НЕ СПИРАТ ОПИТИТЕ ДА СЕ ДЕГЕРОИЗИРА ГЕРОЯТ ОТ ЛАЙПЦИГ

0
195

Фильо Христов е роден през 1916 г. в с. Брястово, Хасковско. Завършва СУ “Св. Климент Охридски”, специалност “История”. За антифашистка дейност е интерниран в концлагера “Еникьой”. През 1973 г. му е присвоено научното звание “Професор”. Завежда катедра “История на БКП” във Военната академия “Г. С. Раковски” за подготовка на аспиранти. Днес е председател на Национално движение “Георги Димитров”.
Скандална статия срещу Георги Димитров

Има събития и личности, които остават в историята като нейни символи. Такова събитие и такава личност са Лайпцигският процес през 1933 г. и Георги Димитров. Народът го нарече героя от Лайпциг. Тези събития в най-сгъстен вид представят епохата на германския фашизъм като идеология и държавна власт от една страна, а от друга – антифашизма като алтернатива на фашизма .

За отбелязване 70-годишнината от това събитие взеха участие учени, общественици и привърженици на антифашистката идея. Професор Александър Атанасов се включи може би с добри намерения да изрази отношението си към Георги Димитров като “антинацист и български патриот“. В статията “Как и защо Сталин уби Георги Димитров” в престижното списание “Ново време“ от 09.2003 г. авторът разглежда два проблема – “Георги Димитров повече антинацистки борец за демокрация и български патриот ли е, отколкото пролетарски революционер и строител на социализма “ и “как и защо Сталин уби героя от Лайпциг“.

В никакъв случай не може да се съгласим с твърдението на автора, че Димитров е “повече антинацистки борец и български патриот, отколкото пролетарски революционер и строител на социализма“(с. 59). Учудващо е как проф. А. Атанасов, израснал под крилото на големия български философ акад. Тодор Павлов, с такъв примитивен подход се е заел да разглежда творчеството и приноса на една монолитна личност като Георги Димитров с балканска, европейска и международна дейност, като идеолог на антифашистката алтернатива и върховен ръководител на въоръжената антифашистка съпротива в тила на хитлеристката коалиция .

Така просто професорът с голямата балтия разфасова теоретика, “твореца” на учението за единните антифашистки фронтове на народната демокрация на три части – патриот, пролетарски революционер и строител на социализма . Признава само едната трета – Димитров патриота, а омаловажава пролетарския революционер и строител на социализма.

Основният аргумент на автора е един: “Както е известно, пише Ал. Атанасов, Христо Ботев е бил воинстващ комунист (анархист), но днес България не се интересува от това. Тя слави гениалния поет, идеолога на националноосвободителната революция и храбрия войвода на въстаническа чета, жертвал младия си живот за свободата на отечеството. Според философа днешна България ще трябва да остави на заден план и оказалата се утопична комунистическа риторика на Георги Димитров, за да блесне онова, с което той ще си остане неин велик син. Тогава ще се види, че поради стечение на историческите обстоятелства Георги Димитров всъщност се е изявил не толкова като “пролетарски революционер в смисъла на Маркс и Ленин и като строител на социализма в стила на Сталин, колкото като антинацистки борец за демокрация и като български патриот”. Макар и фрагментарно, авторът се стреми да представи Димитров по време на Септемврийското въстание, Гражданската война в Испания и в годините на Втората световна война, лидерът на Коминтерна, който призовава комунистите в Европа “да забравят борбата за социализъм, докато не бъдат разгромени Хитлер и неговите колаборационисти“ (пак там, стр. 60). Макар тези положения да са правилни, някои от тях не са съвсем точни . Димитров е автор на точни формулировки. По време на Септемврийското въстание той призовава за единен фронт и работническо-селско правителство, но като разглежда характера на работническо-селската власт, той я определя като власт, която ще “тласне общественото развитие към пълното освобождаване на народа и страната от игото на капитализма“ (Г. Димитров, С.,Т. 7, с. 219 ). Още тук е заложена идеята за народната демокрация, която той противопоставя на буржоазната .

В указанията на генералния секретар на Коминтерна до компартиите по време на Втората световна война няма такава формулировка “Да забравят борбата за социализъм, докато на бъдат разгромени хитлеристите и техните колаборационисти”. В дневника си Димитров е записал: “Засега да не се поставя въпросът за социалистическа революция“ (Дневник, с. 236). В телеграмата от 22.06.1941 г. до ЦК на БРП четем “На дадения етап от световната война – предупреждава Димитров – не стоят задачите за пролетарска диктатура и съветска власт, нито за социализъм” (Христов, Безсмъртен син на планетата, С., 2003, стр. 161). Въпрос на целесъобразност е, без да се отказваме от борбата за социализъм, на даден етап такива лозунги да не се издигат.

Димитров винаги разглежда в единство проблема за националното и интернационалното. Такава е неговата многостранна дейност. На Лайпцигския процес затворникът от Моабит демонстрира пример на български патриот и пролетарски революционер – интернационалист от най-висока класа. Застанал пред фашисткия трибунал, не се изплашил от надвисналата над главата му гилотина, с гордост заявява:

“Аз защитавам себе си като обвиняем комунист. Аз защитавам своята собствена комунистическа революционна чест. Аз защитавам своите идеи, своите комунистически убеждения. Аз защитавам смисъла и съдържанието на своя живот. Ето защо всяко произнесено от мен пред съда изречение е, така да се каже, кръв от моята кръв и плът от моята плът. Всяка дума е израз на моето най- дълбоко възмущение против несправедливото обвинение и против факта, че такова антикомунистическо престъпление се приписва на комунистите” (Димитров, Т. 10, с. 258). И тая същност на героя от Лайпциг вие определяте като “оказала се утопична комунистическа реторика на Георги Димитров” (Атанасов, сп. “Ново време”, с. 59)!

От чии интереси се ръководите, господин Атанасов, че пледирате да се оставя в забрава всепризнатият принос на Димитров като функционер на Коминтерна? След Септемврийското въстание, през 1923 – 1933 г. той изпълнява отговорни задачи като секретар на БКС, на Западноевропейското бюро на компартиите и на Полско – Литовския секретариат. Да се забрави приносът му за преодоляване на сектантството и догматизма в международното комунистическо движение. Да му се отнеме разработената и утвърдена от Седмия конгрес на Коминтерна през 1935 г. антифашистка алтернатива под формата на единните фронтове, за обединяване на демократическите и антифашистките сили в борбата против фашизма и войната.

В годините на Втората световна война антифашистката алтернатива намери практическо приложение в Европа и Азия. Под върховното ръководство на Димитров се разгърна масова въоръжена съпротива в тила на хитлеристката коалиция. Тя обективно се сражаваше на страната на съюзническите армии. Това бе уникално явление. Повече от петмилионна партизанска армия се сражаваше в окупираните области в Съветския съюз, Франция, Югославия, Италия, Чехословакия, Гърция, България, Белгия, Китай и къде ли още не. Всичко това вие свеждате до един “антинацистки борец и български патриот“. Това е цинизъм .

Имайки предвид приноса на въоръжената антифашистка съпротива за разгрома на фашизма и победата над него, следва, като се изтъква ролята на народите и армиите на Съветският съюз , Англия и САЩ, да се изтъква и ролята на четвъртия фактор – въоръжената съпротива в тила на фашистката коалиция.

Справедливо за разгрома на фашизма се изтъква ролята на тримата големи – Сталин, Рузвелт и Чърчил. Преодолели идеологическите си различия, те създадоха антихитлеристката коалиция, която извоюва историческата победа над фашизма. Неоправдано обаче се премълчава ролята на четвъртия голям ръководител – Георги Димитров, върховния ръководител на съпротивата в тила на фашистката коалиция. Историята е длъжник на Георги Димитров. При честване на 60-годишнината от победата над фашизма през май 2005 г. наред с тримата големи Сталин, Рузвелт и Чърчил трябва да се почете и Георги Димитров .

Той е заслужил това.

Неприемлива е тезата на проф. Атанасов “Георги Димитров не стана строител на социализма”, считайки за недостатъчни такива високо патриотични дела като защитата на славянската писменост, древната цивилизация на българският народ и националното му достойнство (1933 г.), с което прослави себе си и България пред целия свят. Все пак авторът признава: “ Главната грижа на Димитров винаги е била собствената му родина.” Изтъква ролята му като вдъхновител и ръководител на въоръжената борба на Отечествения фронт срещу германския фашизъм, както и това, че благодарение на неговото лобиране в Москва в полза на България съюзническите бомбардировки бяха спрени и София бе спасена от пълно унищожение, а отечеството ни избегна третата национална катастрофа, до която го доведе цар Борис III. Не загубихме нито педя българска земя. Това е вярно, а и изтъкнатите крупни политически и икономически реформи до края на 1948 г., особено приемането на първия петгодишен народостопански план, създават солидна основа за строителството на социализма – Всичко това не е никак малко.

Но значението на великата личност се определя от приноса, който тя е дала, за развитието на обществото в сравнение със съвременниците му. Георги Димитров е автор на учението за народнодемократичната държава като нова форма на държавно устройство. “Която е призвана да обезпечи развитието на страната по пътя към социализма.“(Димитров Г.,С.,Т.14., с. 293).При това тя беше реализирана в световната социалистическа общност.

Димитров не само като пролетарски революционер, но и като български държавник показа пример на нов комунистически морал, как честно и всеотдайно да служим на своя народ. Той си замина от тоя свят така както беше дошъл, без никаква лична собственост.

Видният български патриот и революционер с европейска и международна слава остави богата интелектуална собственост, неговото идейно-теоретично наследство и практически опит, са достойни за ползване от поколенията .

Георги Димитров е широко скроена, монолитна личност, феномен не само в българското общество, но и в световното. По метода на самообразованието той достига завидна марксистко-ленинска образованост, широка култура и необикновена информираност. Наивно е такава личност да се разглежда само като български патриот, а пролетарският революционер и строителят на социализма да се оставят в забрава.

Що се отнася до проблема “Как и защо Сталин уби Димитров”, авторът е подходил с определено пристрастие. Разглежда едностранно отношенията Сталин – Димитров вън от контекста на продължителна и плодотворна дейност в интерес на международното комунистическо и антифашисткото движение в полза на мира и защитата на социализма.

Между Сталин и Димитров съществува делово и творческо сътрудничество като ръководни дейци в ИККИ. През януари 1921 г. Димитров за първи път е в Москва. Участва като делегат на БКП на Третия конгрес на Коминтерна. Ленин провежда двучасова среща- разговор с Димитров, като не забравя и дадените му съвети за нашата партия. По същото време се провежда и конгрес на съветските профсъюзи, пред които Димитров произнася приветствено слово. По това време според Стела Благоева Ленин представя Димитров на Сталин. “Последният – както пише С. Благоева – тогава особено се интересува от българското профсъюзно движение и от отношенията между профсъюзите и партията у нас.”(Благоева С., Георги Димитров, биографичен очерк, С., 1949 г., с. 92 )

Оправдан интерес Сталин проявява към героя от Лайпциг по време на Лайпцигския процес през 1933 г. На 23 септември Димитров произнася първата знаменита реч пред фашисткия трибунал, чрез която светът почувства интелектуалната и моралната сила на затворника от Моабит. “След тая първа проява, разказва Васил Коларов, Сталин свикал Изпълнителното бюро на Коминтерна и направо поставил въпроса:“Кажете ми, другари, къде сте крили досега този лъв балкански … Всичко трябва да се направи, но този лъв трябва да излезе на свобода.“(Варадинов, Вулканичен човек С., 2002 г., с. 259) Висока и навременна оценка.

Правителството Мушанов – Гичев отказа на Димитров да се завърне в родината си, която той защити като никой дотогава, а съветското правителство го прие като свой гражданин. Димитров бе изтръгнат от кървавите ръце на Гьоринг.

Димитров е избран през април 1934 г. за член на политическия секретариат на ИККИ, а през май е вече член на Президиума на Изпълнителния комитет по проблемите на настъплението на фашизма и борбата за единнство срещу него .

Седмият конгрес на Коминтерна бил насрочен за 1934 г.. Димитров, след като се запознава с материалите за конгреса, идва до убеждението, че не бива да се излиза със старите схващания, че е необходима нова стратегия и тактика, съответстващи на политическата промяна и обстановка – пише Марин Гешков. – Той направи необходимото да убеди ИККИ, ръководството на РКП / б / и Й. Сталин да се отложи конгресът с една година, за да се разработят поновому проблемите на борбата против настъплението на фашизма и опасността от война. Димитров подготвя тезиси за основния доклад, изпраща ги на Сталин, провежда се обсъждане, в резултат на което конгресът е отложен с една година.”(Христов Филю, Безсмъртен син на планетата, С., 2004 г., с. 100) На Димитров е възложен основният доклад. Оттук нататък се чувства вече водещата роля на Димитров при разработване на новата стратегия и тактика.“Димитров стана инициатор и теоретик на нова промяна на Комунистическия интернационал, на ревизия на тактическите му принципи с изменилата се обстановка, за разгръщане на борбата за единен фронт и антифашистки народен фронт.“(Дюкло Жак, Мемоари, 1973 г.)

Утвърждаването на Димитровската антифашистка стратегия и тактика от Седмия конгрес на Коминтерна и неговото провеждане имаха решаващо значение за преодоляване на сектантството и догматизма в комунистическото движение и преустройството на работата му. Този курс стана и държавна политика на единствената тогава Съветска държава, който се осъществяваше под ръководството на Й. Сталин.

В този изключително тежък период в навечерието и в хода на Втората световна война в дневника на Димитров има достатъчно материал, за да се видят деловите връзки на двамата ръководители. Много често се налага Димитров да търси съвети и помощ от Сталин в интерес на общото дело. Тях Атанасов не е забелязал.

Използваните от автора изказвания, реплики от Сталин като: “Ние ще унищожаваме всеки, дори той да е стар болшевик, който с действията си и в мислите си руши единството на социалистическата държава…“,“ Всички вие там, в Коминтерна, работите за врага“ и др. подобни не са доказателство “за предумишлено убийство“ на Димитров от Сталин. Също твърдението за известна ревност от страна на Сталин към популярността на Димитров не представлява аргумент за“ предумишлено убийство“.

И то в момент, когато Димитров е тежко болен.

Как се появява “мълвата“, че Димитров е отровен с оловен живак? Явява се пред редакцията на в. “ 24 часа “ оперативен работник от МВР и разказва следната версия. “Вече съм на 78 години. Началникът ми е покойник, а вашата публикация ме провокира. Някой може да започне да спекулира с истината. Съмнявам се, че мозъкът и кичурът коса ще докажат истината. Мозъкът е обработен с химически разтвори и стои в тях 50 години, а за кичура може да възникнат съмнения чий е бил. И балсамирането може да е нанесло непоправими химически изменения. Не знам, май живакът се изпарява за 50 години. “Какъв живак ?” “Живакът, с който е отровен Димитров.“ “Откъде знаете това?“ “От моя началник.“ Източникът е анонимен. Не се легитимира. Началникът му също остава анонимен. Документи няма. Дори анонимният информатор изказва съмнение за експертизата на сърцето и кичура коса. (в.“24 часа“ от 02.07.1999 г.). За журналистката Алексения Димитрова това е пикантна, сензационна тема.

Появява се и версията “За Димитров дойде Берия“ от Сашо Левов. Димитров заминава през април с Берия за Москва в добро здраве. Още тогава се появяват слуховете , “ че Димитров е отровен “ , следват още версии, че “Димитров е бил ликвидиран още в края на 30-те години и на негово място Сталин е поставил двойник “ и още твърденията на бившата сътрудничка на Историческия музей Бояджиева, “ че мумията на Димитров въобще не е съществувала и че тя е била направена от дърво, покрито с кожа.“ В същия хор се включва и Георги Гергов в книгата си “Обругаването на Димитров”. Като се позовава на посочените автори, Гергов конкретизира нови версии. Преди всичко неизвестен е фактът, че когато през април 1949 г. Димитров е бил повикан задължително да замине за Москва за среща със Сталин, на летището в Божурище със самолет е кацнал лично Берия. Самолетът даже не си е загасил моторите и е останал на летището само пет минути. Берия не е слизал. Отхвърлил е молбата на Димитров да си вземе личните вещи под предлог, че няма време и му казал, че “за него в Москва има всичко.” Гергов още пише, че “Димитров заминава през април с Берия за Москва в добро здраве.“ (Гергов Г., Обругаването на Димитров, С., 2003 г., с . 94).

Професор Ал. Атанасов също се включва в кампанията за “истината“ за смъртта на Димитров. “ Вярно е, пише той , че Димитров е бил сериозно болен, с цироза, диабет, астма, но все пак недотам, че да се качи сам на стълбата на самолета за Москва, а да бъде върнат само след няколко месеца в ковчег. Не е за вярване , че първокласната съветска медицина, която още в първите седмици е стабилизирала състоянието на пациента, не е могла да му даде поне още няколко години живот. Сталин обаче очевидно не е могъл да допусне “провинилият“ се пред него и толкова “опасен“ български лидер да се изплъзне отново от ръцете му. “(сп. “Ново време”, 09.2003 г., с. 68). Намекът е ясен. Има го в заглавието – Сталин уби героя от Лайпциг.

Учудващо е, че в същия брой на в. “24 часа “ има интервю от Илия Кильовски, авторитетен журналист и общественик, работил в кабинета на Димитров, един от последните, който е посетил болния, преди да го транспортират за Москва, и предава истината за здравословното състояние на министър-председателя. На тях е нужна сензацията, а не истината. Те не се доверяват на диагнозата на лекуващите Димитров лекари – професорите Ташо Ташев и Ангел Симеонов.

Каква е обаче истината?

Както свидетелства началникът на охраната на Димитров генерал Лукан Варадинов, Димитров от месеци е болен. Лекуващите го лекари не могат да овладеят болестта. “В такова критично положение, пише Варадинов, Вълко Червенков от името на правителството говори в мое присъствие със Сталин и го помоли да изпрати самолет и лекар специалист да прегледа Димитров и заедно с българските лекари, ако преценят, да замине на лечение в Москва.“ На следващия ден пристига самолет и с него проф. Котан. Каца на летище Враждебна, а не както твърди Гергов на летище Божурище. Димитров с линейка е превозен и поставен на легло в самолета. Същото твърди Петър Пазийски, който през нощта е бил дежурен във “Врана“. Придружават го професорите Котан и Симеонов, съпругата му Роза, синът му Бойко и охраната, полковник Петър Игнатов. Никакъв Берия не е виждан в самолета. (Личен архив, с. 1).

На 06.03, свидетелства Илия Кильовски, личният лекар на Димитров казва:“Много е зле, но влез за малко.“ “Няма да забравя това, което видях – пише Кильовски. – Димитров лежеше бледен, с неподвижни върху чаршафите ръце, приличаше на древен мъдрец. По едно време в стаята влезе жена му Роза. Димитров й каза:“Роза, да не забравиш дневника, той е в касата, ако стане нещо.“ Тя се върна, помилва го по главата и му говори:“Какво пак мислиш?“ А той отвърна:“Роза, има природни закони, никой не ги е надмогнал.” (в. “24 часа“, 02.07.1999 г.).

Професор Ташев вечерта в 23 часа е при Димитров. Той се обръща към професора:“Сега ли трябва да дойде краят, когато строим социализма?“ Димитров е усещал смъртта си.

Симеонов, като се завръща от Москва, казва пред Варадинов: “Диагнозата се потвърди, диабет и напреднало заболяване на черния дроб“. Лечението продължава по същия начин, но Димитров е зле. (Варадинов – л. а., с. 2). При такова болестно състояние защо му е на Сталин да трови Димитров?

След като не съществува случаят “Сталин – Берия”, професор Атанасов със статията употребява Георги Димитров като средство за разобличаване на Сталин и принизява ролята на героя от Лайпциг, на генералния секретар на Коминтерна, върховния ръководител на въоръжената антифашистка съпротива в тила на фашистката коалиция, дала определен принос за разгрома на фашистка Германия. Разгром, чиято 60-годишнина през май 2005 г. народите ще отбележат с благодарност към всички участници, в това число и Георги Димитров.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук