Родена е на 2 април 1981 г. в София, където завършва Втора английска езикова гимназия. От 1999 г. е студентка в СУ “Св. Климент Охридски”, специалност “Молекулярна биология”, редовно обучение. Учи и английска филология в СУ като втора специалност.
Колко голям е днешният свят! Гъмжи от хора, техника, идеи. Всичко в него е голямо. Растат сградите, по-големи стават автомобилите, по-големи – и стремежите, но и злините. Само светът на отделния човек се свива, стяган от все повече дребнави грижи. Погледнато отвисоко, нашето “съобщество” навярно би изглеждало по-хаотично от това на мравките. Всеки се е защурал умопобъркано, за да нахрани и стопли своята мъничка килийка в мравуняка на града. Като по кози пътеки всеки се катери към своите успехи. Като пчелен рой се спускаме към общия мираж на благоденствието. И през целия си живот се мъчим да се сприятелим със суровите закони на джунглата, която сами сме си посяли.
За хората и гълъбите
Поредният делник. Вървя разсеяно по добре утъпкания, отдавна дотегнал ми маршрут между двата факултета. Дори съм престанала да забелязвам къде точно стъпвам. Спирам се нервно на поредния светофар: пак е червено, а аз пак закъснявам. Бързам и не мога да мисля за нищо друго… Изведнъж нещо сивичко мръдва и сграбчва разпиления ми поглед: две безгрижни гълъбчета кълват нещо на улицата точно до бордюра! Автомобилите минават на педя от опашките им, а те продължават да се въртят, навели човки, без да се впечатляват ни най-малко от бръмчащите мотори. Не се трогват дори и от моята растяща загриженост. Дребни и наивни, само при едно невнимателно пристъпване ще се озоват под колелата. И то пред самите ми очи, без да мога да им помогна… Но ето, че докато бера грижи за крехките им душички, светофарът става зелен. Неизменният ток на ежедневието отново ме поема и втурнала се да пресичам, вече съм забравила и гълъби, а автомобили. Другите пешеходци, устремили се и те нанякъде, също скачат от тротоара… А сивите гълъбчета… Преди още първият човешки крак да е стъпил на улицата вече са излетели панически!
Продължих отново по своя до болка познат път и сякаш почти нищо необичайно не се беше случило. Поредният делник, обаче, вече не беше като останалите. Беше изнизал съзнанието ми от неизменната макара на еднообразието. Двата гълъба, които не предпазих от опасност, сякаш сграбчиха мисълта ми в своите клюнове и я отнесоха със себе си. Аз не ги научих на предпазливост, но те с поведението си не ми ли дадоха по-мъдър урок за това кога и от кого да се боя на този свят?!
За гълъбите и помиярите
Отново делник. Отново същият маршрут. Същото бързане, същите притеснения… Киша и кал. Захапала обедния сандвич, се старая да държа под око пословичния разкривен паваж, за да не изпръска панталона ми още посред бял ден. А мисълта ми – отново в някое друго измерение… Най-неочаквано изневиделица къшей хляб се изтъркалва и разпилява шепа трохи по тротоара пред краката ми. Погледът ми отскача. Един мръсен, рошав, брадясал бездомник се е свил, облегнат на стената, покрай която минавам. Хвърлил е, явно, цял краищник на гълъбите и врабците вместо сам да го изяде! Докато се старая да осмисля този абсурд още нещо успява да ме стъписа. В пазвата си, под вехтото палто, бездомникът топли едно малко паленце, а до тях, кротка и умилена, седи сгушена майката-кучка…
Спонтанното ми желание беше веднага да предостъпя сандвича си на този човек. Но що за благотворителност – изяден наполовина обяд! Засрамих се и отминах напред към задълженията… Отново унесена в мисли, но този път обсебени от бездомника. Колко лесно, изглежда, е човек да дава, когато няма нищо! А колкото повече притежава, колкото повече тревоги среща, толкова повече му е необходимо, за да се почувства доволен. И колко са нелепи притесненията за неплатеното парно или за тока и за коледната трапеза, която не трябва да остане празна, когато този човек, без дом, за да му мисли грижите, без пари да си купи насъщния, има достатъчно широка ръка да храни гълъбите и врабците и достатъчно топла пазва, за да сподели топлината й с помиярите! По-егоистично същество от благоденствието дали има?
За хората и хората
Прибирам се вкъщи. Толкова много делници! Стегнали са ме на своята макара почти до скъсване. За малко отмора се пресягам към онази дебела черна книга, останала в библиотеката от моя прапрадядо поп. Разтварям я и чета докато аз се разтворя в нея: “…Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат. Защото донейде знаем и донейде пророчестваме; но, кога дойде съвършеното знание, тогава това “донейде” ще изчезне. …Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат. А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.”
Облекчена, затварям кориците и отново поставям библията на мястото й сред другите книги. Смутена, затварям кориците и на моите безкрайни въпроси. Въздишам. Послушно настройвам съзнанието си към другите дебели томове, от които трябва да се науча на наука и разум. И си спомням, че Вяра, Надежда и Любов бяха три сестри, чиято майка беше София… Усърдно, търпеливо надвесвам поглед над учебниците и над онази бездънна мрежа от електрони, която събира целия свят в един малък компютър. Трябва да се уча – от страниците, от екраните, от Гаврошовците, от гълъбите и помиярите – на мъдрост! А тя мен – на вяра, надежда и любов.
И ето, пак крача с поглед, забит в коварните софийски плочки. И си мисля какво би станало ако някой пръснеше шепа усмивки, ей така, на тротоара, за тези, които страшно са прегладнели просто за една ведра физиономия! Или пък да се намереше някой нашенски Джани Родари, който в едно малко магазинче с две полички да раздава, дори без пари, надежда, надежда за всички. Или поне…, поне по някой просяк да сядаше на улицата и без дюкянче, без лавички и срещу някоя жълта пара да напомня колко простичък би могъл да бъде животът ни всъщност.
Иначе, всеки делник си остава отново само делник.
