Роден е на 29 юли 1978 г. в Бенгази, Либия. Завършва средното си образование в хуманитарната гимназия “Христо Ботев” в Русе със специалност “английски език и история”. Студент редовно обучение по право, 4 курс в Юридическия факултет на РУ “Ангел Кънчев”. Член на Българската социалистическа партия. Член и на БСМ. Председател е на клуб “2000” на БСМ в Русе. Участва в курс “Политически мениджмънт”, организиран от фондация “Фридрих Еберт”, 2002 г. Ръководител на проект “Цветовете на дъгата”, касаещ конвенция за защита правата на националните малцинства към програма “Младеж”. Владее английски език.
Историята на човечеството понякога рязко забързва своя ход. Толкова рязко, че хората едва смогват да се пригодят към промените в обществената действителност. Но какво е когато историята на човечеството била забързвала, след като историята на цялата ни планета понякога така забързва, че живите форми се оказват неподготвени. Не могат да се пригодят към променените обстоятелства. В такива моменти изчезват цели животински видове. Е, нашият вид се оказал издръжлив, жилав, така да се каже. Хората намирали храни, подслон, воювали помежду си, дори започнали да ценят красивото и да творят музика, картини, подреждали изящно думите. Но, забележете, хората, започнали да се замислят върху това, че са хора, че живеят в строго подредено общество. Векове наред ние сами сме разпределяли собствената си неголяма човешка общност в касти, в класи, дори в държави и религии. Човекът през и след Възраждането е личност, той е център на света. Обществото и човекът се разделят както по интереси, така и по възможности, психически реакции и въздействие едни върху други.
Обществото за Прудон е “социална машина”, но ние не можем да приемем такова противопоставяне на човека с обществото. Човекът утвърждава свободата и морала си не “въпреки” обществото, а именно поради него. Новата нравственост на възрожденския човек не се подчинява на външен диктат – примерно на диктата на Бога или на Обществото (мъчно откривам разликата в тия мои примери); тя не се състои в подтискане на неговите естествени склонности и състояния. Ето, ние стигаме тук до извода, че Обществото и Човекът са близки понятия. Близки не означава идентични. Обществото безспорно технически е съставено от индивиди, животът на Обществото се създава от различните форми на човешка дейност. Но постепенно обществото се превръща в господар, човекът – в роб. За благосъстоянието на държави и общества, за налагането на идеологеми, на обществено – икономически постановки са пожертвани милиони човешки същества. Уникални сами по себе си, неповторими, но и нереализирани са тези “същества”, които сме изгубили по пътя на историята. Човек прави откритие, което съхранява личността, индивида, аз – а, което подчинява в известна степен неукротимите напъни на мнозинството на идеята за справедливост и съразмерност с нечутите, но съществуващи интереси на малцинството. Появява се сила, която е в състояние да мобилизира, да преразпределя, да защитава. Човекът открива за себе си, че това, което го прави човек, е именно грижата за ближния, за нещастния, за поставения в неравностойно положение. Нещо велико имаме тук. Хората надрастват чисто животинския инстинкт за рода и семейството и го заместват с усещането за принадлежност към вида. Архаичен ли е Т. Мор с неговото “място, което не съществува” – Утопия? Ние получаваме от него мечтата, посоката, в която да вървим.
Сам той разбира и ни доверява, че това място, този съвършен за индивида свят не съществува, но сякаш ни кани да го открием. Но само, за да бъда съвсем коректен, трябва да посоча, че Мор може би фиксира по-точно целите пред напредничавата част от човечеството. Дори у някои писатели на Древна Елада и Древен Рим можем да открием осъждане на частната собственост и възхваляване на общността на имуществата. Естествена реакция е един малко по-късен етап, но отново преди Мор, откриваме и у средновековните “еретици”, както и в идеологиите на някои селски въстания. След Мор и Кампанела историческото развитие на тази магическа, но утопична все още социална идея, получава в периода на буржоазните революции в Европа (Мелие, Мабли, Морели във Франция и Лилбърн, Уинстънли в Англия). Ефимерността на социалните утопии не била понятна за хората от тези епохи. Те изграждали логични за своето време конструкции, целящи опазване на човека, личността от все по-стягащата го “прегръдка” на новото общество, от обезличаването му и превръщането му в елемент, в частичка от “социалната машина”. Социалната идея, грижата за човека в нейния архаичен, утопичен още стил, срещаме отново малко по-късно. В периода на бързото развитие на капитализма, непосредствено след буржоазните революции, илюзиите на идеолозите на тези революции се изпаряват. С актуални социални идеи тогава се занимават Сен Симон, Фурие, Оуен.
Неслучайно рискувах да направя такава кратка и символична рестроспекция на идеята за добруването на личността, на идеята за обикновения човек – на социалната идея. Ще се въздържа да разглеждам практическата реализация на социалната идея в СССР и бившите социалистически страни – т. нар. “държавен социализъм”. Това е предизвикателство, с което не бих се нагърбил, и съветвам и другите малко да изчакат. Хубаво е и за самата история и за нас да я оставим да поотлежи малко. Недъгави са опитите да провеждаш безпристрастно изследване върху исторически период, през който си живял и върху идеи, в които си се клел. Отклонили се от препоръката ми “историци” прибързаха да нарекат този период от историята на човечеството “най-зловещия социален експеримент”. Бих казал, че зловещото тук е да не прогледаш мисията си на историк, а да се изживееш като придворен хроникьор.
Макар и да не съм историк, мисля, че актуален исторически въпрос днес е бъдещето на социалната идея, а не разчепкването на нейното близко минало, за което, както казах, са нужни спокойствие и отлежаване, водещи до избистряне.
Тук ще разгледаме бъдещето на социалната идея, новите предизвикателства, пред които променените обществени отношения я поставят, и основния, предпоставящия всичко друго, въпрос – реализацията на социалната идея не е а priori историческа необходимост и неизбежност, а е визия за бъдещето. Социалната идея е една от съществуващите и възможни бъдещи реалии. Без да искам да навлизам в теоретични препирни (но и не подценявам ползите от тях), ще маркирам само, че за някои това мое твърдение е все още дилема.
Историята на човечеството понякога рязко забързва своя ход. Промените в обкръжаващата човека действителност са толкова бурни, че той и неговото общество не са в състояние да се развият също така бързо на основата само на природните еволюционни закони. Забравих вече точно кой закон на физиката гласеше, че на всяка действие съществува равно по сила, но обратно по посока противодействие. Ето, физиците са го измислили логично. Така, след като на бурните и бързи промени на социума човекът не може (по-скоро не е исторически целесъобразно) да откликне еволюционно, той го прави революционно. Революциите са формата на отговор, която хората избират, която определят за единствено пригодна тук да доведе до бързи и радикални, но позитивни за индивида промени. Промени, обратни на също така бурните и бързи, но негативни нови реалности. Промени, обратни на появилите се нови предизвикателства.
Социалната идея в своята същност дълго се съхрани непроменена, в нейната завършена за ХХ в. форма ние я получихме наготово от Маркс, Енгелс (под въпрос за мен е тук да поставя и името на Ленин). Предвид бурните и бързи промени, бяхме свидетели през по-голямата част на миналия век социалисти да решават несоциалистически предизвикателства с несоциалистически средства. Така логически се достигна до състояние, за което някои казват: “социалната идея преживява исторически преход на криза”. Мисля, че в криза може да е мозъкът, достигнал до това апокалиптично заключение. Привлекателно е да обявиш, че нещо е в криза, а после да си прикачиш месиански образ на спасител, идеолог и избавител, да започнеш да упрекваш и да сочиш нови проблеми и единствено верни пътища за решаването им. Смятам, че не социалната идея е в криза – тя е пред нови предизвикателства – в криза са субектите, които я тълкуваха превратно, приложиха сковано и едностранно. Те поставиха социалната идея в ситуация, аналогична с тази на песента, която обявяваме за ужасна, само защото певецът я е изпял бездарно, безчувствено. Но, забележете, така става с наследниците, с автоматизираните певци и с “наследствените” политици. Те не проявяват усърдие, защото са поставени на сцената, а не са достигнали до там (проблематичен се оказва в световен мащаб въпросът, какви хора се превръщат в елити, как достигат до там. Единствено установената в демократичния свят форма за отсяване на политически елити – чрез работа в структурите на политическа партия, в български условия, както повечето неща, показа уродливи специфики).
Пропадането на опитите социалната идея да се претвори като държавотворна в СССР и бившите социалистически страни не бива да търсим в някакво изчерпване, а в пропускане да се използва и реализира историческият й потенциал. Социалната идея носи в себе си огромен заряд. Тя е мобилизиращ, целеустремяващ фактор за човека. Правилно приложена, тя е катализатор за процесите, тя е знак за посоката, тя е бъдеще и едновременно начин за достигане на това бъдеще. Социалната идея е средство, което човечеството трябва да използва за преодоляване на новите предизвикателства.
В този аспект новите предизвикателства са не пред социалната идея, а пред човека. Те са предизвикателства и за нея само доколкото е нужно социалната идея да включи в идейните си постановки проблемите на обикновения човек на ХХI в., доколко успешно може да се извърши този процес? Ето, това е въпрос. Днешните дни са епоха на нови революции. Социалната идея съдържа елементи на революционност, но ние вече не говорим за пролетарски революции (в новото постиндустриално общество трудещите се рязко намаляват, увеличава се сферата на услугите), а за технологични, екологични, демографски, управленски и пр. Социалната идея може да намери реализация само, ако отчита съвременните реалности. Ето, това е предизвикателство. Свидетели сме на гигантска, на глобална революция, предизвикана от много нови, доскоро неанализирани проблеми. На дневен ред е слединдустриалната епоха с нови реалии в политика, икономика, обществени отношения и дори спорт и свободно време. Бъдещето на социалната идея в световен мащаб е подчинено на това, доколко ще успее да обеме в своята идейна база новите предизвикателства. Доколко ще са удачни разрешенията, които ще предложи. И сега социалната идея не е мъртва или в отстъпление, нито пък е в криза (най-точно в този момент тя може да се определи като “стъписана” от новите предизвикателства). Срещаме я реализирана в държавното управление на ред държави, сред които и тази с над 1,200 милиарда жители – Китай; Виетнам и Куба с техните специфични, пречупени през националните особености и местните реалности интерепретации на социалната идея. Срещаме я и в съзнанието на работещите хора от периферията на постиндустриалния свят – за тях социалната идея съществува, визуализирана в най-необходимите социални придобивки.
Вече се измени разбирането относно безалтернативното, исторически предначертаното реализиране на социалната идея. Сега прогресивната мисъл правилно осъзнава, че движението на историята НЕ Е безалтернативно. То е обусловено от ред променливи – личности, обстоятелства и др. Социалната идея има бъдеще, ако претърпи модернизация, т. е. еволюира до усложнените и променени обществени отношения, и ако най-сетне, включи в своя дневен ред съвременните предизвикателства пред обикновения човек и пред човечеството като единен организъм. “Модернизация” – еретична ли е за нас тази дума? Редица нови въпроси изникват.
Историята на човечеството понякога рязко забързва своя ход. Появяват се нови обществени отношения – слединдустриалният свят се установява със своите си реалии, същностни характеристики – Тотално значение и влияние на информационните технологии; Глобализиране на световния пазар, превръщането на всяка личност в точка към нечий счетоводен баланс; Намаляване влиянието и значението на националните държави – понятия “татковина” и “родина” се изпразват от емоционално съдържание, а на тяхно място изникват различни транснационални организации; Преоткриване на значението и обучението на личността; Тотален натиск на околната среда върху човека и неговата дейност, императивно се урежда въпросът с опазването на околната среда; Невиждана в човешката история бедност и глад – популацията ни расте, ресурсите намаляват и се съсредоточават във все по-малка част от човечеството – възниква въпрос за разпределението на вече жизнонеобходимите, а не на полезните или на луксозните блага на планетата ни; Залез на духовността – след като Средновековието я наложи със сила на човечеството, а Възраждането я направи близка и приятна за индивида, вдъхвайки живот на картини, икони, музика, съчинения.
Така, пред социалната идея изниква тежко предизвикателство, не само да приеме за решаване тези въпроси, но и да ги реши социално. Социалното решаване на тези проблеми ще превърне социалната идея в идея на цялото прогресивно човечество!
Но накрая какво е “социална идея”? Социалната идея не е паешка нишка, носена от вятъра. За да имаме идея, трябва да са налице хора, за да е тя социална – тези хора трябва да мислят социално. Не е трудно един млад човек да се запознае и неусетно да се привърже и обикне мисълта за добруването на хората. Но е трудно да решим сами за себе си да подчиним действията си единствено на тази идея, да си забраним да правим дребни компромиси със себе си в собствената си дейност. Нека всеки от тази група хора, които мислим социално, да бъде чистоплътен в идеите, интересите и постъпките си, нека недопускаме ние – тази група хора, които мислят социално – да се заразим от идеи и ценности, именно срещу които сме въстанали. Налице сред младите хора е тотален прагматизъм. Идеите не се “котират”. Смятам, че вече не пред социалната идея, а предизвикателството пред нас – тази група хора, които мислим социално – е да спомогнем за намирането на медиатора, който ще направи понятни и ценени социалните идеи.
