ОТМИНА ЛИ СОЦИАЛДЕМОКРАТИЧЕСКИЯТ МОМЕНТ?

0
148

Авторът е юрист, специалист по конституционно право и политическа социология. Публикувал е над сто и петдесет статии по правни и политически въпроси и книгата „Ново единодействие“ (1998 г.), посветена на сътрудничеството между левите партии.

           От две години европейската десница щафетно печели изборите в западната част на стария континент и предусеща некратък престой във властта. Обратно – евросоциалдемократите повсеместно губят избори и власт и все по-често се чувстват като хора, попаднали в свиващ се обръч. Могъщата река от розови бюлетини, която през последните години на миналия век въвеждаше във властта една след друга социалдемократическите партии, сякаш взе да пресъхва.

           След катастрофалната загуба на френските социалисти на парламентарните избори от 9/16 юни 2002 г. общественото усещане за социалдемократически отлив се засили. Ако на септемврийските парламентарни избори в Германия се случи нещо подобно, разговорът има ли криза в европейската социалдемокрация не ще може да бъде избегнат. Между другото, западноевропейските комунистически партии – и реформираните, и непреобразувалите се, се чувстват още по-неуютно. Те по правило се задоволяват с мизерни изборни резултати и като цяло представляват маргинализирани политически структури. Робер Ю например, след като спечели 3 (три) процента като кандидат за президент от името на ФКП – една историческа лява партия, на 16 юни не успя да спечели и парламентарен мандат, като кандидат, подкрепян от обединената левица. Същевременно на първия тур на френските президентски избори се явиха трима крайно леви кандидати, които общо получиха близо 9% от всички гласове. Въпреки че „зелените“в Германия са част от правителствената коалиция, а Йошка Фишер е и външен министър, еколозите трудно удържат позициите си в обществото.

           Антиглобалистите – най-мощното и най разноречиво протестно социално движение, което не може да бъде оценено като политически хомогенно и не подлежи на класификация в класическата „ляво-дясна“ политическа скала, демострира готовност за единодействие със социалдемокрацията, но върху принципи, които не се приемат еднозначно от потенциалния партньор. Изобщо, всичко се обърка в дома на европейската левица…

           Онова което се случва в Западна Европа, не е просто поредица от изборни загуби, а разгръщането на поредната криза на левите доктринални партии. Процесът не е нов. За последните 25 години социалдемократическите и комунистическите партии в Западна Европа общо изгубиха близо половината от електоралните си корпуси. Периодът, през който разочаровани избиратели на комунистическите западноевропейски партии се пренасочваха към социалдемократическите, общо взето приключи.

           Социалдемокрацията не успява да удържи на могъщите тенденции на дедоктринализация на публичния живот в европейските общества. Нейни социални партньори линеят. Синдикалното и кооперативното движения са в стагнация и може би пред упадък. Концепциите за работническо участие и самоуправление звучат нереалистично. Електронните медии и таблоидите маргинализираха и задушиха левия партиен печат. Гражданските форми на протестна активност извлякоха от левите социални слоеве местни и съсловни лидери на мнения и политически активисти. Социалдемократическите партии днес повече от всякога са част от статуквото, а ръководствата им – от властващия истеблишмънт.

           Само преди две години въпросът за перспективите на европейската социалдемокрация се схващаше като генерално изяснен и представата за оптимистичната перспектива изглеждаше неоспорима. 13 от 15 държави-членки на Европейския съюз бяха управлявани от социалистически и социалдемократически правителства или от коалиционни правителства, в които тези партии играеха доминираща роля. Предполагаше се, че вълната ще продължи десетилетие. Теоретико-политическите конструкции за „Новия център“ на Шрьодер или за „новия лейбъризъм“ на Блеър поддържаха усещането, че политическият скок на социалдемокрацията в третото хилядолетие е съпроводен и с модернизиращ теоретичен поврат. Герхард Шрьодер, Бил Клинтън и Тони Блеър размениха мисли около идеята за създаването на нов Интернационал, който да „скачи“ партийнополитическите системи отсам и оттатък Атлантика. Днес за всичко това се говори донякъде с носталгична усмивка.

           Успехите на евросоциалдемокрацията в края на миналия век се свързват не само с проявилите се тогава симптоми на умора от десницата и от политиката на неолиберализма, но и от увереността, че социалдемокрацията не просто пледира за решителна модернизация, но и знае как да го направи съобразно собствените си принципи. Социалдемократите декларираха воля за борба с бедността, безработицата, обявиха се за политика на повече грижи за образованието и здравеопазването. Независимо от това през последните две години европейската социалдемокрация изгуби последователно поредица от избори, при това в повечето случаи след определено успешни управления.

           Изглежда все по-вероятно именно 2002 г. да обозначи краят на „социалдемократическия момент“, така както преди пет години го бе определил Лионел Жоспен, когато парламентите на Западна Европа почервеняха. Че става дума именно за „момент“, се почувства още в края на 1999 година. Тревожната камбана на испанските парламентарни избори от март 2000 г. така и не бе чута. Тогава Народната партия на Хосе Мария Аснар не просто повтори успеха си от 1996 г., но след четиригодишно управление постигна електорален ръст от около десет процента. Преди това испанските социалисти начело с Фелипе Гонзалес бяха управлявали страната си в течение на 14 години, докато през 1996 г. загубиха елегантно. През 2000 г. техните гласове спаднаха с над 10%, отделно гласовете на участващата в съюз с тях Обединена левица, която също изгуби още около 5%, а Партидо популар – Народната партия, спечели абсолютно мнозинство.

           Европейските социалисти фактически загубиха изборите за Европейски парламент и отстъпиха мястото на лидираща сила на Европейската народна партия. В Португалия социалистите на премиера Антонио Гутериш изгубиха тежко и преотстъпиха властта на дяснолибералния Социалдемократически център, при това по време, когато партийният им лидер е и председател на Социалистическия Интернационал. Най-тежкият удар евросоциалдемокрацията получи във Франция. Именно Франция на Лионел Жоспен – сравнително най-лявостоящия от големите лидери на съвременната западноевропейска социалдемокрация, инкасира най-тежко и дори унизително поражение на президентските избори. Германските социалдемократи изгубиха поредица от важни провинциални избори и сега с тревога чакат изборите за Бундестаг в края на септември. Два месеца преди изборния ден социологическите агенции дават 10%-ова преднина на християндемократите. Холандските лейбъристи, които имаха премиерското място в едно коалиционно правителство, изгубиха през май 2002 г. и бяха изместени от първо на трето място в парламентарните избори, като второто остана за дясноекстремистката партия на убития дни преди изборите Тим Фортаун. Единствените, които продължиха да се радват на благоразположението на избирателя от големите социалдемократически партии, бяха британските лейбъристи на Тони Блеър. Но пък положителната оценка за Блеър в британския печат бе, че е „освободил лейбъристката партия от последните следи от социализъм…“

           Можем да се задоволим с повърхностното разсъждение, че в Западна Европа в момента протестният вот е десен, антисоциалдемократически и въобще „антилеводоктринален“. Фактически социалдемокрацията губи позиции, без да е претърпяла програмно-доктринално поражение.

           Предизвикателството пред политици и анализатори е да се разкрият по-дълбоките пластове и фактори за протичащото в момента мощно политико-тектонично изместване на пластовете в Западна Европа надясно. То може да се съпостави и с регулярно възражданата преценка, че „те, партиите, въобще си отиват“.

           Размисълът за загубите на западноевропейските социалдемократически партии може да започне с анализ на причините за повторения успех на Народната партия на Хосе Мария Аснар в Испания, през март 2000 г. Именно тогава се разпадна моделът на социалдемократическото европейско домино. Испанското махало не пое обратно – вместо очакваното връщане от дясно на ляво, отново продължи надясно.

           Бих се върнал още няколко години по-назад – при австрийските избори от 1996 г. Австрийската социалдемократическа партия и Австрийската народна партия, след като се изправиха пред парламентарни съотношения, непозволяващи на никоя от двете да състави правителство, създадоха „широка коалиция“. Обединяването на десноцентристката и лявоцентристката политически сили произведе обществения вакуум, който бе усвоен от Партията на свободата на Йорг Хайдер.

           Анализът на причините, поради които отделните западноевропейски социалдемократически партии губят позиции, са конкретни, за всеки един избор и за всяка партия и държава. Има обаче няколко мощни общоконтинентални тенденции, които детерминират и възхода, и пораженията на европейската реформаторска левица.

           Европейските социалдемократически партии не показват, че разполагат и не личи да търсят своя перспективна социалноикономическа концепция за национално и общоевропейско стопанско развитие, алтернативна на глобалния неолиберализъм. Поемайки управлението на държавите си, те се насочват към задълбочаване на евроинтеграцията, като се стремят да смекчат антисоциалните икономически последици от единната парична политика.

           На изборите за френско национално събрание на 1 юни 1997 г. партията на Жоспен спечели 273 места от общо 577 (комунистите спечелиха други 38 места), с обещанията за съкращаване на работната седмица от 39 на 35 часа, без намаляване на заплатите, с което се надяваше да създаде нови 700 хил. работни места и с планове за смекчаване на финансовите ограничения, произтичащи от въвеждането на единната европейска валута. ФСП изпълни основните си обещания. Правителството на Лионел Жоспен съумя да намали безработицата и да създаде нови работни места. Страната постигна икономически ръст и напредък в поставената от социалистите цел за всеобщност на здравеопазването, реформира управлението и съдебната власт. Левите от цяла западна Европа завиждаха на Жоспен и в някаква степен се стремяха да му подражават. Жоспен бе политическият лидер на континента, който най-отчетливо изрази смущенията си от глобализацията в условията на монополярния свят. На президентските избори загуби не просто социалистът Жоспен, а човекът, който през последните няколко години в най-висока степен обозначи и материализира управленчески съвременното европейско ляво виждане.

           Причините за още несъстоялия се, но възможен залез на социалдемократическите партии обикновено се обосновават с глъбинните изменения в социалностратификационната структура на западните богати общества. Приема се за доказано, че демасовизацията на производството, ръстът на сферата на услугите, залезът на класическото индустриално предприятие, появата на нови отрасли, в които отсъстват класическите трудови колективи, допринася за ерозиране на почвата под краката на традиционните леви партии. Освен това се твърди, че в развитите общества се наблюдава нов тип социален антиколективизъм, обосноваващ свръхконцентрираността на професионалистите върху служебния успех и игнорирането на всичко, което би могло да постави този успех под съмнение. От друга страна, дребните собственици, самонаетите лица в богатите държави, живеят със съмосъзнанието за свръхвисока самоексплоатация и определено не са готови да откликнат на солидаристките призиви на социалдемокрацията. Най-сетне, социалдемокрацията в епохата на Интернет и онази преди неговата поява неизбежно ще се отличават в степен, която още не е политически напълно осъзната.

           Функционирането на единното европейско икономическо пространство е изправено пред тежкия проблем да усвои и трансформира неравностойността в икономическото развитие на кандидатите и на развитите по-стари членове на съюза. Това е тежък вътрешно европейски икономически проблем. Обединяваща се Европа търси решение на проблема за своето вътрешноевропейско неравенство. Политическото обосноваване и икономическото подсигуряване на програмите за преодоляване на различията ще фокусират политическите дискусии в обединяваща се Европа. Централният социалноикономически въпрос и пред най-богатите общества днес става въпросът за социалноикономическата сигурност.

           Евроинтеграцията поставя два сложни външни проблема – този за отношението на Евросъюза към страните кандидат-членки и този за отношението към неразвитите и деградиращите страни. Не само социалдемокрацията, но и въобще обществата от т.нар. „златен милиард“ нямат отговор на най-тежкия социален проблем от последните десетилетия на ХХ век и началото на ХХI – този за мигрантите, за световния трудов пазар.

           Новият лейбъризъм възприе теоретичната конструкция за „демократизация на демокрацията“. Мисля, че това е стратегически ориентир за цяла лява Европа. След края на студената война всяка страна, включително и най-напредналата, има пред себе си собствен дневен ред за по-нататъшна демократизация – че модерната лява политическа визия трябва да открива новите предизвикателства пред политическата система и да предлага и осъществява в политическата система демократизиращи я решения.

           Евросоциалдемократите влязоха във властта с ангажимента да ускорят евроинтеграцията и с презюмираното от избирателите очакване да се преборят с рецесията и да изместят управлението в по-социално русло. От социалдемократическите правителства не се очакваше да реставрират социалната държава във вида Ј от 60-те години, но отделни нейни механизми и управленчески технологии бяха обществено желани. Усилията на повечето социалдемократически правителства бяха почтени и затова последващите ги изборни неуспехи трудни за осмисляне.

           Социалдемокрацията изглeжда не е това, което беше… Анализаторите сочат поредица от причини за неуспехите на западноевропейските социалдемократически партии.

           В очите на мнозинството от западноевропейците ръководствата на повечето социалдемократически партии не успяват да се освободят от доктриналността си и от партийнодоктринерското интерпретиране на обществените проблеми; едновременно с това партиите проявяват растящ управленчески прагматизъм, който размива границите между тях и опонентите им.

           Възможно е социалдемокрацията да е достигнала някакви граници на доктринално съвършенство, в рамките на установената парадигма. Тя представлява сложна, логична, убедителна за всеки, който е положил усилия да я изучи като политическа и ценностна система. Обществените нагласи в развитите страни, обаче, все по рядко са толерантни към доктринално-теоретично осмисляне на света, особено във форми, които изискват време и усилия за изясняване на мирогледни въпроси извън тесни академични среди.

           Модерната социалдемокрация и въобще социалдемокрацията след Втората световна война постигна своите забележителни успехи в условията на възход на западноевропейската средна класа. В момента в целия развит свят средната класа е под все по-тежка икономическа и политическа преса. Социалдемокрацията губи свой ключов политически и електорален масив.

           Европейската социалдемокрация печели избори, като декларира, че желае и може да „управлява капитализма“. Презюмира се, че става дума за социално управляван капитализъм. Освен това, декларира и доказва, че се е освободила от всякакви социални фантазми и утопии. Герхард Шрьодер в началото на сегашния си мандат като канцлер на Германия обясни политиката си като преход от „гарантирана пълна заетост, към гарантирана конкурентоспособност“. Социалдемокрацията на власт почти повсеместно не оспори осъществените от предходните десни управления неолиберални, „татчъристки“ реформи. Формулата на евросоциалдемокрацията от последните пет години, впрочем взета назаем и от български леви лидери, бе – „ние ще правим същото (като християндемократите), но по-добре“, може да се прочете по два начина – в зависимост от това на коя част от фразата се слага ударението. Тази позиция е разумна, прагматична, може би неизбежна, но тя има своята висока и растяща политическа цена.

           Допреди няколко десетилетия социалдемокрацията печелеше на гърба на сравнително мощните работнически и синдикални движения и структури. Днес те линеят. Промените в структурата на работната сила в силно развитите общества обективно водят до намаляване на значението на организираното работничество. Повсеместно евросоциалдемократическите партии се демасовизират – колкото пт на север, толкова по-радикално. Социалдемокрацията все по-трудно открива своите политически аудитории, с която да разговаря „очи в очи“.

           Социалдемокрацията печелеше през шестдесетте и седемдесетте години с формулата за „третия път“ – т.е. политическата тенденция, която констатираше социалната неприемливост на капитализма, но не предлагаше радикално отричащи го доктринални разбирания. След края на комунистическия експеримент социалдемокрацията не може вече да се легитимира като „третото“, „центъра“, „средата“, „различното от Изтока и Запада“ и т.н.

           Междудържавното икономическо разслоение расте, а демографският бум в Третия свят не е преодолян. В тези условия имигрантският натиск за преселване и заселване от бедните в богатите общества се усилва. Развитите страни, държавите от т.нар. „златен милиард“ нямат ефективна препоръка, още по-малко рецепта за разрешаване на проблема с имигрантския натиск. В резултат огромни общности от средните и бедните жители на богатите държави се чувстват потенциално заплашени от имигрантите. Политическите концепции на богатия изолационизъм, т.е. едни по начало десни доктрини, се радват на растяща симпатия от бедните жители на богатия свят. Доктринализираната социалдемокрация от една страна демонстрира ценностна симпатия към онеправданите, угнетените, изолираните, маргинализираните, а от друга, значителни слоеве от нейните доскорошни политически контигенти в редица национални електорални корпуси скрито симпатизират на десния ксенофобски екстремизъм. Впрочем не само те. Западна Европа е ужасена от незаконната имиграция. Но и към „законната“ тя е достатъчно подозрителна и нетолерантна. Преди няколко седмици десният немски опозиционен лидер Шойбле обяви, че на политиката на привличане на външни трудови ресурси ще се сложи край, поне докато в Германия има безработица. Това вероятно се нарича привързаност към идеите за свободен трудов пазар…

           В повечето западноевропейски общества се формира ново, устойчиво, дясно-популистко електорално тяло, концентриращо крайната, ксенофобска и екстремистка десница. Социалдемокрацията се оказва неспособна политически да се пребори с него. Безапелационността на победата на Жак Ширак над Льо Пен на втория тур на президентските избори илюстрира възможността на традиционната десница да блокира пътя към властта на екстремистката десница. Социалдемокрацията не съумява да формулира ясно причините и принципите, въз основа на които западноевропейските трудови съсловия трябва да направят жертви в името на социалноикономическото консолидиране на общоевропейското пространство. Всъщност електоралният ръст на Льо Пен съвсем не бе внушителен. През 1998 г. той бе получил 15%, през 2002 г. – 18%.

           Езикът на социалдемокрацията звучи като език на политическо движение, вече преминало апогея си. Той не е „архаичен“; той просто отразява друго, предходно равнище на доктринализация на европейското политическо съзнание. Обществените нагласи в Западна Европа и в останалите богати държави днес са сравнително по дедоктринализирани, отколкото преди 20 или преди 30 години.

           Евросоциалдемокрацията не съумява да модернизира своята идейно-политическа платформа в съзвучие със собствените си ценности, не съумява да отговори на предизвикателствата на глобализацията. Тя се модернизира, като върви на дясно и това самоотрицание се схваща като осъвременяване. Политическите граници между десницата и левицата стават разбираеми предимно за професионалните политици, и за политическите наблюдатели и анализатори.

           Като резултат утвърденият в Западна Европа партийно-политически модел, с основни балансирани компоненти дясна (народна, християн-демократическа или консервативна партия) и лява – социалдемократическа партия, се деактуализира. Парадоксът е, че „извънсистемни“, по правило десни партии, изместват социалдемокрацията (Франция, Австрия, отчасти Холандия) или подменят дискредитиралата се християндемократическа десница (Италия). Социалдемокрацията печелеше ситуативно – тя изглеждаше „центърът“ между социализма и капитализма, респективно между християндемокрацията и компартиите, примерно във Франция, Испания, Португалия. Днес социалдемокрацията е изправена пред една консервативна десница и пред друга крайна, ксенофобска десница. Противникът се удвои, евентуалният съюзник изчезна. Идеите, с които емоционално левите партии успяваха да печелят доминиращо влияние, се игнорират, като уж-демодирани.

           И на Изток, и на Запад, избирателят става политически все по-апатичен, капризен, но все по-често и негативно реактивен. Важна характеристика на западното обществено мнение е исполинският ръст на модерния политически конформизъм. Евросоциалдемокрацията се съобрази с това. Изглежда степента на нейното „вграждане“ в един свят, който тя, по собственото си самоопределение, би желала да реформира, преминава онези предели, до които тя можеше да изглежда „другото“, алтернативата на социаллибералното общество.

           През последните две десетилетия в Западна Европа неколкократно нарастна броя на гражданските протестни акции. Това са протестни действия предимно по конкретни поводи, срещу конкретни решения на властта. Евросоциалдемокрацията по правило не е част от тях. Гражданските протестни движения се развиват на непартийна и нейерархическа основа, като линейни мрежи от асоцирани симпатизанти, обединяващи се от общи ценности и конкретна готовност за непосредствено действие.

           Евроинтеграцията поставя два сложни външни проблема – този за отношението на Евросъюза към страните кандидат-членки и този за отношението към неразвитите и деградиращите страни от европейската периферия.

           Едно от най-неадекватните повърхностни разбирания за процесите в Европа е, че „докато на изток левите печелят, на запад те губят“. Обективно преценено, на изток продължава процесът на „одесняване,“ но по-друг начин. Западноевропейското общество също продължава своя „десен марш“. То е значително „по-дясно,“ отколкото изглежда, ако се анализират официално фиксираните изборни междупартийни политически съотношения.

           Догматичният политологически разум у нас през последните пет години натрапваше на българската левица представата, че е достатъчно стриктно да се следват предписанията на европейската социалдемокрация и „нашата победа е неизбежна.“ Незнанието, разбира се, никога не е аргумент и неразбирането в дълбочина на съвременния опит на евросоциалдемокрацията би било съществен елемент за следващи евентуални политически и изборни неуспехи. Успехът – и изборен, и управленчески, може да се постигне само на база на друго, много по-зряло политическо осъзнаване и овладяване на политическите, социално-икономическите и криминалните реалности в България.

           „Раят не се намира зад ъгъла“ – с тези думи Албрехт Конечни – международният секретар на Австрийските социалдемократи, предупреди българските социалисти на 45-ия конгрес. Честният стремеж на социалдемократическите партии е да предложат възможните, реалистичните решения. Скритият смисъл на тази позиция е, че се осъзнава десният популизъм като стратегически противник. Социалният реализъм е спасителна пътека за европейската социалдемокрация. Той обаче никога не гарантира леки изборни успехи.

           Предполагам, че през следващите няколко години в Европа ще протече обстоен транснационален разговор за новите политически полета и ориентири на европейската левица, както в страните членки на Европейския съюз, така и в оставащите засега извън него. Въпросът е не само защо отлита социалдемократическия момент, а дали евросоциалдемокрацията не е изправена пред нов десен „ледников период“, на каква цена ще го преживее и как ще изглежда след него. Не става дума просто за поредното реформиране. Наивно е да се мисли, че новата социалдемокрация на ХХI век вече е наясно за новите решения, които трябва да намери. В опозиция се разсъждава по-задълбочено. Въпросът какво значи да бъдеш социален и ляв в едно богато, индивидуалистично, хедонистично, мнително към „външните“ общество, в което, освен друго, страхът от загуба на работа става масов, а полицейският контрол, обосноваван с необходимостта да се контролират незаконни гастарбайтери и терористи – тотален, дори не е зададен.

           Социалдемокрацията следва да потърси нови аргументи, отхвърлящи подозрението, че тя е левица само на богатия свят. Обратно – именно Социнтернът е политическата среда, която може в перспектива да интегрира многообразието от тенденции в световната левица.

           В тези времена нетривиалният опит на източноевропейските леви посткомунистически партии може да се окаже изключително продуктивен. Изминалото десетилетие за повечето от тях бе период на последователни усилия за вграждане в Партията на европейските социалисти и в Социалистическия интернационал. Време, през което те доказваха, че са усвоили социалдемократическите принципи, стратегии и опит и се стремяха да приглушат своята специфика в европейското социалистическо семейство. Може би се приближава денят, когато гледните точки на „новите стари партии“ от Източна Европа ще бъдат осъзнати като продуктивни в общоевропейския ляв политически диалог.

           Впрочем, дискусията за новите хоризонти на левицата в „Льо Монд“ – неофициалната трибуна на европейския радикален демократизъм, вече започна…

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук