ОБЩЕСТВЕНИЯТ ДОГОВОР В Р БЪЛГАРИЯ

0
392

Академик, действителен член на Световната университетска академия „Платон“. Титуляр на учебните университетски дисциплини „Международно право“, „Международно морско право“, „Международно икономическо право“, „Туристическо право“, „Аграрно право“, „Международноправен режим на държавните граници“ и др. Автор е на учебници по основи на правото, по международно, аграрно и туристическо право, по международно-правни отношения в търговското корабоплаване.

           Като политическа и философска идея, общественият договор предхожда възникването на държавата и правото.

           Общественият договор е политическа интерпретация от мислителите Аристотел, Епикур, Лукрецио Кару и други. Той се свързва от представителите на политическите и философските науки с догадките за държавност, за законодателни държавни органи, за магистратурата. Общественият договор е в същността на феномените на новата цивилизация-държавата и правото.

           Като политическа правна и философска доктрина, общественият договор се свързва с възникването на държавата и правото, на държавната власт. Общественият договор, като историческа правна категория е съглашение между хората за държавно-правна защита на гражданското им състояние. Общественият договор е социална потребност на развитието на обществото за преодоляване несигурността на естественото състояние. Той е волева нова държавно-правна система за утвърждаване на желан за обществото правов ред, за защита на неговите права, свободи и сигурност.

           Държавата, като нова историческа правно-организационна система на обществото възниква в резултат на свободното волеизявление на независими индивиди с основното задължение да осигурява спазването и изпълнението на правата на индивида и народа в тяхната съгласуваност.

           В генезиса на обществения договор е трактовката на Хобс за държавното общество, което е свободно общество на равни и равнопоставени пред закона индивиди, които са в договорни отношения с държавата с цел осигуряване на техните „естествени права“. Общественият договор е изцяло само в полза на обществото и е гаранция против отчуждаването на обществото от държавата, респективно от държавните органи.

           Монтескьо издигна идеята за конституционната държава и на учението за същността на конституционната държава.

           Жан-Жак Русо абсолютизира идеята, че само народът суверен може и трябва да законодателства. Той мотивира идеята за трите власти в тяхното единство и ограниченост, за разделението на властите, за правовата държава (законовата държава), които противопоставя като отрицание на полицейската държава.

           Историята на конституционното право потвърди и доразви класическите постановки за обществения договор, като свободно волеизявление на народа и регламент на задълженията на държавата към обществото.

           Съвременният конституционализъм отразява адекватната воля на народа суверен, същността на обществения договор. Конституционната държава, конституционната уредба на обществото, конституционният регламент на обществените отношения, законите и законодателството са свързани с обществения договор и приложението му в социалната реалност.

           Общественият договор продължава да бъде актуален проблем на съвременността в глобален и национален план. Той е реален, противоречив ключов проблем и на българската държавност през т.нар. преход.

           През последните години има фрагментарни схеми за държавно-правната система на „прехода“, които елиминират същността на обществения договор. Липсва научно-теоретичен цялостен анализ на държавно-правната система на Република България, освен политизираните разноцветни фрази на политическата класа, на партийно-клановите субекти, въпреки наличието на много центрове, агенции, асоциации и фондации, някои от които самоцелно наречени „стратегически“. В безпризорност пред науката е и проблема за същността и реалиите на обществения договор у нас.

           Съгласно правната теория писаните конституции са обществен договор (с условности за неписаната конституция на Англия). Приемането на конституцията трябва да става по свободната воля на всички граждани, неотменима страна по този договор. При изменение или възникване на нови обществени отношения, изменението и допълнението на конституцията изисква персоналното съгласие на всички граждани, защото конституцията е форма на обществения договор.

           Конституцията регламентира задълженията на властта на държавата към гражданите и народа, без да обвързва народа, чиято свободна воля е неотменим източник на обществения договор.

           Народът е първичен носител на суверенитета, който формира суверенитета на държавата. Народът по своята суверенна воля формира държавността и свободно избира собствената държавно-правна организация на обществото. Народът чрез изразената воля учредява държавните органи на власт и определя техните компетенции в служба на народа. Народът контролира дейността (и бездействието) на държавните органи. Конституцията като върховен закон и обществен договор регламентира обществения ред и осигурява защитата на правата на гражданина и народа.

           Конституцията обществен договор изключва възможността нейни разпоредби да не съответстват на волята и интересите на народа, общата воля на гражданите на държавата. Според Русо, общата воля (volonte generale) се разбира като съгласувана воля на гражданите на обществото, което не означава сливане на волята, което обезличава индивидуалната воля на гражданина. В този контекст у нас превратно се разбира понятието консенсус.

           Възникващите противоречия в процеса на развитието между разпоредбите на конституцията обществен договор и волята на народа трябва да се отстраняват незабавно при спазване на законодопустимите механизми за привеждане в пълно съответствие на конституцията обществен договор с волята на народа. В противен случай, тези противоречия са източник на конфликтни ситуации, кризи във властта, условия за революции и други форми на насилие за преодоляване на тези противоречия.

           Видният български професор с международна известност Борис Спасов правилно свързва конституцията, държавността, законността с обществения договор и гражданското общество. Той заключава, че „народният суверенитет това е народовластие, неограничена и първична власт на народа, осъществявана изцяло, неразделно и постоянно от него и само от него“.

           Новата конституция е приета от Великото народно събрание в зората на „прехода“ (1991) без народен референдум. Тя привлича опита на конституции на други държави, възпроизвежда отразените в тях ценности като отрицание на социалистическите конституции.

           Четвъртата Конституция на Република България като върховен закон изрично разпорежда, че „има непосредствено действие“ (чл. 5, ал. 2). От аспекта на обществения договор тази разпоредба има изключително важно непосредствено практическо значение за защита на правата на гражданина и народа. Съгласно този договор, правото е изкуство за справедливото и доброто (Целз.).

           Конституцията като върховен закон и правен източник на новата правна система, се характеризира с безспорни позитивни и остро негативни страни, включително противоречия между обществения договор и свободната воля и интересите на народа.

           Тази констатация може да се потвърди от много текстове на конституцията, някои от които са следните: върховен принцип е сигурността (преамбюла) в условията на пълна несигурност в широкия смисъл на думата „сигурност“; създаване на „социална държава“ (преамбюла) в условията на отчуждаване на „поданика“ от държавата; „цялата държавна власт произтича от народа“ (чл. I, ал. 2) изместен от партийно-политическия клан; „Република България е правова държава“ (чл. 1, ал. I) в която се извършва приватизация на народната собственост, без референдум, т.е. волята на народа титуляр и против неговите интереси ; „нито една политическа партия или идеология не може да се обявява или утвърждава за държавна“ (чл. II, ал. 2) въпреки което официално господства партийно-политическата класа във всички власти на държавата; съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите (ал. 117) в условията на непрекъсната и задълбочаваща са съдебна криза под сакралния ореол на имунитета; „Семейството, майчинството и децата за под закрила на държавата“ (чл. 14) в условията на етносов срив; „Държавата създава условия за балансирано развитие на отделните райони на страната…“ (чл. 20) при над 80 процента безработица в малките и средни градове и разрушено земеделие, върнато с антиаграрната реформа един век назад до дървеното рало и каруцата в условията на дребно, разпокъсано, примитивно и ниско производително земеделие, довело до белтъчен глад; „Трудът се гарантира и защитава от закона“ (чл. 16) „Гражданите имат право на труд. Държавата се грижи за създаване на условия за осъществяване на това право“ (чл. 48, ал. I) при нарастваща безработица, която застрашава обезбългаряването на България; „Училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително“ (чл. 53, ал. 2) при условия, че около 20 процента от децата не посещават училище, голяма безпризорност и увеличена неграмотност, жертви на бедността, престъпността, наркоманията и проституцията. Това са само примерно посочени противоречиви разпоредби на конституцията, които са в несъответствие и против волята на народа поради което не може да се приема за автентичен обществен договор, защото той не само трябва да определя задълженията на държавата, но да съдържа правни гаранции за точно изпълнение от държавата на задълженията по обществения договор, каквито няма.

           Конституцията без да регламентира разрушаването, унищожаването и ограбването на материалните и духовни блага и ценности на народа безнаказано допусна масовото обедняване и разоряване на един народ с общопризнато историческо присъствие в науката, културата, изкуството на Европа и света. В този смисъл конституцията не е обществен договор на народ, който в нейното присъствие е обречен на и екоцид.

           Това фрапантно противоречие между норми и принципи на конституцията и българската реалност се обуславя от много фактори един от които е волята на народните представители реализирана в парламентарния нормотворчески процес. Това противоречие отразява несъответствието между волята на избирателите и волята на избраните от тях народни представители. Проф. Минчо Семов заключава: „За съжаление народните представители идват в парламента не като представители на народа, а като представители на своите партии и в дейността си се ръководят не от интересите на народа, а от волята на своите партийни централи и партийни водачи“. Той счита, че действащата избирателна система води до спиралата на партийния водач на партията пренесена в парламента като „парламентарна форма на партийна диктатура“, а сега под скиптъра на монарха – премиер.

           Конституцията от 1991 г. приета от Великото народно събрание отразява обединена волята на цветовото различие на партийния, клан в безцвятови формални юридически абстракции (fiction juris).

           Това е резултат на подчиняване дейността на парламента на циничната политическа борба с всички средства с опонента, характерна с надпреварването в предлагането на популистични идеологеми за разпоредби на новата конституция и законите.

           Конституцията отрази волята на следните по-важни групи народни представители:
1. ренегати от номенклатурните кадри на ЦК на БКП и нейните трансмисии, които се вживяваха в ръководната си роля и с партийни стереотипи на псевдоинтелигенти и псевдоучени моделираха новата конституция.
2. представители на бившите експлоататорски класи, които под формата на демократи, преследвани и репресирани от комунизма, формираха конституционна опора на реабилитация и реституция на собствеността;
3. представители на многопартийно флиртуване, които защитаваха конституционната свобода към върховете на властта и капитала и от позицията на дисиденти отричаха своето минало;
4. ограничено число честни и кристално чисти депутати, които не направиха компромис със своята воля при разработване на текстовете на конституцията и респектираха със своята привързаност и преданост към народа. Някои от тази група народни представители напуснаха парламентарната зала (без това да се отнася за живущите 39 в палатките).

           Народните представители от така условно определените групи в своята „борба“ за власт много пъти довеждаха дейността на парламента до нова криза. За конституционната реализация на крайно десни интереси допринесоха стимулите на международни централи и фондации, представени като защитници на демокрацията, правата на човека, свободата на печата и на стопанската инициатива.

           В условията на тази парламентарна среда конституцията е правна реалност, която понякога механично компилира текстове и идеи на други конституции от различни епохи. Основните празноти в конституцията са:
1. не постанови регламент по кардиналния конституционен проблем относно обществено-икономическото устройство на обществото и същността на новата социално-икономическа система;
2. не регламентира правни и други гаранции в конституцията за реално функциониране на демократичната, правова и социална държава и осигуряване конституционните права на човека;
3. не регламентира отговорността на народния представител пред избирателите, периодичното им отчитане пред тях, механизмите на връзки и поръчения и възможността те да бъдат отзовавани по волята на своите избиратели. Напротив то бетонира спокойствието им с имунитета на депутата и не допуска мажоритарната система, която осигурява високите стойности на депутати на личността-депутат. Тази система не изключва декларацията на депутата: „Влязъл съм в движението по покана на Негово величество и не считам, че съм задължен на някого персонално“ (проф. Петко Ганчев).

           Конституцията на прехода съдържа някои абстракции или несъответни на новото време разпоредби, като например:
1. Конституцията възпроизведе класическия постулат, че всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права“ (чл. 6, ал. 1), който има политическо звучене в своята епоха;
2. Конституцията регламентира изключителността на народния представител и го поставя вън от закона. „Народните представители не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения и за гласуванията си в Народното събрание“ (чл. 69). Тази средновековна носталгия символизира върховенството на властта на „Краля слънце“, провъзгласил „l`etat c`еst moi“ (Людвик ХIV).
3. Конституцията привидно ограничава „народните представители, че не могат да изпълняват друга държавна служба или да извършват дейност, която според закона е несъвместима с положението на народен представител“ (чл. 69, ал. 1). Конституцията алогично овластява самите народни представители по своя целесъобразност и в свой интерес да определят със закон правото да работят извън парламента. Поради наложилата се практика, празната парламентарна зала и гласуването от името на отсъстващи депутати не предизвиква коментар. Напротив, има оправдание, че така е и в други държави.
4. Провъзгласеното формално право на „гражданите да имат право на жалби, предложения и петиции до държавни органи“ (чл. 45) е в институционна анонимност. Не е случайно, че у нас няма омбудсман (ombudsman) и, че България е ответник пред Страсбург и адреса на осъдителни решения на международен съд;
5. Изборите и националните и местни референдуми (чл. 10) са поставени под еднакъв режим. Не е случайна практиката, че у нас няма референдуми, които са основен метод на самоуправление на най-широка демократична основа чрез пряко изразяване на волеизявлението на гражданите на държавата. Не случайно, у нас не се провеждат референдуми по такива важни въпроси, като приватизацията на етатизираната от държавата народна собственост, въпросите във връзка със собствеността и стопанисването на земеделската земя и горите, участието на България в ЕС и НАТО, закриването на АЕЦ и други.
6. Конституционният регламент граничи с безотговорност за ръководните държавни органи на власт и управление, условие за бездържавност и беззаконие. Престъпленията и наказанията не се отнасят за новата партийна номенклатура, поради което няма прецедент за реализирана наказателна отговорност, освен афишираната борба с организираната престъпност с акцент тероризма, корупцията, наркобизнеса.

           Конституцията не е пречка парламентът да изменя закон в полза на едно лице, за да заема длъжността шеф на държавна агенция, управител на кръчма да бъде назначен за шеф на банка и да бъде включван в борда на посреднически фирми, т.е. да се заема длъжност без образование. Аналогичен е случая без стаж лице да стане член на Върховния касационен съд и други.

           При тази конституционна реалност, конституцията формално съдържа императивната разпоредба, че приетите от Народното събрание законите не могат да Ј противоречат (чл. 5, ал. 1). Принципът за законност в нормотворческата дейност има решаващо важно значение за правния ред, законността, стабилността и сигурността.

           Конституцията учреди Конституционен съд, който единствено е овластен да дава тълкувание на конституцията, да се произнася за противоконституционността на законите и други актове на Народното събрание. Парламентът със закон не може да отнема правомощията на Конституционния съд. Но конституцията регламентира ограничена възможност за законодателна инициатива, за да охрани спокойствието на депутатите. Конституционният принцип за социална правова държава не е пречка, Конституционният съд с решение №21 от 15 юли 1998 г. да постанови отнемане на част от пенсиите с ограничаване със закона максималния размер. Според беззащитните пенсионери това е ограбване.

           В същността на конституцията принципът е за законности държавност. Конституцията определя, че Народното събрание осъществява законодателната власт (чл. 62) и „приема, изменя, допълва и отменя законите“ (чл. 84, т. 1). Конституцията освен правото да законодателства, не определя задълженията на парламента при спазването на които той осъществява качествена и ефективна законодателна дейност. Косвено, това изискване се отнася за качествата на които трябва да отговаря народния представител, освен той да бъде партйино-политически ангажиран в някоя от 276-те партии.

           Законотворчеството е свързано с големи слабости.За това ни напомня ежедневието на пленарната зала и кризата в правоприлагането. Закони, които регулират основни обществени отношения са обект на десетки пъти изменения и допълнения. От законодателната дейност на парламента зависи изпълнението на законите от изпълнително-разпоредителната власт, приложението на законите от съдебната власт, сигурността и защитата на гражданина, обществото и природната среда. Липсва правна отговорност за върховете на властта, причина за безнаказаност. Правната отговорност, е за беднотата. Хиляди милионери са вън от закона.

           В теорията и практиката няма анализ и обобщение на законотворчеството на парламента, а така също издаването на подзаконови актове от съответните държавни органи през прехода.

           Законодателството през прехода се характеризира със следното:
1. закони, които са издадени от парламента в изпълнение на препращане и овластяване от конституцията (C3, ал. 3). Това са над сто закона, които трябваше да бъдат издадени в срок от три години. По много закони, парламентът наруши определения от конституцията срок;
2. закони, които нямат правно-нормативна конституционна опора, като например закона за отменяне на законите за реституцията (за разлика от нас), Полша не признава реституцията, закони за денационализацията, закони за приватизацията, закони за възстановяване на собствеността на земята и горите и други закони свързани с ограничаването и ликвидирането на държавата и кооперативната собственост, закони за огласяване на агентурата – патриоти на родината.
3. закони за отменяването на държавното планиране, с които се отмениха държавните методи на управление без да се заменят с държавно индиректно регулиране (например Франция, където има планов комитет, в САЩ има други форми на въздействие върху приоритети, без пряко държавно участие). Правителството на Андрей Луканов внесе анархия в „самоуправлението“ на държавната собственост, условие за нейното разграбване, източване и изнасяне капитала в чужбина, който според акад. Памукчиев е над 32 милиарда долара.
4. закони, които отмениха държавния контрол на принципа, колкото по-малко държавата се меси в икономиката, толкова по-добре за икономиката. Този принцип утвърждава бездържавност и беззаконност, и е официално признаване на некомпетентността на държавните органи да управляват. Той прекъсна връзката и достъпа на гражданина до държавата;
5. закони, които не са пречка за източване на банковия капитал и спестяванията на милиони хора, за сенчеста икономика, за скрита приватизация, укриване на данъците, прилагане на труд без договор, ограбване труда на пенсионерите с безпрецедентно ниски пенсии и масова престъпност, над 130 хил. обвиняеми и 250 хил. следствени, (след това освободени под гаранция), контрабанда, нелоялна конкуренция, фалшиви търговски марки и други негативни явления;
6. закони, които официално допускат обезбългаряването на България, задълбочаване влошаването на социалния статус на българина, демографски срив, неграмотност, безпризорност, болно във физическо, психическо и духовно състояние общество . Според проф. Велев нови 164 села са заличени от картата на България. През прехода населението намаля с 1 милион, а в 1300 села живеят от 1 до 100 души на преклонна възраст.

           Конституцията от аспекта на обществения договор се нуждае от осъвременяване, усъвършенстване, ревизия без да се отричат нейните безспорни ценности. Това трябва да се постигне с мирната народна пряка воля, а не с щурмуването и завладяването на парламента, който вандалски акт президентът П. Стоянов определи като началото на „нов обществен договор“. Има концепции в конституционно-правната теория; да се правят конституционни промени в дългосрочен план с приемането ни в ЕС; с тълкувателни решения да се внасят промени в конституцията; да се преодолеят ограниченията за президент и депутат да се избират само български граждани; съдът да се произнесе за функциите на прокурора, за несменяемостта на имунитета на магистратите, за мястото на следствието и др. промени от арсенала на козметиката.

           Това трябва да се постига с провеждане на всенароден свободен референдум, който да изрази волята на народа, аналогично на широката практика с провеждането на референдуми от Швейцария, Норвегия, Дания и други държави.

           Референдумът ще осигури реализъм в обществения договор, ще демократизира отношението между гражданина и държавата и ще хуманизира държавната машина в полза на народа. Той ще отстрани налаганото външно влияние върху послушни марионетки, което е в същността на деформацията на сегашната конституция. Става въпрос за специалния раздел на Програмата „Ран-Ът“ (САЩ, 1990 г.), която регулира цялостното преустройство на материалната и духовна система на България през т.н. преход. Този раздел от Конституцията разработен от Бериард Х. Сейгън (САЩ) със съдействието на наши псевдополитици . Този проект се основава на конституцията на САЩ, възпроизвежда идеи на конституциите на други държави, без да отчита нашата реалност, видно от мотивите:

           „Страната излиза от един твърде дълъг и мрачен период, в който правителството беше абсолютен господар на народа. Отхвърляйки тази тирания, народът спаси и предяви правата, които са необходими за всяко човешко същество. Сега той трябва конституционно да съхрани тяхната святост за винаги“. Ерго новата конституция проектирана и програмирана от Програмата „Ран-Ът“ трябва да ликвидира тиранията на социализма веднъж за винаги. С това се постави конституционно-правното начало на конфронтацията на политическите сили у нас, която разви своите метастази и обхвана не само политиката, но и икономиката, информатиката, науката, образованието, културата и изкуството. Тази всеобхватност се обслужва повече от десет години от радиото, телевизията, жълтата преса, булевардната,издателска епидемия, които подтиснаха и изолираха българина от класиката в музиката, театъра, художествената литература, носителите на духовни ценности на цивилизации и българската народност. Според идеолога на новата конституция Сейгън тя трябва да „съхрани тяхната святост за винаги“. Тази святост бе символа на значението на безкръвната „пролетна“ революция на „дисидентите“ , която причини катастрофа на българската етнос и безнадеждното колабиране на народ с вековен принос в европейската и световна цивилизация.

           Конституцията постави юридическия фундамент на „прехода“ без да определи от какво и към какво, освен отрицанието на 40-годишен исторически период от развитието на българската държава и ликвидирането на всичко ценно от този период (1944-1989 г.). Този „преход“ има различна знакова интерпретация, като например: преустройство, преход към пазарна икономика, преход към пазарно общество, преход към демокрация, преход към свободна конкуренция, преход от културен и заможен живот на средната класа, към поляризацията между крупния криминален капитал и неговия комфорт и глада, мизерията, безработицата, неграмотността, безперспективността и несигурността за над 80% от българския народ, особено за младежта. Според официални признания, това е преход на „затягане на коланите“, на заплащане на скъпа цена от народа за приватизацията, ликвидиране на всяка цена на всичко държавно, включително собствеността на държавата лош стопанин, дори забрана преподаването на руски език в училищата, възстановяване на земята в нейните реални граници и др. Българският преход се различава съществено с прехода в Чехословакия, Унгария, Полша и Източна Германия, където се запази материално-техническата и духовна база на държавата, отстраниха се досадните рецидиви на режима на култа и се запази жизненото равнище и сигурността на народа. Това не е преход на политически лилипути, а на самия народ и неговата интелигенция. Преходът у нас е определен като „грандиозен преход“ (Проф. Г.Фотев).

           Макар и без конституции програмирани от външни сили, преходът в Източноевропейските бивши социалистически страни не целеше реституция, реставрация и формиране на частна собственост за сметка на обедняването на народа, а реформиране на управлението на собствеността и осъвременяване на нейната социализация.

           Тези държави, за разлика от нашият безсрочен и безкраен преход не провеждат политика на преход, а политика за консолидиране на всички сили за срочно реформиране и усъвършенстване управлението с участието на държавата. Така например, преустройството на земеделските кооперации от колхозен тип в самоуправляващи се на правно интеграционна основа кооперации и акционерни формирования в Чехословакия не само осигуриха продоволствието и прехраната на народа, но присъстват на международните борси за реализация на животинска продукция. У нас антиаграрната реформа, проведена със специален закон от парламента, със съответните над 40 изменения и допълнения продължава да действа с огромна разрушителна сила. Този закон е конституционосъобразен, приет от всички политически сили представени в НС, който сега чества своята десетгодишнина юбилейна реституционна роля и връщането на българското земеделие към дребното, разпокъсано земеделие за натурално самозадоволяване на домакинствата. Аналогично на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, който доби популярност като закон за антиаграрната реформа, другите закони също имат голям принос в разрушаването и разграбването на имуществото на над 150 млрд. долара. Те безпрепятствено продължават да рушат в корупционна среда и в условията на „новото време, което промени България“ и „новия морал“ на движението-партия.

           Главно на основата на социално-икономическите критерии, другите Източноевропейски бивши социалистически държави затварят страниците на преговорите с ЕС и очакват установяване на членствено-правни интеграционни отношения в качеството си на равни партньори. Има концепции, че в прехода на застоя и слизане към дъното на бедността и разорението, България след около 300 г. може да постигне европейските социално-икономически стандарти.

           В последно време има политизирани констатации за края на прехода и навлизането на България отново в друга неопределена социално-икономическа реалност. При така афишираната нова политика от наследника на династията на Кобургготите продължава да действа същата конституция, същите конституционни закони при същата пародия на държавно управление, свързано с измамни обещания пред народа.

           Програмата „Ран-Ът“ е безсрочна. Тя се прелива от нейните съставители в нови международни прояви на едностранна обвързаност на страната, под формата например на Партньорство за мир, участие в миротворчески сили, в агресията срещу Югославия без да сме член на Североатлантическия договор, от което участие безкомпенсаторно понасяхме материални вреди приблизително колкото е външния ни дълг.

           Конституцията на Р България и приетите от НС закони въз основа и по приложение на разпоредбите на конституцията регулират реформата на държавното управление и преструктурирането на националната икономика и духовната сфера. Последователно, Конституцията и законодателството осигуряват приложението и изпълнението на ръководните принципи и идеи на Програмата „Ран-Ът“. При особената субординация между политическата програма на САЩ и вътрешното конституционно законодателство, програмата и резултатите от нейното претворяване чрез закона в практиката нямат гласност.

           Безпрецедентната историческа реалност в Р България през периода на 12-годишен период без край поставя за осветляване пред науката на жизнено важни проблеми, касаещи съдбата на народа и държавата. Констатациите на някои информационни източници не обясняват явленията и процесите, а в много случаи целят афиширане на красиви илюзии, абсурдни мечти от приказките за богатите царства като например рязко и незабавно повишаване качеството на живота на хората, за преминаване от реструктивен етап на прехода към деструктивен етап, превръщането на държавата в територия доброволно приела статут на подмандатна претория с частичен суверенитет, системно външно подтискане и задържане на развитието във всички обществени области до степен на формиране обслужващо население европейските ценности, увековечаване послушанието на колене на длъжника пред своя благодетел международния финансов капитал и др. Тези констатации в много случаи отразяват истини и с това целят да отвлекат вниманието с приспивни състрадания.

           Политолози, социолози и политици демонстрират модерни представи за детерминацията обществен договор и гражданско общество. Има схващане, че у нас изобщо няма гражданско общество, че гражданското общество е в самото начало, че гражданското общество се институциира в партийни и непартийни обществени формирования, с тенденция първите да бъдат изместени от вторите като исторически вредни. Има опити да се свързват държавни органи с формирования на гражданското общество, включително като елемент на политическата система изобщо, във въоръжените сили в частност. Има смели концепции относно развитието на военно-гражданските отношения като са обект на програмиране с концепцията за националната сигурност, която повече от две години пътува от правителството до парламента. На гражданското общество се предава функционална характеристика, без да се отчита научната сложност на такава система, която обхваща: прогностични, оценъчни, програмиращи, нормативно-систематизиращи, регулативно-ориентиращи, комюникативни, идеологически, възпитателни, предупредителски, преобразяващо-практически и други аспекти. Гражданското общество съдържа и отразява влиянието на историческата традиция, степента на консолидация на институциите, равнище на структурно и функционално оптимизиране на управленските институции, обществената психологическа нагласа, политическата и управленска култура на елита. То иска „словото да казва истината“.

           Общественият договор и гражданското общество се идентифицират само с неотменимия, незаменимия и постоянния суверенитет на народа, първичен суверен на властта на държавата. Върховенството на народа е в същността на обществения договор – конституцията, която е под контрола на гражданското общество. Тази сложна зависимост трябва да има адекватен конституционно-правен регламент. Гражданското общество според конституцията провъзгласява достойнството и правата на личността, а така също задълженията на държавата „да“ създава условия за свободното развитие на човека и на гражданското общество“ (чл. 4, ал. 2). В този смисъл, конституцията отразява фокуса на обществения договор и гражданското общество в правата на личността и свободното развитие на човека и на гражданското общество без да гарантира създаването на необходимите условия за това.

           Според класика Жан-Жак Русо конституционно-правния ред като същност на обществения договор в условията на гражданското общество трябва да разбива оковите на човека, който се е родил свободен за да утвърди демокрацията, като самоподчинение на закона, който сам по собствена воля е създал.

           Причинно-следствената зависимост между обществения договор и реалното катастрофално състояние на обществото, което катастрофа се нарича „преход“ към пазарна икономика има генетична основа в непопулярната, необнародвана но с огромна потенциална сила „Програма Ран-Ът“.

           Конституцията на Р България от 1991 г. се предхожда от неформалния акт, който е известен в ограничени кръгове като Доклад върху проекта за икономическия растеж и преход към пазарна икономика в България, Вашингтон 1990 г. Този доклад е на фондацията на Националната камара на САЩ за Народна Република България. Той е изработен под ръководството и редакцията на Ричард Ран в Роланд Ът (Ран – Ът). Този документ по своята функционална роля, структура и съдържание е своеобразно съглашение (gentlemen’s agreement), което е постигнато между премиера Андрей Луканов и овластените институции на САЩ. Разработването на този акт обвързва България с прякото участие на представителен колектив, състоящ се от: Иван Ангелов, Венцислав Димитров, Румен Аврамов, Валери Борисов, Венцислав Антонов, Стою Дулев, Никола Гълъбов, Илия Георгиев, Румен Георгиев, Димитър Костов, Иван Костов, Емил Хърсев, Лиляна Каракашева, Георги Панков, Атанас Папаризов, Огнян Пишев, Димитър Шопов, Боян Славенков, Стефан Стоилов, Милчо Стоименов, Тодор Вълчев, Христина Вучева общо 19 съавтори. Този документ претенциозно обхваща прехода във всички обществени области, икономическите и неикономическите обществени отношения и съдържа специален раздел за проекта на бъдещата конституция на България, представен от Бърнард Х.Сийгън. Този доклад програмира императивни направления на реализация в безусловен стил. В този смисъл той не е концепция, прогноза, политическа платформа, а поражда задължения за изпълнение от съответните държавни органи. За илюстрация на това, ще приведем на кратко някои императиви: „До 1 март 1991 г. да бъде крайния срок до който цялата селскостопанска собственост (земя, структури, добитък и оборудване) да бъде в частни ръце“ (17-3); „Всички гори и резервати да се предложат на продажба чрез търг“ (17-14); бързо да се приватизират 2200 държавни предприятия и хиляди по-малки обекти по търговията и обслужването (1-2); програмата съдържа предвиждането, че преходът „не предполага мисленето за запазване на досегашното жизнено равнище“. То ще падне. Програмата определя изключителната важност на задачата на правителството на Луканов и следващите правителства да осигури достатъчно храна, покрив над главата и елементарно медицинско обслужване на населението. Тя предупреждава, че храната и основните стоки ще станат трудно достъпни за човека (1З); предвижда се, че в резултат на безработицата над сто хиляди млади българи ще напуснат страната и, че „тази цифра ще се увеличава със задълбочаването на кризата“ (13-2); отново правителството се задължава да осигури „никой от неговите граждани да не гладува да не ходи гол и бос, да не бъде бездомен и да не бъде лишен от базова медицинска помощ“ (13-4); предвижда се, че реформата ще доведе до силни социални сътресения, за което да се вземат правителствени мерки.

           Без да е юридически оформен акт, Докладът „Ран-Ът“ по своята същност представлява политически договор между две държави. В този смисъл, за неговото реално изпълнение действа международния класически принцип Pacta sunt Servanta.

           Докладът „Ран-Ът“ може да се характеризира със следното: раздържавяване на всичко и на всяка цена и отчуждаване на държавата от управлението и контрола върху създадената от три поколения материално-техническа база; криминализиране на обществената среда в условията на бездържавност и беззаконност; рязко и системно влошаване равнището на живота на народа, висока смъртност и заболеваемост, ниска раждаемост, неграмотност, безработица, безпризорност ; предвижда разрухата и бедността и необходимостта за вземане на държавни мерки против силови социални вълнения и сътресения.

           При тези условия, изпълнението на Доклада продължава и под правителствената програма до 2005 г. Хартата на благоденствието на България с девиза: „Хората са богатството на България“. Не е изключена и илюзията, с изпълнението да приключи процеса с избора на уродлива монархия от зомбирания от глада народ.

           Съставителите и изпълнителите на Програмата „Ран-Ът“ не честваха десет годишен юбилей. Мълчанието символизира реалното изпълнение на Програмата и постигнатите цели и задачи заложени в нея.

           1. Докладът „Ран-Ът“ придоби форма и съдържание на нов обществен договор конституцията от 1991 г. Въз основа на този висш правно-нормативен акт парламентите и правителствата приеха система от правно-нормативни актове, съгласно духа и буквата на обществен договор. Така например, Законът за собствеността и ползването на земеделските земи отрази консенсуса на всички политически сили в парламента и разгроми модерното, механизирано и промишлено земеделие с въвеждането във владение на над два милиона собственици на над 20 милиона поземлени участъци. България от износител на международните пазари и стокови борси на висококачествена и разнообразна селскостопанска продукция в прясно и преработено състояние, стана вносител на такава продукция. Антиаграрната реформа върна земеделието с един век назад, остави над 40%от земята да пустее, отчужди собственика на дребни разпокъсани парцели от своята собственост в примитивно затворено натурално стопанство. Антиаграрната реформа причини белтъчен глад, до десет пъти влошено хранене в сравнение с научните норми на кошницата на потреблението, създаде условие за хроничен глад и болести, включително туберкулозата, който застрашават биологическото развитие.

           2. Рекордно високата безработица, безперспективност и несигурност принуди над 800 хил. в младата си възраст да работят в други държави, над 70% завършилите висше образование да нямат реализация.

           3. Антон Дончев обобщи, че у нас 95% мислят като животното само за храната, а 5% пируват в криминален охол. Това води до духовна деградация и примитивизъм, което елиминира световно признати духовни ценности на българския народ и приноса на българската наука, култура и изкуство в световната съкровищница. Криминогенната обстановка създава всеобща несигурност.

           4. Материално-техническата база на промишлеността, туризма, услугите е притежания на чуждия и национален капитал – с работен режим до 12 часа, полагане труд без договор и без обществено осигуряване, особено в сенчестата икономика, която обхваща над 42%. Откритите нови работни места, като например над 100 хил. охранители на обекти или програми „Красива България“, не създават стойности, стоки за пазара. Над 50% от доходите са от необлагаемата сенчеста икономика.

           5. Банковата задлъжнялост на България я поставя във финансово-икономическа зависимост пред транснационалния капитал. Всички правителства кърпят бюджета по латиноамерикански с високолихвени заеми година за година. Ежегодно заплащаме над един милиард долара за погасяване на лихвата при растящ дълг, който ще плащат поколенията. Дългът не се повлия от приватизираните производствени мощности, поради символично постъпление от едно на сто. Това което на запад е „универсализъм“, за останалите е „империализъм“ (Хънтингън).

           6. България е в демографски срив, обезбългаряване, а гражданите са имигранти в своята Родина. Великденските призиви са скъпо платен фарс.

           7. В условията на стабилна макроикономика гражданинът и при „новото време“ ежедневно слиза надолу по пътя на демокрацията на бедността, която според Балзак непрекъснато ражда пороци.

           В заключение, българският народ неотложно и настойчиво предявява суверенното си право по своя собствена воля да формира съдържанието на Обществения договор, с който да продължи своята 13-вековна история. Другото е фатална перспектива с катастрофални последици.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук