След сто и двадесет години на социалистически и националистически бунтове представлява ли Световният социален форум качествено ново групиране на силите и стратегиите за промяна?
През 70-те години на миналия век аз въведох термина “движение срещу системата”, за да разполагаме с формулировка, която ще обединява това, което исторически и аналитично е представлявало две отделни и в много случаи съперничещи си обществени движения – едните наричани “социални” и другите – “национални”. Социалните движения се схващаха като социалистически партии и профсъюзи. Те се стремяха да продължат класовата борба във всяка страна срещу буржоазията или работодателите. Националните движения бяха тези, които се бореха за създаването на национална държава, или чрез обединяване на отделни политически единици, смятани за части от една и съща нация – както например в Италия – или чрез отделяне от държави, смятани от въпросната националност за империалистически и подтиснически – например колониите в Азия и Африка.
И двата вида движения се очертават като важни, бюрократични структури през втората половина на 19 век и с времето стават все по-силни. И двата вида проявяват тенденция да насочват приоритетите си към всякакви други политически цели – и особено към такива, които са на техния национален или социален съперник. Това често е ставало причина за жестоко взаимно осъждане. Двата вида движения рядко са си сътрудничили политически, а когато това се е случвало, са гледали на сътрудничеството като на временна тактика, а не основен съюз. Но въпреки всичко историята на тези движения между 1850 и 1970 г. разкрива редица общи черти.
1. Повечето социалистически и националистически движения неведнъж се обявяваха за “революционни”, тоест, че са за фундаментални трансформации на социалните взаимоотношения. Вярно е, че и двете обикновено имаха крило, понякога намиращо се в отделна организация, което настояваше за по-голяма постепенност и затова отбягваше революционната риторика. Но общо взето, първоначално, и често за десетилетия наред, тези които бяха на власт, смятаха всички тези движения, дори и по-меките им варианти, за заплаха за тяхната стабилност или дори за самото оцеляване на техните политически структури.
2. Второ, от самото начало и двата варианта бяха твърде слаби политически и трябваше да водят трудна битка за самото си съществуване. Те бяха репресирани или забранявани от закона от техните правителства, лидерите им бяха арестувани, а членовете им често подлагани на систематично насилие от страна на държавата или на частни сили. Много от ранните варианти на тези движения бяха напълно унищожени.
3. Трето, през последните три десетилетия на XIX в. и двата вида движения преминаха през паралелна поредица от големи дебати относно стратегията. От едната страна бяха тези, “ориентирани към държавата”, а срещу тях – тези, които гледаха на държавата като на естествен враг и настояваха за ударение върху индивидуалната трансформация. За социалното движение това беше дебатът между марксисти и анархисти, а за националното – между политически и куртурни националисти.
4. Това, което се случи исторически в тези дебати, и представлява четвъртото подобие, беше, че “ориентираните към държавата” спечелиха. Решаващият аргумент и в двата случая, беше, че непосредственият източник на власт се намираше в държавния апарат и че всеки опит да се игнорира политичесото му значение беше обречен на провал, тъй като държавата успешно ще потуши всяка жажда към анархизъм или културен национализъм. В края на XIX в. тези групи формулираха така наречена двустепенна стратегия: първо да се спечели властта в рамките на държавната структура, а после да се преобразува светът. Това важеше както за социалните, така и за националистическите движения.
5. Петата обща черта е по-малко очевидна, но не по-малко реална. Социалистическите движения често включваха националистическа риторика в своите доводи, а дискурсът на националистите често имаше социален компонент. Резултатът беше по-голямо размиване на разликите между двете позиции, отколкото техните проповедници признаваха. Често е било отбелязвано, че социалистическите движения в Европа функционираха по-ефективно като сила за национална интеграция, отколкото консерваторите или самата държава. А комунистическите партии, които дойдоха на власт в Китай, Виетнам и Куба съвсем ясно служеха като движения за национално освобождение. Две бяха причините за това. Първо, процесът на мобилизация принуди и двете групи да се опитат да привлекат все по-широки кръгове от населението в своите лагери, а разширяването на риториката им спомогна в този аспект. А второ, лидерите и на двете движения често разбираха подсъзнателно, че имат общ враг в съществуващата система и затова общото помежду им е повече, отколкото публичната им оценка позволяваше.
6. Процесите на обществена мобилизация, разгръщана от двата вида движения, бяха в основата си доста подобни. И двете започват в повечето страни като малки групи, състоящи се често от шепа интелектуалци плюс неколцина активисти от други обществени слоеве. Тези, които успяха, го направиха защото бяха способни със силата на дълги просветни и организационни кампании да осигурят солидна обществена основа в концентрични кръгове от активисти, симпатизанти и пасивни поддръжници. Когато външният кръг на поддръжниците нарастваше достатъчно, за да действат активистите, по израза на Мао Дзедун, като риба във вода, движенията ставаха сериозен съперник за политическата власт. Трябва, разбира се, да отбележим, че тези групи, наричащи се “социалдемократически”, показваха тенденция да бъдат силни предимно в страни, разположени в ценралните зони на световната икономика, докато тези, които се определяха като движения за национално освобождение, процъфтяваха главно в полупериферните и периферните зони. Причината изглеждаше очевидна. Тези в по-слабите зони виждаха, че борбата за равенство зависеше от способността им да изтръгнат контрола над държавните структури от имперските сили, независимо дали те упражняват директно или косвено управление. Тези в централните зони бяха вече в едни силни държави. За да напреднат в борбата си за равенство, те трябваше да изтръгнат властта от тяхната собствена господстваща класа. Но именно защото тези държави бяха силни и богати, бунтът беше неприемлива тактика и тези партии използваха електоралния път.
7. Седмата обща черта е, че и двете движения се бореха с напрежението между “революция” и “реформа” като основни начини за преобразование. Безкрайни дебати са се водили по този въпрос и в двете движения, но в крайна сметка се оказа и за двете, че в основата е погрешно тълкуване на действителността. Революционерите на практика не бяха много революционни, а реформистите невинаги реформистки настроени. Определено разликата между двата подхода ставаше все по-неясна, докато движенията преследваха политическите си траектории. Революционерите трябваше да направят много отстъпки, за да оцелеят. Реформистите разбраха, че хипотетично законовите пътища за промени често на практика са плътно затворени и че е нееобходима сила, или поне заплаха за сила, за да се преминат бариерите. Така наречените революционни движения често идваха на власт по-скоро вследствие на рухване на съществуващата власт по време на война, отколкото чрез техните собствени бунтовнически възможности. Както се говори за болшевиките, че за 1917 г. те казвали “властта лежеше на улиците”. Веднъж настанили се, движенията започваха да се стремят да останат на власт, независимо как са стигнали до нея. Това често изискваше пожертване на борбеността, както и солидарност с партньорите им в други държави. Обществената подкрепа за тези движения беше първоначално еднакво голяма, независимо дали те бяха победили с оръжие или с бюлетина. След дълъг период на борба идването им на власт беше приветствано с танци по улиците.
8. И накрая, двете движения имаха проблем с прилагането на двустепенната стратегия. Щом беше завършен “етап първи” и те дойдоха на власт, последователите им очакваха те да изпълнят обещанието за “етап втори” – преобразуване на света. Това обаче, което откриха, в случай че не са го знаели преди, беше, че държавната власт е много по-ограничена, отколкото са смятали. Всяка държава беше ограничавана, бидейки част от междудържавна система, в която суверенитетът на нито една нация не е абсолютен. Колкото по-дълго седяха в държавните канцеларии, толкова повече сякаш отлагаха реализацията на своите обещания. Кадрите на движението за активни действия се превърнаха във функционери на партията на власт. Социалните им позиции се преобразуваха и така неизбежно се превърнаха в тяхна индивидуална психология. Наричаната в СССР “номенклатура” изглежда се появи в някаква форма във всяка държава, в която движението взе властта – т. е. в привилегирована каста на висши държавни служители с повече власт и повече реално богатство от останалата част на населението. В същото време обикновените работници бяха приветствани за това, че се трепят дори още по-усилено и се жертват още повече в името на националното развитие. Тактиките на активистите и синдикалистите, които бяха дълбоко присъщи за социалното движение, се превърнаха в “контрареволюционни”, спирани и обикновено репресирани, веднага щом се появяха.
Анализът на световното положение през 60-те години на м. в. разкрива, че тези две движения си приличат повече от всякога. В повечето държави те са завършили “етап първи” от двустепенната стратегия, идвайки на власт практически навсякъде. Комунистическите партии управляват една трета от света, от Елба до Ялу, движенията за национално освобождение са на власт в Азия и Африка, а обществените движения в Латинска Америка и социалдемократическите движения, или техните братовчеди – в по-голямата част от паневропейския свят, поне на алтернативна основа. Но, всички те не бяха преобразували света.
1968 г. и след това
Именно съчетанието от тези фактори предопредели принципния характер на световната революция от 1968 г. Революционерите имаха различни искания по места, но споделяха два основни аргумента почти навсякъде. Първо, те се противопоставяха на хегемонията на САЩ и на тайното включване в нея на Съветския съюз. Второ, те осъждаха Старите леви сили за това, че “не са част от решението, а част от проблема.” Тази втора обща характеристика произтичаше от масовото разочарование на обществените поддръжници на традиционните движения против системата от тяхното реално действие във властта. В страните, в които те управляваха се видяха известни реформи – обикновено имаше развитие на базата за образование и здравеопазване, както и нарастване на гаранциите за заетост. Но все още имаше значителни неравенства. Отчужденият наемен труд не беше изчезнал, напротив – беше нараснал делът му в общата трудова дейност. Съществуваше незначително или нулево разширяване на реалното демократично участие както на държавно ниво, така и по месторабота. Често дори беше обратното. В международен план тези страни показваха тенденция да играят в световната система роля, много близка до тази, която бяха играли и преди. Така, преди революцията Куба имаше икономика, основаваща се на износа на захар, която остана такава и след нея, поне до разпадането на Съветския съюз. Накратко казано, промените не бяха достатъчни. Социалните неправди може би се бяха попроменили, но бяха както реални, така и най-общо казано обширни. Движенията, които бяха на власт, умоляваха хората в тези страни да бъдат търпеливи, тъй като времето тече в тяхна полза, но търпението им се беше изчерпало.
Изводът, който светът извлече от държавното управление на класическите движения против системата, беше негативен. Хората престанаха да вярват, че тези партии биха допринесли за едно прекрасно бъдеще или свят на по-голямо социално и политическо равенство и повече не им гласуваха доверие. Загубвайки доверие в тези движения, те загубиха и вярата си в държавата като механизъм за преобразувания. Това не значеше, че големи части от населението нямаше вече да гласуват за тези партии при избори, но този вот се превърна в защитен, за по-малко злини, а не за утвърждаване на идеологията или очакванията.
От Маоизма до Порто Алегре
Въпреки това от 1968 г. бяхме свидетели на продължително търсене на по-добро движение срещу системата, такова, което в действителност ще доведе до по-демократичен свят на по-голямо социално равенство. Имаше четири различни опити в тази насока, някои от които продължават и днес. Първият беше разцветът на маоизма. От 60-те до около средата на 70-те години на м. в. се появиха много на брой, различни движения, обикновенно малки, но понякога и внушително големи, които се обявяваха за маостки. С това те искаха да кажат, че са вдъхновени по някакъв начин от примера на Културната революция в Китай. В основата си те твърдяха, че Старите леви сили са се провалили, защото не проповядваха чистата доктрина на революцията, което те сега предлагаха. Но всички тези движения завършиха пътя си безславно по две причини. Първо, спореха жестоко помежду си за това какво представлява чистата доктрина и затова бързо се превърнаха в много малки, изолирани сектантски групи. А когато бяха много големи, както в Индия, те се развиваха в нови варианти на Старите леви движения. Второ, и по-основно, със смъртта на Мао Дзедун маоизмът се разпадна в Китай и изворът на тяхното вдъхновение пресъхна. Днес не съществуват такива движения, които да имат някакво влияние.
Вторият по-траен вариант на претендент за статута на движения срещу системата бяха новите социални движения – Зелените и други защитници на околната среда, феминистки, кампании за расистките и етнически малцинства. Тези движения твърдяха, че съществуват отдавна, но всъщност станаха известни за първи път или през 70-те години на м. в. или се появиха отново тогава в нова и по-активна форма. Също така те бяха по-силни в паневропейския свят, отколкото в други части на световната система. Общите им характеристики се криеха първо, в яростното отхвърляне на двустепенната стратегия на Старите леви движения, тяхната вътрешна йерархия и приоритети – идеята, че нуждите на жените, “малцинствата” и околната среда бяха второстепенни и към тях трябваше да се подходи “след революцията”. И второ, те бяха силно скептични към държавата и действията ориентирани към нея.
До 80-те години всички тези нови движения бяха вътрешно разделени между онова, което Зелените в Германия наричаха “fundis” и “realos”. То се оказа повторение на дебатите “революционери срещу реформисти” от началото на XIX в. Резултатът беше, че “fundis” загубиха и малко или много изчезнаха. Победителите “realos” все повече приемаха вида на представители на социалдемократическата партия, не много по-различни от класическия вариант, макар и с повече риторика свързана с екологията, пола, расизма или и трите заедно. Днес тези движения продължават да бъдат значими в някои страни, но изглеждат малко по-насочени срещу системата, отколкото Старите леви движения. Особено след като един от уроците, който Старите леви извлякоха от 1968 г. беше, че те също трябва да обърнат внимание на екологията, пола, сексуалния избор и расизма в своите програмни становища.
Третият тип претенденти за статут на движение против системата бяха организациите за защита на човешките права. Разбира се някои, като Амнести интернешънъл, съществуваха и преди 1968 г., но в общи линии те се превърнаха във важна политическа сила чак през 80-те години, подпомогнати от възприемането на терминологията за защита на човешките права от президента Джими Картър в отношенията с Централна Америка, както и подписването на Хелзинския договор с комунистическите държави в Източна и Централна Европа. И двата факта осигуриха държавна законност на редица организации, които се занимаваха с гражданските права. През 90-те години фокусът на медиите върху етническото прочистване, особено в Руанда и на Балканите, предизвика огромна публична дискусия по тези въпроси.
Организациите за защита на човешките права заявяваха, че говорят от името на “гражданското общество”. Самият термин подсказва стратегията: гражданското общество е по дефиниция “не държавата”. Концепцията се корени в разделението от XIX в. между le pays legal и le pays reel – между тези, които са на власт и тези, които представляват общественото настроение. То поставя въпроса: как може гражданското общество да затвори празнината между себе си и държавата? Как може да контролира държавата или да я накара да се съобразява с неговите ценности? Според това разделение държавата се контролира от малки привилегировани групи, докато “гражданското общество” се състои предимно от просветената част от населението.
Тези организации оказаха влияние върху някои държави, може би дори върху всички, да съобразят политиката си в посока на защита на човешките права. Но в този процес те се превърнаха по-скоро в нещо като придатък на държавите, отколкото в техен опонент и като цяло едва ли вече изглеждат като борци срещу системата. Те станаха неправителствени организации, намиращи се най-вече в централните зони, макар че се стремят да приложат политиката си в периферията, където често ги смятат по-скоро за агенти на родната им страна, отколкото нейни критици. Във всеки случай тези организации рядко са мобилизирали масова подкрепа, разчитайки повече на способността си да използват властта и позицията на своите елитни борци в централните зони.
Четвъртият и най-нов вариант са така наречените антиглобалистични движения – название, използвано не толкова от самите движения, колкото от техните опоненти. Използването на термина от страна на медиите едва ли можеше да се срещне преди репортажите от протестите по време на срещите на Световната търговска организация в Сиатъл през 1999 г. “Глобализацията”, като част от реториката на неолибералите, проповядващи свободна търговия на стоки и капитали, разбира се, се превръща в голяма сила през 90-те години на м. в. Медийният й фокус е Световният икономически форум в Давос, а институционното й осъществяване се постига чрез Вашингтонския консенсус, политиките на МВФ и засилването на Световната търговска организация. Целта на Сиатъл беше да се разшири ролята на СТО и големите протести, които всъщност разстроиха заседанията й, изненадаха мнозина. Демонстрантите включваха голям северноамерикански контингент, произтичащ от Старите леви движения, синдикатите, нови движения и анархистки групи.
След Сиатъл продължилите редица демонстрации по целия свят срещу междуправителствени срещи по въпроси от неолибералния дневен ред доведоха на свой ред до създаването на Световния социален форум. Неговата първа среща е в Порто Алегре. На втората, през 2002 г, се събраха над 50 000 делегати от над 1000 организации. Оттогава се проведоха много регионални срещи, които подготвиха и Световния социален форум 2003.
Характеристиката на този нов претендент за статута на движение против системата е доста по-различна от тази на предишните. Преди всичко ССФ се стреми да обедини всички досегашни видове движения- Старото ляво движение, нови движения, организации за защита на човешките права и други, които не спадат толкова директно към тези категории. Включва групи, организирани по стриктно местен, регионален, национален и транснационален модел. Основата за участие е общата цел – борба срещу социалните злини, причинени от неолиберализма и взаимно зачитане на непосредствените приоритети на всеки. Важен момент е, че ССФ се стреми да обедини движенията от Севера с Юга в единна рамка.
Единственият лозунг досега е “Възможен е и друг свят”. Още по-странното е, че форумът се стреми към това, без да създава цялостна надстройка. В момента той има само международен координационен комитет от около 50 души, представители на различни движения и географски райони.
Макар че имаше израз на недоволство от страна на Старите леви движения, че ССФ е реформистка фасада, досега тези критики са съвсем незначителни. Недоволстващите се съмняват, те не осъждат. Разбира се, широкоизвестно е, че тази степен на успех се основава на негативното отхвърляне на неолиберализма като идеология и институтиационна практика. Мнозина твърдят, че за ССФ най-важно е да се насочи към проповядване на по-ясна, по-позитивна програма. Дали той може да го направи и да запази степента на единство в отсъствието на цялостна (неизбежно йерархична) структура е големият въпрос на следващото десетилетие.
Преходен период
Както съм твърдял и на други места, съвременната световна система е в структурна криза и ние сме навлезли в “преходна ера” – период на раздвоение и хаос. Значи е ясно, че проблемите пред движенията срещу системата се поставят по много различен начин, отколкото тези през XIX в. и по-голямата часто от XX в. Двустепеннатата, ориентирана към държавата стратегия е несъстоятелна, което обяснява неудобствата за много от съществуващите наследници на някогашните организации срещу системата в прокарване на техните дългосрочни и непосредствени политически цели. Малцината, които се опитват, срещат скептицизъм от страна на надеждните си последователи или още по-лошо – безразличие.
Такъв период на преход има две характерни черти, които доминират над самата идея за стратегия, насочена срешу системата. Първата е, че тези, в които е властта, няма да продължават да се стремят да запазят същестуващата система (обречена на разпадане), а по-скоро ще се опитат да направят така, че преходът да доведе до създаването на нова система, която ще повтори най-лошите черти на съществуващата сега – нейната йерархия, привилегии и неравенство. Може все още да не използват реторика, която да разкрива завещаването на съществуващите структури, но прилагат стратегия, която води към това. Разбира се, техният лагер не е единен, както се вижда от конфликта между така наречените десноцентристки “традиционалисти” и ултра-десните, военни ястреби. Но те работят усърдно, за да изградят подкрепата за промени, които няма да бъдат промени, а нова система, лоша като сегашната, или по-лоша от нея. Втората основна характеристика е, че периодът на преход в системата се характеризира с дълбока несигурност, в която е невъзможно да се знае какъв ще бъде изходът. Историята не е на страната на никой. Всеки от нас може да окаже влияние върху бъдещето, но не знаем и не можем да знаем как другите ще действат, за да му повлияят също. Основната рамка на Световния социален форум отразява тази дилема и я подчертава.
Стратегически съображения
Затова една стратегия за преходния период трябва да съдържа четири компонента, всеки от които е по-лесен за казване, отколкото за изпълнение. Първият е постоянен, открит дебат относно прехода и изхода, на който се надяваме. Това никога не е било лесно и в историята движенията срещу системата никога не са били добри в това. Но атмосферата днес е по-благоприятна от когато и да било и задачата остава спешна и належаща – да се подчертае ролята на интелектуалците в тази ситуация. Структурата на Световния социален форум се насочи към насърчаване на този дебат. Ще видим дали е способен да го поддържа открит.
Вторият компонент трябва да е очевиден – движението срещу системата не може да пренебрегва краткосрочни защитни действия, включително и изборни действия. Хората по света живеят в настоящето и техните непосредствени нужди трябва да бъдат цел. Всяко движение, което ги пренебрегва, е обречено да загуби широката пасивна подкрепа, която е основна за дългосрочния му успех. Но мотивът и оправданието за защитни действия не трябва да бъде подобряването на провалящата се система, а по-скоро предотвратяване на негативните ефекти от влошаването й в близко време. Това е съвсем различно от психологическа и политическа гледна точка.
Третият компонент трябва да бъде поставяне на междинни, средномащабни цели, които да водят в правилната посока. Мисля, че една от най-полезните – по същество, от психологическа и политическа гледна точка, е стремежът към изибрателен, но все по-широк процес за спиране на превръщането на всичко в стока. Днес сме подложени на масирани неолиберални опити да се превърне в стока това, което преди рядко или никога не е било предназначено за частна търговия – човешкото тяло, водата, здравеопазването. Ние трябва не само да се противопоставим на това, но и да насочим този процес в друга посока. Губещите производствата също не трябва да да бъдат стока. Това не значи, че трябва да бъдат “национализирани”, а да създадем структури, действащи на пазара, чиято цел е действието и оцеляването, а не печалбата. Това може да се направи, както знаем от опита с университетите и болниците, не с всички, но с най-добрите. Защо това да е невъзможно със заводите за стомана, заплашени от делокализация?
И накрая, ние трябва да разработим по същество смисъла на дългосрочната ни цел, която според мен трябва да бъде един свят, относително демократичен и на относително соицално равенство. Казвам “относително” защото това е реалното. Винаги ще има разлики, но няма причина те да бъдат големи, утвърдени и традиционни. Дали е онова, което наричаха социализъм или дори комунизъм? Може би да, а може би не. Това ни връща отново към темата на дебата. Трябва да престанем да предполагаме какво ще представлява по-доброто (не съвършеното) общество. Трябва да го обсъждаме, да го очертаваме, да експериментираме с алтернативни структури за осъществяването му и трябва да го правим едновременно с изпълнението на първите три части от програмата ни за един свят в период на преход на системата. И ако програмата е недостатъчна, а вероятно е такава, то самата тази недостатъчност трябва да бъде част от дебата, който е точка първа от нея.
Превод: Елена Данаилова
