му според собствените си интереси. И това донякъде става – правителствената програма на Земан се оказва много по-умерена и дясна, отколкото изглеждат формулировките в предизборната платформа на социалдемократите6 . В нея заляга намерението за приватизация на банките и на държавните предприятия, идеята за балансиран бюджет, а от обещанията за социален преход остава много малко и най-вече намерението да не се бърза с дерегулация на наемите и с освобождаването на цените на енергията. За тенденцията на разочарование от неизпълнените обещания на социалдемократите и за завръщане към десните от ГДП говорят резултатите от изборите за сенат и за местни органи на властта, проведени на 13 ноември 1998 г.7
Политическото развитие на Чешката република обаче не за пръв път показва, че нещата се развиват различно от предвижданията на политолозите. Социалдемократическото правителство на мнозинството успява да довърши четиригодишния си мандат. А ключовата позиция на ГДП и на В. Клаус на балансьор в политическия живот не им донася очакваното надмощие и триумфално завръщане във властта. Причините за това неочаквано развитие са много, но най-важните от тях заслужават да се споменат и коментират.
На първо място бих поставила проблемите, вече възникнали в Чешката република по време на дългото управление на Клаус. На първо място са икономическите трудности, свързани със собствено чешкото стопанско развитие в годините на прехода, но и създадените от стремежа към икономическо приспособяване на чешката икономика към изискванията на Европейския съюз.
Още социалистическа Чехословакия е сред най-високо развитите в индустриално отношение страни от Източния блок. Точно тази нейна особеност мотивира и най-мащабния опит за въвеждане на принципите на пазарната икономика и на политическия плурализъм в Източна Европа през 1967-1968 г., завършил трагично след интервенцията на войските на Варшавския договор на 21 август 1968 г. Макар процесът на интензификация да е забавен, Чехословакия продължава да се гордее с високата си индустриализация и жизнено равнище, което изглежда сравнимо с това в съседните западноевропейски държави. След началото на промените и Чехословакия преживява сътресенията, характерни за всички източноевропейски федерации, но ги решава по мирен път чрез „развод по сметка“ между чехи и словаци, след който на 1 януари 1993 г. се появят две нови държави – Чехия и Словакия.
От икономическа гледна точка разделянето на общата държава дори изглежда положително за чехите, тъй като по-голямата част от традиционната индустрия остава на тяхна територия, а те се отървават и от създадената след Втората световна война тежка и военна индустрия, разположена предимно в Словакия, която е най-тежко засегната от трансформациите след 1989 г. Благодарение на разделянето Чехия може да се гордее с ниската си безработица, висока социална сигурност, ниска инфлация8 . Все пак и тя не съумява да избегне характерните за целия регион негативни тенденции на прехода – рязко намаляване на БВП в началния период, деиндустриализация, преструктуриране на индустрията и селското стопанство, болезнено преориентиране на външната търговия9 . Допълнителни загуби търпи Чешката република след като американската радиостанция „Свободна Европа“ е преместена от Мюнхен в Прага, най-вече заради излъчванията на програмата „Свободен Ирак“ и иракските наказателни мерки.
Външнополитическият курс на всички чешки правителства след 1989 г. е насочен към Запада, като целта е присъединяването към НАТО10 и Европейския съюз. Но още преди идването на ЧСДП на власт, приближаването към икономическите структури на ЕС предизвиква недоволство сред населението от Централна Европа. През февруари 1998 г. фермерите от Полша, Чехия и Унгария организират протестни демонстрации срещу селскостопанската политика на ЕС, която ги поставя в неравноправно положение. Най-категорични са именно чешките селскостопански производители – те блокират на границите вноса на ябълки от ЕС, но резултатът е болезнен за Чехия, тъй като ЕС на свой ред налага повишени мита за чешкото свинско месо. Тези проблеми, както и очерталата се финансова криза водят до общото за цяла Източна Европа разочарование от прехода. В края на 1999 г. чехите и унгарците се оказват сред най-недоволните, като 60% от гражданите на тези две централноевропейски държави обявяват недоволството си от положението, в което са изпаднали в годините на преход.
Към тези проблеми на Чехия трябва да се прибави и още един, отразил се болезнено на облика Ј по света. В началото на 1998 г. започват сблъсъци между чехи и цигани (роми)11, които в Чешката република наброяват около 300 хил. при 10,5 млн. население. Много по-сериозно звучат сведенията, разпространени от световните медии, че е започнало изграждането на гета за ромите. В Бърно и Усти на Лаба високи стени отделят кварталите, населени с цигани (роми) от останалото население. Обяснението, че това се прави заради неплатени наеми, не убеждава европейците и стените са разрушени.
В такава обстановка на нарастващо разочарование и изостряне на междуетническите отношения настъпват промени и в нагласите на избирателите. Допитване на общественото мнение, проведено през октомври 1999 г., показва, че най-голямо влияние в обществото неочаквано е придобила КПЧМ – 21%, докато управляващата ЧСДП е намалила привържениците си до 14%, а ГДП до 20% доверие. Тези нагласи показват по-скоро общи тенденции, отколкото предизборни нагласи, но имат своето значение.
Чешката република не прави изключение в Източна Европа с тенденцията основните успехи на управляващите да са във външнополитическата сфера. Така страната се присъединява към НАТО заедно с Полша и Унгария на 12 март 1999 г. Това, разбира се, не е пряка заслуга на правителството, тъй като решението е гласувано в парламента още на 15 април 1998 г., но става възможно едва след като ЧСДП се съгласява да се откаже от искането си за референдум по този въпрос12 .
Същевременно в политическата сметка на В. Клаус започват да се трупат негативи. В типичния за него авторитарен стил той предлага и успява да наложи със съдействието на депутатите от ЧСДП промени в конституцията, които ограничават правомощията на президента13. За всички е очевидно, че става дума за личен сблъсък между действащия президент Хавел и бившия премиер Клаус, а не за принципна позиция. Чешкият президент се избира от парламента, което предполага и ограничените му функции. Силата на тази институция в Чехия се дължи не толкова на правомощията, колкото на фигурата, която я олицетворява. Въпреки нарастващите проблеми в общуването на Хавел с чешкото общество – превръщането му в един от най-богатите реститути, честите му заболявания, скандалната му женитба с известна пражка актриса скоро след смъртта на обичаната от всички негова дългогодишна съпруга Олга, Хавел съумява да запази интелектуалния си облик и неформалното си влияние в Чехия, в Европа и в света. Той е в основата на инициативи, значително надхвърлящи региона – Форумът 2000 на интелектуалци от цял свят, които обсъждат световните проблеми, посланието-предупреждение от 13 октомври 2001 г. да не се използват атентатите от 11 септември за цивилизационна война на Запада срещу Изтока и други.
Истинското предизвикателство за В. Клаус идва от четвъртата власт. На 27 декември 2000 г. в държавната Чешка телевизия избухва остър конфликт, след като със съдействието на В. Клаус Националният съвет по телевизия назначава нов директор – Иржи Ходач. Двайсетина журналисти-новинари от телевизията реагират на политиката на новата ръководителка на новините Яна Бобошевска с излъчване на паралелни новини. В конфликта се намесва полицията и съда, новинарите се барикадират, а обществото за пръв път от Нежната революция през 1989 г. организира масови демонстрации. Президентът Хавел също подкрепя протестиращите, както той казва, не защото законът е на тяхна страна, а защото те изразяват духа на демокрацията. Този конфликт подклажда вече съществуващите антипартийни настроения, изразени в популярното скандиране към политиците: „Благодарим ви, отивайте си!“
Кризата на партийната система се проявява и в Чехия, но тя, също както и в България, се отразява по различен начин на политическите сили. Най-силен е ударът по политиците, управлявали най-дълго страната, тъй като при тях най-ясно се проявява тенденцията, че обедняването на мнозинството става за сметка на малцинството, свързано с политическия елит. Тя се оказва валидна както за Вацлав Хавел, който през декември 2001 г. за пръв път е изместен по популярност от друг бивш дисидент и настоящ политик Петр Питхарт, така и за Вацлав Клаус, който не крие авторитарните си настроения. Макар и да звучи странно, разочарованието от политиците не засяга КПЧМ, тъй като тя е изолирана и отхвърлена от съществуващата политическа система, а присъствието Ј в парламента се дължи само на гласовете на избирателите.
* * *
При затихващ интерес към политиката, общо разочарование от прехода и дори от приближаващото се приемане на Чехия в ЕС се провежда предизборната кампания от 2001 г. Оформя се и една голяма промяна в геополитическата ситуация на Чехия. Изострянето на отношенията в ЕС във връзка със засилването на десните ксенофобски сили съживява проблеми, изглеждащи останали в далечното минало на студената война. В края на 2001 и началото на 2002 г. отново се разгаря спорът около Судетската област.
Историческата съдба е отредила на судетските германци да играят злокобна роля при разпадането на Първата чехословашка република. Може би не е тяхна вината, че стават разменна карта в отношенията между водещите сили в навечерието на Втората световна война, но именно желанието им да се присъединят към Германия (по това време Трети райх) използва Хитлер, за да получи в края на септември 1938 г. съгласието на Италия, Великобритания и Франция за анексия на Судетската област. А без нея Чехословакия остава абсолютно беззащитна пред агресора и само пет месеца и половина по-късно, на 15 март 1939 г., е окупирана. Тази историческа истина използва Едвард Бенеш, президент на Чехословакия в дните на Мюнхенския сговор и отново през 1945 г., за да поиска от Антихитлеристката коалиция правото на възродена Чехословакия да изгони германското население от Судетската област. Това става при нечовешки условия. А общата чешко-германска трагедия отново се съживява в началото на ХХI в.
Повдигането на въпроса за судетските германци в началото на 2002 г. става в контекста на спора между Австрия и Чехия за атомната централа в Темелин и за реституционните права на судетските германци върху иззетата им след войната земя, върху която от десетилетия живеят други хора (както чехи, така и немалко българи, заминали като земеделски работници за Чехословакия по спогодбите за набиране на работна ръка). Австрийският десен популист Йорг Хайдер осъжда Чехия за следвоенната несправедливост към германците, а чешкият министър-председател Милош Земан му отговаря, че судетските германци са получили онова, което са заслужавали, тъй като са били „пета колона“ в демократична предвоенна Чехословакия14 .
Проблемът не се ограничава до размяната на остри реплики между Хайдер и Земан (първият нарича втория бивш комунист, а той му отговаря, че е нацист), а прераства в по-общо поставяне на въпроса за промените, настъпили след Втората световна война. Управляващите в Унгария консерватори на Виктор Орбан се възползват от искането на някои кръгове в Австрия и Германия за преразглеждане на т.нар. Бенешови декрети15 и поискват да се възстановят правата на унгарците, изгонени след войната от Словакия. Това води до провал на предвидената за края на февруари 2002 г. среща на Вишеградската група, която трябва да се проведе край езерото Балатон. Полша и Чехия се обявяват в защита на Словакия срещу националистическото искане на Унгария. Мотивите за това ново деление в Централна Европа не са трудни за разгадаване. На първо място са изборите в Унгария през април и острото противоборство, в което младите консерватори се опитват да заложат на националистическата карта, за да спечелят повече привърженици16 . Не е за пренебрегване и разделението от Втората световна война – победена Унгария се опитва да се възползва от ситуацията, за да промени някои болезнени резултати от войната.
Всички политически сили в Чешката република се обявяват против преразглеждането на резултатите от Втората световна война. В парламента предложението за отмяна на Бенешовите декрети е подложено на гласуване на 24 април 2002 г. и е отхвърлено с огромно мнозинство. В обсъждането на този проблем обаче, също както и в Унгария, връх взимат предизборните цели. Социологическите анкети показват, че и този път няма да има категоричен победител, тъй като симпатиите на населението се поделят между четирите основни политически сили. И те започват да се търсят конкретни и временни проблеми, чрез които да привлекат гласоподавателите.
Единственият спорен и при това подлежащ на дискутиране е въпросът за националната идентичност, с други думи национализмът. Той попада в по-общия европейски контекст на възхода на националистите-ксенофоби в Западна Европа, проявил се най-ярко по време на президентските избори във Франция, когато до втори тур достига крайно десният Жан-Мари льо Пен. И в случая с Чехия, както по-рано и в Унгария, десните политици, представени от ГДП на Вацлав Клаус, залагат на национализма. Клаус открито заявява пристрастията си към тачъризма не само в икономиката, но и по отношение на европейското обединение. Той открито заявява критичността си към Европейския съюз17 . Клаус разчита на позицията си на неучаствал във властта през последните четири години с надеждата, че разочарованието от лявото управление ще го върне на власт. Вместо това обаче става друго. Гласоподавателите не са забравили рестриктивната му социална политика като премиер, авторитарните му действия като председател на парламента, съпричастността му към медийния скандал с Чешката телевизия и най-вече факта, че той е контролирал властта с гласовете на ГДП в парламента. Те го възприемат като съотговорен за неуспехите на правителството на Земан, тъй като е единственият с възможност да свали правителството, но не го е направил.
Преди изборите ЧСДП също се опитва да се дистанцира от неуспехите на правителството си (главно в стопанската сфера), без да се разграничава от успехите. Това тя прави, като издига нов кандидат за министър-председател. Вместо натрупалия много негативи с непремерените си изказвания в страната и в чужбина Милош Земан, е предложен Владимир Шпидла, 51-годишен историк, който влиза в политиката едва след Нежната революция. Той се изявява като умерен политик, неподдаващ се на популизъм привърженик на европейската левица.
Въпреки всички пророкувания за изчезването на КПЧМ от политическата сцена като реликт от миналото, въпреки че е най-последователно подложена на ограничителни „лустрационни“ закони и е крайно изолирана в националното събрание (или може би точно поради това), тази партия продължава да печели симпатиите на немалко чехи.
И на последно място в предизборната битка се състезава една четиристранна коалиция от центристки партии, която се трансформира в двупартийна – между традиционната Лидова партия на моравските католици и Съюза на свободата, в който се вливат и част от политиците на Гражданския форум.
С гласовете си, дадени на 14/15 юни 2002 г., чешките избиратели дават шанс на дотогавашно ляво управление да продължи дейността си. ЧСДП излиза отново първа, макар и с малко по-лош резултат – 30,2% и 70 депутатски места, пак втора е ГДП, но с 24,5% и 58 депутати; единствената партия, която показва нарастване на влиянието си, е КПЧМ с 18,5% и 41 депутати, докато християн-либералната коалиция остава четвърта с 14,3% и 31 депутати. Тези резултати предопределят коалиционното управление на страната, но опитът от споразумението между ЧСДП и ГДП е оценен като негативен и за двете, затова победителите от ЧСДП виждат единствената възможност в коалицията с християн-либералите. В крайна сметка тя е постигната и в началото на юли 2002 г. е сформирано ново правителство на Вл. Шпидла, в което социалдемократите запазват 10 министерски места, а християн-либералите получават 6.
Резултатите от парламентарните избори в Чешката република позволяват да се направят няколко по-общи и по-конкретни извода. На първо място, те потвърждават привързаността на чехите към умереността. Социалдемократите получават отново доверие именно защото са се опитали да управляват умерено в условията на прехождаща Централна Европа. С тези изборни резултати Източна Европа потвърждава още веднъж и отликата си от настроенията в Западна Европа – докато там нараства влиянието на националистите, ксенофобите и екстремистите, техните аналози на изток губят привърженици. Чешките избори оформят и тенденцията за нова лява вълна в Източна Европа в противовес на дясната вълна в Западна Европа. Тя може да се тълкува по различен начин, но едва ли може да се отрече. В графата на конкретните изводи искам да поставя нарастващото влияние на КПЧМ. Тази партия не се отрича от генетичната си връзка с ЧКП, дори и в името си, същевременно през изминалите вече 13 години тя успява да се дистанцира от облика си на партия на бившата номенклатура. Нещо повече, в тези избори тя привлича гласовете на младите критици на политическото статукво с облика си на партия на чистите идеи и идеали за справедливост. Парадоксът се състои в това, че такъв облик Ј предават репресивните закони срещу бившите комунисти, както и нежеланието на партиите от политическия елит да си сътрудничат с нея.
И както винаги, победата в изборите е само началото на много по-труден път – този на управлението. Хубаво е, когато този път вече е проправен, но опасностите не са по-малко.
Бележки:
1 Първата победа на левицата в Чешката република беше анализирана и в сп. Ново време – Баева, И. Дойде времето на левите и в Чехия. – Ново време, кн. 1-2, 1998, 99-107.
2 Подобно нещо може да се каже и за наследилата КПСС Комунистическа партия на Руската федерация, но в случая с КПРФ по-голямо значение има необходимостта да се запази приемствеността в огромната страна, което трудно може да се постигне с ново наименование. Такова поне беше обяснението на Генадий Зюганов за запазване на наименованието „комунистическа“.
3 Основният проблем в отношенията между ЧСДП и КПЧМ е отношението към миналото. Немалко от членовете на ЧСДП не са имали нищо общо с ЧКП през 1989 г., но са били сред реформаторски настроените дейци на ЧКП през 1968 г. След интервенцията на 21 август 1968 г. на войските на пет членки на Варшавския договор (Съветския съюз, Полша, ГДР, Унгария и България) ЧКП е принудена постепенно да се откаже от реформите и да започне процес на „нормализация“, свързан с мащабна чистка в редиците на партията. Всъщност мнозинството дейци на ЧСДП след 1989 г. са били изключени или доброволно са напуснали ЧКП в края на 60-те и началото на 70-те години в знак на протест срещу антиреформаторската позиция на Г. Хусак и М. Якеш. Докато привържениците на КПЧМ в днешната Чешка република се опитват да защитят социалната сигурност, характерна за целия социалистически период на Чехословакия, ЧСДП търси своите корени в прекъснатите реформи отпреди 1968 г. и обвинява за прекъсването им предшественичката на КПЧМ. Втората причина за противопоставянето между двете партии е съперничеството им в лявото пространство, тъй като и двете се стремят да спечелят привърженици сред лявомислещите чехи.
4 Споразумението между ЧСДП и ГДП е подписано на 9 юли 1998 г. и съдържа съгласието на Клаус да подкрепи чисто социалдемократическо правителство, както и обещанието му да не участва във вотове на недоверие срещу него. От своя страна ЧСДП обещава да гласува за кандидатите на ГДП при избора им за председатели на двете камари на националното събрание и за редица важни парламентарни комисии, като напр. бюджетната, както и да им позволи да контролират външното и вътрешното разузнаване, Върховния финансов инспекторат. Двете партии се договарят да обсъдят необходимите промени в Конституцията, с които да намалят прерогативите на президентската институция. Президентът Вацлав Хавел, който отдавна води лична война с В. Клаус и има най-големи заслуги за свалянето на правителството му само няколко месеца преди изборите, предупреждава за опасностите, които носи подобно споразумение за политическия морал и развитието на Чехия, но е принуден да се съгласи с тази своеобразна голяма коалиция и да предложи на парламента правителството на М. Земан.
5 На 22 юли 1998 г. президентът Вацлав Хавел назначава първото правителството на социалдемократа М. Земан, в което 18 от 19 министри са социалдемократи, а министърът на правосъдието е безпартиен. Двама от министрите имат двойно гражданство – наред с чешкото един има и шведско, а министърът на външните работи Ян Каван и британско.
6 Основните точки от предизборното обръщения на ЧСДП звучат по следния начин: „1. Повишаване на професионализма при управлението на държавата…; 2. Отстраняване на паразитите, които разграбват и унищожават нашата икономика с прилагане на твърд курс срещу икономическата престъпност, включително и срещу корупцията…; 3. Ще подкрепяме служителите в стремежа им да увеличават участието си в съвместното управление на фирмите, в които работят…; 4. Ще подкрепяме чешките предприемачи…; 5. Активна държавна икономическа политика, която ще съдейства за създаване на нови възможности под формата на общественополезни работи…“ Земан, М. Пожелайте си по-добро бъдеще! – Ново време, кн. 1-2, 1998, 108-110.
7 В тези избори на първо място излиза ГДП, докато социалдемократите заемат едва трета позиция.
8 Според данните на сп. Business Central Europe в края на 1999 г. Чешката република изглежда като „отличничка“ сред страните в преход. Нейният БВП (12 200 евро) представлява 61,6% от средния БВП в Европейския съюз, което може и да не изглежда особено много, но само докато не го сравним с останалите страни в преход: в Словакия е 47%, в Унгария – 49,5%, в Полша – 39,4%, в Румъния – 27,8%, а в България – 23,2%. Равнището на безработица в Чехия е 6,5"%, което означава, че е по-ниско не само от съседните Словакия (12,5%), Унгария (7,8%), Полша 10,6%), но и от ЕС (10%), да не говорим за България, където е около 16%.
9 Икономически анализ на икономическия преход на Чешката република може да се намери в: Беров, Л. Икономиката на България и бившите социалистически страни десетилетие по-късно. 1989-1999. С., 1999, 60-68.
10 Първият демократично избран чехословашки, а по-късно и чешки президент Вацлав Хавел е и първият източноевропейски политик, който заявява желанието на страната си за асоциирано членство в НАТО. Това той прави по време на посещението си в Главната квартира на НАТО в Брюксел на 21 март 1991 г.
11 Тези първи сблъсъци имат конкретен повод – смъртта на млада циганка, предизвикала засилени нападения на роми над чехи със скандиране „Бели свине“.
12 Така антинатовски в Чехия остават само две от парламентарно представените партии – лявата КПЧМ и крайнодясната Републиканска партия. По такъв начин позицията на ЧСДП се оказва решителна за приемането на Чехия в НАТО.
13 Предложението президентът да се лиши от правото да назначава премиера и управителя на централната банка е гласувано на 28 януари 2000 г.
14 Репликите са разменени във вестниците „Хосподарске новини“ и „Франкфуртер алгемайне цайтунг“. Те повдигат и по-общите въпроси за възможността да се търси колективна вина, но и за политическата култура на страните кандидат-членки за ЕС.
15 Става дума за 143 президентски декрети в Чехословакия, реализирани през 1945-1946 г., с които възстановената държава се опитва да възстанови приемствеността си с Първата чехословашка република (1918-1938 г.). Само част от тях се отнасят до прогонването на германците и унгарците от Чехословакия като виновници за разчленяването на страната, но през 2002 г. под понятието Бенешови декрети вече се разбира само този проблем. За значението му говори един исторически материал, издаден от Министерството на образованието, младежта и спорта: Z. Benes, J. Kuklik, V. Kural, J. Pesek. Transfer Nemcu z Ceskoslovenska 1945-1947. Praha, 2002.
16 Както става ясно през април, националистическата карта се оказва слаба и в унгарските избори победа, макар и минимална, печелят унгарските социалисти в коалиция с либералите. Вж.: Баева, И. Трудната победа на унгарските социалисти на парламентарните избори – април 2002 г. – Ново време, бр. 5, май 2002 г., 81-96.
17 В това отношение неговата позиция се оказва паралелна с тази на крайнодясната Републиканска партия на Мирослав Сладек, създадена през 1990 г. Тя се обявява за продължител и защитник на идеите на предвоенните президенти Т. Г. Масарик и Е. Бенеш, но не толкова на демократичните им убеждения, колкото на идеите им, че Чехословакия може да се превърне във водеща политическа и икономическа сили в Централна Европа, ако се противопостави на руското и германското влияние и на проникването на либерализма. Републиканската партия е за възстановяване на смъртното наказание (в борбата с престъпността), за „оздравяване на националния дух“, за самостоятелна и независима външна политика, против членството в НАТО (тъй като то ще доведе до „безконтролно нарастване на германското икономическо и политическо влияние в Чехия“). С тази радикална програма тя не успява да спечели повече от 6% на изборите от 1992 г. в Чехословакия и от 11% на изборите през 1995 г. в Чешката република. По-късно не влиза в парламента.
