НОВАТА ИСПАНИЯ НА САПАТЕРО

0
147

Любена Асенова е родена е на 20.02.1977 г. в София. Бакалавър по международни отношения (1999 г.) и магистър по право (2000 г.). Разработва докторат към Института по Балканистика при БАН на тема: “Външнополитическата доктрина на САЩ в региона на Югоизточна Европа след края на студената война (1989 – 2003)”. Владее английски, италиански, испански, немски, френски и руски език.
Между 11 март 2004 г., когато терористи, свързани с “Ал Кайда”, убиха 191 испанци в Мадрид с бомбена атака, и 14 март, когато испанските гласоподаватели шокираха1 света, отхвърляйки провоенната Народна партия (Partido Popular) на Хосе-Мария Аснар и гласувайки за Социалистическата партия (Partido Socialista Obrero Espanol) на Хосе Луис Родригес Сапатеро, световното внимание бе приковано от Испания (La Vanguardia и El Pais).

По-малко от три десетилетия след края на диктатурата на Франко испанците са предпазливи в изказването на каквото и да било, което може да се възприеме като упрек срещу демократичния процес, или дори срещу резултатите от изборите. По-голямата част от интелектуалния и политическия елит в Испания не приема, че тероризмът на “Ал Кайда” отне властта на Народната партия и подари победата на една друга антивоенна партия.

Дни преди изборите двама изявени социалисти – харизматичният управител на област Кастилия Хосе Боно и комисарят по външна политика на ЕС Хавиер Солана, се надпреварваха в завоюването на вътрешнопартийна подкрепа като кандидати за лидерския пост в Социалистическата партия след смятаната за неизбежна загуба на Сапатеро. По-балансирана позиция бе изразена от дългогодишния управител на област Каталония Хорди Пухол, чиято Партия на съединението и обединението не подкрепя нито управляващата коалиция, нито опозицията в лицето на Народната партия. През април Пухол заяви от офиса си в Барселона: “Нека сме наясно. Победата на ИРСП е легитимна. Това не може да се дискутира. Но без терористичните атаки другата партия вероятно щеше да спечели. 14 март е законна победа, но също така победа за терористите.”

Най-добрата индикация за слабите шансове на PSOE беше самият Сапатеро, смятан от анализатори за типа кандидатура, която издига партия с малки шансове за победа (подобно на кандидата на Народната партия Мариано Рахой – консенсуална и обединителна фигура на фона на поляризиращото управление на Аснар). Програмната реч на Сапатеро от 14 април предложи широк спектър от горещи левоцентристки реформи, с които Испания някак си се размина през деветдесетте години на миналия век (равноправен достъп, гей-бракове), и други, които Испания вече има (светско образование и закон срещу насилието срещу жените). Сапатеро номинира рекорден брой жени (осем) за министри в правителството, призова за прогрес на жените чрез създаване на Комисия за равните права и обеща “нова политика на прозрачност”. Това бе банализирана програма, която би предложил европейски президент, ако изобщо трябва да предложи някаква.

Интересен фрагмент от този законодателен процес представляваха отношенията, развили се на по-късен етап в испанския Конгрес.

По този повод говорителят на Народната партия в Парламента Едуардо Саплана заявява, че ако правителството или парламентарната група на социалистите не предложат в тридесетдневен срок интегрален закон против домашното насилие, Народната партия ще поеме инициативата.2

С едно изключение. Сапатеро спечели онези почти 90% от испанците, които се противопоставят на участието на Испания във войната в Ирак. Той обеща да изтегли испанските войски от базата им в Наджаф, ако ООН не поеме ръководството на операциите в Ирак. Първото му действие след встъпването в длъжност беше да върне испанските сили. Този акт вбеси САЩ и опозиционната Народна партия.

В своята книга “Осем години в правителството” Хосе Мария Аснар изразява опасенията си от възкръсването на една “нова Испания на граждански сблъсък между сънародници, проявил се посредством обидите,отправяни към Народната партия”. Бившият министър-председател твърди, че това е политика, обречена на неуспех и “Испания, в която аз живея, избирателите на Народната партия и огромната част от гласоподавателите няма да позволят това връщане назад във времето.”3

Когато опозицията поиска парламентарен дебат за изтеглянето на войските, такъв бе насрочен след връщането на войниците. Когато по време на дебата депутат от Прогресивната партия запита Сапатеро: “Бихте ли могли да обясните веднъж завинаги какво желаете?”, той просто отговори: “Да извадя Испания от снимките на Азорските острови, да изтегля Испания от тази незаконна и несправедлива война, която се води.”

Въпросната снимка показва Аснар с Джордж Буш и Тони Блеър на среща на Азорските острови в навечерието на войната в Ирак. Испанците често я визират по начина, по който американците говорят за снимката на Майкъл Дукакис на танк по време на кампанията за президентските избори през 1988 г. като момент, в който мъж с големи претенции влиза в ситуация, в която околната среда го разкрива с твърде малко качества за дадена работа.

През 1996 г. Аснар поема властта, като икономическите показатели са 22% безработица и успява да я намали наполовина, постига икономически растеж и фискална стабилност. Сапатеро обещава да не променя икономическия курс на страната.

В подобен стабилизиран икономически климат испанците започват да настояват за по-главна роля на Испания на международната сцена. През погледа на Аснар това значи откъсване от съюза с Франция и Германия и насочване към такъв със Съединените щати. Подобна ориентация не се възприема от интелектуалния елит на страната.

В коментара си по повод изтеглянето на испанските войски от Ирак и мотивите на Сапатеро Хайме Камплани от вестник ABC заявява: “На нашите войски бе наложено едно отстъпление, което би се възприело от коалиционните ни партньори и съюзници като проява на страх, преди всичко липса на солидарност и отстъпване от нашите съюзнически договори и задължения. И всичко това, за да бъде постигнат нов електорален триумф в изборите за Европейски парламент. Така армията се нареди под знамената на Социалистическата партия.”4

Испания по традиция е левоцентристка страна. Такава я прави наследството на дясната диктатура на Франко. Същевременно тя е и най-антиамерикански настроената страна в Западна Европа. В Испания има реакционери, които упрекват Теодор Рузвелт, че е ограбил части от империята през 1898 г. Има антикомунисти, които упрекват Айзенхауер, че е подкрепил Франко в замяна на военни бази с Договора от Мадрид през 1953 г., както и критици на Рейгън за това, че не се е противопоставил на държавния преврат в Испания на 23 февруари 1983 г. Следващата година социалистът Фелипе Гонсалес печели с антиамериканска платформа. По думите на член на правителството на социалистите: “Нашият опит с Америка е като италианския, но в обратен ред.”

Така че Аснар е уязвим по посока на стремежа си да се върне към “старата представа за Испания” – тази на Франко.

Войната никога не е била популярна, но идеята за Испания като фактор на международната сцена – да. Ползите, които Аснар извличаше от участието си в Ирак, не бяха много, а и САЩ не предложи нещо повече от двустранни търговски споразумения, статут на полуформален партньор на на САЩ в Латинска Америка, договори за снабдяване с военно оборудване. Както отбелязва един анализатор на испано-американските отношения в периода след войната в Ирак, САЩ предложиха на Испания единствено адекватен отговор от страна на Белия дом защо на Испания се възлагат такива тежки и обременяващи ангажименти по възстановяването на Ирак.

Испания, която бе преживяла две световни войни, все пак е нова на международната сцена. За разлика от Тони Блеър Аснар зависеше изцяло от президента Джордж Буш, за да бъде поканен в коалицията, както и разчиташе на последния да намери разумно обяснение за това въвличане.

За испанската нация най-важните външнополитически въпроси са Европа, Съединените щати, Латинска Америка, както и смятаното за агресивно във военно отношение Мароко, само на девет мили южно през Гибралтар (Испания и Мароко имат дълга история на териториални спорове за острови в Средиземно море, испански градове на Африканския бряг и бившата колония на Западна Сахара). Така че единствено през призмата на това, което Сапатеро нарича “европейската визия” за испанската външна политика, би могла да бъде разбрана номинацията за външен министър на Мигел Анхел Моратинос, прекарал последните осем години в Рамала, безуспешно опитвайки се да осигури участие на Европейския съюз в близкоизточния мирен процес.

Разликите в подходите можеха да бъдат забелязани на 15 април, когато аудиокасета от Осама Бен Ладен предложи сепаративен мир на онези европейски страни, които оттеглят подкрепата си за САЩ. Докато повечето новинарски източници – и със сигурност всички европейски – описаха европейския отговор като категоричен отказ да преговарят с Бен Ладен, то различните нюанси биха могли да бъдат откроени посредством сравнението между забележката на Моратино и тази на италианския външен министър Франко Фратини. Докато според Фратини: “Немислимо е да започваме преговори с Бен Ладен. Всеки разбира това.”, то Моратинос отбеляза: “Това, което ние желаем, е мир, демокрация и свобода. Не трябва да слушаме или да отговаряме.”

По време на по-раншната си визита във Вашингтон, Моратинос заявява, че би изпратил войски за войната срещу тероризма там, където реши ОOН. Всъщност войските, които Испания планираше да изпрати в Афганистан с цел подсилване на контингента от 200 войници, които вече има там, ще бъдат изпратени под егидата на ООН, а не на НАТО.

Проблемът на Испания е и проблем на Европа – тя не желае стратегическо партньорство с единствената суперсила, която би могла да я защитава. И победата на социалистите в Испания отмести фокуса на разсъждения в цяла Европа към странен вид фаталистична пасивност в стил “да става каквото ще става”.

Някои интелигентни опоненти на войната в Ирак разбират това най-добре. В статия за това, което нарича “Европа на Сапатеро”, главният редактор на италианския вестник La Repubblica Еудженио Скалфари твърди, че да се следват САЩ в Ирак беше грешка, но изразява недоверие и по отношение даването на мисия на ООН. “Каква работа ще ни свърши ООН? Какво може да направи? Способно ли е да го направи или само да послужи като алиби за европейската безпомощност пред кризата в Ирак?” Скалфари продължава: “Европа на Сапатеро е всъщност единствената възможна алтернатива. Нека разсеем бомбата, заложена след свалянето на режима на Саддам Хюсеин, и погледнем със сериозност и интелигентност на борбата с истинския тероризъм и наложим на израелци и палестинци мирен план, към който да се придържат.”

Според анализатори психологическата стратегия, която испанците следват след 11 март, се превръща в основна за цяла Европа, дори и в страните, които номинално продължават да се числят към коалицията. Подобна стратегия се изразява в претенцията, че единствено поради факта на грешното решение с инвазията в Ирак проблем с тероризма не съществува.

Така в дебата около войната в Ирак се развиват динамично две тези. Първата е съсредоточена около тероризма и диференцираното отношение на Европа и САЩ към подобно явление. Съществуващата досега дефиниция за него в международноправната теория е за “несанкционирана от международното публично право употреба на сила, прерастваща в насилие,за постигане на политически цели”.

Позицията на Испания в лицето на испанските социалисти е, че войната в Ирак води единствено до насилие и не предлага ефективна стратегия за борба с тероризма. Оттук произтича сложен за разрешаване юридически казус. Ако употребата на сила е допустима единствено съгласно Устава на ООН и принципите на международното право, тогава инициираните от САЩ военни действия в региона на Персийския залив в каква степен представляват самозащитна реакция, санкционирана от международното право.

Една част от европейските държави възприемат с голяма доза дипломатичност аргументацията на САЩ за легалитета на “превантивната война”. Встрани от политическите аспекти на въпроса така изследваният процес бележи възникване на нова доктрина в теорията на международното публично право. Тя е формулирана в Стратегията за национална сигурност на САЩ, приета през септември 2002 г.

Другата част от Европа обаче, представлявана в настоящия момент и от Испания в лицето на управляващата Социалистическа партия, не приема тази алтернатива. По този начин се стига до развитие на двупосочни интереси и се зараждат нови тенденции не само в евроатлантическото, но и в единното европейско пространство.

Българската социалистическа партия като модерна лява формация от европейски тип следва да определи мястото и позициите си в този интелектуален дебат и намери съответната ниша, която отговаря най-цялостно на българските интереси.

Като пълноправен член на Социалистическия интернационал и бъдещ такъв на Партията на европейските социалисти, БСП следва да оценява различните нюанси в позициите на европейските партии, както и на руските, американските и други чуждестранни партньори. Подобен процес на оценка не би могло да има без детайлно познаване и активен диалог по международно направление.

Отчитайки деликатността на ситуацията и сложните настроения, целта е БСП да намери балансиран отговор на комплексите от предизвикателства, които се очертават пред нея.


Бележки:
1 Christopher Caldwell, “Spain’s problem with terrorism is Europe’s: It does not want to defend itself.”, 05/10/2004.
2 Noticias, Categorнa: Polнtica Nacional, EL PARTIDO DEL ODIO, MAYO 4,2004.
3 Noticias, Categorнa: Polнtica Nacional, 13-M Y ENFRENTAMIENTO CIVIL. Josй Marнa Aznar, “Ocho aсos de Gobierno”, Planeta.
4 ALZAMIENTO SOCIALISTA, Jaime Campmany, ABC.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук