Родена през 1959 г. Висше образование – българска филология във ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий”. От 1992 г. – “Доктор по политология”. От 1996 г. е главен асистент в катедра “Политология” към УНСС. Член е на Българската асоциация за политически науки и Европейската асоциация за изследване на юношите. Сфера на научен интерес: политика и гражданска култура, гражданско образование, гражданско общество, групи за натиск, лобизма. Има над 20 научни публикации и е автор на монографското изследване “Гражданска култура на средношколците в България”(резултати от социологическо изследване), С 1997 г.
В съвременното българско публично пространство все по-често и настойчиво се задават тревожни въпроси от типа: “Ще излезе ли България от кризата?”, “Докога ще продължи преходът?” и др., на които трудно се намира смислен отговор и малцина се опитват да го предлагат. Защото хората се умориха да вярват на празни обещания. Все по-осезателно се чувства социалната умора от дългия и тежък преход, макар че известни български социолози обявиха “края на прехода” у нас. В процеса на ежедневно общуване често звучат разсъждения в дух на песимизъм от типа: “Нищо добро не очаква вече България”, “Все по-лошо ще става”, “И влизането в Европейския съюз няма да ни помогне” и т.н.
През последните години голяма част от представителите на социалните науки (политолози, социолози, икономисти и др.) сякаш се обединиха около общата теза за кризата, в която е изпаднала страната ни, очертавайки нейни отделни измерения. А те най-общо звучат така: икономиката е в криза, културата е в криза, държавата е в криза. Българската държава не е в състояние да гарантира основни човешки права. Формиращото се гражданско общество не е жизнеспособно. Налице е масов песимизъм. Голямата част от хората в България не са оптимисти за своето бъдеще – както в личен план, така и в обществен – те все повече губят вяра дори в демократичната перспектива на страната. Демократичните институции не могат да създадат условия за реализация на основни права, макар че Република България по конституция е “правова” и “социална”. Думи, изпразващи се от съдържание.
Настоящото изложение има за цел да представи някои възможни обяснения и основания за песимизма на българина в началото на 21 век, който се проявява, както на личностно, битово равнище с чувството за безизходица в ежедневието, така и на общностно равнище – песимизъм, предизвикан от социална дезинтеграция и демократични разочарования – недоверие в институции, организации, лидери.
Песимизмът на българина е породен от множество причини, но в случая ще бъдат обособени три по-важни причини, които ще служат като опорни точки в настоящото изложение, а именно:
– Разрастващи се процеси на социален разпад и аномия, породени от масова бедност и чувство за несигурност
– Разочарования от пазарните реформи и образа на българския капитализъм
– Недоверие към демократични институции, организации, лидери
Българското общество вече 14 години се намира в състояние на аномия. Разкъсани са и продължават да се разкъсват социални връзки между хората – партийни, синдикални, професионални, приятелски, съседски, дори роднински. Свидетели сме на ценностна криза, духовен, морален вакуум, прояви на беззаконие, ситуация на отчаяние, на екзистенциална и криминогенна несигурност. В криза е българската национална идентичност – хората не са обединени като граждани на националната българска държава около общи, ясно формулирани национални идеали и колективни стратегии за успешен демократичен преход и изход от кризата. Валидни са само индивидуални стратегии за оцеляване. Постепенно се разкъсва социалната тъкан на българското общество, налице са тревожни симптоми на социален разпад.
От политологична гледна точка това най-общо може да се обясни с кризата на политическото представителство. Интересите на широки социални слоеве са все по-трудно представими и реално защитими предвид слабостта на традиционните политически партии. Все по-често започва да се говори дори за начало на криза на либералната представителна демокрация (базирана върху принципа за равенство – “един човек – един глас”) и острите й противоречия с пазарния капитализъм, пораждащ ежедневно неравенство. Всичко това води до промяна в самото разбиране за политика и ролята на държавата в нея.
Когато става дума за политика (в модерен смисъл на думата), обикновено предполагаме наличието на някакво политическо тяло (държава), изразяващо интересите на общността. Някои автори считат, че в епохата на комуникациите в живота на хората политиката се явява вторична дейност, неспособна да реши практическите им проблеми. Вече няма големи решения, от които да произтичат малките решения1 . Или, с други думи – няма модерни национални проекти, национални идеали, които да мобилизират всички граждани в държавата около обща цел – такава обща цел, в която да се впишат личните житейски проекти. Изчезва традиционният политически спор – спор на принципи, идеи, идеологии. Институционалната логика се изчерпва, увличайки в своето изчезване и самата политика, разбирана в модерен смисъл.
Всички тези твърдения се отнасят до пост-индустриалните, информационни общества, респ. до демократичните западни държави. А нашата страна е в процес на модернизация… Модернизация в една постмодерна епоха! Или по-скоро във време на глобален преход. Постмодерното време елиминира присъствието на националната и социалната държава. Националният суверенитет скоростно се редуцира, а социалната държава е безмилостно осъдена от неолиберализма и глобалния капитализъм и “трескаво дири новата си роля в радикално променящия се свят”2 . Това е само едно базово обяснение за препятствието пред социалната и национална интеграция на хората в България около общ национален проект (идеал) за изход от кризата. Може би и затова той не се изработва и формулира конкретно и не дава надежда за едно по-добро бъдеще.
През последните години на социална промяна постоянно се говори за преход към пазарна икономика. Доскоро авторитетни международни институции твърдяха, че пазарната икономика у нас не е функционираща, но през 2002 г. и това вербално признание се състоя. Проблемът обаче е в това, че макар и призната за функционираща, българската пазарна икономика не води до икономически растеж, до повишаване благосъстоянието на българските граждани. Затова и те са в състояние на социален песимизъм. Икономическите показатели са в посока на постоянен спад. Пазарните реформи, изразяващи се най-вече в касова приватизация на държавни предприятия, в масовото съзнание се свързват със “сделки на тъмно”, “продажби на безценица”, приятелски и братовчедски кръгове, клиентелизъм и корупция. Според Доклада за оценка на корупцията 2001, изготвен от “Коалиция 2000”, процесът на приватизация у нас е свързан до голяма степен с корупция, дори има основание да се говори за криминална приватизация3 .
Всичко това доведе до оформяне на един тънък социален слой – около 5-10% – от представители на така наречения едър бизнес, който единствен се оказа печеливш от пазарните реформи, докато огромната част от българските граждани се изживяват и са губещи от реформите. С течение на времето те разбраха, че това са първите стъпки на един “див капитализъм” – а не капитализъм на свободната частна инициатива и предприемачество, което да включи голямата част от хората в пазарните отношения като собственици и производители. Митът за средната класа у нас не се състоя. Доскоро капитализмът механично се свързваше в масовото съзнание със свободен пазар, частна собственост и предприемчивост. Но сега той започва все повече да се асоциира с безработица, масова бедност и др.
Вече е настъпило времето откровено да се говори за това – какво представлява капитализмът. Днес капитализмът най-общо е икономическата система, която господства в света и чийто организиращ принцип е пазарът4 . Това, че някои автори заменят термина “капитализъм” с изрази като: “система на свободно предприемачество”, “пазарна икономика” и пр. поради по-оптимистичните нюанси, не обяснява нещата. Думата “капитализъм” се избягва, защото се свързва с нарастващата пропаст между бедни и богати – хора, страни, региони. Налице е една закономерност – с нарастването на материалното благополучие, следствие от успешно развитие на капитализма, се увеличава и социалната мизерия. Или – процесът на капиталистическото натрупване поражда едновременно богатство и бедност, т.е. капитализмът има два аспекта, той носи и ползи, и вреди5 . При това ползи за малцина, а вреди за огромната маса от населението. Поне за България това е така.
Нужно е, обаче, и едно допълнително уточнение. При една модерна икономика обемът от блага нараства с течение на времето. Ако се държи сметка на това времево измерение, то не бива прибързано да се твърди, че обогатяването на едни влече след себе си автоматично обедняване на други. Икономическият растеж позволява едновременно обогатяване на повечето хора от общността, въпреки съществуващите икономически конфликти в пазарни условия, както твърди Реймон Арон6 . Но това е възможно при регулиране на пазара от страна на държавата, както става в европейските страни, с право наречени социални държави.
Докато в България разрасналите се процеси на индивидуализация – естествени за условията на капитализъм, разкъсаха до голяма степен социалната тъкан на българското общество, което все повече губи своето колективно (в това число национално) самосъзнание, а заедно с това – и своята политическа способност за действие. Понижава се степента на вътрешна социална интеграция в страната. След последните парламентарни избори голяма част от българите бяха обединени около ирационалната вяра в “царя”, около неговата лична харизма и обещанията за нов морал в политиката. Но това продължи само няколко месеца и в момента недоверието в управлението е достигнало критична фаза.
Все повече хора са изключени от пазара на труда, безработицата расте, с което се увеличава и чувството за песимизъм и безнадеждност. В “капана на бедността” попадат все повече българи, от който капан изходът не се вижда. В България се оформи слой на трайно безработните, излишните, изключените хора – така наречените маргинали и лумпени, които са социална база за ляв и десен екстремизъм. Масовата бедност доведе до радикална декласация, която мотивира и ще мотивира радикално политическо поведение.
Налице е парадокс – преди политическата промяна 1989 г. България е била по-близо до европейските стандарти на живот по брутен вътрешен продукт на глава от населението, отколкото сега. В момента той е около 25% от средно-европейския брутен вътрешен продукт. Резонен е въпросът как при тези цифри и този главоломен спад на производството българите да гледат с оптимизъм на бъдещото ни присъединяване към Европейския съюз!
Особено тревожни са симптомите на разочарования от демокрацията, нарастващо недоверие към демократичните държавни институции, към политическите партии и политическите лидери.
Създадените след промяната демократични държавни институции (свободно избран парламент, сменяемо правителство, съдебна система и др.) не притежават нужната легитимност в масовото съзнание. Българската държава не изпълнява адекватно своите социално защитни функции по силата на сключения с новата Конституция нов обществен договор. Доминиращата част от българските граждани през последните години не се чувстват защитени от държавата – както по отношение на основното си препитание, така и като персонална сигурност. Губи се усещането, както за социална справедливост, така и за социална сигурност. Повечето от хората живеят, така да се каже “ден за ден” с постоянно усещане за несигурност и безнадеждност. Те живеят като “приковани в пространството” “локализирани бедни” 7 . За тях реалното време е бреме, защото почти нищо не им се случва. Те живеят като че ли единствено в едно телевизионното време и следят неговия часови график от един “сапунен сериал” до друг.
Безработицата отслабва семейните и приятелски връзки, карайки потърпевшите да се дистанцират от профсъюз, група по интереси и пр., което неминуемо води до политическо отчуждение и затваряне в себе си, до така нар. “празен индивидуализъм”. Множеството бедни и безработни хора в България не могат да създадат помежду си каквото и да е устойчиво социално взаимодействие. Затова те са и социално незащитени и уязвими и лесно могат да станат плячка на крайно десни или крайно леви инициативи и лидери, застрашаващи демократичните устои на обществото.
Социалната държава облагороди западния европейски капитализъм през втората половина на XX век. Докато у нас капитализмът, свързан с криминална приватизация, спекула и беззаконие, е източник на огромна социална несправедливост. Социалната политика, която провеждаха и леви и десни правителства през последните години, не промени положително, а напротив задълбочи състоянието на бедност и безработица за широки слоеве от населението. На този фон на безизходица в социалната сфера са напълно обясними настроенията на песимизъм, дори отчаяние за мнозина. Състоянието на перманентна безнадеждност и аномия води и до неспособност за политическа мобилизация на гражданите.
Политическите партии в нашата бедна страна също загубиха голяма част от своята легитимност като изразители на съответни социално-групови интереси. Недоверието към тях и разочарованието от тяхната дейност расте поради неясната им социална база. В България се е обособила една огромна маса от бедно и маргинализирано население, което се люшка периодически през последното десетилетие в ляво или в дясно. В резултат на това спечелилите властта леви или десни партии не поемат ясни ангажименти към хората, които са ги избрали. И затова същите тези хора, гласували за ляво или дясно управление, усещат, че техните интереси не са представени в политиката. Кризата в политическото представителство и високата степен на недоверие към традиционните партии доведоха “Националното движение Симеон Втори” на българската политическа сцена. “Царят” се опита да разбие партийната система у нас, но очевидно опитът му се оказа неуспешен. Движението прерасна в партия, макар и нетрадиционна, а електорална партия (по подобие на американските партии). Но това не реши въпроса с доверието в нея.
Българските политически партии все повече се лишават от гарантирана поддръжка на масов електорат. Политическият абсентизъм, апатия и дезинтересираност у нас придобива все по-мащабни размери. Затова и партиите до голяма степен се превръщат в “избирателни машини” за своите лидери, а депутатите в парламента все повече не представляват социално-класови и идеологически различия, а по-скоро интересите на съответните избирателни райони8 .
Българската политика придобива все по-елитарен и дори театрализиран характер. Имиджът на политиците става по-важен от заявените писмени програми. Чрез политически маркетинг и мениджмънт се лансират образи на лидери на политическия пазар. А парламентът, от своя страна, се превръща в арена на стълкновения на конкуриращи се елитни групировки, вместо да изпълнява функцията си на широко-представителен орган – орган за социално-класово и идеологическо представителство9 . Затова и общественият рейтинг на българския парламент е неподобаващо нисък за една парламентарна република.
Всичко това обяснява до голяма степен песимизмът на българските граждани, които са третирани в най-добрия случай като обикновена публика, а в най-лошия – в пасивна масовка за действията на политическите актьори. Оттам идва и оскъдното доверие в партии и лидери – било то партийни или държавни. А това води до демократични разочарования, които от своя страна могат да стимулират авторитарни изкушения.
Българските политици несъмнено усещат тези масови разочарования и с общи, консенсусни усилия лансират евро-атлантическата интеграция на страната като източник на надежда за бъдещето на гражданите. Но тя не може да замести липсата на национален идеал, защото интегрирането в европейските и атлантически структури е само средство, а не цел за просперитета на България. Налице е своеобразна подмяна на целите и средствата от страна на политическия елит, което вероятно ще има своите- не толкова оптимистични последици.
Към цялата тази печална картина можем да добавим и неизпълнения морален дълг на българските интелектуалци и учени към зараждащото се гражданско общество у нас, които не правят публично достояние горчивата истина за състоянието на нещата у нас. Например – за процесите на деградация (не просто криза!) в икономиката, за процеси на деиндустриализация), за духовен срив и прояви на деинтелектуализация в сферата на образованието и културата и пр.
След като подобни жестоки истини не се артикулират публично в медийното пространство, на тяхно място се появяват ерзац-обяснения, свързани с народопсихологията на българина, които намаляват още по-драстично неговото самочувствие и вяра в собствените сили. Става дума за публични разсъждения от типа, че за всичко е виновен мързелът на българина, че предишната система го е направила лентяй, безотговорен, аморален и пр. Други медийни внушения атакуват единствено и само политиците като виновни за кризисното състояние на страната ни.
Малцина (учени и политици) търсят и се осмеляват да оповестят по-дълбоките вътрешни и външни причини за съдбата на България10 . Изясняването им е предмет на други изложения, но само ще приведа част от обяснението за незавидната участ на страната ни, направено от проф. В. Проданов. Според него ключовата причина е, че България днес се намира в системна външна зависимост, която очертава движението ни от полупериферията към периферията на световната система. Това е обективна зависимост, според която капиталите текат от бедните към богатите страни по силата на логиката на глобализацията. По тази логика страната и народа ни се оказват сред “губещите от глобализацията”. Въпреки постоянното очакване на чуждестранни инвестиции от всяко ново българско правителство.
В същото време, говорейки за граждански песимизъм, не бива да ни завладява чувство за обреченост и фатализъм. Истините за резултатите от прехода трябва да се разкриват (в монографии, статии, на научни конференции), но хората не бива безотговорно да се обезверяват. А това често се случва в българските медии без да се държи сметка, че подобни медийни практики могат (понякога дори това се прави целенасочено) да подготвят общественото мнение за “здрава ръка”, която лесно да обещае хляб и сигурност за всички.
Трябва да се държи сметка за степента на демократични разочарования, за да не достигне до евентуални авторитарни изкушения. И политици, учени и интелектуалци трябва да осъзнаят и поемат отговорността си за съхраняване (оцеляване) на българския народ и култура и фактът, че българската държавата предоставя части от суверенитета си на наднационални структури не бива да е оправдание за едни или други политически действия.
Така нареченият български “преход към пазарна икономика и плуралистична представителна демокрация” до момента не се е увенчал с успех. Българските граждани усещат това, поради което са настроени песимистично към бъдещето. До известна степен като оправдание и възможно обяснение на неуспешния пазарно-демократичен преход звучи аргументът на Жак Атали, според който през XXI век пазарът и демокрацията си противоречат и се блокират взаимно. Въпреки твърде разпространеното схващане за позитивното взаимодействие между тях. Това е така, защото пазарната икономика стимулира голямо неравенство между икономическите агенти, докато демокрацията се гради върху идеята за равни права на всички граждани. От това противоборство губеща е демокрацията за сметка на една бъдеща “пазарна диктатура” 11 .
Това разбира се е едно оригинално лично мнение, но при всички случаи демокрацията би следвало да легитимира пазара. В смисъл – пазарът трябва да се регулира в някаква степен от държавата. Стоково-паричните отношения не могат изцяло да се прилагат към сфери като образование, здравеопазване, правосъдие, свободен пазар на ядрено оръжие, наркотици и пр. без намесата на държавата. Не всичко е стока! Това никоя западна държава не си позволява.
А българската държава, както вече изтъкнахме, чрез своите институции не гарантира основни права на своите граждани, не създава необходимите условия на живот, труд и лична сигурност. Проявите на разрастваща се престъпност и корупция обезкуражават хората и ги настройват песимистично, което насища обществената атмосфера с демократични разочарования. Социалната умора от дългия и непродуктивен преход, бедственото положение на голямата част от българските граждани, а в същото време бързото забогатяване на малцина, логично води до настроения на безнадеждност, безперспективност и липса на упование в лидери и институции.
Хората се измориха да променят надеждите си и да повтарят разочарованията си (по думите на проф. П. – Е. Митев).
Оповестените правила на либерално-демократичната политическа игра като че ли не действат, а съществуват само на книга. Те под формата на демократични нрави не са част от манталитета, както на хората, така и на политическите институции, лидери, държавните служители.
А като се има предвид, че за българските граждани все още не е настъпил “шокът от глобализацията”12… Но и той наближава. Хубавото в случая е, че глобализацията ще даде шанс на младите – за съжаление не на всички, а само на тези млади, които ще имат възможност за достъп до глобалната мрежа.
В заключение не бива да се забравя, че всяка монета има две страни. На гражданския песимизъм съответства гражданския оптимизъм. Рисковете и шансовете вървят ръка за ръка, така както глобализацията предпоставя локализацията. Винаги има място за надежда и оптимизъм. Стига да се открият основания за оптимизъм, да се формира колективна воля и мотивация за ефективно политическо действие.
Изходът най-общо може да се открие в едно ново разбиране за политиката като преди всичко публична дейност. Новият смисъл на “политическото” ще доведе до създаването на една нова социалност, която да стабилизира политическата система на представителната демокрация. А защо не и да я обогати с елементи на пряка демокрация? Процесът ще е дълъг и труден предвид загубващите масова подкрепа традиционни идеологии, партии, синдикати. От една страна е възможен ренесанс на идеологиите, освежени разбира се с нови идеи в съответствие с реалностите на 21 век, а от друга – поява на нови способи за групова идентификация. Например нови форми на социална организация около общи рискове и опасности – персонални, екологични, локални, регионални, глобални13 .
Необходима е нова публична политика, базирана на публичен конфликт и публична ангажираност с общи проблеми. Никаква перфектна административна реформа не може да измести необходимостта от такава публична политика, която по нов начин ще акцентира върху общото благо. Прословутото мълчание на премиера Сакскобургготски или негови фрази от типа “Да мислим позитивно”, “Ще разберете, когато му дойде времето” и др. нямат нищо общо с една демократична политическа публичност.
Демократичната политика е нужна за всяко хетерогенно по своята природа общество. Тя предполага разгърната публична сфера, сфера на свободен обмен на позиции и гледни точки, програми за действие, конкуриращи се институции и социални практики. Такава политика е нужна на България, а не политика на бюрократични интриги, компромати, “гейтове”, псевдо-пропаганда и всякакъв род манипулации.
Пред България и българските граждани рано или късно ще се открият бъдещи шансове. Защото страната ни е оцеляла след 500-годишното османско робство. Ще се справи, ще оцелее и при пазарната демокрация.
1 Гуно, Ж-М. Краят на демокрацията, ИК “Хр. Ботев”, С., 1997, с. 36.
2 Мизов, М. Бере ли душа гражданският дух?, сп. “Понеделник”, кн. 9/10, 2002, с. 81.
3 Вж. Доклад за оценка на корупцията 2001, Коалиция 2000, С. 2002, с. 46-58.
4 Хайлбронър, Р. Капитализмът на XXI век, ИК “Критика и хуманизъм”, С., 1997, с. 11; 23.
5 Пак там, с. 41-42.
6 Арон, Р. Социология и политика, ЕОН-2000, С., 2001, с. 177.
7 Вж. Бек, У. Що е глобализация?, Критика и хуманизъм, С., 2002, с. 94-95.
8 Вж. Глухова, Ал. Политическата конфликтология между старите и новите подходи, сп. Понеделник, бр. 7-8, 2001, с. 39.
9 Пак там, с. 41.
10 Вж. Проданов, В. Глобалните промени и съдбата на България, ИК “Хр. Ботев”, С., 1999 г.
11 Вж. Атали, Ж. Границите на пазара и демокрацията и взаимодействието между цивилизациите, сп. “Понеделник”бр. 3-4, 2002, с. 42 (Статията е препечатка от сп. “Форин Полиси”, лято, 1997 г.)
12 Вж. Бек, У. Що е глобализация, Критика и хуманизъм, С., 2002, с. 32.
13 Вж. Бек, У. Световното рисково общество, Обсидиан, 2001, с. 12.
