15-те световно признати български открития през погледа на журналиста Кирил Момчилов
Една книга която би трябвало да присъства във всеки български дом.
Съществува много, много красиво умозаключение, че видите ли, в областта на културата /т.е. знанието и изкуството/ няма големи и малки народи. Може и да е вярно! Но само, когато става реч за малки държави от рода на Дания, Холандия, Белгия, Швеция, Норвегия и пр., дали на света не когото и да било, а Х. К. Андерсен, Г. Брандес, Н. Бор, Торвалдсен, Рубенс, Верхарн, Е. Ротердамски, Рембранд, С. Лагерльоф, А. Нобел, А. Стриндберг, Х. Ибсен, Е. Григ, Р. Амундсен, С. Киркегор, Ф. Нансен, Б. Спиноза,И. Бергман и пр. Плюс десетки още! Съгласете се, нашата българска , малкост, стои в доста по-различен контекст.
Въпреки цялата ни припозната, екзалтирана до неприличие хвалипръцковщина и перманетното ни, заплашително мощно движение “от връх към връх” нашето мило отечество е дало на света /реално!/само 15 /петнадесет/ всепризнати научни открития. За сведение, вътрешните заявки за този период са някъде към 1 200. Съдете сами много ли е това или малко! И за какво точно трябва да ни говори визираното съотношение. Особено с оглед на претенции, намерения, амбиции, “послания” към големия свят.
Любопитно е, че всички тези открития са направени не от прехвалените ни, мастити мъже на знанието /по брежневски окичени с ордени, медали, звания, почести, титли и т.н./, а от учени, чийто социален статус в своята цялост изглежда / и е!/ видимо скромен. Повтарям: откритията са дело на учени, чийто имена не се срещат тъй често във вестници и телевизионни предавания и пр. Казано по-точно, тях там … изобщо ги няма.
И пеленачетата го знаят: нашенското медийно пространство е задръстено с какви ли не малоумни, криминални, архижълти, некрофилски, клюкарски и прочие дивотии и, види се, тъкмо поради тази причина за истински стойностното просто не остава място. Никакво! Там непрекъснато се подвизават довчерашните подлоги на тоталитарната власт, които ни учат днес на демокрация, разни безцветни политици, смешни в безсилието си държавници и пр. Неотдавна по един от най-популярните ТВ канали показаха две двегодишни още не проговорили близначета от Пловдив и чухме уверението на майката и бабата, че по цял ден те чакат с нетърпение шоуто на еди кого си и си лягат чак в 11 и половина, когато водещият им кажел лека нощ. О, времена!
Всъщност,това че ние знаем оскърбително малко /дори никак/ за нашите сънародници, направили всепризнато много в едно или друго направление за целокупния човешки род, e комай естествено. Защото по нашите географски ширини то си е почти от край време обичайна практика. Ние предпочитаме да знаем много тъкмо за третосортните ни “имена”, “звезди” хора – “национални институции”. Това ще да е една от най-малките, ала все пак не и чак дотам пренебрежимо малка причина да нямаме абсолютно никакво право с апломб да казваме, че в областта на културата нямало малки и големи народи. И прочие измишльотини. Приятни, но стоящи астрономически далеч от истината!
Друга причина да не сме сред първите? За нея говори в книгата на Кирил Мимчилов 89 годишният днес академик Иван Костов, един от най-значителните български учени: “Георги Наджаков можеше да бъде първият българин Нобелов лауреат /откритието му е направено през 1937 година и благодарение на него става възможно създаването на първия ксерокс – Г. М. /, но тази българска злоба, тази завист, това озлобление, което и днес наблюдаваме с особена сила да се проявява, не му позволи”.
Авторът на “Българските открития” не пропуска да запита и другите творци на забележителни приноси в областта на знанието, защо българският учен все пак има лошо самочувствие, защо не може да се почувства макар и за миг еднакъв, равнопоставен с европейския си, американския и прочие колеги? Отговорите са повече от понятни. И смазващо откровени:
Доц. Йото Танчев: “Една от многото причини е в беднотията му. Особено, когато отиде в чужбина …”
Проф. Цветан Димитров: обяснявам си го “с бедността, в която живеем и работим …”
Д-р Деляна Даскалова: “Какво самочувствие да имаме, когато нямаме информация дори за постиженията на световната наука”.
Инж. Румен Добрев: условията за изява на таланта у нас са”убийствени”.
Проф. Димитър Джеров: липсва общественото признание.
Д-р Виолета Манова: лошото самочувствие е плод на “крайната бедност и унизителното положение на българския учен”.
Д-р Тодорка Милковска-Димитрова: “С какво самочувствие да бъдем, когато нямаме нито моралното, нито материалното признание”.
Д-р Атанас Каракашов: “Вместо помощ, талантливият изследовател бива съсипван. Той трябва да се определи към една или друга групировка, която не прощава допуснатите отклонения, били те изрично в сферата на науката”.
Д-р Борислав Георгиев: “… от участията ми на много научни форуми в чужбина съм с впечатление, че чужденците имат лошо мнение за българите на базата на проявите на емигрантите ни. Това не може да не потиска учения!”.
Така е! Народът казва: “един шие, друг – пори”. У нас шият единици, порят – десетки хиляди.
Бедността?! Е да, има и бедни. Те са милиони. Сред тях са и истинските български творци. В това число и откривателите, за които говорим. Десетки вестници и списания у нас печатат едно или друго, без да плащат стотинка. За един разказ хонорарът е обикновено от 5 до 10 лева. Толкоз, колкото струва едно подстригване в някой панелен сутерен. Превеждането от чужди езици също е максимално унизително платено – един водопроводчик, тенекеджия, автомонтьор и пр., може да изкара месечно поне двайсет пъти повече от един суперквалифициран преводач. Моя позната преведе 180 страници за респектиращо с обема и претенциите си списание и получи … благодарност. Такива са нещата от живота. На който не му харесва – прав му път. Да заминава в чужбина! Нашенската нискочелост и самодоволство не ще се притеснят особено много от това. Даже тази книга /”Българските открития”/ преди да излезе е обиколила няколко издателства.
Безрезултатно! И се появява на този свят преди всичко благодарение “любезното съдействие на г-жа Ангелина Доросиева – съпруга на откривателя Димитър Доросиев, и на професорите
д-р Цветан Димитров – съавтор на откритие № 9 и д-р Тодор Мазгалев – директор на лаборатории по електрофизиология на сърцето към Института по кардиология при Клиничната фондация в Кливлънд, щата Охайо, САЩ”.
И това, ако не е куриозно, здраве му кажи! И срамно, потресаващо срамно! А то става в едно общество, където и последният областен дурак се вози в луксозна лимузина, а някакъв отговарящ, да речем, за хазарта, архисмотан, държавен чиновник си е определил месечна заплата от … 3 000 лева. Пари, достатъчни всеки месец да се издават по две-три такива книги!
Начало на своето съчинение К. Момчилов (журналист с трайни интереси към “културната проблематика”) поставя преди повече от четвърт век. Първото българско откритие е това на акад. Г. Наджаков – “Фотоелектретно състояние на веществото”: последното, петнайсетото, е от 1998 г. “U вълната и нейното електрофизиологично изображение”.
Имената на останалите открития също са възтрудно смилаеми от т.нар. “обикновен човек”: “Явление шести сърдечен тон”, “Металотропна тавтомерия в метални производни на кето-еноли”, “Закономерност в кристало-морфоложката еволюция на минералите при минерало-образуващи процеси”, “Дълбоки венозни тромбози с разходна коагулопатия в детска възраст” и пр.
Нека бъдещият читател на книгата обаче не се стряска. В нея за всичко това почти не се говори. Там става реч за приноса в значението на българския интелект. Повтарям: реалният, а не мнимият, който бе широко афиширан доскоро /в областта на изкуството имаме достатъчно много “световни” имена, за чието съществуване не оттатък Колотина никой не подозира нищо!/. Авторът е наблегнал изцяло на “човешката” страна на нещата. Тоест, там всичко е казано пределно просто и ясно. Книгата е посветена тъкмо на ВИСОКОТО ЗНАНИЕ и на ВИСОКАТА ДУХОВНОСТ.
Довършвайки я, усетих, че тя е активирала множество “центрове” в мозъка ми. И е породила спонтанна реакция на не малко иначе твърде незабележими, детайли в живота на нашето общество и знанието, което се прави у нас. Запомних (и многократно се връщах към тях в мисълта си) думите на проф. Иван Митев /нему принадлежи откритие № 2/: “ … ако Тошко Петров имаше самочувствие, щеше да открие пеницилина 15 години преди Флеминг”.
Да допуснем, че в тази констатация има нещо “пренатегнато”. Да приемем, че и със, и без самочувствието на нашенеца, англичанинът пак е щял да излезе начело на въпросната област. Да приемеш обаче, че българският творец може да си изгради самочувствие в общество като нашето /вчерашното и особено – колкото и ултрапарадоксално да изглежда – днешното!/ е грях. Престъпление дори. И предателство!
И вчера, и днес ние имахме и имаме достатъчно много наистина блестящи “специалисти” по подрязване крилата на можещите. Стотиците хиляди млади хора, напуснали България, едва ли са тръгнали навън само поради материална нужда. Аз поне съм твърдо убеден в това! Но няма /хайде да посмекчим: почти няма/ меценати, няма благородни души, няма отговорни пред бъдещето, готови да помагат овластени умове и препълнени кесии. Няма я и националната гордост. Онази, която те заставя да си дадеш ясна сметка: ако помогна на другия, помагам и на себе си. Тоест, помагам на България да пребъде. Ще рече: няма /хайде, нека пак смекчим: почти няма/ вече българи, отговорни пред бъдещето. Моят съвет е: ако тръгнете да ги търсите, по никакъв начин не почвайте с политиците, държавниците, министрите, довчерашните химнопевци и днешните кресльовци. Напразно ще си губите времето. Потърсете ги сред вечно “опиращите пешкира” малки люде и сред малцината образовани хора, които имат морала и отговорността да правят нещо за България. Като тези, за които тъй интересно и богато разказва Кирил Момчилов /откритията са 15, но направилите ги откриватели са 38/.
Прави чест на издателство “Интервю Прес”, че ни предлага (в поредицата “Нютон”) тази високо стойностна творба. И я прави достояние на мислещата част от нацията.
Ще си позволя да препоръчам на евентуалните бъдещи читатели: Прочетете тази книга! Наслушали сме се на какви ли не безумно щедри квалификации: геният от с. Долно Нанагорнище, великият скулптор Х., забележителният художник У., култовият писател Z., знаковото име на режисьора Едикойсев, “телевизионната легенда” Д. и пр.
Това обаче са нашенски, домашни мерки и теглилки. Великодушни над всяка мярка, но уви, неекспортируеми! Париж, Лондон, Берлин, Ню Йорк, Рим и прочие на думи не вярват. Дори, когато вярват на сълзи и пращат под формата на помощи част от своите излишъци. Да, не е без значение дали в чужбина се говори за нас, но още по-важно къде, как и кой говори. Тълпата на стадионите или духовният елит на Запада?!
Дано намерим сили и пооправим поне мъничко конфуза от непознаването на нашите получили най-високо признание учени. Това при всички случаи ще ни бъде от полза …