Родена е в Рим. Детството си прекарва в Москва. Завършила е Факултета по журналистика в СУ „Св. Кл. Охридски“. Работила е във вестниците „Народна младеж“, „Диалог“, „24 часа“. Като журналист-международник е била в Куба, Никарагуа, Испания и др. Автор е на книгата „Под небето на Матагалпа“ (1985 г.). Специализирала е по проблемите на Латинска Америка. В момента е журналист във в. „Сега“.
Най-голямата гротеска покрай трагедията с българските заложници в Ирак дойде от поръчката на българските властници за мълчание в обществото и медиите. Мотивът да не се пречи на “тихата дипломация”, която уж трябваше да спасява шофьорите Георги Лазов и Ивайло Кепов, бе само алиби за по-важната цел на елита ни – да не се изрече нещо остро срещу войната в Ирак и да не се поставят неудобни въпроси за смисъла на ангажимента на българската държава да брани ината на Джордж Буш в тази война.
Вестта за обезглавяването на единия заложник докара държавната ни върхушка до ръба на нервна криза. Привиждаха й се призраците на гневни улични протести, подобни на онези, които заливаха Рим и Сеул, когато в Ирак бяха убити италианец и южнокореец. Гузна и напълно съзнаваща степента на собствената си отговорност за сегашната трагедия, тя панически се боеше от изблик на антиправителствени и антивоенни настроения. Затова се хвърли в самоотвержена пропагандна атака, открито – както никога досега в годините на демокрацията – назидавайки медиите коя е правилната генерална линия.
И за нейно неописуемо щастие – пак както никога досега – медиите безрезервно я подкрепиха, жертвайки без задръжки един морален лукс – свободата на словото – в името на комплекс от съвсем материални съображения – от съгласуване с интересите на издателите до синхрон с интересите на глобалните политически хранилки. В резултат строен хор шлифовани публични клакьори усърдно се зае да убеждава аудиторията в официозните постулати – ни крачка назад, няма да отстъпваме пред терористите, кръстът е тежък, но ние трябва да проявим съюзническа вярност и твърдост и т.н.
Въодушевени от този ненадеен дори за самите тях медиен комфорт, държавните ни мъже се поуспокоиха и с радостна изненада откриха, че пропагандната промивка с лекота е постигнала още по-голямата цел – спасила ги е от тъй плашещото ги надигане на протести срещу войната в Ирак и срещу собствената им политика.
Фактът си е факт – дали заради медийното затъмнение, дали заради провинциалната българска апатия към глобални сътресения, дали заради всенародната подкрепа за действията на българското правителство, но обезглавяването на български заложник в Ирак не произведе такива кадри от фотоемисията на Ройтерс, каквито имаше след екзекуциите на италианеца и южнокорееца. Това вдъхнови един от усърдните клакьори да уверява от телевизионния екран как липсата на протести може да означава само едно – че българското обществено мнение е наистина в синхрон с официалната българска външна политика и че е налице “национален консенсус” по въпроса.
Уви, нямаше кой да му зададе въпроса какво точно означава заклинанието “национален консенсус” и кой му приписа статута на неприкосновена за корекции даденост?
Консенсусът за външнополитическата ориентация на България всъщност е налице само сред основните политическите сили, но е спорно доколко тези сили в момента са реално представителни за настроенията, потребностите и интересите на българското общество. Основните ни парламентарни сили имат своите чисто политически и партизански мотиви да демонстрират вярност към Джордж Буш и неговата иракска мания. Не изглежда много далновидно – като се имат предвид предстоящите избори в САЩ и сринатия тъкмо заради Ирак рейтинг на Буш – но е напълно логично и в унисон с българските политически нрави.
Няма обаче никакъв унисон с българските национални интереси, които в конкретния случай с Ирак са драстично нарушени. Вместо повишаване на сигурността, ангажиментът ни там носи повишаване на риска за живота на българските граждани. Затова в момента реално оформящият се консенсус не сред политическата класа, а в българското обществено съзнание – колкото и да мижат пред него големците и медиите – се разминава кардинално с официозния и се концентрира в естествения извод, че изборът България да се намеси в Ирак е погрешен и във вреда на интересите на българите.
В света, а и в самите САЩ, също се води остър спор за оценката на тази война. Преди тя да започне, в Ирак нямаше терористи. Следователно и България, като съюзничка на САЩ, е в компанията, която предизвика сегашната кошмарна ситуация на насилие, озлобление и кръвопролитие в Ирак. Ножът, който обезглави Георги Лазов, бе изваден в отговор на една нелегитимна, неморална, лицемерна война, в която България застана на страната на агресора и окупатора. Това е неизбежният извод, който днес прави всеки българин, запазил мозъка си непромит от пропагандните заклинания на политиците.
Същият извод се съдържаше и в апела за незабавно изтегляне на българския контингент от Ирак, отправен за пореден път от петима български депутати – безпартийните професори Андрей Пантев и Огнян Сапарев, социалиста Любен Петров, комуниста Александър Паунов и независимата Стела Банкова. Апелът бе пренебрегнат от колегите им в парламента и бе сбутан в кратките хроники от медиите. За подобна ситуация, разиграна вече през януари, когато след атаката срещу българския контингент в Кербала същата компания поиска пак изтегляне от Ирак, проф. Пантев каза пред в. “Сега”: “Такива като нас са обречени. Но обречени са били и защитниците на Никопол или Търново в навечерието на турското робство. В края на краищата някой трябва да свърши тая работа. Аз не казвам, че ще преобърнем неумолимия ход на световната история, това е комично. Но все пак трябва да има хора, които да кажат “не” на всеобщото “да”, защото мъдростта не носи униформа”.
Слава богу, че се намериха петима да изрекат на висок глас онова, което би трябвало да крещи всеки здравомислещ българин. Може би, ако бяха повече, много неща и в Ирак, и в България щяха да бъдат различни. Нека само припомним, че външният министър на съседна Турция Абдула Гюл специално благодари на антивоенните демонстранти у дома си, след като похитителите на трима турски заложници в Ирак ги пуснаха, защото са мюсюлмани и… защото в родината им имало мощни протести срещу Джордж Буш.
Уроците от света са много. Всички видяхме как постъпи Испания след атентатите от 11 март. Всички виждаме как постъпват сега Филипините, за да спасят своя заложник, поставен в аналогични с нашите обстоятелства. Всички виждаме как постъпват и нашите политици. Въпрос на морал и ценностна система. Само че когато нещата опират не до евтини кюфтета, а до човешки живот, цинизмът и продажността на нехайната за последствията от действията си политическа върхушка, вече идват в повече дори за прословутата българска търпеливост.
Гадно е постоянно някакви хора “отгоре” да ти обясняват по телевизията как по-добре от тебе знаят кое е хубаво и кое е лошо, как ти не си зрял да гласуваш в референдум за НАТО или за ЕС, как веднъж като си се полъгал да им дадаш гласа си, трябва все да ги слушаш – и в резултат на мъдрите им решения какво? Обезглавяват българин. Днес един. Утре друг. Вдруги ден може и да си ти. Ако в България има някакъв зачатък на гражданско общество, тази овча обреченост би трябвало да бъде нарушена – поне с надигане на алтернативни гласове. Дори и агнетата врещят, когато ги колят.
