Доцент, д-р, завършил философия с профил социология в СУ “Св. Кл. Охридски”. Работи в областта на етиката, политологията, етнологията и религиологията. Автор и съавтор на 8 монографии и книги, както и на повече от 130 научнотеоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания.
Създаването и утвърждаването на нова левица има значима и прелюбопитна история, датираща от преди десетилетия. Със залеза на ерата на Модерността и с изгрева на Постмодерността в САЩ и развития Запад на Стария континент, особено през бурните 60-те години на ХХ век, радикалните преобразувания в менталността и прагматиката, организацията и комуникацията на доста от водещите класически леви партии се бележат с клеймото на сериозни брожения и динамични промени. Търсят се нов облик, съвременна идентичност, специфизиран инструментариум, различна политическа езиковост, приложими към изменящата се социална база на формациите и новите исторически реалности. Очертават се нови траектории за присъствие и изява на преобразуващите се в нов тип партии. В САЩ, например, трескавата дейност по кристализация на новото ляво обуславя динамично преобразуване на политическата реформистка левица в културна левица. Последната има нова визия, различен проблемно-тематичен и интерпретативен арсенал, други организационни и комуникативни техники за публичност и присъствие.1
Мащабните обновления в авторитетни или изгряващи на хоризонта леви и левоцентристки партии в западна Европа също водят до отдалечаването им от класическите модернистични въплъщения за партийно-политическа менталност и битийност. Те са свързани и с лутания, залитания, експерименти и реформи в мисловния и организационно-поведенския инструментариуми. Защото са рефлексия на променени обстановка и методология, на различна политическа атмосфера и философия, на нови идеологически матрици и техники, на други типологии на опозиционна и властова маниерност, на осъвременени типове управленско (етатистко и социално) “инженерство” и конструкция на образи и практики в различните сюжети на политическите драми, на нови реални и виртуални типажи на политическата сцена, на променена изборна и постизборна изява, на нови корелации с гражданското общество и пр.
Неочакваните поврати и обрати в Историята в края на ХХ век още повече катализират мутациите в лявото мислене и дейност в планетарен, континентален, регионален и национален контекст. Те са отглас и стимулатор на нова взривна вълна в търсене и експериментиране на нови идентичности, идейни и прагматични маркери и средства, адаптивни на динамично-променящите се реалности в условията на глобално-обвързващите се свят и пазар.
Макар и с известно закъснение, след 90-та и особено в края на Студената война, тези кардинални процеси и тенденции засягат и навлизат в историческото, политическото, идейното и организационното пространство и битие на партии, обществено-политически движения и формации в страните и обществата от бившия Източен блок. Това променя в немалка степен и форма ландшафта, климата и профила на обитаващите ги субекти в историческото и политическото всекидневие на тези общества.
Същевременно и в двете посоки – на Запад и на Изток, – новата левица не е белязана с полярни, взаимоизключващи се референции, произтичащи от съдбата и резултатите на Студената война. Неочаквано скоротечното рухване на източно-европейския модел на държавно-партократичен модел на социализъм и еуфоричното победоносно шествие на Запад след десетилетия съперничества и конфронтации с Изтока не легитимира еднозначно исторически фаворизиране на западния модел на партийна лявост и пр. Очакваната безпощадност на Историята при подобни резки обрати към левите формации в Източна Европа не е гарнирана с безцеремонно триумфално и възходящо историческо, политическо, идеологическо и др. манифестиране на оксидентализираната менталност и прагматика. И в двете посоки Европа е разтърсвана (синхронно и диахронно) от взривни исторически събития и преобразувания, които поставят сурови изпитания и очертават трудни времена пред лявото мислене и действие в един нов свят. Нови брожения и търсения ознаменуват опитите на левицата да “пасне” на глобално и континентално-променената обстановка, да стане конкурентоспособна на развилнялия се неолиберален и ултралиберален дискурс и маниер на глобализацията. Това неизбежно обуславя зрим или дискретно завоалиран исторически драматизъм, осезаемо минорно настроение, тревожни предчувствия или мрачни видения за бъдността на лявото в ХХI век.2 То редуцира и без това пристягания в исторически корсет на обстоятелствата мащаб на политическо присъствие и изява на лявото. То ограничава свободата му чрез усмирителната риза на дирижирания глобално-тотален пазар и затворническо-дисциплинарен порядък в “отвореното общество”, с неговия инструментализиран властови паноптизъм, медийно-манипулативна всесилност и разгулен антихуманизъм.
Нещо повече. Отслабването и смаляването на ролята на партиите в постмодерните реалности, огулното превръщане на техните изяви в акции на някакви ООД-та с явна или умело прикривана историческа безотговорност, инструментализацията и комерсиализацията на партийно-политическото начало, гангренясването на връзките с гражданското общество, политизацията на икономиката и икономизацията на политиката водят, както сочи Хр.Самарас, до възход на социалдемократическия ляв консерватизъм, който започва на Запад, но не прощава и не подминава и разтърсвания от исторически трансформации Изток.3
Историческата дискомфортност на новата левица се дължи на две, по-общи, обстоятелства. В страните и обществата на развития Запад, където вече Постмодерността господства и буйства от десетилетия, лявото не може да сътвори, легитимира и властово да капитализира свои автентични и атрактивни леви версии на постмодерността. То не създава и публично не съумя да наложи и съблазни с леви алтернативи на глобализацията, не роди вдъхновяващи и масово-мобилизиращи леви сценарии, разкази и образи на потребното и дължимото бъдеще през ХXI век. То не валидизира иманентно присъщи и уникални хуманистични инструментариуми, идеологически арсенали и поведенски реквизити, които да са, ако не превъзхождащи, поне съизмерими и равнопоставени с тези на неолибeралната глобализираща менталност и прагматика на опонентите в политиката, икономиката, социалната и културната сфера, в управлението и в живота на глобалния свят. Там то бе притиснено и принудено да се съобразява, да работи по съвместителство, да прокарва под свой флаг исторически замисли, сценарии и стратегии, които ценностно и принципно произлизаха и обслужваха неолибералната и ултралибералната визии за нов глобален порядък, за Нов световен ред и т.н. Макар исторически погледнато постмодерната менталност и прагматика да бяха генетично, първоначално почнали “от ляво”, да бяха свързани със значим историко-критичен патос и стремеж за преосмисляне и преобразуване на световния ред, на общественото битие и човешката душевност в дискредитирания (логически, аксиално и инструментално) порядък на индустриалния, а по-късно, и на постиндустриалния капитализъм. Много скоро този патос и критицизъм бяха трансформирани и трансферирани, вкарани в ярема на неолибералното, социалдарвинистко и антихуманно инженерство на глобалните реалности, на безогледен контрол върху човека, без да срещнат достойна съпротива и реакция от страна на новото ляво.
Същевременно в държавите и обществата от исторически преобърнатия Изток тази драма и минорен патос се подхранват и от опърничавите опити, неистовото упорство с поовехтелия и скоротечно амортизиращ се реквизит на миналото и отиващото си настояще на Модерността да се превземе и господства над все още недостатъчно разкрилото се бъдеще на Постмодерността. А времената, обстоятелствата, ценностите, целите, средствата и пр. неизбежно и неимоверно много се променят, динамично се раздалечават. Това неотвратимо изисква коренна и безпощадна преоценка, откритие и прилагане, експериментиране и дори рискови ангажименти с идейни и прагматични еталони, инструменти, техники и практики от левицата, които само бъдещето може окончателно да оправдае или отхвърли и сурово да възмезди за тях.
Всичко това още повече усложнява и заплита проблемите, доколкото в държави и общества като нашето не само постмодерността нетърпеливо и властно адресира и налага своите безапелационни изисквания. Там спазването и изпълнението на последните неотвратимо се усложнява и драматизира, дори става трагично заради изплъзващите се фундаменти, стожери, десетилетно използвани удобства и средства на модернизационно устройство и развитие на социума. В погромаджийския тип преход към демокрация не се опазват и обогатяват историческите капитали и фондове, инструментариуми и практики, които могат да са мост към ускорено, облекчено и печелившо вписване в постмодерния локус и дискурс. Обратно, модернистичните постижения са поставени на невиждана деструктивност и грабителска разправа. В държавата и обществото, в политиката, икономиката, културата, социалната сфера – навсякъде, всички завоевания и достижения на индустриализацията и модернизацията в България пред последните няколко десетилетия са подвъргнати на небивало отрицание, разхищение, разграбване, разрушение и унищожение. България се срива в предмодерни бездни, а държавността и гражданското й общество потъват в мрачните очертания и домодерни и доморасли трафарети на историческа и управленска мисловност и реактивност. В условията на поява на Новото средновековие на глобално-постмодерния свят това неимоверно много усложнява и обрича съдбата и бъдността на страната, на нейната държавност, публична институционалност, на националното й съзнание, културната й самобитност. То неизбежно и мащабно стартира перманентни или ситуативно изригващи носталгични и консервативни умонастроения и нагласи, реминисценции и упования по “здравата ръка”, “бащата-водител” на народа, държавата и обществото. То систематично налага протестни, наказателни, лутащи се електорални вотове, които блуждаят и се отдават на социални химери, илюзорни обещания, на лидеромански и харизматични словесни еквилибристики, на лудешко инвестиране в “партократични фараони” и “пирамидални структури” на “ново управление, нов морал, ново бъдеще” и развитие на страната. То катализира граждански абсентизъм и гласоподователен абстенционизъм.4 А това неизбежно, с цялата пъстрота на своите произшествия, с монотонно натрапващите се всекидневности или калейдоскопично въртящите се екстремални събития, затормозява и усложнява дължимото обновление и потребното присъствие на левицата или левиците в нашето прехождащо нанякъде общество.
Конституирането, легитимацията и спектърът на изявите на тази левица несъмнено сочат много позитиви. Но както дотук, така и занапред акцентът на анализа е фокусиран към онези тесни, сенчести, деликатни, негативни аспекти от битийността й, корекцията и усъвършенстването на които са резервоар от възможности и залог за далеч по-приемлив публичен образ и за твърде по-открояващо се, печелившо историческо присъствие на обновяващата се левица или различни нови левици.
От известно време към лявото се адресират (добронамерено или перфидно-умишлено) въпроси, които се отнасят до битността и идентичноста на новата левица и нейните инградиенти у нас. Ситуативно или перманентно се проблематизира на кого и по какво тази левица счита, че е органична част, че е особена, национално-специфизирана инкарнация на конкретни европейски модели и практики на лявост от края на ХХ и началото на ХХI век? Бермудският триъгълник на оприличаване или разграничаване (между Блеър, Шрьодер и Жюспен) на влизащите в тоталността на новата левица формации провокира покачване волтажа на дискусионност както в Нова левица, така и извън нея. Залитанията и патетично оповестяваната историческа провиденциалност на конкретен тип ляво-партийна самоличност от страна на някои ръководни дейци или лидери на леви и левоцентристки формации допълнително “наливат масло в огъня”. Стремежът им да приватизират историко-печеливши визии и практики, да депозират и демонстрират идентичностната си изоморфност или хетероморфност спрямо визираните еталони (Блеър, Шрьодер и Жюспен) едва ли са най-ползотворни за откриване и доказване на истината за бъдността на лявото в новите реалности.
Първо, защото постмодерността е влюбена до уши в плуралистичните вариации, прогизнала е до кости и отдадена до болка на опитите си да укрие своите монистични, тоталитаристки, унифициращи и универсалистки претенции и замисли във фееричната и вакхически разгулна карнавалност на многообразни идентичности и форми. Това значи, че настойчивите опити на наши леви и левоцентристки ръководители да декретират, субординират, йерархично да ранжират и класифицират различни типове на лява партийно-политическа идентичност (прониквана от постмодернистки дух) и инструментално да клеймят или обричат на безбъдност тези на преките и косвените си опоненти са, най-малкото, некоректни спрямо постмодерния патос и етикет, на който те шумно и продължително се вричат и обричат на дело.
Второ, защото историко-биографичните, а и съвременно постмодерните мутации на лявото в развития Запад имат малко общо с миналото и настоящето в историческите преображения и спецификации на лявото в България. Затова да се търсят и налагат схеми, тълкувателни матрици за разбиране, оприличаване, а оттам и на декретирано развитие и употреба в “чист вид” на моделите на вече или сега случващите се преобразувания на лявото от Запада, без да се отчитат национално-историческите и актуалните особености, не е най-плодотворното и гарантиращо впечатляващ успех начинание за политиците, особено левите.
Естествено, споделеното не означава, че новата левица у нас трябва да се проблематизира и интерпретира в някакъв краен доморасъл, стерилен и селективен дискурс, несъобразяващ се с историческите и актуалните (огромни и разнородни) връзки и зависимости със случващото се в света и особено на лявото в него. Макар не всички леви формации да са еднакво ориентирани и адаптирани към пулсациите на времето и предизвикателствата на историята. Така, например, повечето комунистически партии са дори по-изостанали в идейно-теоретично и организационно-поведенско отношение спрямо самоличността и битийността даже на свалената от власт партия – ръководеща авторитарно-партократичното управление и битие на страната. Ясно е като бял ден, че новата левица трябва да възприеме и оползотвори колкото се може по-скоро всичко най-напредничаво, пригодно от световния и европейския (исторически и актуален) опит на ляво мислене и поведение – както в сферата на властово-управленски, така и в опозиционен режим на присъствие, като внимателно го адаптира и операционализира към реалиите ни.
Търсенето, изнамирането и усвояването на нова идентичност от левицата са тежки и сложни процеси. Те са натоварени с изострена и трудно затихваща колизийност, със завоалирана или взривна конфликтност, които трябва да се регулират и контролират. Конструирането и конституирането на нова левица отнемат време и усилия, свързани са с отдаването на високи цени и сурови жертви. Историческата зрялост и прозорливост от формиране и легитимиране на нов тип коалиционно мислене и действие в БСП се заплаща с невинаги правилно разбрана и оценена самопожертвователност, за да се дадат исторически шансове на нейните партньори. Вместо това част от тях или невлезли в гарнитурата на Нова левица и Коалиция за България партии и организации експлоатират утилитарно и оценяват превратно реформирането на коалиционната култура и поведение на най-значимата лява партия у нас, стремят се да се възползват максимално по не най-правомерните, морално и политически, начини.
Същевременно преобразуванията в коалиционния манталитет и маниер на БСП провокират и вътрешно-партийни напрежения и реакции, които са пронизани от противопоставящи се морално-политически, аксеологически, срещу политико-инструментални, деонтологически тези, аргументи и визии за облика на левицата. Създаването и утвърждаването на нова левица се съпровожда с тежки отстъпки и трудни компромиси за едни и с невероятно щедри и постоянни придобивки за други партии. Това невинаги е съобразено с реалния принос, авторитет и присъствие на отделните формации, което публично и вътрешно-коалиционно или партийно неизбежно предпоставя и поддържа известни напрежения, колизии и конфликти.
Преодоляването на изолацията, както на левицата, така и специално на БСП, се експлоатира не всякога по почтен начин – при това по особено деформиран начин тъкмо от леви и левоцентристки формации. Виртуалната изолация се представя за действителна, преднамерено вменена и публично спекулативно налагана изолация се операционализира инструментално заради властово облагодетелстване и в, и чрез присъствието и позициите на Нова левица. Превръщащите се в трафарет реверанси и благодетелни жестове, инструменталната преференция и публичната фаворизация за някои леви формации или неистовството им към автореклама на всяка цена, пристъпите на логорея у някои леви лидери и дейци, притежаващи повече символично отколкото реално присъствие и значение в националното политическо пространство, силно влияят. Те неизбежно се отразяват върху градежа и атмосферата на новата левица, в лявото пространство изобщо, както и в тоталността на обществено-политическия живот и присъствието на лявото в него.
Обратно, тези “бонуси на конюнктурата” се употребяват систематично и целенасочено от някои леви формации и лидери. Те подхранват и умножават “собственическите им инстинкти и приватизаторските им апетити”, което води до прибързани и инструментални огласявания и резервации на исторически възможности, конфигурации и орбити за бъдността на техните и приписване на безбъдността на други леви партии, влизащи в Нова левица или ситуирани извън нея.
Постмодерният дискурс, постмодерната визуалност на новата левица, обаче, не я правят нито монолитна, нито хомогенна, нито дълготрайна в дадена форма, а още по-малко подвластна на унифицирана логика, декретирана идеологическа философия, банализирано политическо възприятие и хипертрофирана авторефлексия към ставащото и предстоящото в практиката. А това обуславя напразността и предварителната обреченост на всички онези правени опити (преди и сега) от някои членове на “Нова левица”, които искат да подчинят, регулират, канализират, приватизират и монополизират бъдността на лявото и неговите исторически и политически ресурси съобразно своите интереси. То прави трагикомични (в светлината на новите реалности и в перспективата на времето) техните пламенни и страшни прорицания, заклинания или ясновидства за бъдността на едни или за гарантираната историческа безбъдност и даже гибел на други леви партии. Тази деликатна проблемна материя неизбежно отвежда към злободневно адресирания въпрос към левицата за битността и идентичността на единния политически субект. Как следва да се разбира той – като нова хомогенна, единна, монолитна и организационно централизирана партия, като солидарен съюз на партии и движения само отсега конституиращите Нова левица, като други модификации (хомоложни, изоморфни или напълно различни и несъвпадащи) и въплъщения на лявото в нови същности и форми?
От известно време се анонсира тезата за Нова левица като съюз на хора, а не на партии. Отварянето към гражданската инициатива, публичното пространство и структурите на гражданското общество може само да бъде адмирирано. Досега Нова левица и особено БСП правят немалко (макар на приливи и отливи) за дехерметизацията си и за трансфериране на публичните интереси не само по партиен, но и чрез граждански квотен принцип и инструментариум в дейността на Коалиция за България.
Копнежът и опитът на някои лидери и знакови фигури в Нова левица чрез приоритетно инжектиране на субполитически и редукция на собствено партийно-политически референции, обаче, са доста симптоматични. Първо, защото градежът и растежът на субполитическото в условията на западноевропейската късна, вторична, рефлексивна и пр. модерност (все названия и фасади на постмодерността) протичат в коренно други условия, сравнени с тези на спад към до-, прото-, квази- и контрамодерните реалии в българския преход. Радикалната модернизация на модерността и контрамодернизацията като две изображения на двуликия Янус на рисковото общество са съществено различни от радикалният срив на социалистическата модернизация и преходната контрамодернизация, от срутването към предмодерни и домодерни инкарнации на трансформацията у нас и в някои от страните от бившия Източен блок. Тъкмо затова абстрахирането от етнополитическия натюрел на региона и страната, национално-политическите традиции и трафарети и втурването в захлас към механичен пренос на чужди модели и опит не гарантират изобщо сбъдваемостта и ефектите на последните, нито стимулират историческо пребъдване на лявата идея.
Второ, визията на този анонс илюстрира само едностранчиво презентиране на шоколадени представи за диалектиката между политика и субполитика. Изобщо не се тематизира, дебатира и анализира “обратната страна” на тази диалектика, свързана със задържащия, зациклящ, обременителен, блокиращ, бламиращ и перфидно-инструментален прийом от прилагането и разпространението на субполитическото като контраверсно на партийно-политическото начало в преходни реалии.5 Тъй че субполитическото има различни изображения и мащаби на проява в съответните конкретни европейски политически пространства.
Трето, раздвоената самоличност, шизофреничният синдром за множественост на идентичностите и тяхната конюнктурна употреба са присъщи на постмодерната менталност и прагматика. Но в наши условия, т.е. в Нова левица, те притежават особени морални референции. Лоялно и честно ли е към партньорите да се ползваш от преференциите и облагите на въпросната лява конфигурация и коалиция и, същевременно, да се стремиш да декретираш обезсилващи я (пряко или косвено) инструментариуми, подхранващи и гарантиращи еволюцията на субполитическото за сметка и в ущърб на партийно-политическото. Наистина условията на родния ни преход още не са достигнали до онази историческа кота, когато дезавуирането на партийно-политическото начало и неговата отмяна и замяна със субполитическото ще се радват на еднозначни позитивни оценки и нагласи. Макар инфлацията и даже хиперинфлацията на политическите институции и партийните битиета да са очевадни и емпирично регистрируеми, то партийно-политическото начало има, може и трябва да даде още много (макар в различни посоки и форми) за развитието на държавата и социума. Макар изнамирането на новото политическо мислене и поведение да предполага особена реполитизация на гражданското общество, на публичната менталност и реактивност, то не само не изключва, а обратно имплицитно изисква и специфична реморализация на социума, друга нравствена ориентация и нагласа към чуждостта, която й дава шансове, а не я подлага на остракизъм и елиминация.
Невъзможно е да се подмине известен стандартизиран негативизъм при дефинирането на битността, идентичността и историческата феноменология на новата левица, присъщ на някои дейци и групи в днешната й конфигурация. Със същия ентусиазъм, с който преди години бе оповестено историческото състезание между двете писти на политическо, парламентарно и др. присъствие на социалдемократическата и социалистическата линии, днес се възвестява кончината на тази парадигма (погълната неимоверно количество от инвестирани в нея надежди и словесни излияния), както и гибелта на визията за модерната лява партия.
Първо, да се дефинира същността и спецификата, съдържанието и формата, битността и феноменологията на някакъв субект чрез преимуществената употреба на негативни референции е донякъде оправдано, исторически познато, но не и най-оптимално.
Второ, представяната преди години парадигма за двете писти бе предопределена за краткосрочен житейски път. Тя бе обречена изначално на гибел, най-малкото поради обстоятелството, че не е нищо повече от една словесно инскрустирана модернистична реабилитация на траекторно мислене – при това от хора, които пледират, че са флагмани на постмодерната дискурсивност в лявото. Подобно траекторно мислене и действие предполага (явно или дискретно) хегемонизация и хомогенизация в лявото идейно-политическо, организационно, електорално и пр. пространство, съпроводено от актуално или перспективно ограничаване, отстраняване, асимилиране и обезличаване на другия, чуждия, различния ляв представител в и извън гарнитурата на Нова левица.
Всъщност в такова разбиране върлува и битува логика, която е в разрез със съвременната наука, която залага на и стимулира към ансамблово конституиране6 на присъствието и битийността на левите формации. Ансамбловата идентичност се конституира и легитимира както чрез валидизация и проециране на собствените идентичности на всяка от партиите, така и чрез взаимен отказ от униформизация, доминация или унищожение на многообразието на другите, различните и чужди леви идеи и партии с оглед абсолютизацията на своята самоличност. Само едно пределно осъзнато и дълбоко преживяно, самоорганизирано, а не принудително и конюнктурно-утилитарно, съзидание на ансамблово присъствие и битийност на разнородни и разнолики леви формации може да обуслови и гарантира реабилитация, възход и историческа бъдност на лявото. Само то може да депозира и легитимира такава форма на лява заедност, в която се отстраняват исторически осъдените вече потенции и рецидиви за алтернативно-елиминатуарно мислене и поведение (които впрочем имплицитно и завоалирано са вградени в парадигмата за двете писти) и се залагат и действа по принципите и ценностите на ансамблово-вероятностните корелации и битийни преобразувания.
Възприемането и практическото осъществяване на ансамблово-стохастичния манталитет и маниер в политическите реалности (в пределите на левицата) означава и присъда над натрапчивите опити за тотална социалдемократизация на “Нова левица”, за субординация, доминация и приоритетност на социалдемократическата менталност и прагматика спрямо останалите инкарнации на социалистическо или други ляво мислене и поведение в нея или извън нейните граници и форми на битийност. Равнопоставеност, взаимно уважение, гарантирана самобитност, съхранена и самообновяваща се самоличност, ефективно координиране на взаимодействията, ефектна визуализация на новата левица в публичното пространство и пр. са възможни и постижими чрез легитимация и отстояване на съвременните научно-обосновани принципи и норми на ансамбловост на идентичностите, на синергетика на битийностите на различните леви формации.
Трето, опитът за йерархизация, явна или дискретна фаворизация/дезавуиране на едни или други леви идентичности говори за осъвременена и инструментализирана реанимация на исторически осъдени вече практики. Стремежът да се декретира или хипертрофирано толерира само една идеологическа идентичност в Нова левица се родее с исторически версии от миналото, когато компартията асимилира и ликвидира идеологическия и политическия плурализъм в обществото. Друг по-пресен пример, при това с горчив привкус, за подобни занимания, инженерства и експерименти е мутацията на синята коалиция в синя християндемократическа партия с централизирана идеологическа, политическа, организационна, инструментална и пр. битийност. Известни са плачевните резултати от подобна хомогенизация, провиденциално преобразуване и “гарантирана” властова и историческа пребъдност за синята идея или представителството й във властта и социума.
Четвърто, стремежът да се “замаже” и прикрие историческия астигматизъм и политическия далтонизъм у част от леви дейци (ентусиазирано ангажирали се с пропагандата на “двете писти” и “гарантирания исторически ефект” от тяхната приложимост) с оповестяването на “присъда за модерната лява партия” е, най-малкото, израз на историческо непълнолетие, афиширана политическа акселерация и морален пубертет. Той говори за не много благонадеждни партньорски взаимоотношения, за нуждата от резервираност към подобни особи, групи и формации, които винаги оправдават своите деяния с превратностите на конюнктурата и предполагаемата обремененост или виновност на техните политически и коалиционни партньори.
Историческото непълнолетие в Нова левица е забележимо в пристрастно резервирания състав и режим на членство, в невротичните реакции на отделни формации към възможностите и дискусиите за преразглеждане или по-либерален режим на участие. Тук инструментално-властовите амбиции, претенции и очаквания на някои членове в Нова левица дезавуират и торпилират всеки опит за допуск на формации, чиято идентичност и поведенски манталитет не им импонира, представлява опасност за тях, способен е да промени статуквото и да влоши балансите и облагите им от и в левицата.
Обратно на тяхната шумна изява, че са най-напредничави, че са стожери и катализитори на плуралистични и постмодерни тенденции, техники и практики на политическа менталност и прагматика, такива формации или техни членове по безцеремонен начин дамгосват и изолират други партии и организации, които се осмеляват да претендират за участие в Нова левица. Те дори се конфронтират със свои съдружници от Коалиция за България и в Нова левица, когато последните проблематизират възможностите за достъп във формациите. Това вреди на атмосферата, публичния образ, ефективността на Нова левица: има съответни верижни реакции на отпор или мултипликации в членските състави и органи на всяко ниво. То депозира известна теснопартийна себичност и елитарна или персонално-групова инструменталност, които редуцират възможностите за разширяване и възход на историческото присъствие и участие в лявото. Защото присвоената и демонстративно огласената историческа провиденциалност от тези елити и формации досега няма реално, пряко и мащабно изображение на собствено представителство и прием в значими слоеве на народа, а е възможно само по косвен и помощно-инструментализиран начин.
В бурните и свръхполитизирани времена у нас е потребна известна целесъобразност и инструменталност в подбора и приема на партии и организации за членство в Нова левица. Неограниченото и недалновидното раздуване на нейния състав с всички желаещи да се включат и възползват от потенциала й е също толкова вредно и опасно, колкото и абсолютизацията и злоупотребата със сегашното й херметизиране. Това не носи особени позитиви нито на визията, нито на реалните политически позиции и участия на левицата в динамично-променящите се реалности в историческия живот.
Логиката и матриците на селекция на Нова левица следва да са съобразени не толкова с дискретните замисли и интереси на контретните партийни елити, колкото с предизвикателствата на Времето и изпитанията на Историята. Не конюнктурата трябва да обслужва претенциите и очакванията на някои партийни персони и групи, а, обратно, последните трябва да се съобразяват с духа, пулса, ритъма и повелите на случващото се и предстоящото, за да променят конюнктурата в името и за благото на социума и народа.
Историческото непълнолетие е флагрантно различимо и в още нещо. Новата левица досега не направи нищо значимо, за да катализира появата и развитието на такива атрибуции на лявото мислене и действие, каквито са екологическите, аграрните, анти- и алтерглобалистките, феминистките и др. смислови, организационни и пр. конфигурации и битийности. Ако на Запад екологическата карта бе и все още е много силен коз за лявото мислене, поведение и управление в политическия живот, у нас в левицата тя бе спорадично и инструментално оползотворена и ,впоследствие, субективно елиминирана. Не става дума за едни или други екоформации и техни дейци, а за принципното отсъствие на автентично леви екологически движения и структурни образувания в политическото ни пространство. Вярно е, че екологическата проблематика има своите много добри кодификации в идейно-теоретическата и практико-приложната органика на различни партийни програми и управленски проекти и платформи. Ала е истина, че липсата на реални и битийстващи формообразувания и общности на леви еколози ограничава дисперсията на лявата идея, смалява и деформира нейната публична визия, губи потенциални привърженици и съмишленици в младите генерации.
Нещо аналогично става и спрямо аграрните формации. На базата на традиционно силната лява вълна в историята на българското земеделско движение и съобразно “спомоществователството” на БСП през последните години е странно и непростимо част от афиширащите се като леви аграрни партии да са в толкова неугледна кондиция, с оскъдна популярност и снижаващ се авторитет. Това също редуцира популярността на лявата идея и практика, смалява привлекателността на нейната историческа визия. Още повече като се имат предвид анонсите, че бъдещето на страната ще е органично свързано с аграрната сфера в значителна степен.
По същия начин стои и феминисткият проблем. Във време, когато в развитите общества се оформя четвъртата вълна на феминистични проблематизации, когато футуролози разпалено спорят дали ХХI век ще бъде пространство за исторически триумф на нов тип матриархат, вследствие на Световна революция на Жената,7 или пък ще обуслови невиждано свиреп и егоцентричен патриархат, сервилно обслужван от инструментариума на дигитално-виртуализирания свят,8 у нас проблемите за жената се поставят или под сурдинка, или пък се пренебрегват демонстративно.
Показателно е, че обратно на развития запад, където активно се разширява политико-правното легитимиране и гарантиране на женското присъствие и участие в етажите на Властта, където се създават обективни предпоставки, условия и нужните средства за разчупване на “стъкления таван” за редукция и изолация на жените от различните равнища и форми на управлението, у нас допускът и представителството на жените във властта са направо демонстративно обидни и направо сексистки.9 Утилизацията и меркантилизацията на политиката, превръщането и от призвание и служба в полза на обществото в поминък и персонално занимание, трансферът на политическата култура в политиканска халтура и пр. буквално обуславят и фаворизират нейното фрапантно маскулинизиране с всички опасни последици от това. Парламентарното и политическото пространства се оказват сякаш резервати за мачисткия манталитет и маниер на поведение и изява.
За съжаление тъкмо левите формации са често “водещи в ранг-листата” на подобно неравноправно отношение между половете.
Горчивата орис на българската жена в преходните реалии10 е специален лакмус за историческия потенциал и хуманистично-хуманизиращия инструментариум за промени в битието и мисленото на социума от различни партии, в т.ч. и най-вече от левите.
Премереното мълчание на левите формации и Нова левица спрямо патоса и статуса на антиглобализма и алтерглобализма в буреносното ни съвремие също сочи тяхната непълнолетност. Залагането “ва банк” на ситуативно-конюнктурните властови констелации и предпазливостта от по-далечен и дори рисков взор към бъдещето подчертава нелицеприятно техния сегашен провинцално-комплексиран манталитет и неугледната им кондиция в условията на небивала динамика на социоисторическите процеси и тенденции.
Не става дума за подбуда, подкрепа и легитимация на нецивилизован, вандалски, неоварварски, екстремистко-анархистки и разгулно-хулигански тип на антиглобалистко мислене и действие. Такъв, за дълбоко съжаление, днес често наблюдаваме в различни точки на планетата, където се съприкосновяват властелините на глобализацията и техните противници. Обратно, тук се пледира за обмислен, съдържателен, концептуализиран, хуманизиран и хуманизиращ алтерглобализъм и цивилизован антиглобализъм, чиито патос и статус не са лудистки настроени към глобализацията по принцип, а са нейн творчески и очовечаващ коректив. Последният трябва да преодолее антихуманната, социалдарвинистка, меркантилизирана и цинична неолиберална природа, специфика, визия и практика на сега развилнялия се модел на глобализация.
Странно е, но се формира представата, че сякаш левите елити пренебрежително отбягват или умишлено премълчават дефинирането и коментирането на сенчестите страни от властващия тип глобализация, както в планетарен, тъй и в национален контекст. Във време, когато на Запад все по-отривисто и мащабно се говори и пише за опасния преход от залез на тоталитарни към мощен, ослепителен и опустошителен изгрев на глобалитарни системи и режими,11 където тоталната политика и модернистично скроената идеологизация се подменят и обслужват от тоталния пазар, у нас за глобализацията се пише и говори в доста смекчен вид. Когато на Запад се дискутира, че иде ерата на панархията или геополитиката на неудържимия хаос, на непредотвратимия исторически вискозитет, на турбуленцията за всякакви исторически констелации и пр. у нас се формират успокояващи представи, че комай присъединяването ни към Европа и света ни отвежда в една успокоена, умиротворена, цивилизована, обетована земя, гарантираща пълно благоденствие.
Във време, което не премахва, а ражда кошмарни призраци на постмодерен неодогматизъм, безпощадно наказващ всяко недоверие и непочтително отношение към илюзорността на неолибералната доктрина за края на историята и триумфа на капитализма, когато бушува тотална загуба и дезориентация на културно-хуманистични маркери и еталони, а се произвеждат конвейерно апокалиптични и халюциногенни футуристични видения и прогнози за бъдещето, у нас се налагат и тавтологизират превратни и едностранчиви трактовки, селектират се теми и се ранжират инструментално възможни и допустими “решения” на въпросите. При това в подобни деяния нерядко съучастват и леви дейци и формации, които се интересуват най-вече от конюнктурно-ситуативни дивиденти.
Във време, когато неприкрито се декретират изисквания към лидерите на Запад, че следва да бъдат езичници, макиавелисти, че постмодерният свят не е по-различен от една усложнена и драматизирана антично-епична ситуация или констелация от ситуации, че политиката на воина е символ-верую на онзи, който иска да пребъде в историческото време и пространство,12 у нас се тиражират и валидизират антиномичен тип на захаросано-самарянски изисквания, критерии, еталони, техники и поведенски матрици, които следва да инкрустират манталитета и маниерите на субектите на и във властта, за да отговарят уж на повелите на днешното време. И то те се интронизират и пропагандират като нямащи абсолютно никакви алтернанси в публичното пространство и сред политическите среди. Макар, че всекидневието ни възпроизвежда неспирно ненаситен канибализъм – както към опоненти, противници и врагове, тъй и към свои, вече загубили доверие или нарочени от силните на момента. Обратно на изригващото цунами на тематизации и интерпретации на маркетинговите стратегии и тактики в милитаристичен дискурс,13 единствено у нас тези феномени (вкл. политическият маркетинг) се осветляват в някаква романтично-филантропична, наивно-перфидна и морализаторска контекстуалност. Наопъки на релефно очертаният и трескав интерес на Запада (европейски и американски) към съкровищницата на Далечния изток, към древните трезори на китайската и индийската философия и в нейните милитаристични дискурсности, т.е. чрез ренесанса на интереса към творби като тези на Сун дзъ и др.п., у нас се продължава втренчването във вече амортизирани, плесенясали или съмнителни днешни оксидентализирани техники и практики на мисловност и практика.
Буйстващият инструментализъм личи флагрантно и спрямо отношението към младите поколения. Постмодерността и глобализацията в днешния й вид възвеличават и експлоатират невероятно младите генерации в качеството им на особени инструментални ценности. Ювентизацията обуславя, стимулира и гарантира динамика, просперитет и прогрес на социума при дадени условия. Младите кохорти са най-желания и търсен сегмент в глобалната опазарена икономика. Пазарът (търговски, културен, политически и др.) със стоки за младите е бойно поле на главозамайващи залози и потоци от инвестиции, удари и спекулации. Понеже гарантира репродукцията на конюнктурата или продуцира градежа на нови конфигурации на желано и дължимо бъдеще. Употребата и злоупотребата с младите хора нямат исторически аналог в миналото, а арсенала на съблазняването им няма предели.
Житейският и историческият трагизъм на младите генерации в България призовава Нова левица към радикално решение на техните житейски, образователни, професионални и др. проблеми. За съжаление, досега нито едно управление не направи нужното – дори за някаква начална и обнадеждаваща корекция на стандартизираната политизирана употреба и злоупотреба с надеждите на младите хора. А това рефлектира върху бъдещето на страната ни. Погромът над образователната сфера превръща училищата във фабрики за социално неравенство, класова предопределеност и предизвестеност в социалната мобилност или закрепостеност и обреченост на младежите или на отделни техни поколения.14 Безработицата и житейската безнадеждност принуждават към непозната и обезкръвяваща, обезбългаряваща Родината ни емиграция, за която т.нар. “политическа класа” или нехае, или перфидно и тясно-партийно, партизански , експлоатира за свои цели в удобни моменти.
За съжаление, заиграването с младежката карта не е само приоритет и рецидивен маниер в политическата менталност и прагматика единствено на “сините”. И сред левите формации има такива дейци, групи и структури, които инструментално и меркантилно акцентират и се стремят да се облагодетелстват от младежките тегоби, от изкуствено представяни конфликти между поколенията.
Спекулирането с интересите на младите тече и в друга посока. Касае се за дискретен ракурс или дискурс в проявите на такива политически дейци, които промотират и валидизират едностранчиви, утопично-наивни или пресметливо-конюнктурни позиции, от които формациите им да спечелят. Лансират се, например, проблематични тези и решения спрямо благоденствието или гибелната опасност от наличието/отсъствието на достъп на младите хора до Интернет. Колизията тук е в едностранчивата репрезентация на достъпа до Мрежата, която визуализира и легитимира само напомпано-парфюмираните клишета на либералните упования за “освободителната мисия” на Интернет спрямо диктата и игото на пазара. За съжаление, и леви деятели или експерти не правят нужното за да покажат многозначността и противоречивостта от допуска и употребата на Мрежата, на присъствието в или отсъствието от “он лайн света”.
Обратно на подобни инструментални проблематизации и тълкувания в развития Запад от години яростно и аргументирано се дебатира за потребността от корективи, контролни механизми, международно и национално променено законодателство, които да осуетят изригналите възможности и разплуващите се реалности от злоупотребата от хиперкапитализма и опазаряването на постиженията на високите технологии. Тоталитаризмът, както сочат видни и прогресивни мислители на Запад, не е музеен експонат. Неговото истинско пришествие и възшествие тепърва предстоят, и то в условията на омрежения, дигитализиран, интерактивен и постмодерно-глобализиран хиперкапитализъм.15 Производството на отчуждение и безчовечност не е някакъв избледняващ спомен от Модерността, неговото свръхпроизводство става възможно тъкмо в условията и при злоупотребата със сциентотехнократизма в задаващото се бъдеще. Рисковите общества (У.Бек) не агонизират, а напротив, тяхната виталност и експлозивност е по-голяма от всякога. Ала всичко това трябва да оставя следа у лявото, в т.ч. и у нас, макар, за съжаление, това да не става сега.
Особената, зрима или завоалирана колизийност у лявото мислене и поведение се разкрива и при осветляването на фатално-съдбовните дилеми за труда и трудовата заетост в новия ХХI век. Неолибералният тип глобализация променя радикално ролята и значението на модернистично инкрустирания и легитимиран труд. Вместо производителния на първа линия изпъква спекулативният труд, решаващ за финансовите удари и за виртуалните пари, които са неизчислимо повече от реално произведените. Играта със символи и психозата по агонални вкусове, нагласи и изяви посрамват и отстраняват хилядолетни трудови трафарети, смаляват ценността на труда. Те правят за пръв път в историята пренебрежително значимо наличието на работната сила в създаването и легитимацията на богатството. Това предизвиква непознати по своя динамизъм и резултативност колизии и конвулсии в социално-класовите и социално-стратификационните констелации и йерархии. То обуславя скоротечни мутации в пирамидалността, вертикалността или хоризонталността в структурите между различни човешки общности.
Доколкото всеки труд е определен ритъм на екзистенцията,16 то безчовечната глобализация и профанираният модел на преход към демокрация обуславят и катализират експлозивност на деформирана ритмичност в душевността, рационалността, всекидневната и екстремалната поведенска битийност на човека.
Ето защо новата левица е призвана и призована по новому да проблематизира, интерпретира и операционализира релацията “труд – капитал”, трудовата ангажираност и безработицата в условията на новия тип еволюция на труда и участието в него. Паралелно с това ще е потребно, вероятно известно, време и усилия, за да се изчистят и заменят сега ясно или маскирано присъстващите идеологеми и стратегеми, присъщи на “светаята-светих” на неолибералната, постмодерната логика и прагматика, на селективното и инструменталното тематизиране и третиране на въпросната релация, които имат твърде малко общо с автентичното и хуманно-хуманизиращото ляво мислене и поведение.
Вярно е, че и на Запад все още няма нужната готовност и продуктивност в откриването и практическото въвеждане на постмодерни алтернанси на днешната ултралиберална постмодерна трудова логика, на социалдарвинисткия режим за работната сила по законите на джунглата и на дирижирания тип “търсене – предлагане”, който не само опазарява, но и опозорява всичко човешко в живота. Това обаче не бива да оправдава левицата, да я прави плашлива и изчакваща други времена, обстоятелства и субекти-донори, спонсори на идеи, управленски техники и опит, с които да реши някога и сега натрупващите се все повече и тежки проблеми. Затуй лявото трябва да търси свой, уникален, автентичен и алтернативен път за нов исторически реабилитет на труда и ангажираните в него хора.
В условията на ограничаване и смаляване ролята на националната държава, при агонията на модернистичния тип социална държава и нероденият постмодерен такъв е съвсем естествено доста от аксиомите и парадигмите на неолибералната философия и идеология да се промъкват или брутално заселват (евфемистично или афиширано) в пространството на лявата менталност и прагматика. Това , обаче, не бива да се оставя така.
В заключение трябва да се спомене, че подобно на митичния Антей, който черпи живот, сила и бъдност от допира си със земята, тъй и новата левица и особено някои нейни инградиенти следва да се отърсят от своите умозрителни трансценденции. Те следва да “слезат от небесата” на упованията си за ксерокопиране на чужди образци и практики, да стъпят здраво на земята, за да гарантират виталността и историческия си възход с правилно опознаване и успешно решаване на проблемите и колизиите на реалностите от сега буйстващия съвременен свят. Това единствено може да им обезпечи историческа бъдност и привлекателност сред все повече човешки общности и индивиди.
1. Срв. Рорти, Р. Да постигнем нашата страна. Левичарски поглед върху Америка на 20 век. С., Дружество “Гражданин”, 55-134.
2. Вж. подр. Социалдемокрацията в новия век. Перспективи за българската левица. в “Левицата”, С., 2002, кн. 3, 60-69.
3. Вж. подр. Самарас, Хр. Кризата като предизвикателство. С., 2002, ЛИК, 75-96.
4. Срв. Спасов, Д. “Абстенционистка левица”? сп. “Понеделник”, С., 2002, бр. 9-10, 33-44.
5. За релацията “политическо-субполитическо” в контекста на рефлексивната модерност вж. подр. Бек, Ул. Откриване на истинската политика. Към една теория на рефлексивната модернизация. С., 2003, “Планета-3”, 187-215.
6. За релацията траекторно (алтернативно-елиминатуарно) – ансамблово-вероятностно мислене и поведение виж подр. Пригожин, И. Краят на детерминираността. Време, хаос и природни закони. С., 2000, “Херон прес”, 58-59 и 71.
7. Атали, Ж. Речник на XXI век. С., 2000, ЛИК, 85-86.
8. Уилбър, К. Кратка история на времето. С., 2000, ЛИК, 372-328.
9. Вж. подр. “Равни права и равни възможности за участие на жените в политическия живот на България”. С., 2000, Фондация “Български джендър изследвания” и “Джендър такс форс България 2000 – 2001”С., 2001, Фондация “Български джендър проект в България”.
10. Вж. подр. Мизов, М. Българката – неведомите друмища на житейската й орис. – “Ново време”, 2002, бр. № 3, 31-51, от него Есе за мнголикото насилие и женската орис. – “Понеделник”, 2002, бр. № 3-4, 81-94.
11. Вж. подр. Рамоне, Иг. Геополитика хаоса. М., 2001, “Теис”.
12. Вж. подр. Каплан, Р. Политиката на война. Защо истинският лидер трябва да действа като езичник. С., 2002, Ciela.
13. Вж. подр. Райс, Э., Дж. Траут Маркетинговы. СПб., Питер, 2001.
14. Срв. Мизов, М. Ще остане ли родното школо твърдина на българската духовност? – в сб. “Училището и българската духовност”. С., 1999, Фондация “Човещина”, 59-67: Колев К., А. Райчев, А. Бунджулов. Училището и социалните неравенства. С., ЛИК, 2000.
15. Срв. Гарфинкъл, С. Нация под наблюдение. Гибелта на личната ни неприкосновеност през XXI век. С., 2002, “Атика”, с. 10:Бауман, З. Модерност и холокост. С., 2000, ЛИК, Рушкоф, Д. Теория и практика на манипулацията. С., 2003, “Кръгозор”, 259-296.
16. Вж. Хальбвакс, М. Социальные классы и морфология. М., 2001, “Алетейя”
