Родена е на 16.ХII.1978 г. в София. Завършва средното си образование през 1997 г. в 31-о СОУ “Иван Вазов”. През 2002 г. завършва Софийския университет – бакалавър по специалността “Археология”. В момента е студентка в магистърската програма по археология към СУ.
Нови модели за успех, нови идоли? Хм, интересно. Знаете ли, че ме затруднявате? Какви ще са тези нови модели? Какъв ще е този успех?
Преди няколко години знаех отговорите на тези въпроси. Веднага щях да ви отговоря така: “Успехът за мен е да стана велик археолог, да открия най-големите съкровища, да се прочуя като Шлиман, да изнасям лекции пред многобройна аудитория в най-големите университети, да пътувам като желан гост по целия свят и да се връщам в уютния си дом, при старото си дъбово бюро, камината и голямата библиотека, където да пиша фундаменталните си трудове. Как ще го постигна? Ами, че как така? Лесно! Боже мой, ама вие просто не ме познавате! Аз съм създадена за това.” Какво е това – феноменална глупост или жадна младежка самоувереност?
Може би все пак още вярвам в тази мечта, не мечта – правдива картина на бъдещето. Но вече започвам да си давам сметка за пътищата, по които мога да я постигна. Спирам се пред стряскащите трудности – огромния труд, който трябва да положа, предизвикателството да се рекламираш (изискват се сериозни познания по автомаркетинг – изкуството да продаваш… себе си), да те забележат, да те оценят, неуморимото наклаждане на огънчето, на амбицията и постоянния въпрос дали си струва всъщност. Просто, нали? Една нескончаема битка, чийто фронт е доста ограничен – това съм аз, със своите съмнения, колебания, ленивост, пасивност, глупост, страх. Оръжията са най-обикновени, но сами по себе си съвършени, един дар от добрия Бог, който ни е създал малко глупави, но не и беззащитни. Това са умът, волята, упоритостта, силното желание за успех, вярата, въображението, смелостта, комуникативността и най-вече, най-вече труд, труд, труд.
Това е формулата, това е моделът и този модел въобще, ама въобще не е нов. Стопроцентова гаранция за постигане на всякакъв вид успех. Това е като книга за рецепти, в която продуктите винаги са едни и същи, а ястията се подправят с малко шанс, малко, колкото за вкус. Няма битка, която да не може да бъде спечелена с целия този арсенал. “Ако накараш мозък, нерви, длани и изхабени да ти служат пак…”, пишеше Киплинг. Това е то. Пожелай, опитай, направи, оцени и запази, ако го искаш. Ти вече си успял! “Светът е твой!”
Новите идоли – дали съществуват? Ние от новото поколение не даваме лесно одобрението си и трудно може да бъде спечелено нашето уважение. Може би сме прекалено скептични, недоверчиви или пък неприлично прозорливи. Идоли – това са тези, на които искаме да приличаме, на които подражаваме. Те са това, което искаме да бъдем. Какви искаме да бъдем?
Герои? Героизмът и саможертвата са почитани в други географски ширини или в друго време. Сега на тези явления се гледа с явно недоумение и може би скрит срам. Срам, заради чувствата, които не можем да изпитаме. Или може би греша? Все пак герои винаги ще има, самотни или покрити със слава. Но те ли са нашите идоли днес?
Може би това са рокзвездите или прочутите актьори – тези избраници, възхвалявани и обожавани неимоверно от фенове и медии. Да, те наистина са постигнали успеха. И пътят им към него със сигурност не е бил лек. Дано да са щастливи там горе, дано да умеят да живеят с настоящото величие, без спомени за миналото. Но не това са моите идоли.
Има преуспели политици, хора, чийто глас се чува, които държат в ръцете си съдбата на милиони хора, които имат власт и не се колебаят да я прилагат. Странно защо, но и те не са днешните идоли. Вероятно в ненавистта и презрението си подценяваме техните добри качества.
Трябва да спомена и авантюристите, тези, които търсят предизвикателства, покоряват върхове и прекосяват пустини, за да изпитат силата на своите възможности и воля. Приветствам ги, въпреки че смисълът на всичко това ми убягва. Глупаво е да жертваш живота си без да имаш ясното убеждение защо го правиш.
В старанието си да открия кои са модерните идоли аз неусетно започнах да търся къде е успехът. Нима само успелите в живота могат да бъдат нашия пример. Вероятно да, защото, както се разбрахме, идолите са тези, на които искаме да приличаме, каквито искаме да бъдем. А ние искаме да сме успели, известни, заможни, независими. Странно защо пропуснах да спомена за честните и почтени хора, обикновени, изживели скромно живота си в труд, толерантност, обичащи. Или за новите донкихотовци, хора с позиции, които търсят и се борят за истината, за другите, за себе си, за доброто.
