ЧАСТНАТА СОБСТВЕНОСТ В КОНТЕКСТА НА НОВИЯ ОБЛИК НА ОБЩЕСТВОТО (ОПИТ ЗА ТЕОРЕТИЧЕСКО ОСМИСЛЯНЕ)

0
305

 

ВСТЪПЛЕНИЕ

 

           Проблемът за частната собственост в условията на прехода към демокрация придобива първостепенна важност. Преди на нея не се отделяше необходимото внимание Робуваше се на стари доктрини и концепции-частната собственост няма място при социализма, за него е характерна обществената собственост. Това се отрази неблагоприятно върху развитието на икономиката.

           Днес се изпада в друга крайност. Частната собственост се възвеличава. Смята се, че тя ще осигури граждански права и икономическа свобода, вследствие на което обществото ще осигури преход към демокрация. Други гледат на частната собственост като на средство за преодоляване на икономическата криза, a трети твърдят, че ще постигнем жизнено равнище като в развитите капиталистически страни. Не липсват и схващания, че тази собственост трябва да разруши социално-икономическите структури на обществото и да се премине към т.нар. демократичен капитализъм.

           Проблемът за частната собственост в българската икономическа литература е сравнително нов. Той се разглежда в малко на брой разработки. Затова по отношение на него има твърде много неизяснени въпроси. В много случаи в частната собственост се влага идеологическо, а не икономическо съдържание. Не е намерен също верен методологически подход при нейния анализ. Този анализ понякога се извършва вън от социалната определеност на формата на производство. Забравя се, че тя не може да съществува вън от нея и че собствеността се реализира винаги в определена форма. Ако това не се разбере, не може да се очертаят границите на развитие на частната собственост, нейният дял в икономическата структура на обществото, трябва ли тя да се превърне в сърцевина на преустройството на обществото и какво да бъде взаимодеиствието и с другите форми на собственост, в състояние ли е да избави страната от икономическата криза и да ни изведе към Европа. На част от тези въпроси е посветен този параграф.

Всеки, който се занимава с „частни въпроси,
не може да избегне общите“

            Това важи и за частната собственост. Тя е част от общия проблем за собствеността и не може да се разглежда вън от него. Затова общият анализ на собствеността е предпоставка за разглеждане на частната собственост.Този анализ, обаче изисква обществото да се изследва в ония реални форми, в които съществува. Преди не се разглеждаше така, анализът изхождаше от по-зрялата форма на производство и от тази гледна точка се разкриваше неговата специфика. Но това разкриване не винаги бе успешно. Теорията се откъсваше от практиката. Обществото се вкарваше в предварителни схеми на развитие, не се изучаваха реалните факти. Икономическата определеност на формата на производство във всички страни не може да възникне и се утвърди по един и същ начин. Нейните принципи трябва да се извеждат от конкретната действителност. А тъй като тя е многообразна, различни са пътищата и формите за развитие на обществото, на неговата организация. Ние не знаем конкретните пътища, а само общата насоченост на движението.

           Много често, социализмът се отъждествява с неговата деформация, поставя се знак на равенство между тях, извършва се своеобразно насилие над действителността. Установилият се социализъм не бе адекватен на социалистическия идеал. Това наложи обществото да се преструктурира и се прилагат механизми на управление, съответстващи на неговата същност, като се предприемат такива мерки и икономически методи на управление, които да отговарят на по-нататъшното развитие на производствените отношения, да създават стимул за развитие на производството и да повишат социалната активност на личността.

           Икономическите реформи не могат да бъдат успешни, ако не обхващат преустройството на отношенията на собственост. Без тях обществото не може повече да се развива. Държавният монопол на производството следва да се преодолее и премине към плурализъм на формите на собственост. Известно е, че никога една обществена форма на производство не загива преди да е изчерпала своите икономически възможности, преди да е дала простор на обществения прогрес. Тя не може и да възникне преди материалните условия да позволяват това.

           Това важи и за частната собственост. Необходимостта от нея не е субективна прищявка, а последица от обстоятелството, че държавната собственост на този етап на развитие не може да удовлетвори обществените потребности. Има сфери на дейност, където тя не е ефективна.

           У нас се установиха форми на производство, които не бяха адекватни на икономическата действителност, не съответствуваха на степента на развитие на производителните сили. Съществува пряка връзка между тях и икономическия резултат. Връх взема оная форма на производство, която дава най-добри резултати. И ако не се намери такава, системата загива. Предишният модел на социализма се провали при аналогични обстоятелства. Хората се стремят да подобрят стопанската дейност и на тази основа да получат по-добри икономически резултати. Но ако формата на собственост не съдействува за това, тя трябва да отпадне или да се преобразува. Икономическият резултат следва да се обвърже с икономическите интереси. Но при държавната собственост не винаги бе така. Интересът се обезличаваше и не се персонифицираше. Това до по-голяма степен важеше и за другите форми на производство, слабостите произтичаха от недъзите на организацията на икономическата система.

           Формата на производство може да има страни, които са независими или пък стоят малко по-далеч от тяхната същност. Едно и също явление може да е проява на различни същности. Доколкото формата на производство се различава от своята същност, дотолкова тя не се превръща в същностна страна на съдържанието на тази форма.

           Подобно нещо се случи и с държавната собственост. По форма бе държавна, но по съдържание – не. Налице бе противоречие между нейната правна форма и икономическото съдържание, което откри пътя на незаконното присвояване на доходи, продължаващо и днес – държавната собственост се източва по невидими канали и се превръща в частна.

           При съвременното общество могат да възникнат отношения, които не са адекватни на неговия начин на производство. Те могат да го обслужват, но могат да действуват и разрушително.

           Социално-икономическата структура на нашето общество е твърде разнообразна. Тя изразява различни страни на същността. Едни от тях обхващат по-дълбоката същност на производствените отношения, а други – повърхностният слой. Формите на собственост – държавна, кооперативна, частна, смесена и други, на този етап не само че не се изключват, но се намират и в диалектическо единство. Ако противоположностите между тях не пораждат единство, тези форми на собственост няма да бъдат продукт на икономическата система, а натрапени от някаква чужда сила. Практиката опроверга това. Диалектически противоположни явления могат да съществуват в неразривно единство. Това важи не само за икономическата, но и за политическата система.

Противоречията се преодоляват чрез съединяване на противоположностите

           Това важи и за икономическата система. Икономическите връзки не бива да се самоизключват. Различията между тях са различия в рамките на цялото. Вън от цялото, частта има необосновано съдържание, тъй като не е способна, да изпълни своите функции и предназначения.

           Тръгвайки по нов път на развитие, всяка страна унаследява старите форми на производство и ги включва в своята орбита. С течение на времето някои от тях се изживяват, но докато това стане, те съществуват дълго време. Това важи и за частната собственост. Без нея икономическата система се разрушава, тъй като не може да реализира своята цел. Ако целта не се постигне, състоянието на системата се променя, нейните вътрешни взаимовръзки и функции се разкъсват. Практиката потвърждава това. Пренебрегването на многообразието на формите на собственост, отричането на стоково-паричните отношения и засилването на централизираното административно (а не икономическо) планиране не осигури качествено нов растеж на икономиката, социалните цели на икономиката на страната не се осъществиха, нейният престиж намаля, което в крайна сметка отчужди хората от собствеността и властта.

           Икономическата наука плати скъп данък: абсолютизация на обществената собственост и нейното противопоставяне на другите форми на собственост, затова се оказа нежизнеспособна. Това наложи да се премине към многообразие на формите на собственост. Частната собственост се превръща в условие за развитие на обществената, а последната, от своя страна, предопределя нейната социално-икономическа насоченост. Всички икономически форми на производство са в неразривна връзка с господствуващата форма на производство. Те изпитват нейното влияние.

           Частната собственост може да не съвпада с господстващата форма на производство, но да изпитва нейното влияние, да се преобразува и се подчинява на целите на икономическата система. Законите, които я управляват, не се унищожават, а се запазват.

           Частната собственост следва да се развива не сама по себе си, а в съчетание с другите форми на производство. Абсолютизацията на една или друга форма на собственост се отразява отрицателно върху социално-икономическото развитие на обществото. На този етап на развитие няма такава форма на собственост, която да съчетава само положителното или само отрицателното. Всички форми на собственост имат свои предимства и недостатъци. Тяхното неутрализиране предопределя необходимостта от многообразието им. Обществото следва да се основава на тях, на т. нар. смесена икономика.

           Икономическите функции на прехода не могат да се реализират, ако не се използват множество форми на собственост, в т.ч. и частната собственост. В структурата на икономическата система тя си взаимодейства с другите форми на производство и най-вече с държавната, с което те взаимно се
обогатяват.

           Степента на това обогатяване зависи от социалната природа на взаимодействуващите страни. Ако са с еднаква природа, обогатяването е по-голямо. Но това не значи, че явления с различна социална природа каквито са частната, колективната и обществената собственост не могат при своето взаимодействие да се обогатяват. Обществените науки платиха скъп данък на абсолютизацията, че само страни с еднаква социална природа при своето взаимодействие могат да се обогатяват.

Частната собственост може да обогати държавната

           Държавната собственост може да вземе някои черти на частната – по-съвършена организация, по-добри стимули за труд и производство, засилването на конкуренцията и пр. Тя обаче също може да използва някои страни на обществената – социална насоченост на производството, което посредством разпределителните процеси ще създаде по-голяма социална справедливост в задоволяване потребностите на хората. Обогатяването на двете форми на собственост следва да задълбочи икономическите връзки, така че всяка от тях да бъде условие за развитие на другата.

           Ако се приеме тезата, че явления с различна социална природа не могат да се обогатяват, тогава и разнородни икономически форми на производство при взаимодействие не биха могли да се обогатяват. Но това не се потвърждава от съвременната практика. Капитализмът се приспособява към изменилите се условия. Той взе много неща от социализма, както и от другите форми на производство, съществуващи в рамките на неговата социална-икономическа система и ги използва за своето развитие. Не бива отношения, свойствени на всяка формация, прекомерно да се абсолютизират в смисъл, че важат само за нея и нямат значение за другите. Формациите имат известни общи черти, пред които не бива да си затваряме очите.

Но каква частна собственост следва да се установи у нас?

           По този въпрос няма единомислие и национален консенсус.

           У нас трябва да се развиват всички разновидности на частна собственост – трудова и колективна, основана върху индивидуалния и колективния труд на производителя. Що се отнася до едрата частна собственост, която се стопанисва чрез наемен труд, тя трябва да се постави под обществен контрол, тъй като може да доведе до рецидивите на дивия капитализъм.

           И затова опитите да се унищожи напълно сегашната икономическа структура и на нейно място да се създадат структури, при които абсолютно доминиращо значение има частната собственост, а другите форми на производство да са само символично, не е най-рационалният подход в решаване на проблема.

           В прехода към пазарна икономика държавната собственост не ще изгуби своето значение. Тя може да намали своя дял, но дълго време ще запази доминиращата си роля. Раздържавяването и приватизацията не могат да се извършат с един замах. Това ще бъде процес, продължаващ десетилетия. Не във всеки случай държавната собственост е зло, може да се окаже, че при някои положения никое друго решение не е възможно. Незабавното демонтиране на държавната собственост едва ли ще доведе до желаните резултати. Смесената икономика е може би по-стабилно и конструктивно решение особено в страните, където липсва собствен капитал1 .

           Опитите да се унищожи напълно сегашната икономическа структура и на нейно място да се създадат структури, при които доминиращо значение да има частната собственост върху средствата за производство са опити да се реставрира капитализмът. Условията у нас и интересите на народа изискват да се върви по пътя на смесената икономика.

В градината трябва да растат най-разнообразни цветя

           Множеството икономически форми на производство утвърждават обществото като общество на смесената икономика. Взаимното им преплитане може до такава степен да се задълбочи, че при определени условия собствеността да се превърне в много субектно отношение. Днешната собственост в индустриално развитите страни е точно такава. Едносубектният собственик, независимо дали е индивидуален или държавен, има абсолютно монополно право да се разпорежда с вещта и да присвоява доходите от икономическата дейност. Имуществените отношения се разгръщат в цяла система на отношения – производство, разпределение, размяна, управление и пр.

           Това е една от най-простите форми на стопанисване. Но нещата днес се изменят, изграждат се акционерни и други форми на собственост, при които имуществените отношения се различават от тези при едносубектния собственик. Имуществените отношения са ограничени. Собственикът не може изцяло да се разпорежда със своя доход. Част от него се присвоява от други лица, вследствие на което собствеността се превръща в многосубектна. Ако държавата, посредством данъчната система, присвоява значителна част от дохода, собственик е не само онзи, който притежава средствата за
производство, но и онзи, който присвоява доход. Собствеността по форма остава частна, но реално се обобществява и се превръща в многосубектна.

           Собствеността реализира своята мощ чрез вещите. И ако принадлежат на отделни лица, икономическата и политическата власт ще принадлежи не на народа, а на тях. Тогава едни и същи хора ще участват в управлението на икономиката и в политическата власт. Ще се получи срастване между нея и икономическата власт, ще се породи т.нар. лична уния. Ще се създаде власт на едрия капитал. Това ще засили социалната диференциация и напрежението в обществото, личната независимост на непосредствените производители ще се основава върху вещната зависимост, експлоатацията ще бъде неизбежна.

           Частната собственост става опасна за социалното положение на хората, ако се превърне във всеобща основа на движение на общественото устройство. Тя обаче не е страшна, щом се съчетае държавната и другите форми на собственост. Всички форми на собственост трябва да се използват в интерес на демократичното обновяване на обществото, а не да се дава предимство само на частната собственост.

           Частната собственост исторически е изиграла своята роля в оня вид, в който е била при свободната конкуренция. Днес от собственост на отделни лица, тя се превръща в кооперативна, смесена, акционерна, колективна и пр. В САЩ повече от 12 000 предприятия са изкупени от работниците. Такъв процес съществува и в другите развити капиталистически страни. Собствеността се модифицира и асоциира, от частна се превръща в колективна.

           От тук и изводът че индивидуалната частна собственост не бива да се утвърждава като единствена форма на стопанска дейност, а другите форми да имат символично значение. Всяко възвеличаване и развитие на една форма на собственост подкопава реалните устои на демокрацията. Преди демокрацията бе ограничена, тъй като се развиваше само държавната собственост. Плурализмът във формите на собственост е плурализъм в демокрацията. Социалната база на демокрацията е в демократизирането на формите на собственост.

           В развитите индустриални страни се утвърждава моделът на смесената икономика. Към такъв модел трябва да се стреми и нашата страна. Ако той се пренебрегне и се даде предимство само на частната собственост, обществото няма друга алтернатива, освен развитието и утвърждаването на тази форма на собственост. Следователно преодоляването на икономическата криза и по-нататъшното развитие на обществото се предопределя от степента на развитие на частната собственост. Това обаче е твърде наивен подход. Нека оставим всички форми на собственост да се съревновават, всички цветя да цъфтят. Икономическият ефект ще покаже коя от тях да се развива. Това налага частната собственост да се постави в такива рамки, че да служи на интересите на обществения прогрес.

           Сърцевина на преустройството трябва да бъде обществената собственост (раздържавяване и приватизиране). Преди тя беше сериозно деформирана и се отъждествяваше с държавната собственост. Днес понякога се изпада в друга крайност – омаловажава се държавната собственост и се надценява частната. Изразява се мнение, че държавната собственост трябва да се ликвидира, независимо от прокламирания принцип за многообразие на формите на собственост.

           Държавната собственост не е изчерпала своите възможности. Тя трябва да се постави в еднакво положение спрямо другите форми на производство -данъчно облагане, получаване на кредити, снабдяване със суровини, материали и пр., т. е. да бъде равноправна. При новите условия е необходимо държавната собственост да функционира на пазарни начала.

           Не може държавният сектор да се подчинява на закони, различни от тези на частния. Пазарните принципи се използват за да увеличат ефекта на производството. Пазарната саморегулация не се разрушава, а само се коригира, двата сектора си сътрудничат, което се отнася и за големите корпорации.

           Това предполага: първо, предприятията да вземат самостоятелни решения; второ, сами да определят какво и колко да произвеждат; трето, самостоятелно да определят продажната цена, да влизат в отношения на конкуренция с други контрагенти; четвърто, да поемат пълна отговорност за резултатите от своята дейност. От това обаче не следва, че държавната собственост не бива да има предимство, ако в равноправната конкуренция с другите форми на производство покаже по-добри икономически резултати. Отношенията на собственост не могат да се разглеждат едностранчиво.

           Равенството на многообразните форми на собственост е равенство пред закона, равенство пред конституцията, които им дават възможност да се развиват и конкурират. Това е равенство на икономическите условия за тяхното развитие, то обаче понякога се нарушава. Една форма на производство се поощрява за сметка на друга, като Ј се предоставят по-добри условия за развитие, с което се нарушава принципът за равноправие на формите на собственост.

           Не бива променящият се облик на обществото да се търси само в развитието на частната собственост. Дори и папата в своята реч в Мексико подчерта, че капитализмът е система, която пренебрегва своите морални ценности. Неправомерното натрупване на богатства от едно отбрано малцинство ги прави недостъпни за цялото мнозинство.

           Едрата частна собственост, както се посочи, ще ни тласне към социално-икономическа система, която ще измени начина на съединяване на труда със средствата за производство, ще възпроизведе отношения на отчуждение, ще направи хората бедни и богати. Въпреки това някои ни внушават, че тя трябва да се превърне във всеобща форма на развитие на производството.

Частната собственост следва да се развива в разумни граници

           Тя трябва да помогне за демонополизация на държавната собственост, която е една от главните причини за криза в нашата икономика. Приватизацията на държавната собственост е нужно да се извършва на демократична основа, като собствеността се изкупи предимно от трудовите колективи и се развива широко акционерната, колективната и кооперативната собственост. Наред с това трябва да се развива и частната собственост. Многообразието на формите на производство, в т. ч. и частната собственост, ще обнови обществото, ще засили неговия демократизъм и икономическа свобода, ще разруши тоталитарната система, и ще се изгражда общество, което акумулира най-добрите достижения на човешката цивилизация и ги превръща в своя същност.

           Обикновено призивът за развитие на частната собственост, и то на едрата, се свързва с необходимостта страната да премине към пазарна икономика. Но пазарната икономика не предполага на всяка цена само частна собственост. Пазарът се осъществява не само от частни собственици, но и от стокопроизводители, чиято собственост не е частна. Това се потвърждава и от съвременната капиталистическа икономика, при която производството в значителна степен се основава на капиталистическата колективна собственост.

Може би ще се възрази, че частната собственост
е естествена основа на пазара

           Това е така, но връзката между частната собственост и пазара днес, без да е изгубила своето значение, не е така осезаема, каквато е била при класическия капитализъм. Свободната инициатива в стопанската дейност при пазарната икономика не може да се постигне само върху основата на частната собственост, но и върху другите форми на собственост.

           Частната собственост не е всемогъщият бог, който ще излекува болестите на икономиката. Просперитетът и демократизмът в обществото се постигат и чрез използване положителните форми и методи на досегашните икономически структури, като се преодолеят допуснатите деформации.

Дори частната собственост да остане доминираща, тя ще подлежи на развитие
и усъвършенстване

           Частната собственост преминава през ред етапи, превръща се в преходна, работи против самата себе си, съдържа предпоставките за собственото си отрицание. Пример в това отношение са акционерните и кооперативните предприятия, а в по-ново време – държавното регулиране и управление на икономиката.

           Тези форми са преходни, неустойчиви и в този смисъл неопределени, съдържат черти на частната и обществена собственост. При тях осъществяването е на много по-високо ниво в сравнение с индивидуалната частна собственост. При развитата пазарна система все повече засилват своята обществена природа, придобиват определеност на непосредствена обществена собственост, засилва се техният обществен характер на присвояване, стават импулс за развитие на икономиката2 .

           Новата икономика е немислима без преходните форми, които в много случаи действат деструктивно по отношение на частната собственост, ускоряват обществения Ј характер, социализират я и с това създават предпоставки за нейното превръщане в обществена собственост.

           Работническите колективи на кооперативните предприятия не са само частна собственост. Те съдържат признаци и на обществена собственост, реализират своя интерес като частен, който има оттенък на обществен, ускоряват процеса на трансформация на частната собственост в обществена.

           Така както юношата притежава белези на детство и на зряла възраст (преходно състояние), така и преходната форма обладава признаци на частна и обществена собственост, като последната при развитата форма все повече ще проявява своя обществен характер.

Частната собственост снема своята едностранчивост и прераства в ново качество

           Новото възниква в рамките на старото, а не изведнъж, в частната собственост е станало нещо друго. Преодоляването Ј според В. Иноземцев, ще се извърши на много по-висока степен на развитие на обществото, когато то започне да преодолява своя икономически характер и в значителна степен да определя този процес3 . Дори тогава /частната собственост/ няма да престане да съществува и да се измести от обществената4 . Механизмите на разпределение, ще я обогатят, и доразвият.

           Вместо да се съобразят с този теоретичен постулат, днешните политици обръщат гръб не само на него, но и на много идеи, които като гориво биха захранили техните действия. Ако искаме нормален ритъм на работа, машината трябва да се зареди с качествени гориво и смазки. В противен случай коефициентът на действие ще бъде малък, а в някои случаи – отрицателен. Така стои въпросът на икономическата политика.

           Нашите политици обаче не търсят опора в свежите идеи. Робува се на стари доктрини и шаблони. В действие се вкарват теории от 19–то столетие, които днес не са много ефикасни. Ако нещо се вземе от Запада, то е най – лошото, като че ли, това е наша национална черта5 .

           Действителността се вкарва в прокрустовото ложе и ако не съвпадне с него, толкова по–зле за фактите. А би трябвало да бъде обратното: когато фактите се променят, трябва да се променим и ние. В противен случай нещата не ще се променят, кризата няма да се преодолее, перспективата – мрачна, лишенията и жертвите в името на бъдещето – неоправдани.

           Пружината на нашето обществено движение все още не е напипана, а това затруднява неговия напредък. Без яснота на целите, енергията на хората не може да се впримчи в социално-икономическите преобразувания, не може да се задвижи и от твърдението за предимствата на частната собственост, тъй като не се потвърждава на практика. Древните римляни не са спорили: коя собственост е по–продуктивна, а коя създава по-добри граждани. Но да оставим това настрани.

Частната собственост днес много често влиза
в противоречие с интересите на собствениците

           Налице е противоречие между тях и производственото развитие на фирмата, отстоявано от мениджърите. Управлението на фирмата е отделено от собствеността, то има своя автономност и самостоятелност. Тъкмо това поражда противоречивост в интересите. В западните страни съществува цяла разклонена мрежа, която ограничава института на частната собственост. На преден план се поставят не интересите на предприемачите, а тези на обществото. Дори закриването, фалита на крупните корпорации е под закрила на държавата, тя не допуска това да стане, тъй като противоречи на обществените интереси. Това обаче у нас не се извършва. Държавата се е отдръпнала от икономиката, дори не е страничен наблюдател, не съществуват механизми за поддържане „правилата на играта“.

           Ходът трябва да бъде такъв: ясно преразпределение на икономическите права на собственост, в сила да влезе т.нар. теорема на Р.Коуз6 , като се строго фиксират правата на всички собственици и тези на държавата и другите организации, а не безконтролно да се разхищава собствеността, каквото е сегашното положение. При приватизираните предприятия държавата като акционерен участник трябва да осъществи своето право върху имуществото, което не принадлежи.

           Наред с това тя следва да прибегне и до отдаване на своето имущество под аренда, концесии, не само на чуждестранни собственици, но и на националния капитал, на кооперациите, на трудовите колективи, практика често срещана на Запад, което е в интерес на собственика (държавата) и на арендатора.

           Подобен подход до известна степен би снижил градуса на социалните конфликти, причините за които следва да се търсят не само във формите на собственост, но и в начина на разпределение и заплащане. Промяната в механизма на разпределение ще постави под контрол частната собственост. Да служи не на тесни, егоистични интереси, а на обществения напредък.Това налага да се изгради института на защита на обществения интерес за всички социални групи, да се създаде своеобразен баланс между техните интереси , в това число между този на наемния труд и собствениците.

           Профсъюзите са първата стъпка в това отношение. Те трябва да осигурят справедливост в разпределението на обществената пита, което изисква развитие на демокрацията на всички равнища.

           У нас такава демокрация отсъства, доколкото я има е формална. Липсва ефективно трудово законодателство за защита на наемния труд, особено в частния сектор. Профсъюзите не го защитават ефективно. Дребният и средният бизнес също не получава достатъчни данъчни облекчения, не се насърчава и защитава.

           В развитите страни на Запада има механизми, които вкарват частната собственост към избраната цел, т.е. е със социален оттенък. Икономически организациите на предприемаческата дейност, например тясно си сътрудничи с държавата, получават поръчки, разработват програми за социална реализация на целите на обществото, а тя от своя страна се задължава да гарантира техните колективни интереси, които те по – единично не могат да сторят. Постига се известен консенсус между интересите на частния и обществения сектор, поддържа се „веберовския“ дух на капитализма, утвърдил се като цивилизован капитализъм.

           Това обаче у нас не става, няма механизъм за ефективно взаимодействие между частния сектор и държавата, философията за отдръпване на държавата от икономиката е неблагоприятна за този сектор. Частният сектор се развива стихийно, налице са противоречия между неговите цели и тези на обществото. Егоистичният интерес не се съчетава с обществения.

           Ако частната собственост не се съобрази със социалните цели на обществото им, тя става опасна за него, застрашава самия курс на икономическата реформа, осуетяват се самите устои на демокрацията.

           Опитът частната собственост да се възвеличава и да се превърне във всеобща определеност на системата може би произтича от страха комунизмът да не би да се възроди. Омразата към него от някои е толкова силна, че всяко развитие на държавната и кооперативна собственост се смята за комунизъм, а крахът му, за крах на социалистическата идея. Тези господа не са научили нищо ново от историята. Всяка икономическа система преминава през ред етапи. Отначало е в зародиш, неустойчива и неопределена, в много случаи има случаен характер, което създава предпоставки за нейната гибел и реставрация.

           Подобно нещо се случи и в страните от Източна Европа. Но нима то не се случи и при капитализма, нима при манифактурният му стадий не се възродиха (реставрираха) много феодални порядки и форми на феодализма, а монархията не се замени с република?

           „Последният валс“ на комунизма, както се пее в една песен съвсем не е завършил, сбогуване с него не може да стане преди историята да го утвърди и преди тя да е произнесла своята присъда.

Какъв тип общество се формира у нас?

           Този въпрос няма еднозначен отговор. Внушава се, че това е западния тип общество. А нима страни с по-развита пазарна икономика от нашата нямат такъв стремеж и въпреки това не са го постигнали? Едни са желанията и други-обективните възможности. Пред такава ситуация е изправена и България.

           Западният тип капитализъм, както сочи историята, е осеян с кръв, войни, грабежи, жестокости, насилие и пр. Той, обаче, познава и друг тип: ред и организираност, рационализъм, демокрация и свобода на избора – социално либерален модел (САЩ), социално пазарно стопанство – Германия, социалдемократически – скандинавските страни, смесен тип икономическа система и пр.

           Този тип капитализъм, според Макс Вебер, може да се роди само от протестантската етика7 . Проблемът обаче има и обратна страна: нима католическите страни са образец на цивилизован капитализъм и дали изграждащият се у нас капитализъм е цивилизован, можеш ли да станеш богат за сметка на свой труд, в състояние ли сме да изградим капитализъм, подобен на Запад, не съществува ли антивеберовски капитализъм?

           Макс Вебер като изучава различните форми на религия, стига до извода, че нито една от тях не е в състояние да създаде капитализъм от западен тип. „Този тип поражда капитализъм с особено значение и в такива определящи това значение негови разновидности и форми, направления, които не са възникнали никъде другаде“. Западният капитализъм е уникален, съществува само в единствено число, други страни не са в състояние да го изградят, но могат да изучават и подражават, в някои случаи да се сближават с него, но никога да се изравнят. Такава съдба ни предрича М. Вебер, Збигнев Бжежински и много представители на западната социологическа мисъл.

           Има сили в страната, които се застъпват за този път. Логиката се гради на следните аргументи: първо, Западът навлезе в постиндустриализма, ние не може да го стигнем, а следва да бъдем придатък; второ,формира се еднополюсов свят, който се самовъзпроизвежда върху фона на мащабната глобализация; трето, развитият свят става по-малко зависим от неразвития; четвърто, ние трудно ще попаднем в него, дори да стане, отрежда ни се второстепенна роля.

           Това управленческо поведение не бива да бъде доминиращ принцип на нашите политици. Съществуват сили, които са в състояние да променят хода на глобализацията и парите да престанат да се движат от бедните към богатите. Това прозвуча на световният икономически форум в Ню Йорк и на алтернативния в Бразилия. Генералният секретар на ООН отправи апел: „най-богатите страни да увеличат помощта си за бедните и да намалят дълговете им“.

           Глобализмът е обективен процес, но антиглобализмът – също. Глобалната икономика застрашава световната цивилизация, затова съпротивата срещу нея се разраства. Все по-голям брой автори смятат, че лидерството на световната цивилизация може да бъде прехвърляно от Запад на Изток. Западната цивилизация, според А. Тойнби е локална, „бъдещият свят не може да бъде еднополюсен при доминирането на САЩ като свръхдържава.“

           България не извлече поуки от историята. Тя възприе модел, присъщ на 19-то столетие – деиндустриализира икономиката; реставрира капитализма от времето на свободната конкуренция; приложи хибриден модел, смесица от предишния либерален квазимодел и първоначално натрупване на капитала в уродливи форми; компродорска буржоазия и продажна олигархия, сенчеста икономика, ограбена и обрулена държава.

Ето какъв тип капитализъм се изгражда у нас

           Ние трябва да преоценим своя път, и да разработим стратегия за развитие, да стиснем зъби и мобилизираме всички свои ресурси за излизане от кризата. Трансформацията е възможна на основата на критическо усвояване на чуждите образци, съобразени с нашата специфика.

           У нас моделът на прехода е грешен, защото следва чужди образци и схеми. Едностранчивата ориентация към западния модел е не само грешна, но и опасна. Тя закрива пътя към други цивилизации, действа против интересите на нацията.

           Ако моделът се натрапва на несвойствена система, това значи – да се поставят цели, противоречащи на нейната същност. Траекторията се променя, системата се разрушава, подчинява се на чужди образци, за която тя не е пригодна. Кризата се поражда не от трансформация на системата, а от неадекватните държавни мерки по отношение на нейното разрушаване.

           Това налага да се вземат мерки против разрухата: да отстоим своето конституционно право; да съхраним социалната държава.

           Всеки друг път е гибелен!

           Бележки:

1 За по-голяма подробност виж Михайлов, П. Трънлив път на прехода: проблеми и противоречия. сп. „Ново време“, №3, 2000 г.
2 Вж. Зяблюк, Р.Т. „Всеобщая субстанция икономических систем и пространственые очертания, икономическая теория на пороге ХХI века, Т.2. Москва: Юристъ, 1998, с. 473.
3 Иноземцев, Вл., „30 пределами экономического общества“ , Москва, Академия Наука 1998, стр. 386.
4 Пак там.
5 Ние заемаме и внасяме от Запад само онова, що е лошо само, онова що е на нас вредително, и само онова що е чуждо и противно на народния дух. В главната роля: Захарий Стоянов, 168 часа, 1 – 7 март 2002, стр. 26.
6 Р. Коуз; английски икономист, работи в областта на транзакциите и икономическите права на собственост.
7 Вебер, М. Генезис на западния рационализъм. Ик., София, 2001, с.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук