Доцент, д-р., макроикономист. Завършва ВИИ “Карл Маркс” /1977/ и аспирантура в Хумболдовия университет – Берлин /1982/. Преподавател по финанси в ЮЗУ “Неофит Рилски” – Благоевград. Автор е на два учебника и четири книги, както и на тмного статии в научния и периодичен печат.
През последната половин година станахме свидетели на безпрецедентни за времето след Втората световна война разногласия между САЩ и един от основните им европейски съюзници – Германия. Въпросният факт в никакъв случай не бива да се подценява, защото се отнася за страна, която по общо, включително собствено, признание, дължи днешното си демократично устройство и съответна култура на формо- и есенциално определящото следвоенно влияние върху тях на Щатите.
Така войната в Ирак изведе на преден план в политическото и медийното пространство един отдавна стоящ за Европа въпрос, този относно потенциала й да се превърне в глобален геополитически играч. При това безспорно трябва да се касае за играч равностоен на другите, самостоятелен и автентичен. Именно във въпросния контекст публично бяха възприети обявеното намерение на Белгия, Германия и Франция за интегриране на армиите им, както и мерките за ускоряване изграждането на европейските сили за бързо реагиране.
Дали обаче въпросните сигнали са толкова симптоматично еднозначни, колкото изглеждат на пръв поглед, или става дума за поредната “буря в чаша вода”, последното – още повече, доколкото след приключването на войната в Ирак температурата на политическото противопоставяне бързо и осезателно спадна и нещата в трансатлантическите отношения и по-специално в НАТО вече като че ли полека лека се насочват към нормалното си русло. Същевременно не следва да се забравя особената роля, която изигра в конкретния казус Великобритания, както и появилите се в същата връзка не само пропагандни разделения на “стара” и “нова” Европа.
Естествената логика налага анализът на предпоставките за евентуална нова геополитическа роля на Обединена Европа да започне с икономиката. Според статистиката на Световната банка (Сноска 1) Европейският съюз е втората стопанска сила в глобалния свят с общ брутен вътрешен продукт през 2001 година от кръгло 7,883 трилиона долара (1 трилион = 1000 миларда), което е равно на 77,5% от равнището на САЩ (10,171 трилиона долара). БВП на петнадесетте европейски страни взети заедно е с 85,7% по-голям от този на Япония, която има 4,245 трилиона долара.
Ако приемем дванадесетте страни участнички в системата на еврото за някакво по-твърдо европейско ядро, техният вътрешен брутен продукт общо е 6,104 трилиона долара, или 77,4% от същия на целия Евросъюз и 60% от американския. Белгия, Германия и Франция от своя страна имат общ БВП от 3,404 трилиона долара, който възлиза на 55,8% от този в Еврозоната, 43,2% от брутния вътрешен продукт на Евросъюза и 33,5% от американския.
Според статистиката на ОИСР (Сноска 2)населението на ЕС на петнадесетте страни е 375 милиона човека, а на участниците в Еврозоната – съответно 301 милиона. Белгия, Германия и Франция имат общо 152 милиона население. Населението на САЩ понастоящем е кръгло 285 милиона души. Погледнато от въпросния ракурс в страните участнички в системата на еврото живее население приблизително колкото американското (със 16 милиона или 5,6% по-голямо), което създава с 40% по-малък брутен продукт, изразен в долари и по текущи цени.
След период на относително сближаване и изравняване на европейската и американската факторна производителност някъде към средата на деветдесетте години на миналия век, САЩ ускориха темповете си на икономическо развитие до такива около 1,2 -1,5 пъти по-големи от европейските, в резултат на което се стигна до сегашната разлика в благосъстоянието на разглежданите държави на Стария и Новия континент. Ако през 1995 година БВП на ЕС-15 по паритетни курсове бе на равнище от 97% спрямо Щатите, а на ЕС-12 – съответно на 78%, то през 2000 г. съответните показатели бяха 94 и 76%. (Сноска 3). Според критериите за технологическа развитост ЕС понастоящем изостава от една четвърт до около една трета от нивото на Съединените щати.
Според статистиката на ОИСР (Сноска 4) брутният вътрешен продукт на глава от населението през 2001 година по текущи валутни курсове достигна в Щатите 35 200 долара, докато в ЕС на петнадесетте бе 59,1% от тази сума или 20 800 долара, а в Еврозоната съответно 56,5% или 19 900 долара.
Състоянието на Европа изглежда значително по-добро, когато пресмятанията се базират върху паритетни курсове. При отново 35 200 долара на глава в Щатите ЕС има 25 500, равняващи се на 72,4% от американското ниво, а Еврозоната – 25 300 и съответно 71,9%. Пак определено по паритети средно на глава от населението Белгия, Германия и Франция имат 26 400 долара и значи достигат 74,9% от щатското ниво.(Сноска 5)
По наши ориентировъчни паритетни изчисления базирани на по-горе приведените числа ЕС-15 има 95,3% от общия брутен вътрешен продукт на Щатите, Еврозоната – 75,9%, а Белгия, Германия и Франция заедно- 40,0%. Вижда се,че въпросните три държави по този начин разполагат 52,7% от брутния продукт на Еврозоната и съответно – с близо 42% от общия БВП на ЕС. (Юростат показва за 2002 година равнище на БВП на ЕС-15 равняващо са на 95% от щатското и на ЕС-12 на 76%. Прогнозите за настоящата година са съответно за 94% и 75%.)
Ако се направи междинна рекапитулация на досега приведените статистически данни с оглед изследвания обект, то “като статика” за шансовете ЕС да стане сериозен глобален геополитически играч би могло да се говори с определен оптимизъм. В стопански аспект присъствието в световен мащаб на трите държави – Белгия, Франция и Германия, заели твърда опозиционна политическа позиция спрямо тази на САЩ в ООН и в НАТО по повод Иракската война, може да се окачестви като значително, като на първо място се изтъкне влиянието им в Еврозоната. Тоест, политическите действия изглеждат за момента подплатени с непренебрежима тежест и потенциал.
Да се обърнем сега към икономическите перспективи, естествено дотолкова доколкото те с относителна достоверност могат да се прогнозират с оглед наличната информация, сиреч да направим посилен опит да погледнем нещата в “динамика”.
Първото, което трябва да се констатира, е последователното укрепване на авторитета на еврото в световните финанси. При това не говорим само за повишаването на курса му спрямо американския долар, което собствено може да бъде нож с две остриета. По-важно е друго, а именно фактът, че единната европейска валута вече заема 20% от валутните резерви на централните банки, което е двойно спрямо 1999 година, като тенденцията изглежда възходяща. Разбира се, въпросният дял все още продължава да изглежда относително малък спрямо този на щатската валута, която понастоящем присъства с 61% в централните резерви, но преди четири години последният показател е бил 70%.
Осезаемо по-слабо обнадеждаващи обаче са макроикономическите предвиждания най-вече по отношение стопанския растеж. По обща преценка на наблюдатели и експерти, въпреки нееднократно заявените си амбиции, включително тези в иновационната област, примерно в програмата от Лисабон – 2000 г., Европейският съюз показва неспособност в обстановка на стопански трудности да изпълнява ролята на “локомотив” за измъкване на региона и на глобалната икономика от кризата. За пореден път това е предоставено на Съединените щати и съживяващите импулси се очакват единствено от задокеанска посока. САЩ не само че дълги години продължаваха да инвестират около два пъти повече на глава от населението за иновации и развитие. Но и структурата на техните държавни бюджетни разходи за въпросната цел, когато повече от 50% осъществи прегрупиране, трябва да се появят нови равновесия и неизбежни нови неравновесия.
При запазване съотношенията в БВП от 2001 година десетте нови страни, които са в процес на приемане ще добавят към общия брутен продукт на петнадесетте страни от сегашния Евросъюз едва 4,6%, а с България и Румъния заедно – 5,2%. Процесът ще повиши квотата на БВП на ЕС спрямо САЩ на 81,6%. Отрицателната страна на разширяването с дванадесет страни е, че населението на ЕС същевременно ще нарасне със 98 милиона човека, което ще снижи БВП на глава в ЕС със 16,5%, като нивото по отношение на Щатите тогава ще се окаже на отметката от около 50%.
Евентуалното по-нататъшно присъединяване и на Турция ще повдигне равнището на ЕС спрямо това на САЩ по общ БВП до 83%. Но то ще означава и ново спадане на показателя на БВП на глава от населението с 11,% и съответно на съотношението спрямо САЩ на ниво от 44,3%. (Сноска 7)
Междинно обобщавайки за пореден път, трябва да подчертаем, че разширяването на Европейския съюз обективно не спомага за утвърждаване на евентуална негова глобална геополитическа и геостратегическа роля в обозримо (средносрочно) бъдеще, а действа по-скоро в обратна насока. Сиреч, в непосредствена перспектива може да се очаква по-скоро влошаване на изходните стопански позиции на Европейския съюз за постигане на евентуално поставената глобална цел.
Освен от равнището на икономиката, ролята в международните отношения се определя и от характеристиките на съответния военен потенциал. Понастоящем петнадесетте страни от ЕС разполагат общо с 1,6 милиона войника, което е с двеста хиляди повече от армията на САЩ. Но европейските армии не могат да се разглеждат като единна консолидирана армия, защото оперативната им координация минава през НАТО, което от своя страна предполага слабо обгледна съвкупност от тромаво бюрократични международни процедури. Трите европейски страни, декларирали намерение за обединяване на армиите си имат сътветно 621 хиляди човека под оръжие, а страните от Еврозоната 1,3 милиона. Стратегическите и тактическите атомни оръжия на Франция са 350 бр., докато тези на САЩ възлизат на 10 656. Планираната численост на европейските сили за бързо реагиране е едва 60 хиляди човека.
Описаната с най-общи черти картина в никакъв случай не говори в полза на някаква скорошна самостоятелна глобална геополитическа европейска роля. Скептицизмът се засилва още повече от факта, че при всепризнатото изоставане в модернизацията на европейските армии, бюджетите на страните от ЕС за военни цели през настоящата година сумирани се равняват на 149,3 милиарда долара и следователно на 46% от американския. (Сноска 8)
Политическите елити в европейските страни неслучайно се оказаха разединени по отношение на Иракската криза. Фактът е плод на генеалогия, на традиции, на следвоенното възпитание, на образователни и културни натрупвания, на дълбоко вкоренени светогледи и своеобразна инерция, но всичкото изброено не се явява единствената характеристика невдъхваща особени надежди по отношение глобалната роля на ЕС. Въпросните европейски елити често се показаха разединени и по страни, като най-типична бе ситуацията в Германия, където правителство и опозиция не достигнаха до външнополитически консенсус по Иракския въпрос, а се противопоставиха остро един на друг, въпреки ярко доказаните антивоенни настроения в социалните си бази.
Днес липсват достатъчно необорими доказателства да се твърди, че демонстрираното разбирателство на Германия и Франция с Русия слага началото на някакъв що-годе последователен процес на приобщаване на последната страна към Евросъюза, включително на приобщаване, което да е подчинено на геостратегически и икономически съображения като възможност за разширяване на европейското икономическото пространство в по-далечно бъдеще, или дори на по -ограничено приобщаване – такова за осигуряване на алтернативен, независим от Щатите достъп до ресурси. Разбира се, нещата тук имат и друго измерение, което може да се търси в остатъчната амбиция на Русия да бъде глобална сила и икономически център, за която амбиция обаче основанията нито са много, нито са особено впечатляващи. Обемът на БВП на Руската федерация се равнява на 3,0% от този на САЩ и на 3,9% от този на ЕС и единственото “проглобално” що годе доказателство за сила остават 10 000 единици тактическо и стратегическо атомно нападателно оръжие, с които страната разполага. (Сноска 9)
В културно интелектуално отношения аргументите относно самостоятелна глобална роля на Евросъюза също понастоящем трудно могат да бъдат категорично идентифицирани.
Европейците имат вкоренен навик да мислят в мащабите и с категориите на практически единно интелектуално и на едно до голяма степен единно културно евроатлантическо пространство. Европейските политически елити, както и европейските граждани, не са развили в годините себедетерминиращо чувство за общоевропейска автентичност. “Евроцентризъм” е хетерогенен термин значително по-малко говорещ сам по себе си, а по-скоро – като съставен от британо, франко, германо и прочие “подцентризми”. В съвременността не може да бъде констатиран също примерно общоевропейски манталитет на доминация, да не говорим за някакъв подобен империализъм във всичките му форми.
В заключение и като генерален извод от изложенито, Обединена Европа днес категорично е в състояние доста ефективно да се противопоставя на САЩ, когато чувства непосредствено засегнати интересите си и интелектуално философските си устои, но няма и едва ли в обозримо бъдеще ще разполага с потенциал за самостоятелна, определяща или значимо балансираща геополитическа изява.
Ще завършим с това каква следва да бъде българската позиция в така най-общо очертаните условия, имайки най-вече предвид тяхната иманентна комплексна усложненост. За да бъде национално печеливша това може да бъде само уравновесена позиция, такава отричаща крайностите, позиция на сдържаност, на гъвкава дипломатичност, в най-добрия и най-общия смисъл на тази дума. Българската позиция следва да бъде непървосигнална и нехипертрофирано реактивна. И още нещо много важно – при дадения контекст нашата позиция само в изключително редки случаи може да бъде изпреварваща. С други думи – българската позиция следва да бъде всичко онова, което не беше позицията по Иракската война на сегашното ни правителство.
Сноски:
1) Вж. World Deveopment Indicators database, World Bank, August 2002
2) Изч. по OECD Main Economic Indicators, Dec 2002
3) Изч. по данни на Eurostat.
4) Вж. National Accounnts of OECD countries, Main aggregats, Vol. I, Updated Febr. 2003
5) Вж. Der Spiegel 15/2003 стр. 146-148
6) Вж. Der Spiegel 15/2003 стр. 146 и Der Spiegel 21/2003 стр.32
7) Изч. по World Deveopment Indicators database, World Bank, August 2002
8) Вж. Der Spiegel 14/2003 стр. 54 и Der Spiegel 17/2003 стр. 21
9) Изч. по World Deveopment Indicators database, World Bank, August 2002,
Вж. също Der Spiegel 17/2003 стр. 21
