Завършила е Московския държавен университет „М. Ломоносов”, специалност японистика. Работила е в БНТ, ИССТ към Президиума на БАН, Софийския университет „Св. Климент Охридски” и др., а понастоящем е на свободна практика.
Както в живота на отделната личност, така и на големи човешки групи и дори нации извинението понякога е театрален жест, улесняващ постигането на прикрити, неоповестени интереси. Друг път е плод на искрено разкаяние и стремеж към пречистване, който може да положи начало на ново развитие, освободено от бремето на минали прегрешения, акт на зрялост и мъдрост. Публичното извинение понякога съчетава и двете, но как да разграничим едното от другото? И дали е нужно такова разграничение, ако има надежда, че дори първоначалният подтик към извинение да е продиктуван от прагматични интереси, самият факт на обявеното желание за пречистване може впоследствие да доведе до очистителен процес, до осъзнаване, че признаването на вината не е проява на слабост, нито е унижение или петно върху националното достойнство…
В политическата практика на ХХ век извинението за грехове, извършени в близкото или далечното минало, битува като рядко провеждан ритуал, който обаче има голяма символна стойност. Без да затъваме в примери, нека споменем съжалението, което Римокатолическата църква изказа за щетите, нанесени по време на кръстоносните походи – навярно това е грехът с най-голяма давност, който някога е ставал повод да се иска прошка. А последният случай на публично извинение от такъв ранг бе на 22 април т.г., когато на азиатско-африканската среща на високо равнище в Джакарта японският премиер Коидзуми Джуничиро1 се извини на страните, които са имали нещастието да се озоват в контролираната от Япония „сфера на съвместно процъфтяване” по време на Втората световна война. Този израз на покаяние, разгласен широко от световните осведомителни агенции, отправи сигнал към онези, които смятат, че за разлика от Германия Япония все още не е признала в достатъчна степен отговорността си за страданията на окупираните от нея народи през 30-те и 40-те години на отминалия век. Коидзуми увери пострадалите, че Япония се разкайва дълбоко за военните си грехове и е решена да дава „своя принос в делото на мира и процъфтяването в целия свят”2 .
Същевременно обаче японският премиер не отмени практиката на поклонение в токийския храм Ясукуни, утвърдена от неговите предшественици3 . Постоянните протести на Китай и Южна Корея, а и на редица влиятелни фигури и организации в самата Япония против поклоненията на японските лидери в Ясукуни остават без внимание, а това подхранва подозренията на съседите, че Япония не е искрена в осъждането на милитаристичното си минало. Тази разнопосочност на посланията, които излъчва Япония към съседите си, всъщност отразява нагласи, реално съществуващи в японското общество в широк диапазон – от стремежа към обективно осмисляне на историята до желание да се завоалират болезнените теми. Публични личности периодически правят опити да оправдават „славното минало”; тиражират се мнения, че Япония всъщност е жертва на Втората световна война, че САЩ са виновни за въвличането й във военната авантюра и др., а това подсказва, че голямото обществено обсъждане на тази страница още не е приключило.
Какъв бе конкретният повод, който подтикна японския премиер Коидзуми да поднася извинения в индонезийската столица? През последните месеци Китай буквално бе залят от антияпонски демонстрации. На най-високо равнище бяха изказани мнения, че отношенията между двете страни се намират в най-трудната си фаза за целия период, откакто бяха установени през 1972 г., и че Япония носи цялата отговорност за това. Някои японски коментатори днес са склонни да търсят причината в засилването на патриотическото възпитание в Китай от началото на 90-те години, но подобни нагласи се наблюдават и в другите страни от региона. Всъщност тези настроения постоянно тлеят, а при конкретен повод избухват с нова сила. Но дали става дума за съзнателно провеждани и дирижирани националистически кампании, целящи да засилват напрежението, или за спонтанни емоционални изблици, важното е, че почва за подобни настроения винаги може да се намери в двусмислените изказвания на политиците, необмислените обвинения и стремежа да се прекрои миналото в ущърб на историческата справедливост.
Съществува доста разпространена гледна точка, а и твърде често доказвана от житейската практика, за да я пренебрегваме – разприте са неизбежни за страните-съседки. Те са обречени от съдбата да общуват помежду си, а сблъсъците и напреженията са закономерен продукт на това общуване. Впрочем такива наслоения от миналото присъстват не само в историческата памет на съседните страни, защото и в минали времена амбициозни водачи са се впускали в далечни завоевателни походи, да не говорим за днешните възможности за разпалване на конфликти далеч от собствените граници.
Вярно е, че има изключения, когато тази обреченост отстъпва на разбирателство в общуването, когато с такт и взаимно зачитане се постига съгласие по трудните моменти от миналото (да споменем днешните отношения между Франция и Германия или Германия и Русия). Но не се ли мине през покаяние и извинение, у засегнатата страна винаги остават опасенията, че има опасност миналото да се повтори.
От тази гледна точка поводите за напрежение между Япония и нейните съседки не са малко, като се има предвид дългата и изпълнена с драматизъм история на техните отношения, със забележителни периоди на плодотворни културни влияния и взаимодействия, като се почне от ролята на китайската култура върху формиране на обществата и културите от региона и се стигне до въздействието на японския модел на техническо и социално развитие през втората половина на ХХ в., но и с твърде мрачни страници – от някогашните походите за завладяване до парещия спомен за трагичните дати от ХIХ и ХХ век.
И китайците, и корейците са извънредно чувствителни, когато става дума за „японската връзка” в тяхната история. Под този знаменател се нареждат нападението на Япония срещу Корея от 1875 г., жертвите на антияпонските бунтове в Корея, убийството на корейската кралица Мин през 1895 г., установяването на японски протекторат над Корея през 1905 г. и последвалото й анексиране от Япония през 1910 г., японско-китайската война от 1894 -1895 г., завземането на Манджурия през 1931 г., последвалите войни и японската окупация през 30-те и 40-те години на ХХ век. Въпросната „връзка” е маркирана с трагични епизоди, като например, събитията в китайския град Нанкин от 1937 г. Тогава японската армия избива с невероятна жестокост около 300 хиляди души, почти една трета от населението на града, защото Нанкин не се предава доброволно на нападателите. Споменът за жертвите е болезнен и днес: преди няколко години тържественото отваряне на нов ресторант в Нанкин даде повод на десетина хиляди възмутени граждани да дадат израз на гнева си, защото го възприеха като светотатство и презрение към паметта на загиналите в „нанкинското клане”4 .
Големите безредици в съседните страни тази година бяха предизвикани от новите японски учебници по история, написани от група националистически настроени историци. Тяхната позиция дава израз на мнението, че в тълкуването на Втората световна война се дава предимство само на гледните точки, застъпвани от победителите. Начинът, по който се представят историческите събития от миналото в японските учебници по история, от доста време е една от горещите теми, периодически влошаващи политическия климат в региона. Съседите никога не са подминавали с мълчание каквито и да било прояви на стремеж към премълчаване и изкривяване на историческите факти, свързани с Втората световна война. Тази година обаче новият вариант на японските учебници по история предизвика небивали изблици на възмущение, защото в тях са избегнати квалификации като „агресия”, „нашествие”, „геноцид” по отношение на действията на японската армия, за сметка на това японската окупация е дадена през призмата на “сферата на съвместно процъфтяване”, която “посява семената на следвоенната независимост от европейските колонизатори”. Определянето на трагичните събития в Нанкин от 1937 г. в тях като “инцидент”, предизвикващ “различни мнения и спорни гледни точки” (а относно диапазона на определението „различни” нека споменем, че дори германският посланик в Нанкин, ужасен от случилото се, се обръща с молба към Хитлер да “успокои” японските съюзници), както можеше да се очаква, отприщи вълна на масово недоволство в Китай.
Напрежение възникна и в отношенията с Южна Корея, която предупреди, че тези учебници могат сериозно да влошат отношенията й с Япония, защото е недопустимо завземането на Корейския полуостров от Япония и последвалата 35-годишна окупация да се представя като законосъобразен акт, необходим за сигурността на Япония и протекъл без съпротива. В заявление на южнокорейското външно министерство по този повод се подчертава, че в учебника има материали, “оправдаващи и прославящи миналите грешки на Япония на основата на егоцентрична интерпретация на историята”.
В утвърдената от Министерството на образованието версия все пак бяха внесени множество промени – например бе добавена информацията, че завземането на Корея се е съпровождало от “въоръжена борба”, но поправките не успокоиха гнева на съседите. Представители на висшата държавна власт в Южна Корея започнаха да говорят за предстояща дипломатическа война с Япония.
След неотдавнашното решение на Върховния съд на Хирошима, отменило решението за компенсации на корейските “секс-робини” от времето на окупацията, което предизвика бурни протести сред корейците, новият сигнал разпали страстите до такава степен, че отново се заговори за възможен търговски бойкот и съкращаване на културния обмен (започнал да се развива след извиненията, поднесени през 1998 г. от тогавашния японски премиер Обучи Кейдзо). Южнокорейският посланик дори бе временно отзован от Япония в знак на протест.
Протестите по повод на японските учебници по история добиха особено голям размах в Пекин, Гуанджоу, Шанхай, а и в други китайски градове, където се стигна до масови безредици. Тези събития намериха широк отзвук както в японския, така и в световния печат и електронните медии.5
Участници в демонстрациите подпалваха японски знамена и автомобили японско производство, замеряха с камъни и бутилки офисите на японски фирми и ресторанти, както и сградата на японското посолство, няколко японски граждани бяха малтретирани. В отговор на антияпонските демонстрации Министерството на външните работи на Япония покани за обяснение китайския посланик, който заяви, че китайското правителство се отнася с неодобрение към начина, по който се провеждат протестните акции.
За притесненията на държавните институции свидетелства необичайното съобщение-циркуляр, изпратено до мобилните телефони на десетки милиони китайци от най-голямата китайска телекомуникационна компания „Чайна мобайл” по нареждане на полицията преди 1 май с предупреждение да се въздържат от участие в инциденти, съпроводени с насилие. Повод за този циркуляр става обстоятелството, че голяма част от участниците са се отзовали на съобщения по мобилните си телефони, изпратени от техни познати и от неправителствени организации и тази нова форма на масова мобилизация веднага е била оценена като потенциално опасна за обществения ред.
Въпреки това висши японски политици обвиниха китайските власти, че носят цялата отговорност за инцидентите и настояха Китай да поднесе официални извинения, както и да заплати компенсации за причинените материални щети, а в деловите среди започна да се говори за несигурност на вложените в Китай капитали и евентуално съкращаване на икономическите връзки.
Дали защото нападението (макар и словесно) често се смята за най-добрата защита или по друга причина, но на 24 април т.г. японският министър на външните работи Мачимура Нобутака заяви в телевизионно интервю, че китайските учебници по история също изпадат в крайности при трактовката на историческите факти, като прокарват идеята за непогрешимостта на Китай във всички времена и изключителността на неговото историческо развитие. Мачимура защити публично японските учебници по история, като отрече в тях да има опити за премълчаване или изкривяване на фактите, свързани с японската интервенция. Същевременно обаче японският външен министър приветства срещата на японския премиер Коидзуми Джуничиро и председателя на КНР Ху Дзинтао в Джакарта като първа стъпка към регулирането на нерешените проблеми. Китай обаче запази твърда позиция по въпроса – след преговорите в Джакарта председателят на КНР Ху Дзинтао отправи призив към Токио да премине от извинения към реални действия и настоя Япония да се отнесе с подобаваща сериозност към антияпонските инциденти. Аналогични са и сигналите от Южна Корея, където се смята, че порочният кръг на напрежение и конфликти не може да бъде прекъснат само с дипломатически извинения. За да се нормализират отношенията чрез постигане на съгласие по тълкуването на трудните моменти в историята, Япония предложи на Китай да създадат съвместна група по изучаването им, с което да се постигне балансирана интерпретация, доколкото е възможно удовлетворителна за всички.
В подобен дух през 1976 г. бе положено началото на съвместни исторически изследвания с участието на японски и южнокорейски учени, но запознати с хода на това начинание анализатори смятат, че неговите резултати не са задоволителни, защото не отиват по-далеч от препоръки за съвместни научни форуми по история. В този план голяма ценност представлява опитът на европейските страни в сближаването на позициите по деликатните въпроси на миналото – особено на Германия и Франция, както и на Германия и Полша, които предприемат сериозни стъпки в тази насока, най-вече в сферата на образованието.
Колкото и трудно да е осъществяването на тази разумна идея, това е безспорно най-добрият път за изход от конфликта, дори да не е възможно на този етап да се стигне до уеднаквяване на позициите. Но ако в процеса бъдат привлечени всички засегнати страни, възможността за сближаване на мненията и помирение би добила по-реални очертания, защото единствено изговарянето на болезнените истини в един регионален дискурс може да допринесе реално за успокояване на обстановката.
Дали обаче усложненията, които се проявяват периодически между Япония и нейните съседи, се обясняват само с незарасналите рани от миналото? Анализите сочат, че вероятността на дъното на Източнокитайско море да има залежи от нефт и газ активизира китайско-японските териториални спорове и в бъдеще може да даде храна за нови раздори. Впрочем, териториалните претенции в отношенията с другите съседи също имат икономическо измерение – това важи и за островите Сенкаку (на китайски Дяоюйдао), ябълка на раздора между Япония и Китай; и за южните Курилски острови (именувани от японците най-често като Северни територии), неизменно гореща тема, усложняваща общуването й преди със Съветския съюз, а сега с Русия – изключение засега като че ли са малките острови Такешима (Токдо), които си остават препъни-камък в отношенията й с Южна Корея, без да имат някакво съществено икономическо значение, като се изключи риболовът в тази акватория.
И Китай, и Япония имат планове за проучвателни работи на местата, където се намират предполагаемите запаси от нефт и газ, а това ще влоши значително без друго конфликтната политическа ситуация (в най-острите моменти на кризата се прокрадваха и мнения за опасност от икономическа дестабилизация и дори от военна конфронтация). Освен това има сигнали, че се заражда съперничество в космическите изследвания между Япония и Китай. Напрежения днес поражда и страхът на всяка от страните за собственото икономическо бъдеще в един несигурен свят, който въпреки красивата риторика за нов ред, мир и демокрация, с която политици и журналисти приспиват публиката, става все по-неустойчив и непредвидим.
Някои виждат причината в настъпващите радикални промени в съотношението на силите в Азия – нарастващата мощ на Китай в политическо, икономическо и военно отношение, която предизвиква опасения в Япония, а и в други страни от Тихоокеанския регион. Нека напомним в тази връзка, че през май т.г. японският премиер изложи на ръководството на Европейския съюз безпокойството на страната си във връзка с възможността за отмяна на ембаргото върху доставките на европейско оръжие за Китай.
Раздорите се подклаждат и от кандидатурата на Япония за постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, срещу която възразяват и Южна Корея, и Китай. На 3 юни т.г. представителят на Китай в ООН заяви, че страната му е против включването на Япония, Индия, Бразилия и Германия в състава на постоянните членове на Съвета за сигурност, изтъквайки като аргумент опасността от разкол в организацията и отлагане на необходимите кардинални реформи. В Хонконг няколко обществени организации и политически партии започнаха кампания по събиране на подписи против включването на Япония като част от подготовката за съвместна протестна петиция към постоянните членове Съвета за сигурност.
От друга страна, външнополитическите напрежения се подсилват допълнително от сериозните проблеми, с които всяка една от страните от региона се сблъсква във вътрешен план. Япония от години изпитва последиците от намалените темпове на развитие и застаряването на населението, процеси, които тепърва ще се отразяват на социалните нагласи в условията на конкуренция и неудържимо потребление. А парата в такива случаи, както е известно, най-лесно се регулира с клапана на недоверието към близки и далечни съседи. Данните от периодически провежданите допитвания до общественото мнение в Япония показват обезпокоително висока степен на недоверие по отношение на съседите (впрочем, към тези данни трябва да се подхожда много внимателно, защото мисленето на хората днес навсякъде се оформя под мощното въздействие на информационни потоци, които често насаждат мнения, разминаващи се с обективността). Политическата класа няма достатъчно добри механизми за самообновяване с нови, млади лица за осъществяване на реформите, необходими на днешния етап – затова пък националистическите настроения са многократно изпробвано навсякъде по света средство за сплотяване на обществото в трудна ситуация.
Китайските власти, от своя страна, имат основания да се опасяват от затруднения в бъдеще, които могат да възникнат заради прекалено бързите темпове на икономическо развитие, масовото недоволство от корупцията и нарастващото социално неравенство, усложняването на отношенията между правителството и регионалните администрации и множество други вътрешни проблеми, а при това положение антияпонските настроения са може би добре дошли като своеобразен отдушник, който канализира масовото недоволство във външна посока.
Нито една от страните в региона няма интерес да се въвлича в сериозни конфликти, които могат да нанесат непредсказуеми щети на нейната икономика и общество, но взаимните обиди и претенции могат да генерират нови опасности и в бъдеще, докато не се намери нов механизъм за решаване на регионалните спорове. Напоследък всеки пореден масов изблик на емоции в региона на Далечния изток се възприема като сериозен сигнал далеч извън пределите му, защото процесите в Азия добиват все по-голямо значение в глобален мащаб.
А изходът трудно може да бъде намерен на двустранно равнище. За Азия се говори като за континента на ХХI век, но в региона няма устойчиви многостранни институции, които да могат да посредничат при конфликтни ситуации. Затова все по-често се изказват идеи за необходимостта от създаване на нови структури и механизми за решаване на двустранните и регионалните проблеми на азиатските страни на качествено ново равнище. Опитът на Европа, където до средата на ХХ век също липсваха международни институции, способни да съдействат за решаване на споровете и конфликтите между европейските държави, подсказва, че има и сценарии, при които всички участници печелят. Колцина са предвиждали през 1951 г., когато е създадена Европейската общност за въглища и стомана, първата наднационална европейска институция, как ще се развие по-нататък европейското сътрудничество? Необходимостта от пренагласа в процеса на интеграцията, която напоследък излиза на преден план в европейския дневен ред, в ни най-малка степен не я обезсмисля в дългосрочна перспектива, а и придава по-голям реализъм, което също е полезен пример за другите страни и региони.
Вярно е, че Азия е много по-хетерогенна, но Япония и нейните съседи споделят твърде много общи в културно отношение елементи и това би улеснило едно по-ангажиращо регионално сътрудничество, което ще има потенциала да успокои етноцентристките страсти и да предпази от повтаряне на печалния опит от миналото. И макар споровете да са неизбежен спътник в общуването на съседите, ако трудните въпроси се вкарат в руслото на цивилизования диалог, това отстранява опасността конфликтите да прераснат в основна същност и съдържание на двустранните и регионалните отношения.
Бележки:
1 Тук е спазена японската подредба на имената, при която фамилията предшества името (както и при китайските и корейските имена).
2 Нека припомним, че такива извинения Япония поднесе и през 1995 г., когато тогавашният премиер Мураяма Томиичи изказа съжаление за „огромните страдания”, нанесени на много народи от „японското колониално господство”, а по време на посещението на председателя на КНР Джиан Дзъмин в Япония през 1998 г. японският премиер Обучи Кейдзо заяви, че неговата страна осъзнава отговорността си за страданията и щетите, които тя е нанесла на китайския народ в миналото и изрази дълбоко съжаление в тази връзка (тогава думата „агресия” бе употребена за първи път в дипломатически документ, подписан между двете страни). Аналогично бе съдържанието на извиненията, които същата година бяха поднесени и на президента на Южна Корея Ким Де-джун по време на неговото посещение в Япония.
3 В съвременна Япония храмът Ясукуни е натоварен с особена знаковост, защото е свързан с паметта на японците, загинали във войните (включително и на военнопрестъпниците, екзекутирани съгласно присъдата на Токийския трибунал).
4 Ресторантът, една от банкетните зали на който бе наречена в чест на японския император, а друга – на японската императрица, бе построен точно до паметника на жертвите от 1937 г., а паметникът бе демонтиран, което отприщи вълна от възмущение.
5 В уводна статия от 12 април 2005 г. вестник „Асахи” изразява опасение, че в Япония може да се надигне ответна емоционална вълна. Същият вестник на 8 юни публикува данни от анкета, проведена с японски фирми, които имат инвестиции в Китай. Резултатите сочат, че голям брой от тези фирми вече търпят последиците на разразилия се конфликт – изказват се опасения от влошаване на отношенията с китайския персонал в бъдеще, както и безпокойство от тенденцията японските стоки да се представят и възприемат в отрицателна светлина, която набира скорост в Китай. Засега делът на японските фирми, които имат намерение да напуснат Китай, още не е много голям (7.5 процента от анкетираните компании), но онези, които възнамеряват да разширяват дейността си там, е спаднал от 87 процента на 55 процента за последните шест месеца.
