ЕЛЕКТРОНИКА И АРХИТЕКТОНИКА

Завършил СУ „Св. Климент Охридски“, специалност социология. Научните му интереси са насочени към социална психология, политология и социални теории. Бил е нещатен сътрудник на Агенцията за социални и маркетингови изследвания „Ноема“.

           Движението „Метрополис“ бе основано през 1996 г, като творчески и пазарен отговор на засилената нужда на младата част от обществото от именно такова мероприятие. Така със самото си появяване движението е с претенцията да бъде модернизатор, в смисъл, че внесе, и то в големи количества, култура1 . За тези шест години присъствие през България минаха наистина много DJ-и, някои от които са легенди в своята професия – Джеф Мийлс (доайен на техно музиката в Щатите). Уестбам и Свен Вет (едни от основателите на Love Рагаdе в Берлин), Орбитал (автори на платинен албум, абсолютни легенди в електронната музика). Мога да спра дотук, въпреки че едва съм започнал. Дори само тези имена бяха достатъчни, за да покажат на мен и на хилядите други в залата, че и България може по някакъв начин да бъде част от цивилизования свят. Така зала „Христо Ботев“, зала „Фестивална“ и другите места, на които Метрополис се случва, се превърнаха в родното място на импулса, благодарение на който електронната субкултура доби полагащата Ј се масовост.

           Раждането и бумът на електронната музика са пряко свързани с развитието на компютърните технологии и по-точно с тяхната нова роля в развлекателната индустрия. Първите композиции, твърде прости, състоящи се от един ритъм, са имали за предназначение музикалното оформление на първите електронни игри. Безкрайно повтарящият се единствен ритъм, който се ускорява или забавя в зависимост от скоростта, с която се движи „човечето“ в играта, е прототипът, от който се разклоняват многобройните електронни стилове. Това е тъй нареченият „минимал“, средството за чиято направа, компютърната програма е върховно достижение на човешкия ум, но взаимстваната идея е твърде стара. Първият в историята на музиката минимал, разбиран като един „beat“ (ритъм), който се повтаря, ускорявайки и забавяйки се, е „ Болеро „ на Равел. Равел взима мотива за творбата си от испански народен танц, но изчиства ритъма от странични „орнаменти“, оставяйки го на собствената му експресивна сила.

           Това е началото, нататък следва бурно развитие, чийто ход е встрани от анализа, Важното в случая е, че електронната музика има милиони фенове по целия свят2 , които, са солидно доказателство за това, че техно музиката за относително кратък период от време (20-25 години) си е отвювала позициите на културна идентификация. Бидейки плод на сакралната диада на нашето дигитално съвремие, човекът и компютърът, тя е музикално въплъщение на техническия прогрес.

           Ключовата дума е ритъм (bеат) и следователно електронните фенове са своего рода битници – „хора, които усещат ритъма на нещата“3 . Интересно е в какво тези битници се различават от битниците на Евгени Дайнов какво е надскочено, какво е опропастено; т.е. как и защо, в най-общи щрихи, се е изменила културната ситуация от 80-те насам.

           Това, което може би най-пълно характеризира електронната музика е отсъствието на речеви момент (с много редки изключения). Липсата на послание дава съвсем друго съдържание на тази музика и това е ключов момент за разбирането на философията на тази субкултура, Пънкарският лозунг от 70-те „No more slogans“4 най-накрая е намерил поле за мащабна реализация. Колкото до оригиналния битник, според Е. Дайнов, не е случайно, че той е „фигура, захранвана преди всичко със слово, с литература и поезия“, т.е., бих добавил аз, с послания и латентни сугестии. Битниците, неприпозната рожба на своето време, са отправяли към човечеството апел за мир, за зачитане душевността на човека и т.н. Това, разбира се, е прекрасно, но с нищо не отслабва пропагандния момент, който те съзнателно са търсили както с музиката, така и с поведението си; с диогеновата провокация, която отправят към съвременното им общество. То от своя страна е причината битническото, рок и хипи движението да се зародят и развият като контракултурни фронтове. При електронната субкултура, с изключение на някои нейни радикални и поради това несвойствени крила, няма нищо подобно. Означава ли това, че светът е станал по-добро и справедливо място за живеене? Едва ли. Точният коментар е на Жан Бодрияр: „Каквото и да се случва, каквото и да мислим за арогантността на долара и на многонационалните компании, именно тази цивилизация очарова по цял свят дори и тези, които страдат от нея, и това става посредством вътрешното, безумно убеждение, че тя може да материализира всичките им мечти“. Електронната музика провокира състояние на очарование именно поради тъждествеността си с цивилизацията. За всеки технофен компютъра с интернет, музикалната уредба, тоновете фонотека, дискмена, GSМ апарата и разни други благини на цивилизацията са от жизнеоправдаващо значение. Така техническият прогрес отново е издигнат в култ, този път на субкултурно ниво, с априорната и наивна убеденост, че миналите грешки няма да се повторят. Тази социална и политическа неангажираност и нечувствителност е вследствие на това, че този път историята е тази, която е отменена поради липса на интерес, а непосредствената реалност не навежда на нищо освен на себе си.

           Разглеждайки двете субкултури в един по-динамичен аспект, поведението на концерт при едните, и на DJ-сет при другите, е отчетлива разликата в степента на групова активност на участниците. Електронното парти не е лигава диско еуфория, още по-малко клуб за запознанства. Там всеки е сам и едновременно с всички останали и това състояние е съзнателно търсено. Самата електронна музика стимулира вглъбяването и освобождаването на духа – ритъм и съзнание в тъждественост5 .Това състояние може да бъде наречено „култура на емоциите“. Макар че са във висока степен индивидуално-специфични, особено във външния си израз като поведение, емоциите са съществено моделирани от социалната среда. Техно субкултурата се изразява чрез собствена символика и философия. Шарените дрехи и коси, съответният жаргон са видимата страна, Онова, което е същината, е интровертността на актьорите – психологически феномен с големи социални и социологически последствия. Истински повратен момент при електронната музика е смяната на функцията на музикалната изразителност. Вече не се измислят страсти, а се регистрират непресторени, живи пориви на подсъзнателното. От друга страна, както в положителен, така и в отрицателен аспект връзката между участниците в един рокконцерт например е твърде емоционална и това я прави колективна. Афектите принизяват нивото и я доближават до общото равнище на инстинктите, където вече няма нищо индивидуално. Това състояние доминира и в начина на живот на хипитата и сходните субкултури; комуналността е реакция срещу дехуманизацията на обществения живот чрез дистанциране от обществото на потреблението. Отнесено към днешна дата, консуматорското общество е по-силно от всякога, цивилизацията и съпътстващата я пауперизация и социална несправедливост експанзират във всички посоки на света. И въпреки това производните от рок енд рола суб и контракултури са в един по-общ план неадекватен към съвременността атавизъм. Теодор Адорно 6 забелязва нещо по-дълбоко: „Никаква критика на прогреса не е правомерна, освен ако посочва реакционния момент в него в условията на липса на свобода … Позитивното възвръщане на вече разрушеното се оказва по-дълбоко обвързано с деструктивните тенденции на епохата, отколкото онова, което е заклеймено като деструктивно.“ Нашата епоха несъмнено генерира „деструктивни“ тенденции, но тя е тази, която им задава алтернативите и пак тя е тази, която ги прави да изглеждат по-привлекателни и съотносими с духа на модерността.

           Отнасяйки всичко това към родната българска реалност трябва да се отбележи, че нашата електронна субкултура е симулация на такава, тъй като тук отсъстват социоикономическия, социополитическия, дори и технологичния предикат, които да я легитимират като значима и нова по същността си културна ситуация. Как 20-те процента безработица и милионите българи, които живеят с по-малко от два долара на ден биха могли да обусловят наличието на такава „съзерцателна“ и хедонистична субкултура? Отговорите, които ще се опитам да дам са нееднозначни.

           Според Норберт Елиас 7 в съвременната цивилизация настъпват дълбоки промени, тъкмо защото тук съществуват силно диференцирани, най-често анонимни индивиди. Именно индивидите, продължава той, формират самото общество. Индивидът може да се разбере само ако се тръгне от неговата форма на съвместно съществуване с другите и в рамките на неговия колективен живот. Като естествена реакция срещу мизерията и постоянстващите житейски несгоди в българското общество, особено в провинцията, са се развили стабилни форми на съседско сътрудничество, на комуналност, ако може така да се каже. които в качеството си на социален конструкт и форма на взаимодействие се „онаследяват“, присъстват като елемент от възпитанието. Не може да се твърди, че помощта, оказана на човек в нужда е нещо лошо. Въпросът има и друга страна съжителството, основано на активна взаимопомощ и комуналност неминуемо и безотносително ограничава личния живот и личното пространство. „Който крие нещо от съседите си има какво да крие и от Господ“ е квинтесенцията на това, особено за младия човек, нездравословно състояние. Нарцисизмът, субектността, така характерни за електронната субкултура, в случая се явяват реакция на Аз-а на личността срещу постоянната инвазия на СвръхАз-ови, социално детерминирани модели на съществуване, и срещу този, отново СвръхАз-ов, стабилен механизъм за самопринуда. Следователно колкото по-силни са функционалните зависимости между хората, толкова по-динамични би трябвало да бъдат процесите на осубектяване. „Разширяването на взаимната анонимност на партньорите е отличителна черта на нашата съвременна цивилизация“8 .Това е пунктът, по който българското общество значително изостава и симулацията на електронна субкултура у нас може да се тълкува като процес на индивидуализация, който самият капитализъм, макар и в тази ембрионална форма, изисква.

           Баща ми, който незнайно как бе попаднал на електронно парти, сподели: „Хубава музика, миролюбива, но някак си безжизнена. Внуците ми вероятно ще са абсолютни перковци или зомбита.“ Ако бяхме немци например веднага щях да обвиня този коментар в petitio prinicipii9 Недоказуемата предпоставка щеше да бъде, че електронната музика „зомбира“ хората, които я слушат, въпреки че и тя и те са функционална форма, олицетворение на съвременността. Или както го е формулирал Адорно: „Ако музиката външно звучи чуждо на откъснатата от процеса на създаването Ј публика, то нейните най-експонирани феномени произлизат именно от същите обществени и антропологични предпоставки, както и самите слушатели“. Обяснението защо тук и сега съществува електронна субкултура е тенденциозно, но релевантно – модерността, каноните на стоковото общество, се насаждат сляпо, през главите на хората. Ясно е, че ние, българите, имаме твърде дълъг път пред себе си и трябва да усвояваме готови модели на поведение и на мислене въобще. Социологически важно е в състояние ли е моделът, чийто посланик се явява електронната субкултура, да се впише в средата, в която трябва да действа. Защото повече от ясно е, че средата скоро няма да се пренастрои към модела. Средство или цел е електронният субкултурен етос? Това, което се вижда и с невъоръжено око е постоянстващата криза в обществото и държавата, и тази криза е чернозем за развитието на контра и антикултурни младежки движения, които отдавна са налице (ВМРО – с техния реваншизъм; Скинхедс – с техния псевдонационализъм; гилдията наркомани). Само полицейската репресия не е достатъчна за тяхното овладяване, тъй като сама по себе си не е адекватно противодействие. Контраударът трябва да бъде от екзистенциално, културно естество и електронната музика, електронната субкултура са едни от малкото с потенция да възвърнат необходимия баланс, за да има, поне от тази гледна точка, нормален обществен живот. Българската симулация на техно субкултура е самосъхранителен рефлекс на обществото, който недвусмислено потвърждава изчерпването на рационални, не непременно държавнически решения на проблема, който може да бъде определен като аномия. Наличието на гражданско общество би било възможно най-адекватното разрешение. В „Теория на политиката“ Минчо Семов дефинира гражданското общество като общество на собствениците, които държейки материалното богатство са много по-способни да се организират в защита на интересите си. Човек, който не притежава почти нищо много по-своеволно прекрачва закона. Отдалечеността на българското гражданско общество някъде напред в бъдещето премахва голям брой от възможностите социалната енергия да бъде вкарана в едно корито и поведена към една цел.

           Нека се върнем към индивидуализацията. Питър Бъргър10 доказва, че капитализмът е необходимо, но недостатъчно-условие за процеса на индивидуализация, тъй като не модерността е причинила индивидуализма, а напротив, индивидуалистичните модели са направили възможно възникването на модерност. Следователно процесите на субективизация, дори и наченките на такива, са твърде важни, тъй като са обективен измерител за способността и волята на едно общество да залага пред себе си нови хоризонти. В крайна сметка, продължава Бъргър, понятието за индивидуализъм насочва вниманието към един набор от институции в обществото – а именно „всички онези институции, които правят възможно преживяването на индивидуалната автономия“. Следва обобщението, че индивидуалната автономия и личните свободи са реалност на три равнища – на идеите, на идентичностите и на институциите. Изискването е за освобождаваща култура. Индивидуализирането означава най-общо „диференциация и спецификация на стилове на живот“11 . Утвърдените солидарности и тяхната определеност би трябвало да остареят и изчезнат. Нови отношения доминират в хоризонта от решения и действия. Сигурността отсъства, символите трябва непрекъснато да се дешифрират наново. Тази задача е сложна в условията на стабилни институции в традиционните демокрации, а при дестабилизирани институции като нашите задачата е често неизпълнима. Това е така, защото актьорите се сблъскват с парадоксалната задача да реагират на разширяващите се възможности за инициатива при силно ограничени или намаляващи ресурси. Илюстрация за такова състояние е минимизирането на аспирациите в личностните стратегии за действие в българското общество. Въпреки различията във възрастовите и образователните характеристики, в местоживеенето, цялостната картина разкрива съществени ограничения в аспирациите, като отражения на реални възможности за избор и самореализация. Доминират краткосрочните стратегии за справяне с проблемите ден за ден. Най-ясно тенденциите към свиване на хоризонта за развитие и реализация на индивида се проявяват в значителното спадане на доверието в собствените сили. Забавеното социално време е най-красноречивото следствие от тлеещата модернизация в България. Тя не е достатъчно центробежна, за да произведе автономни субекти – играчи (в борсовия смисъл на думата). Всъщност тези „играчи“ са следствие, а не причина отиндивидуализацията. Главният проблем е свързан с необходимостта да се стабилизират основните социални институции и така да се осигурят предвидими условия за реализация. Както е известно, не съществува никакъв друг ефикасен начин за ограничаване на неопределеността и комплексността на продължаващата модернизация, за превръщането Ј в управляем процес, от развитието и действието на организации. Тенденцията към индивидуализиране се води от ценностни предпочитания и нагласи, но се поддържа от широк спектър организационни структури.

           Дори в условията на социална дезорганизация и хаос българската симулция на електронна субкултура е несъмнено поредния напън и опит за скъсяване на разстоянието със света, към който се стремим и който като че ли е единствената дефинирана цел. Наличието на електронна сцена в България е едно от малкото неща, които намирисват на модерност и тя се състои във волевото и дръзко усилие да бъдеш модерен, въпреки комуналния провинциален манталитет, въпреки че ще те изкарат хомосексуалист или луд, ако си боядисаш косата лилава, въпреки всичко. Симулацията на електронна субкултура е и плацебо срещу мизерията и безпътицата, охотно предоставяно и афиширано дори и от политиците12 . Очакването, че то ще катализира аполитичност сред младите се оправда. Нещата у нас са с обратен знак. Наличието на електронна субкултура у нас е в голяма степен следствие на нихилистичните нагласи сред младежта, така е и по света. Проблемът е в произхода на нихилизма, нашият със сигурност не се явява следствие от презадоволен живот. Той не е прищявка на духа, а негов защитен рефлекс, който на това психично ниво се е трансформирал логично в стил на живот и световиждане.

           Коренът на процеса на индивидуализация е в основната клетка на обществото – социалната институция на семейството. Способно ли е българското семейство при сегашните социокултурни обстоятелства да отглежда деца, израстващи като автономни индивиди? Днес е осъзната необходимостта и тенденцията от противоречия и същевременно се стреми към все по-голяма автономност. „Обществената функция на възпитанието и образованието е да подготви индивида за ролята му в обществения живот, т. е. да оформя характера на личността в най-голямо съответствие със социалния характер, тъй че желанията му да съвпадат с необходимостта произлизаща от обществената му функция“, Да възпитаваш, означава да предаваш знания, но главно да предаваш душевни състояния. Пиер Дако твърди, че възпитанието е дълга трансмисионна верига, всяка брънка от която „трябва да бъде възможно най-съвършена“. Нека проверим доколко е съвършена българската „трансмисионна верига“, успяло ли е старото (живяло и работило в тоталитаризъм) поколение да предаде граждански, до голяма степен индивидуалистически, ценности на своите деца, или „генерационната картина допълва идейната безпомощност на „младите с безпомощната идейност на старите“ (проф. Петър-Емил Митев).

           Според 20% от респондентите „Демокрацията е фикция, тя не съществува“, а също и „Ние като страна и народ не сме дорасли за демокрация“. Докато аз бях ученик политиката въобще не ме занимаваше, а изказвания като горните, могат да се чуят само в непосредствена семейна среда. На въпроса „Кои хора забогатяват най-често?“ 84,1% отговарят „нечестните и безскрупулните“. Мисля, че тази отново социално-производна ценностна патология не се нуждае от коментар. На твърде интересния въпрос „Нужна ли е силна авторитарна власт, за да излезе България от кризата?“ 10,1% не могат да преценят, 5,7% са твърдо против, а всички останали са за „здрава ръка“ под една или друга форма. Близо е до ума, че техния отговор предполага преустановяване на демократичната власт на момента, но и отчетлива нужда от ирационална вяра, която да противопоставя на отблъскващата ги реалност. Въпрос на възпитание е, дали ще потърсиш тази вяра в себе си, в Бог, в любовта или в Сталин.

           Младите хора,благодарение на сателитните програми, успяват да се откъснат от непосредствената реалност, да я погледнат от друг ъгъл, като акт на действие, на решение, на грешки, някои от които непоправими. Това е механизмът по който кризата се възпроизвежда – живата и непосредствена картина на проспериращия свят е като огледало на дявола, всеки наш успех е презрян като незначителен. Това става възможно в климат на ценностна дезориентация и съзнание за малоценност.

           Мисля, че е време да направя някои обобщения, които да придадат систематичност на този, на пръв поглед, разхвърлян анализ.

           На входа имаме поредица от провали на реформата, които са свързани и с липсата на гражданско общество. Формирането на гражданското съзнание явно не е приоритет нито на нацията, нито на политиците (нека си припомним приведеното социологическо изследване). Липсата на достатъчна воля за успех и вяра в успеха са в основата на страха от активно лично участие. Стагнацията на желанието за изява, дистанцията на социалните актьори от процеса на_промяна ги фрустрира и превръща в интровертни личности, групи, субкултури. Това естествено развива скептицизъм, чиято българска особеност е. че не довежда до активност, до усилие за създаване на истински условия за реализация на „Аз“. Индивидуалната стратегия на оцеляването е изместила стратегията за развитието на индивида в бъдещето. Живеейки ден за ден, той е затворен в настоящето, без право на обжалване. Това са все унаследими модели на поведение и мислене. Наследяват ги хора във възраст, която свързва и разграничава детството и зрелостта. На този кръстопът в живота младият човек е изправен пред необходимостта да реконцептуализира и консолидира идентичността си14 . При отсъствието дори и на най-общи планове за бъдещето, освен може би емиграцията, при институционална и обществена дисфункция, младият българин приема пасивно реалностите, превръщайки се в страничен наблюдател на собственото си битие. Колкото до българската симулация на електронна субкултура, погледната през индивидуално-психичната и специфично нашенска социална реалност добива ясните очертания на инкорпорирана криза.

           Бележки: