ЗАГРАЖДЕН

0
289

Петър Калинов е роден в София през 1977 година. Завършил е Испанската гимназия в София, а след това – Факултета по журналистика и масови комуникации в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, специалност “Връзки с обществеността”.
– Когато има опасност – казал таралежът, – има един начин да се спасиш. Свиваш се на топка, наостряш бодлите и чакаш опасността да премине.
– Глупак! – отговорила лисицата. – Личи си, че нямаш много акъл. Аз лично знам поне хиляда хитрини за спасение при опасност.

Междувременно дошла мечката. Таралежът се свил на топка, наострил бодлите. Мечката се приближила до него, подушила го, набола си носа, отдръпнала се и набързо изяла лисицата. Макар че е всеизвестно,че мечките предпочитат мед и боровинки. Медът и боровинките обаче са дефицитни стоки и лисицата трябвало да отнесе на оня свят хилядите си хитрини за спасение.

Таралежовият начин за България е ясен – спасява се българското село, спасява се България.

Лисичите хитрини са много, но докато се види дали са ефикасни, като че ли ще стане твърде късно за спасение.

2 октомври 2003 г., 9.30 ч. Централна гара София. Влакът София – Варна, билет до Плевен, цена 4,90 лв.

9.30 ч – 10.30 ч. Искърското дефиле. През прозореца на този влак България е най-хубавата страна на света, а Искър е най-мръсната река.

10.55 ч. Мездра. Все още основен жп възел за Северозападна България. Бирената фабрика работи. Панелните блокове са подобни на панелните блокове от столичния квартал “Обеля-2”; както и на всички останали панелни блокове в страната.

11.45 ч. Червен бряг. Вече изобщо не е жп възел. Теснолинейката до Оряхово не работи. Линията до Луковит е затворена.

11.45 ч – 12.30 ч. Дунавска хълмиста равнина. Черноземни почви. Броят се за особено плодородни. Ако се обработват. Около 50% от тези тук изобщо не са пипнати. По-лошо, от години не са пипани. Останалите 50% са обработени. Виждат се и изгорени стърнища, очакващи оран. В изгорелите стърнища са изгорели стотици животни, повечето от които полезни. Не е имало кой да ги види. Дъбнишките нефтени кладенци са застинали. Тук нефт очевидно няма.

12.45 ч. Плевен. Уреден център. Кафенета. Слънчево време. Хора. Фасадата е добре излъскана. Как стоят нещата в жк “Дружба” и в жк “Сторгозия” е друг въпрос. Това, което се вижда от влака, не се различава от картината в “Обеля-2” или Мездра. Панелни блокове.

13.30 ч. Автогара Плевен. Направление Загражден, цена на билета 4 лева. София-Плевен– 177 км, стига се за 4,90 лв. Плевен – Загражден – 50 км, стига се за 4 лв. Въпреки различните видове транспорт, счетоводството определено не излиза, защото автобусният билет от София до Плевен струва 8 лева. 4 лв. за 50 км означават 20 стотинки за километър пробег на човек, 8 лева за 177 км означават около 5 стотинки за километър пробег на човек. Или с други думи, междуградските автобуси са заредени с нафта, а тези за селата – с някакъв друг вид гориво, не е ясно какъв, но при всички случаи с 400% по-скъп.

13.30 ч – 14.30 ч. Автобусът е препълнен. Посоката е север. Опанец, Долна Митрополия, Победа, Подем, Комарево. Едноетажни къщи. Асми. Запустели площади. Разрушени селскостопански постройки. Празни училища. Възрастни хора. Тук-там екстравагантна вила, млад човек, дете. Близостта до областния град все пак гарантира някакви остатъци живот за жителите на тези села. Град Гулянци. Град от селски тип, село от градски тип, все тая. Общински център. Река Вит. В близост до Гара Милковица от жп направлението Плевен – Черковица. В интерес на истината, Гара Милковица се намира в покрайнините на Гулянци и е на около 5 км от село Милковица, но навремето, казват хората, депутатът от региона е бил родом от Милковица. Така че Гара Милковица и точка по въпроса. Освен Гара Милковица в Гулянци има два панелни блока, площад с плочки, културен дом и едноетажни къщи. Препълненият автобус е вече почти празен. Приличният път до Гулянци се превръща в нещо разбито, опасно и сложно за преминаване. Посоката е все така север. Земята е все така богата. И все така необработена. Дъбован, на 14 км, северно от Гулянци. Слизат двама души. Остават двама плюс шофьора. Някога тук е имало обработваеми земи, сега няма дори и ливади. Бурен. Загражден. Табела. Начало.

1. История

Преди години хора от съседна Румъния преминават замръзналия през зимата Дунав и се заселват тук с надеждата за по-добра прехрана. Други бягат от закона. Трети просто идват без причина. Голяма е групата на бежанците от Западните покрайнини, настанени тук с държавно постановление след Втората национална катастрофа, провала на България в Първата световна война (1914 -1918 г.). До построяването на дигата през 1927 селото до такава степен е заливано от прииждащата река Дунав и образуваните от нея естествени блата, че е оставало с месеци изолирано от околния свят както в България, така и в Румъния. От това природно явление произлиза и името Загражден. По-раншното име на селото е Мъгура.

2. Власи

Произходът на власите е спорен. Както е спорна и тяхната етническа принадлежност. Или поне такава се опитват да я изкарат определени обществени кръгове не само в Румъния, но и в България. Безспорният факт е: власите от село Загражден общуват помежду си на майчин език, който няма нищо общо с българския, освен няколкото спонтанно или насилствено навлезли думи като ток, телефон, бойлер и т. н., свързани с технологичния световен напредък. Този майчин език е производен на румънския, но няма собствена писменост. Т. е. загражденци говорят на влашки, но пишат на български. Същевременно жителите на селото са при всички положения и безусловно с българско етническо и гражданско самосъзнание. Не така мислят румънците, но не е и само тяхна вината.

3. Румъния

Двама от десетимата, постоянно живеещи в селото младежи, учат висше образование в Букурещ. И са си българи, разбира се. Причината за техния избор е съвсем друга и съвсем обяснима. В Букурещ обучението на тези деца излиза безплатно, безплатна е и квартирата, получават и малка стипендия. Така е за всички български момчета и момичета, за които се твърди, че имат влашки произход. Румънската страна поема голяма част от разходите им за образование. “Националисти! Шовинисти! Гадни мамалигари!” – възкликва “българският патриот”. “Крадат ни децата!” – удря се в гърдите “българският патриот”, рони сълзи, гневи се. А всъщност какво прави българската държава за своите деца? Платено образование, нарастващи такси, платени общежития, нарастващи цени, занижени изисквания, повече пари за преподавателите, корупция, раздори и всякакви такива глупости, които уж не подлежат на доказване.

За двете момчета от Загражден Букурещкият университет е икономически и социално по-изгоден от Софийския. Защото освен безплатните услуги и условия там те срещат и разбиране, като за “свои деца”. Че няма да станат румънци, няма, но въпреки всичко в цялата работа им нещо обидно. И за това “обидно” румънците нямат никаква вина.

4. Добавка

Идва Йордан от село Звонци, Димитровградско, Република Сърбия, да учи в България. Избира София пред Белград. След пет години завършва Факултет по журналистика и масова комуникация на Софийския университет. И си заминава за село Звонци като Данчо Сърбина. Нещо повече, служи една година в Сръбската армия, при положение че има право да служи шест месеца в българската. Етническият произход на това момче е български, подчертано български. Самосъзнанието му е българско. Защо избира Сърбия? Без коментар.

5. Природа

За разлика от всички останали природата винаги е щедра към българските села. Или може би тия, които са основавали селата, са имали вкус към хубавото и са знаели да избират подходящото място. Загражден не прави изключение. Разположено на бреговете на река Дунав. Оградено с гори от акация и топола. Земята е песъчлива, но сравнително лесна за обработване и много плодородна. Масиви от огромни ниви и лозя се разпростират в южна посока. Полята изобилстват от позабравени на други места животински видове – лисици, чакали, яребици, пъдпъдъци, зайци. Липсата на големи промишлени замърсители е запазила екологичното равновесие. Богата флора, богата фауна, като че ли липсват хората.

6. Валя, кметица, 45-годишна

– В селото живеят 500 души, повечето пенсионери. Когато бях ученичка, само в училище се събирахме над 250 деца. Сега има десетина деца в детската градина. Училището не работи. Нямаме дори един полицай да ни пази. Лекарка пътува от Плевен. Свещеник от Дъбован. За храна си произвеждаме сами. Старците отглеждат по дворовете и плодове, и зеленчуци, и животни. Земите обаче пустеят. Няма стимули. Държавните субсидии са малки. Пазарите далече. Политиците се сещат за нас само по време на избори. Дойдат, огледат, видят, приказват и толкова. Промяна никаква. В селото има повече къщи, отколкото хора. Цената на декар земя е 40 лева, на къща – около 1000 лева. Хлябът ни е 0,40 лв. за 400 грама. А сме уж житен район. В добри години добивът на пшеница е достигал до 400 – 450 кг на декар. Повечето хора са с минимални пенсии, земеделски, все едно цял живот не са работили. Отпускаме им помощи за въглища. Живеят на по един хляб и каквото си произведат. Едва смогват да покрият сметките за ток и вода. Синовете, дъщерите, внуците, правнуците, роднините им са пръснати из цяла България. Има загражденски колонии в Русе, Плевен, Никопол, Перник, Гара Яна, разбира се, в София. Самотата е по-страшна и от бедността. Загражден загива. Няма ги хората. Няма я държавата. Няма ги решенията. И не е до липсата на потенциал, колкото до необходимостта от малко грижа, малко внимание и малко инвестиция.

7. Румен, производител, 50-годишен

Държавната субсидия за млякото е 2 стотинки на литър. За един тон – 20 лева. Един тон се произвежда за около месец. Без да ми се приспадат разходите, държавата ме субсидира с 20 лева на месец. Изкупуват млякото за 20 стотинки, газираната вода в магазина е четиридесет. Значи, не виждам смисъл да произвеждам. Същото е и положението със земите. Идват арендатори всякакви. Лъжат ни всякак. И накрая за труда си получаваме по пет-шест литра олио на година и фуражно зърно, което е крайно недостатъчно за изхранването на животните. Разтурихме кооперациите. Унищожихме материалната база. Върнахме се към конете и ралото. “Земята да се върне на собствениците!” Добре, ама някой даде ли си сметка как ще се обработва тази земя, как ще се реализира продукцията? Какви ще са условията за подпомагане?

Дълги години софиянци си хапвате сирене, ядете кашкавал, купувате месо, а въобще не се сещате за тези, които произвеждат. Затова и обезлюдя Загражден, а и не само Загражден. Селата обезлюдяха. Секретарката в града си клати краката, пие кафенце, нищо не върши и пак взема 200 лева. Щатна заплата. Текат и осигуровки, пенсионира се и 100 лева пенсия са й в кърпа вързани.

Тук, на село, братле, такова нещо няма. Земеделската пенсия е най-ниската. Дори в ТКЗС се работеше на минимална заплата. Сменя се политиката, сменят се управниците и все селянинът го отнася накрая. Оказва се, че земеделският труд не е труд и че бабите и дядовците са работили за нищо. И продължават да работят. Съседката ми, баба Балуца, е на 84 години, сама жена, с 52 лева земеделска пенсия. Цял живот е работила. Изучила е децата си, доживяла е внуци и правнуци и вместо да си гледа старините, продължава да работи, защото иначе трябва гладна да стои. Работи. И то яката. От двора си сама изкарва по тон чушки, тон домати, тон краставици, тон кайсии, тон праскови, тон ягоди, тон грозде. Гледа гъски, кокошки, пуйки. На 84 години е, а продукцията й в тонове се мери. И пак залудо.Идва прекупвачът мошеник и прибира цялото й производство за жълти стотинки. После го продава на десеторна цена и си пълни джоба. А за баба ти Балуца трохички! И няма как да е иначе, това е храна, разваля се, ако не я даде на тоя мошеник, и тези трохички, няма да вземе. Пък после ми плачат софиянци, ниски ни били пенсиите, ниски ни били заплатите. Ниски са ви, защото не работите нищо свястно.

А ние на село какво да кажем? Хем работим, хем изкарваме по-малко и от вас. И откъде идва цялата неправда? Че някой, някъде си там горе, в управлението, е решил, че земеделският труд не е труд. Ами какво ядат гражданите тогава, компютри ли, телефони ли? Ние, в нашето село, си имаме един лаф, “ще ти отрежа кънчока”, в смисъл, че ще ти “скъсам квитанцията”. Та и аз така си мисля, ние, селяните, да ви “отрежем кънчока”, че да видите глад на какво викат.

7. Радослав, 60-годишен

– При бай Тошо работех в механизацията на ТКЗС. Взимах чисто 130 лева. От тях живеех с 50, а останалите 80 влагах в книжка. Жената по същия начин. Ядяхме на стол, с купони, за стотинки, банкети ни даваха често, дрехи получавахме. Нямаше за какво да си изхарчиш парите. И пак се оплаквахме. Битието определяло съзнанието! Глупости! Колкото повече се замогвахме, толкова по-несъзнателни ставахме. Занемарявахме работата. Крадяхме. Ама как само крадяхме! От най-малкия до най-големия. Държавата стовари тухли, някъде ще се строи, ние пращаме децата да крадат по нощите. Крадяхме електричество, крадяхме тел, крадяхме пирони, а от ТКЗС – плодове и зеленчуци. Крадяхме каквото трябва и каквото не трябва. Ей така, за спорта, да си като другите.

И тук ще ти кажа комунистите къде сгрешиха. Не е това, което мислиш. Че ни взеха земята, взеха я, ние после се убедихме, че в ТКЗС е по-добре. Лошото е, че ни взеха вярата. А то като погледнеш – Исус Христос и социализмът едно и също са. Само че Христос е бог, а комунистите създаваха фалшиви богове. Христос учи на добро, комунистите ни научиха да крадем и лъжем. Знаеш ли, помня, като малко дете, бабите от махалата начело с баба Флора, макар и да беше забранено донякъде, на Великден се събираха заедно, взимаха си по шишенце ракийца, туряха й захарчица и отиваха да спят в църквата. Толкова вярващи бяха! И какви хора, не от миналия, от по-миналия век. Порядъчни, за чуждо не ламтяха, своето раздаваха. Идеш в къщата на баба Флора, ще те нахрани, а на изпроводяк вафла ще ти даде или бонбон, ей така, че си й отишъл на гости и си я уважил. Нямаше у тях лицемерие, веселието им веселие, тъгата им тъга. Търсеха истинското. Задоволяваха се с това, което имат. Отраснали по много деца, лоша дума не си казваха, деляха залъка. Хляб има ли, стигаше им, на Бог благодаряха.

Прекрасни хора. Отворени. Широко скроени. Бог да ги прости! Ние се изменихме. Не че ако ми дойдеш у дома, няма да те нахраня – ще те нахраня. На село така сме научени. Ще пием и по ракия даже. Но няма да си станем близки. Нямаме си доверие. Загубили сме връзка с Бог.

А засега, какво да ти кажа, мизерия, едва свързвам двата края. Пък и на село забавления много няма. 500 души сме останали и вече не може да се гледаме. То и какво да се гледаме – пенсионери! Няма го младото, няма го живото.

8. Минчо, 70-годишен

– Питаш ме какво правя? Алкохол, правя, това е. Вино, ракия си варя. Правя, пия, това е. Тя е…!? Ако ме разбираш, няма живот. Преди имаше. Работех на помпената станция. Взимах някой лев. Работех земеделие. Взимах някой лев. Бензинът – стотинки. Паля колата, хайде в Плевен, хайде в София. Отиваш, където искаш. Сега, ето я къде седи колата в гаража, паметник на културата. На една пенсия съм. Жената и тя пенсионерка. Младите – в Плевен. Не идват почти. На риба не ходя, изтрепаха я бракониерите с бомби. Няма кой да ги спре. Едно рибе не остана в Дунав. Преди с кофи влизахме и с килограми излизахме, сега нито с мрежа, нито с въдица имаш шанс. Унищожиха рибата.

Събираха се хората. Дори и след като се разбягаха по градовете, пак през седмица-две се събирахме. Сега не мога да си платя билета до Гулянци. Зъболекар нямаме. Аптека, не дай Боже, потрябва ти – в Гулянци. Влез в къщата на фелдшера, да видиш мизерия. Пръстен под, мухи, лекува ни човекът с нитроглицерин от Втората световна. Събор не правим. Сватби, кръщенета забравихме. Виждаме се на погребения, за да изпратим, както подобава, поредния отървал се сиромах. Това ни е културното мероприятие, така да се каже. Кино нямаме, футбол нямаме, то и кой да рита, пенсионерите!? Отива си Загражден и ми става мъка. Цъфтящо село бяхме. 3000 души. Подредено. И да ги пита човек младите. Набутали са се в ония комуналки като уклейчета в тиган. Ни имат двор, където да се поразходят, ни имат градинки, където да им щуреят децата. А! Не ме гони носталгията, напротив. И аз съм за модерното. Ама и толкова модерно не бива. От тия техники-мехники на децата не им остава време да израснат. А от край време си е така. Без щуротия, без олелия, без бели не се израства и това си е.

9. Социалист

– Грешки имаше. Вкарвахме хората с музика в ТКЗС. С музика. “Дружна песен” свири оркестърът в полунощ и ако ти се спи, щеш-не щеш подписваш в ТКЗС. Но така трябваше. Че сме грешни, грешни сме, ама после хората сами се убедиха, че в ТКЗС е по-добре. Особено след като го разтуриха. Грешки имаше. Но тия 45 години не могат да се зачеркнат ей така. С общи усилия вкарахме в селото електричество, телефони, асфалтирахме пътя, построихме конопената фабрика, укрепихме пристанището, ракетата Видин – Русе всеки ден спираше тук. Имаше кораби. Товарехме за чужбина. Центърът, сградата на кметството, голяма част от къщите, всичко е направено по времето на социализма. Дори църквата ремонтирахме, колкото и да ни обвиняват някои, че сме безбожници. Грешки имаше. Но не чак толкова, че да се зачеркне всичко.

Сегашните социалисти не ми ги хвали. Много капиталистически взеха да го дават. Построиха си огромни вили на брега на Дунав. Идват само да почиват. Костюмите им за по 800 лева единият, колите им – за хиляди. И това ми било социалисти, хората за това взеха да ги гледат с недоверие. Преди ходехме облечени като всички, ядяхме като всички, за коли чакахме като всички. Е, някои вършеха и злоупотреби. Но то си е до човека. В селото имаше двайсет и пет кръчми, бирата беше осемнайсет стотинки, водката и ракията – 30 ст. голямата. Сега има две заведения. Лукс. Не можеш да припариш. За новите социалисти, които и с народа не смеят да се омешат, страх ги е да не си изцапат скъпите костюмчета. Постоянно натякват, че хората били мързеливи и не искали да работят. Глупости. Хората тук сме страшно работни, само че се иска отношение и грижи, а не надменност. Който се срамува да се среща и работи с хора, по-добре социалист да не става. То не е за всяка уста лъжица. И най-важното. Социалистът работи за хората, а не за себе си.

10. Капиталист

– На Загражден са необходими 2 милиона лева. И става от просто по-просто. Един милион лева са за пристанището, пътя и изоставените къщи. Един милион лева са за хората. Гарантирам, че за една година тези два милиона лева ще се превърнат в поне 5 милиона. Хората тук сме страшно работливи. По двеста лева месечна щатна работна заплата и ето го стимулирането. Срещу продукция естествено. В града се гнусят от тези двеста лева и не ги искат, тук ще им се радват. Ще се засили търговията вътре в селото. Частните магазинчета ще живнат. Досега не е правено такова нещо в земеделието – щатна работна заплата. Все едно земеделците изобщо не работят.

Оправи ли се пристанището, продукцията ще се товари на корабите и директно за Европа. Екологично чиста, евтина, с добри качества. А продукция ще има. Хората, почувстват ли се осигурени, ще заработят много по-усърдно. Възможно е да се върнат младите. Двеста лева в града са нищо, но тук са достатъчни за добър жизнен стандарт. Колко му е да се докарат и модерни технологии.

Места за забавления ще се направят само и само да се върнат младите. Изоставените къщи, стегнат ли се, превръщат се в база за селски туризъм. Местността е красива, плажът е чист, с няколко рекламни брошури и чужденците ще започнат да идват. С кораби. Че е най-евтино. Тук има добри фолклорни групи. Развитие ще получат и занаятите. Килимарството, например. Бабите все още правят страхотни китеници, черги и други битови неща. Има шанс. Аз съм капиталист, ама селски капиталист, познавам златото, върху което съм роден. Не съм като ония, градските капиталисти. Дойдоха, пробиха сонди, нефт ще добиват, то че нефт има, има, ама е много дълбоко и е прекалено сгъстен, учените провериха и доказаха това преди двайсет години. За да се извади този нефт, ще се похарчат пет пъти повече пари, отколкото ще се получат накрая от продадения нефт. Нефтът е другаде. И е много по-ценен. Нужни са само два милиона лева и добра организация. Замислете се. Два милиона се хвърлят за агитационни материали по време на избори. И то от един човек, в един град, от една партия. Капитализъм, разбирам го, да се въртят парите, а не да се подхвърля продукция от ръка на ръка и излишно да се оскъпява. Печели се от оборот. Работя в частния сектор от 1990 година, но заради прекупвачите изкарване няма.

11. Местни избори 1991

– Кого ще изберем за кмет?
– Брендито.
– Брендито много пие, бе!
– Брендито може да пие, ама е наш.

12. Къщи и дворове

Къщите са малки. Едноетажни. Не от бедност. Румънската Вранча се обажда от време навреме. Земетресенията са силни. Едното крило на училището, единствената триетажна сграда, е отцепено след подобно земетресение през 1988 година. Къщите са малки, но спретнати, чисти, добре измазани отвън, подредени вътре. Дворовете са обработени. Силите на старците и стариците стигат за това. През зимата дворовете са бели. През пролетта – зелени. През лятото и есента – натежали от плодове. Тук се ражда всичко. И расте голямо. Мащабите са различни. Ягоди с размер на кайсии. Кайсии с размер на праскови. Праскови с размер на малък пъпеш. Огромни дини, тикви. Грозде, кошери. Не са рядкост дворове с повече от двайсет-трийсет кошера. При добра година от трийсет кошера се добива около тон мед. Един килограм мед на софийски пазар и с недоказано качество, макар и добре рекламиран, струва четири-пет лева, тук килограм мед ще получите даром, а търговците го изкупуват за левче. Неподредени стоят дворовете на запустелите къщи. Стопаните или са умрели, или са заминали за градовете в търсене на по-добро препитание. Лаят кучета. Когато няма деца, и Шаро е добър другар в самотата.

13. Донка

– Работех дълги години в туристическата хижа. Идваха много хора. Отделно си работех и земеделската работа. После ме сполетя нещастие. Загубих сина си. Останахме сами с мъжа ми. За ядене и пиене, дал Бог, добре сме. Това, че няма дума с кого да си продумаш, ми тежи. Отчуждихме се. Преди, да ти кажа, друго беше. Комшийката ми баба Флора, на деветдесет и четири години си отиде, бог да я прости, с акъла си беше до последно, ще ме извика през комшулука:

– Донке, стига работила, ела да пийнем по една ракийка!
И сядахме с нея в дворчето й, с часове седяхме. Пиехме ракийка със захарчица в лимонадени шишета и си лафехме. За какво ли не! Голяма работа беше баба ти Флора. До последно се събираха с другите жени и ходеха на риба. Помня, дете бях, не искаха с мъжа й дядо Георги да влизат в ТКЗС, идват агитатори, крещят “враг-кулак”, а тя с ей такава широка усмивка ще им отвърне “БКП! БКП! БКП!”. Не бяха лакоми хора, но обичаха земята, работеха здраво, плашеше ги новото. За тях традицията беше по-важна от модерното. Отстояваха си традицията, макар и да ги тормозеха.

Дядо Георги, чувала съм, бил голям комарджия, върнал се една вечер, загубил на зарове воловете, баба Флора се засмяла и го прегърнала. Голяма работа, едни волове, за какво да стават скандали за глупости. Така разсъждаваше. Не държеше на материалното. Отворена. И при чужди хора ме е водила, и все така викаше: “Яж, не се стеснявай, тия са богати!” Земна жена, вярваща. И оказа се, че тая традиция, на която държеше, ни е свързвала като хора. А да беше учена, не беше, неграмотна, български почти не знаеше, само на влашки се разбирахме напълно, но това, което носеше у себе си, надминава приказките на всички многознайковци, които говорят вечер по телевизията. Знаеше много за човечността, за почтеността, за доброто. Знаеше, че не е голяма беда да се изложиш пред хората, на всеки се случва, голямата беда е да нараниш хората, да се отнасяш с безразличие към проблемите им.

Отчуждихме се. Това е. Остаряхме. И сега ни дай само сплетни и клюки да разнасяме. Чудим се защо избягаха децата ни от селото. Чудим се и не намираме отговор.

14. Баба Опра

Баба Опра беше най-възрастната жена в Загражден. Почина през 2002 година на 98.
– Влез спокойно. С цигарата. Пуши си. Мъжът ми пушеше. Приятно ми е да усетя дим на цигара. Отново.

Говори отсечено. Изреченията й са кратки. Бърка родовете и останалите граматически правила. Нейният майчин език е влашкият.

– Помня. Много помня. Аз съм от Дъбован. Тук се ожених. Почнаха войните. Много война имаше. Сега живея при сина. Снахата иска да ме изпъди. Не ме обича.

Живее в две стаички. Снахата има друга къща в същия двор. Не е въпрос на пространство. Пространство има в излишък даже. Снахите не обичат свекървите си.
– Аз лошо не й желая. Как мога. Тя е жена на сина ми. Тук съм си. Слушам радио по цял ден. Почти не излизам. Страх ме е. Защото ме строява. Кара ми се, искам да кажа.

Единствената запазена традиция. Война между свекърва и снаха. Жажда за имот. А може би и за независимост.
– Мъжът ми така викаше. Виждаш ли планината? Катериш, катериш и винаги стигаш оттатък билото. И аз така. Катеря, катеря. И вече му се вижда краят. И аз ще стигна до оттатък. Това е животът.

Старицата поддържа чистота. Направила си е и малко вино. За гости.
– Заповядай, почерпи се. Това остава. Каквото си хапнеш и пийнеш, това. Останалото не е за разправяне.
Колко малко се иска, за да огорчиш края на един дълъг път. И колко много е незаслужената болка.

15. Жана, 65- годишна

– Бях учителка, сега съм нещо като културно-масовик. С останалите баби сме се събрали в състав. Намерим ли спонсори, пътуваме из страната. Спонсори трудно се намират. Не носим къси полички, старички сме, но предлагаме нещо съвсем автентично. Ползваме си нашите носии. В общи линии хората харесват това, което правим, но не ни канят достатъчно. Не сме атрактивни. Иначе сме добре, горе-долу, справяме се. По малко изкукваме с годинките, но здраве да е. Поддържаме духа. То друго и не остана. Вестници не получаваме, гледаме по малко телевизия и си вършим работата. А тя, работата, тук на село, свършване няма. Все се намира по нещо. И добре, че се намира, инак отдавна да сме се предали.

16. Режим на 80-годишна селска баба (есен – зима)

5.30 Събуждане; 6.00 Обличане; 6.30 Закуска; 7.00 Цепене на дърва; 7.30 Палене на печка 8.00 Хранене на животни; 9.00 Чистене на двор; 10.00 Приготвяне на обяд; 10.30 Чистене на къща; 11.00 Пазаруване на хляб; 11.30 Обяд; 12.00 Работа по двора; 14.00 Копаене. Плевене; 15.00 Кастрене на дръвчета; 16.00 Приготвяне храна за животни; 17.00 Приготвяне на вечеря; 18.00 Хранене на животни; 19.00 Вечеря; 20.00 Гледане на телевизия; 21.00 Плетене на чорапи. 22.00 Шиене. 23.00 Кърпене. 24.00 Лягане. Допълнителна работа: предене, тъкане на черги и китеници, развъждане на разсад за зеленчуци, помагане на комшии и други.

17. Марин, 75-годишен

И Дон Кихот не е яхал своя Росинант с такава гордост. Бай Марин върти педалите на колелото спокойно, с достойнство. Върти педалите на колелото с нахлупен каскет и в работни дрехи. Върти педалите на колелото и се надсмива.

– Здравейте, здравейте! Как върви работата? Ние на село все за работа питаме и за работа си говорим. Тук друго освен работа няма. Учените се изучиха и избягаха в града от работата. Мързеливите се намързелуваха и те избягаха. Останахме простите. А простите освен да работим, друго не знаем. Не знаем как се печели например, не знаем що е богатство, не знаем какво да правим, та да угодим. Не знаем. Да сме учили, бе! Тогава щяхме да знаем. Да сме учили, та да не бъхтим цял живот на празни обороти.

Слушам ги оная вечер, по изборите, взехме тоя град, взехме онова село, и се радват все едно Халеевата комета им е кацнала на рамото. Взели били! Звънци! Ние ви ги дадохме, защото сме прости. Слуги били на народа! Глупости! Така ли се държат слугите. За слуга мене да питат какво е. Дойдат децата от Плевен и от вратата викнат: “Хайде, тате, пълни колата!” И аз търча и пълня, петел им заколя, плодове им набера, зеленчуци, яйца събера от кокошките, пълня, какво да правя, слуга! Подуе се оная ми ти кола, като бременна жена се подуе, децата врътнат ключа и дим да ги няма за Плевен. Какво ще правят тук? Нали си натовариха продукция, няма да тръгнат салтанати да ми правят. Слуга! Това е.

А тия горе, какви слуги са, като баш господарски си се държат. Напълнят гащите и вместо да се засрамят, или поне да се извинят, започват да ни хокат нас. Мързеливи сме били, неактивни, апатични, нямали сме гражданска позиция. Приказки. От хиляда и една нощ. Да бяха истински слуги, сега да ги викна, кафе трябва да ми направят, цигарата ми да запалят, дома да изчистят. А за плащане, каквото дал Бог, и на това трябва да са доволни. Нали са слуги!? Гледаме филми уж. Кой яде по-добрата храна, господарят или слугата? Кой е по-богат, господарят или слугата? Кой има по-хубава кола, господарят или слугата? Е, аз не разбирам, ама като съм им господар, защо карам колело на сто години? Поне да не лъжат. Да си кажат господари сме и толкова! Ама тогава няма да вземат тоя град или онова село, защото няма да им го дадем! Ние, простите, които освен за работа за друго нито мислим, нито говорим!

19. Цифри и въпроси

Априлско въстание 1876 г. Жертви – 30 000 души. Въстанали градове – 3 (Клисура, Копривщица, Панагюрище), жертви около 1000 души според Захари Стоянов.

Кой плаща човешката цена на българското освобождение?
Демографска структура на българското население 1878-1944:
– селско население – 85% (1900), 82% (1929), 80% (1939);
– градско население – 15% (1900), 18% (1929), 20% (1939).

Дялово разпределение при формиране на брутен вътрешен продукт (БВП) 1878-1944:
– селско стопанство – 82% (1900), 77% (1929), 67% (1939);
– промишленост – 18% (1900), 23% (1929), 33% (1939).

Дялово участие в българския износ за периода 1878-1944:
– селско стопанство – 98% (1900), 95% (1929), 95% (1939);
– промишленост – 2% (1900), 5% (1929), 5% (1929).

Жертви в Балканската и Междусъюзническата война – 60 000 души. Финансови загуби в Балканската и Междусъюзническата война (1912-1913) – 2 милиарда лева.

Жертви в Първата световна война – 100 000 души. Репарации след Първата световна война – 2 милиарда франка.

Кой плаща с финансов и човешки ресурс укрепването на българската държава, икономическия възход от началото на века, двете национални катастрофи?

Демографска структура 1944-2003:
– селско население – 60% (1952), 41% (1974), 29% (2001);
– градско население – 40% (1952), 59% (1974), 71% (2001).

Жертви във Втората световна война – 32 000 души.
Дялово разпределение при формиране на БВП (1944-2003):
– селско стопанство – 60% (1947), 38% (1952), 16% (1985), 20% (2001);
– промишленост – 40% (1947), 62% (1952), 84% (1985), 80% (2001).

Дялово участие в износа на страната 1944-2003:
– селско стопанство – 80% (1947), 62% (1952), 50% (1985);
– промишленост – 20% (1947), 38% (1952), 50% (1985).

Кой плати човешката и финансовата цена на ускорената индустриализация в периода 1944-1989 г.?
И какво получи българското село в замяна?

20. Съвременност

Цифрите са безпристрастни. Българското село е експлоатирано по най-безбожен начин независимо от политическата система. Потрябват му свежи парички на Стамболов, взима ги от селото, потрябват му на Фердинанд, взима ги от селото, потрябват му на Тодор Живков, взима ги от селото. Сегашната политическа класа обаче е далеч по-хуманна. Тя изобщо не се сеща за селото. Явно замъгленият й от виртуални реалности поглед не може да види каква златна мина всъщност е българското село. Селото агонизира, голяма работа, да му бием една смъртоносна инжекция, та барем да не се мъчи. А после? Интересно е, че една страна, в която се твърди, че има глад, не обръща никакво внимание на основния си източник за прехрана. Дори не се сещат да експлоатират, макар и убедено да размахват претенциите на уж дясната си идеология. Селото не съществува, подобно на Дарик радио за Иван Славков. Добре. Всеки има право на мнение. Тогава, за да аргументирате правотата на съжденията си, господа, не е ли редно да се откажете от яденето. Или може би консумирате основно вносни продукти?

21. Късен следобед

Реват магарета, а са изчезващ вид. Така се предполага. С навлизането на механизацията магаретата ще изчезнат, няма да има нужда от тях. В Загражден не е така. Изчезващ вид е механизацията.

Реват магаретата. Единствен шум, прорязващ тишината. Хората работят мълчаливо по дворовете си. Съсредоточено вършат онова, на което са научени от малки. Работят. Изглеждат скучни. Сноват насам натам. И е много трудно да се забележат с ръце в джобовете.

Реват магаретата. Гъските започват да им пригласят. Разлайват се кучетата. Обаждат се конете. Недоволстват пуйките. Кокошките кудкудякат. Петлите кукуригат.

Селска симфония в ре-мажор. Само хората мълчат и гледат отчаяно в земята. С единствената надежда, че тази земя, която винаги ги е хранила, скоро ще ги прибере.

22. Ваньо, 25-годишен

– Е, хайде бе, не е толкова отчайващо. Нали знаеш, Андрешко знае и две, и двеста. Няма да се предадем. Бирниците победихме. Партийците победихме. Ще победим и тия. Въпрос на време. Селото ще оцелее, защото е последната преграда. От нас надолу е само бездната. Лошото е, че ни превърнаха в последна преграда. Защото по принцип ние сме основата. А на една добра основа с много желязо и бетон може да се построи всякаква къща. Селото е такава основа. С много желязо и много бетон. Отдавна някои разбиват тази основа и все не успяват. Няма да успеят и сега. Макар и уж да сме само преграда.

23. Боб Пейсли

Боб Пейсли беше футболен треньор на Ливърпул. Без да има големи звезди в отбора си, спечели 8 титли на Англия, 3 купи на европейските шампиони, суперкупата на Европа, общо над 20 престижни отличия. Неговото кредо е: “Играйте опростено. Всички започнаха да се срамуват да играят опростено. Говорят за обходни движения, сякаш са крадци, говорят за положителни и отрицателни полюси, сякаш са електротехници. Всъщност има само две врати, двадесет и двама футболисти и една топка, която трябва да попадне в правилната врата. С моя отбор вкарваме топката в правилната врата по най-простия начин. С тичане, скачане и шутиране. Това е. Играйте опростено.”

Прав е Боб Пейсли. Играта е проста. Българското село се нуждае от малко пари, малко внимание и много доверие. Останалото е въпрос на отборна тактика и шанс.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук