КРИТИКА НА “КРИТИКА” – ЦИОНИСТ

0
213

Професор, доктор на философските науки. Завършва висше юридическо образование в СУ “Кл. Охридски” през 1950 г. Бил е преподавател по философия в различни ВУЗ-ове. От 1961 г. е в Института по философия при БАН. Професор е от 1970 г. Автор на повече от 30 монографии, книги и учебници и на над 600 студии, брошури, статии и др. Работи в сферата на религиознанието, ритуалистиката, етнологията и политологията. Има издадени трудове на различни езици.
Няма да скрия от читателя, че критиката на моя “критик” – Димитър Дичков – не заслужава отговор, ако той не се е накичил с гръмки “звания”: антифашист, лежал в концентрационния лагер “Бухенвалд”, вицепрезидент на Интернационалния комитет “Бухенвалд – Дора и командоси”.

Основните моменти в неговата критика са три: първо, че аз неправилно третирам отношението на Европа към евреите; второ, че не пресъздавам правдиво отношението на Хитлер към т.нар. еврейски въпрос; и, трето, че невярно осветлявам окончателното решение на “еврейския въпрос” от Хитлеристка Германия. В действителност моят “критик” се абстрахира от контекста на статията ми “Ислямът, Израел и Кюрдите” (сп. Ново време, 2003, бр. 11) и съчинява произволни обвинения срещу мен и изказаните от мен тези и съображения.

Така например, аз изрично говоря и пиша за планетарния исторически трагизъм на евреите, започнал още от времето на Римската империя, формиран в християнски (католически, православни и протестантки) краски, който продължава и сега – но вече и в ислямския свят, в лицето на кървавите битки между арабите в Палестина и евреите в Израел (с.43). Нещо повече, за да подчертая още по-ярко отношението на Европа пиша дословно: “Заслужава да се отбележи, особено за апологетите и фанатизираните последователи на християнството, че именно то е един от най-големите виновници за трагичната съдба на евреите. Негова е версията за евреите като убийци на Христос и вечни врагове на християните; като етнос, който се храни с кръв и убива деца от нееврейски произход; като затормозяващ фактор за икономическия, политическия и духовния просперитет на народите в ония страни и държави, където има малки или големи маси евреи и т.н.” (с. 44).

Що се касае до второто обвинение на моя “критик”, то също е произволно формирано. По-точно, аз категорично и изрично маркирам антисемитизма на нацистка Германия през целите 30-те години на ХХ век (с. 45). Пак по този повод отново и обобщено отбелязвам, че: “Опитите впоследствие да се омаловажават антисемитизма и Холокоста, като те се свързват с проява на деформирани психически и социално лица и групи, са част от фалшификациите в интерпретацията на тези срамни за човечеството пасажи от неговата история” (с. 45). Както е видно, аз съвсем не подценявам нито отношението на Хитлер към “еврейския въпрос”, нито съвременните опити то да се омаловажава и някак си оправдава.

Такава е съдбата и на третото обвинение на г-н Дичков. Относно въпроса за окончателното решение на “еврейския въпрос” от Хитлеристка Германия аз формулирам своите тези върху основата на еврейски източници, които моят “критик” е длъжен да познава. В тези източници (които не цитирам конкретно, поради тяхното изобилие, но на част от които акцентирам в най-новия си капитален труд “Ислямо-американският сблъсък. Проекции в глобализиращия се свят”. С., 2004) изрично се фиксира, че нацистка Германия първоначално има план за създаване на “еврейска държава на остров Мадагаскар”, след това и нова идея за създаване на “еврейска държава в Източна Европа”, и по-специално, в Беларус или в Прибалтика.

Впрочем по този повод си позволявам една вметка. Фактът, че днес още не съществува самостоятелна държава на циганите някъде в световното пространство, че този етнос води своето исторически-трагично и дисперсно съществувание в различни континенти и държави, ни най-малко не означава, че подобен проблем никога не е вълнувал и ангажирал политиците в предишни времена. Ако моят “критик” не знае, нека му помогна да узнае, че досега има поне два сериозни опита за политическо легитимиране на “циганския въпрос” чрез отреждане на територии за това население, които са дислоцирани както в Африка, така и в Източна Европа. Обстоятелството, че тези опити не са намерили крайно решение и окончателна институционална реализация, съвсем не значи, че подобно нещо изобщо не е било предмет на политически дебати от страна на представителите на различни, в т.ч. и на Великите, сили.

Първоначалната идея за създаване на еврейска държава не получава реализация поради две причини: първо, защото маршал Петен (създал една особена Франция, водеща колаборационистка политика спрямо Германия) не пожелал да отстъпи острова, намиращ се под френско владичество и, второ, понеже Великобритания, стабилно контролираща морските пътища, е можела лесно да противодейства на този немско-нацистки план за създаването на тази държава (с. 48-49). Вторият план също пропада, тъй като “Бързото развитие на “Нацистката политика на Изток” и разгарянето на Втората световна война обаче правят невъзможна реализацията на тези планове и замисли на фашистка Германия” (с. 49).

Моят “критик” отхвърля и разсъжденията ми за трагизма на евреите в Израел и пропуснатата евентуална възможност да се създаде еврейска държава в Европа, и по-специално, в земите на Померания: първо, защото държавата Израел е факт и не бива да се обсъжда нейната съдба; и, второ, защото моята хипотеза за “Померания – еврейска държава” е нереализируема, защото “ще възникнат непреодолими интереси от страните, населяващи района които правят такава възможност илюзия” (Ново време, бр. 5-6, 2004, с. 139). По-точно, моят “критик” пише: “Първо, ще въстане Полша за Полския коридор. Второ – отнемат се територии от две съседни държави Полша и Германия, която и през двете световни войни воюва за “жизнено пространство”. Трето, променят се установени граници на държави в Европа. Сигурно Русия и Австрия ще се намесят (те заедно с Германия в по-далечната история на три пъти поради интересите си са ставали причина за подялбата на Полша помежду им)” (с. 139). В резултат на тази “екскурзия” в историята, моят “критик” заключава: “поради тези непреодолими причини вероятно този въпрос никога не е стоял в дневния ред на Европа” (с. 139).

Какво да кажа? Напълно произволни твърдения, откъснати както от контекста на моето изложение, така и от историческите реалности след Втората световна война. В науката не може да се борави с предположения, основаващи се на недоказани вероятности, които са основа за приемане или отхвърляне на съответни тези и реалности. Моят “критик създава атмосфера като че ли аз съм против съществуването на държавата Израел, което е абсолютно невярно и манипулативно. Аз изрично пиша: “Осъзнавам напълно, че сложилата се ситуация не може да се подлага на радикални промени, че именно в нея трябва да се търси разумно и плодотворно решение за арабите и евреите в Палестина” (Ново време, бр. 11, 2003, с . 51). Мисля, че съм съвсем ясен и точен.

Освен тази позиция за арабите и евреите в Палестина, аз допълвам: “И все пак като човек, чието научно-изследователско творчество е свързано почти половин век с исляма и ислямския свят, ще си позволя да изкажа едно съображение. Вероятно, задъхани в решаването на глобалните проблеми на устройството и управлението на следвоенния свят, Великите сили в ООН не са успели да се запознаят с цялата тънкост, сложност и противоречивост на исляма и ислямския свят. Допускам, че техните анализатори и експерти, вдъхновени от разгрома на нацистка Германия и милитаристична Япония, са считали, че Великите сили на ООН имат такова признание и уважение, че всяко тяхно решение, особено когато то има конкретен характер, ще се приеме и реализира” (с. 51). На тази основа аз пиша: “В действителност немалко явления и процеси подсказват, че ООН е могла да намери и друго решение на еврейския въпрос (сведен до искането за създаване на еврейска държава)” (с.51).

Що се касае до разсъжденията на “критика” ми, то мога да отбележа няколко съществени неща. Светът след Втората световна война е коренно различен от този след Първата световна война. Нима някой е допускал, че антиамериканска Франция ще се съюзи и подчини на САЩ, че нацистка Германия ще се откаже завинаги от милитаристичната си политика и ще се разкае пред целия свят за своите вини и престъпления особено пред евреите и т.н.? Разселването на огромни човешки маси и създаването на нови държави е неоспорим следвоенен факт в цял свят, в т.ч. и в Стария континент. Чехословакия прогони германците от Судетите, Полша загуби свои източни земи, но получи нови на Запад; а и сега се формират нови държави и дори нации – беше създадена Босна и Херцеговина, в процес на създаване е и нова държава, а може би и нова нация в лицето на Косово, “на косъм” бе от подобни драматични процеси и съседна Македония и т.н. Да не говорим, че “критикът” ми сякаш изобщо не знае, нито е чувал или умишлено не обръща взор към противоречията на етническа база, които отдавна и днес се развихрят и в страните от развития Запад – баските в Испания, корсиканците във Франция и опитите за референдуми в Шотландия, Уелс и т.н., които да легитимират съвсем различни етноидентичности и техни държави. Аз соча, че така е могло да се постъпи и с Померания и евентуално на нейните земи – изцяло или в определени мащаби, – да се създаде еврейска държава.

В случая моят “критик” премълчава неотрадния за него факт, че по-голяма част от световното еврейство (в Америка, Европа и Русия) е против ционизма и неговата идея за самостоятелна държава на евреите. И сега световното еврейство побира повече антиционисти отколкото ционисти, а и няма намерения да се затвори в своя държава, където и да е разположена тя – особено пък в земите на Палестина, които арабите считат за свещенни ислямски владения. Моят “критик” не може или не желае да посочи данни колко евреи от САЩ и Канада, от скандинавските държави, Англия, Франция и следвоенна Германия са пожелали завинаги да напуснат тези страни и са се заселили окончателно в държавата Израел спрямо цялото еврейско население в посочените по-горе държави и общества. Той обаче елиминира всичко това, а безкритично и фанатично защитава ционизма. Странно е обстоятелството, че “критикът”-ционист премълчава изцяло моята (открито споделена) любов и искрена благодарност към приноса на българските евреи за материалния духовен просперитет на Третата българска държава, че премълчава онзи значим паралел между трагизма на евреите и този на кюрдите от арабско-мюсюлманския свят, макар че те са от различни етноси и с различни конфесионални пристрастия и практики.

Всичко това ми дава основания да нарека моя “критик” ционист.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук