ГОЛЕМИЯТ НАШ ПРЕХОД

0
146

Владимир Костов е журналист от 1956 г. Публикувал е във вестниците “Работническо дело”, “Младеж”, “Поглед”, “Отечествен фронт”, “Антени”, сп. “Ново време”, “Труд”, “24 часа”, “Континент”, “Монитор” и др. Участвал е с коментари в предавания на БНР, БНТ, Би Би Си – Лондон, Дойче веле – Кьолн, Радио “Свободна Европа” – Мюнхен и др.
Вече сме го преживявали: 865 г. – 1878 г. – 1944 г. – 1989 г.
В треската сме на големия наш преход към Европа – влизането ни в Европейския съюз. Около 80 000 страници, казват, обемало законодателството на ЕС. Страници, които, преведени, ще определят рамката и правилата, по които занапред ще се взаимно отнасяме, ще работим, ще живеем. Трийсетина са главите, в които след близо три години преговори, са определени сроковете и другите параметри за това наше заживяване вече като членове на ЕС. Т.е. пак европейци, каквито сме си от векове, но някак много по-европейци, отколкото досега.

Малка драма се разигра през юни в Народното събрание, когато депутатите, преди още да знаят съдържанието на затворените глави по преговорите с ЕС, опитаха да изтъкнат заслугите на своите политически сили и да изразят задоволството от приключването на преговорите. Тези от НДСВ, с премиера Симеон Сакскобургготски, се тупаха в гърдите затова, че техни министри бяха водили преговорите, а по всичко личи, че те ще подпишат и договора за присъединяването през 2005 година. Тези от СДС изтъкваха, че тяхно правителство начело с премиера Иван Костов проведе реформите, които доведоха ЕС до решението да започне преговори за присъединяването на България към съюза. Тези от БСП напомняха, че правителството с премиер Жан Виденов отправи молба към ЕС за приемането ни и че без политическата еволюция на БСП този преход сигурно щеше да бъде съпътстван от много по-големи трудности.

Човешко е. И най-големите процеси и явления ние се опитваме да сведем и ограничим някак в рамките на нашата човешка дейност и нашето кратко съществуване. Да можем да кажем: това аз го започнах, това аз го довърших! Дотук бях аз, от тук нататък – синовете и внуците! Политиците и те са така. Гледат да се идентифицират с мига, да го присвоят и превръщайки го едва ли не в паметник, да кажат: ето, това е! А само ще спечелим и в разбирането за това, което става, както и за това, което ни предстои, ако се опитаме да се издигнем над себичното и погледнем процеса на присъединяването ни към ЕС от гледна точка на исторически сложилата се наша българска общност (етнос, общество, държава – както искате). Защото и предстоящото подписване на договора за присъединяване и следващото го – да се надяваме – наше фактическо присъединяване към ЕС са само кратки моменти в дългия, много дългия път на приобщаването ни към Европа.

За първите ни стъпки, за ставането ни европейци, както се знае, не сме водили преговори с никого, не сме затваряли глави, нито превеждали закони. Яхнали конете си, българите са си пробили път до Балканите в продължение на повече от век, докато в 681 година начело с хан Аспарух слагат и официално начало на българска държава в югоизточния ъгъл на Европа. Но доста време истинските европейци, в лицето на Византия, ни броят за пришълци и натрапници. И само с оръжието си и храбростта си надали сме щели да променим това положение на нещата.

Идва обаче времето на цар Борис I – почти два века след основополагащия акт на хан Аспарух, – и в 865 година България приема християнството. Българите решават да се приобщят към Европа, свързвайки се с духовната, социалната и материалната култура на най-доброто тогава на континента. Цар Борис I води преговори и с папата, и с патриарха на източната православна църква в Константинопол – не по-лесни от днешните наши преговори с ЕС. Решено веднъж да бъде прието християнството от Византия, започва огромна по мащабите си работа. Превеждат се християнските книги. Подготвят се духовници и светски лица за управлението на обществото и държавата в съгласие с християнството. Смазан бива в кръв и смърт опитът на част от болярите да се противопоставят на новата вяра, всъщност – на приобщаването към европейската цивилизация.

В онези далечни времена България с царете Борис I и Симеон Велики не само се приобщава към християнството и Европа. Тя успява с подкрепата, която дава за развитието и утвърждаването на делото на Светите братя Кирил и Методий, да направи неоценим принос за приобщаването на цялото славянство към християнската култура и цивилизация и с това за развитието и бъдещото преуспяване на самата Европа.

Златният век на Симеонова България сякаш е предопределял ние, българите, да бъдем една от опорите на Европа като мисъл, дух и социална култура. И ако нещата са вървели в тази посока, никога по-късно нямаше да има причина да се приобщаваме отново и отново към Европа.
Съдбата обаче реши другояче. Век след век източното православие от една страна, и Римокатолическата църква и сетне и отделилото се от нея Протестантство, от друга, задълбочаваха разделението помежду си. И българската църква, макар и формално независима, носеше всички последици от това разделение, а значи и цялото общество заедно с нея. Вместо да се приобщаваме и ние като цяло, се отграничавахме от Европа – от мисленето й, от начина на живот, от културата й.

Добави се византийското робство. Сетне – конфликтите ни с кръстоносците. После дойде сблъсъкът ни с османските турци и последвалото почти пет века робство под властта на Османската империя.

Така някъде около XIV век бяха прекършени кълновете на българския Ренесанс. И България остана някъде далеч встрани от европейския Ренесанс и с това от раждането и утвърждаването на самата съвременна Европа. Ние продължавахме да си живеем в Европа, но оставахме все по-назад от европейците. Те забогатяваха, поколение след поколение се учеха да работят по-ефикасно и намираха по-добра уредба за държавния си и обществен живот. Ние се опитвахме някак да преживеем.

Но дойде XIX век и през 1878 година – възстановяването на българската държава. След като през цялото наше Възраждане бяхме поглеждали към Европа и се вдъхновявали от свободолюбивите идеи и съвременната цивилизация, развила се на континента, ние естествено се заехме колкото е възможно да се приобщим към всичко това. Почти преписахме белгийската конституция – най-демократичната и прогресивната за времето си, според мнозина. Помъчихме се да поевропейчим всичко в нравите си и главно в политическата и обществената практика. Докарахме си княз от европейско коляно. Когато той абдикира, заменихме го пак с истински европеец – Фердинанд Сакскобургготски. Направихме всичко да се забъркаме в европейските политически игри. Слушахме съветите ту на една, ту на друга европейска сила. Държавниците ни уреждаха гешефтарски заеми ту с една, ту с друга голяма европейска банка. Получаваха си комисионните. Сетне по бойните полета синовете български умираха, печелейки битки, а политиците български заменяха техните победи срещу нови заеми, придружени с нови комисионни.

Така преживяхме четири десетилетия и през 1918 година се изправихме пред тъжната равносметка на нашето приобщаване към Европа след Освобождението. В таблото на тази равносметка сияеше само Съединението ни и отстоялата го война срещу Сърбия. Заради тях Европа ни бе припознала отново като европейци. Но ние не се чувствахме такива.

Защото виждахме, че сме загърбили идеалите на нашите възрожденци и националреволюционери, като се почне от Раковски, Левски и Ботев. Бяхме оставили на псевдоевропейци политици и държавници, водени от монарха, да разменят националните идеали за користни сделки и да натикат България в две национални катастрофи. Бяхме бедни и обществото ни бе несправедливо устроено.

Затова в годините и десетилетията след Първата световна война мнозина българи, така както това стана и в други европейски страни, опитаха да достигнем идеала за приобщаване към една Европа на по-богатия и по-справедливо уреден живот по пътя на нова социална революция. Този път водена от болшевиките в Русия и вдъхновена от образа на един световен социализъм. Така както буржоазните революции в Англия, във Франция, по-късно – в Италия, и в една или друга форма във всички големи европейски държави бяха акуширали за раждането на преуспяващата Европа на XIX век, така социалистите се надяваха новата революция да акушира раждането на един социалистически свят.

В този смисъл борбите на левите в България през 20-те и 30-те години на XX век, колкото и да са изкористени от намесата и влиянията на Коминтерна и формиращата се съветска политика на експанзия, бяха един опит на българското общество за приобщаване към Европа. Именно в доброто от наследството на Европа от XVIII и XIX век – социалните революции.

Но в този период това именно добро от наследството на Европа бе поставено под въпрос и в нея самата. Затова и първата половина на XX век се оказа за Европа време на отдалечаване от изворите й и от същността на културната й традиция, време, което бе белязано от антиевропейския по същината си националсоциалистически експеримент в Германия.

Обединението на усилията на големите демокрации – САЩ, Великобритания, Франция, и на Съветския съюз за победата над хитлеристка Германия във Втората световна война създаде изцяло нови условия за развитието на Европа. А с това – пътьом и между другото – и за нашето приобщаване към Европа.

Склонни сме сега да си припомняме следвоенния период преди всичко с перипетиите на “студената война” и военнополитическото съперничество между блока на Запада начело със САЩ и този на Съветския съюз. Но то бе време преди всичко на решимост и на двата блока да не допуснат ядрен и въобще самоубийствен военен сблъсък помежду си и те впрочем успяха да го избегнат. Десетилетията след войната бяха време, когато и единият, и другият блок се стремяха да постигнат високо развитие и да задоволяват по-пълно и по-цялостно от преди нуждите на хората.

Съперничейки си, светът на капитализма и този на социализма взаимстваха един от друг, приближавайки се по същество към това, което винаги е била Европа за всички, вървели по традиционния път на цивилизацията – от Азия на Запад – място на по-богат и по-уреден живот.

Съветският съюз (със СИВ, с Варшавския договор) се стремеше да достигне и надмине американците, развивайки производството на повече стоки за широко потребление – т.е. опитвайки да даде условия за по-добър бит на хората.

САЩ, както и западноевропейските страни (с Общия пазар, с НАТО), се стремяха да не останат по-назад в социалната област от социалистическите страни и осъществиха небивали в миналото при капитализма условия на съвременна социална държава. Т.е. пак за по-добър живот на хората. САЩ организираха плана “Маршал”, за да помогнат за стопанското развитие на своите съюзници в Западна Европа. Съветският съюз, макар и току-що излязъл от войната, също хвърли на масата природните си ресурси, за да подтикне с инвестиции индустриалното развитие на партньорите в своя блок.

В тези рамки на световното развитие периодът, започнал за нас с 9 септември 1944 година, в крайна сметка се оказа изключително важен за развитието на процеса на приобщаването ни към Европа.

Не толкова на основата на обективен исторически анализ, колкото в услуга на наши вътрешни конфликти и интереси, времето от 1944 до 1989 година се определя от мнозина като време на отклонение на България от добрия, от европейския път. Струва ми се, че е време да загърбим нашите си в края на краищата дребни и себични интереси, и да оценим този период по главното в него. А именно, че той ни даде възможност да наваксаме в много области едно вековно изоставане.

Нищо не гарантира, че ако не бе примерът и в този смисъл заплахата от “заразата” на социализма в лицето на Съветския съюз, големите капиталистически държави щяха да мобилизират своите сили и ресурс за напредъка, който отбелязаха в социалната област. В края на краищата в XIX век тези държави бяха не по-малко богати, но в социалната област те правеха много по-малко.

Нищо не гарантира, че капитализмът щеше да направи за развитието на България и за изграждането й като държава с мощно стопанство това, което направи социализмът в лицето на СССР. България живя като капиталистическа държава почти 66 години. Европейският и световният капитализъм почти не я и забелязваха. Тя не бе в кръга на приоритетите им. Така навярно щеше и да си остане, ако не бяхме минали през периода на студената война и на съперничеството между Запада и СССР.

Главното в съперничеството между Запада и СССР бе това, че и двата блока бяха решени да избегнат самоубийствен конфликт. След като това главно бе налице, бе само въпрос на време да излезе напред и да се наложи като пример за следване онзи режим, онзи блок, онова обществено устройство, което бе в състояние да осигури по-голяма свобода и по-широк простор за развитието на производителните сили на обществото. Както впрочем Карл Маркс го бе предсказал още през XIX век. Ако той бе жив, предполагам, че никак нямаше да се учуди от това, което се очерта пред очите на всички ни някъде около 80-те години на миналия век.

Отказал се – с основание и слава богу! – от идеята за войната като път към световна революция, Съветският съюз и всички обвързани с него бяха осъдени да се преустроят и да поемат пътя на капиталистическото развитие и демокрацията. Дали това щеше да стане година или десетилетие по-рано или по-късно, в каква точно форма за всяка една страна – то наистина се оказаха подробности. Важното бе да се следва пътят на по-успелите в развитието на производителните сили общества и държави.

За България, като държава в Европа, бе естествено в новите условия да следва онова, което по същество е било винаги наш стремеж – приобщаването към Европа. Във формата и на основата на конкретното ни присъединяване към ЕС, защото този съюз в сегашно време носи и развива по-нататък най-доброто от европейската културна и цялостна цивилизационна традиция.

Времето от 1989 до 2004 – от скъсването с предишния режим до приключването на преговорите за присъединяването ни към ЕС – бе по необходимост време и на рушене, и на устройство по новому на много елементи на обществото и конкретно на стопанството ни. Този процес не е още завършен и надали може да се каже точно кога и как ще завърши окончателно. Защото в него ние разчистваме не само сметки и интереси, свързани с десетилетията на социализма. По същество – още преди да сме формално приети в ЕС – в този период ние вече се опитваме да преодоляваме много от различията, натрупани в продължение на векове, на много векове, между нас и Европа в лицето на западноевропейците, т.е. на най-успелите.

Защото присъединяването ни към ЕС означава ни повече, ни по-малко да се приобщим към една различна цивилизация. Различна по начин на работа, на живот, на мислене, на възприемане на света. И преди всичко – по своята резултатност като натрупване на богатства и като ефикасна социална организация.

В основите на предстоящото ни – да се надяваме успешно – присъединяване към ЕС в този смисъл е заложено всичко, което сме успели в историческия ни път досега. В нашия голям български преход през всичките тези повече от 13 века. И ако има нещо, което заплашва успеха ни в това наше приобщаване към Европа днес, то са две неща.

Едното е да продължим да живеем обременени от багажа на вчерашните ни дрязги и конфликти, вместо да съсредоточим всички сили, целия си потенциал, за да заживеем и заработим колкото се може по-бързо и по-цялостно по европейски.

Второто е да приемем действителността на ЕС, част от която сме вече, като нещо окончателно завършено, като някакъв последен връх, на който изкачилите го лягат да почиват, и толкова.

Влизането ни в ЕС е само нов момент по дългия ни път. И бъдещето ще изисква от нас да участваме цялостно в борбата, която се води в ЕС за по-нататъшното му развитие и усъвършенстване, за да отговаря колкото е възможно по-пълно на нуждите и амбициите на европейците. Значи и на нашите.

Но то е, както се казва, друга тема.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук