На улица “Славянска” № 12 в Русе, която слиза направо към пристанището на Дунав, освен красив железен балкон има и голям каменен герб с буквата “К”. В триетажната сграда се е помещавала фирмата на дядото на Елиас Канети, а сега там има магазин за мебели. Но в квартала на евреите – шпаньоли – многобройни, предприемчиви и относително изолирани – има предимно по-ниски къщи, на един етаж, потънали целите в зеленина!
В България евреите са се чувствали много добре. В книгата си за Айхман Ханна Арендт пише, че когато хитлеристите принудили правителството в София да дамгоса евреите с жълтата звезда на Давид, населението на тази страна съчувствало на тези, които я носели, противопоставяло се на унизителните забрани, и помагало на това малцинство.
В еврейския квартал се намира фамилната къща на семейство Канети. Стоян Йорданов, директор на музея в Русе, учтив и ерудиран млад човек, ни води натам – улица “Генерал Гурко” № 13 (в своята автобиография Елиас Канети упорито премълчава адреса!).
Улицата през желязната врата е все така “прашна и сънена”, но дворът и градината, в които има и други сгради, не са вече толкова просторни. В къщата на Канети все още се влиза отляво, по няколко каменни стъпала. Сградата е разделена на няколко неголеми жилища – в първото е семейство Дакови, а през последната врата домакинята, госпожа Вълкова, ни поканва да влезем. Стаите са пълни чак до тавана с най-различни мебели и предмети: куфари, чанти, кутии, огледала, книги, тикви, изкуствени цветя, пантофи, а по стените са забодени с кабърчета големи снимки на кинозвезди – русокосата красавица Марина Влади, младият Викторио де Сика с прелъстителската си усмивка…
Точно тук, в тази къща, се е появил на бял свят един от най-великите писатели на ХХ век – творецът, който ще представи с изключителна мощ безумието на епохата. Да, сред тези овехтели вещи и мебели, в тайната на това пространство, изрязано от безформената Вселена, се крие нещо завинаги без-възвратно изгубено. Отлетяло е и детството на писателя и никакви подробни биографии не биха могли да го върнат. Решаваме да му изпратим пощенска картичка от Русе до Цюрих, но сме убедени, че той сигурно няма да е доволен от това безцеремонно нахлуване в неговото минало, от опита ни да се доберем до неговото скривалище, да го иденти-фицираме!
В своята забележителна автобиография “Спасеният език”, оказала се решаваща за Нобеловата награда, той иска да открие самия себе си, автора на “Заслепението”.
Всъщност, Нобел е почел двама писатели – отдавнаш-ния, който се крие, и присъстващия, който се появява. Първият е енигматичен, недостъпен и може би завинаги изчезнал, един уникален гений, публикувал едва тридесетгодишен (през 1935) една от най-великите книги на ХХ век – романа “Заслепението”, почти веднага изчезнал за цели тридесет години от литературното пространство на Европа.
Тази особена и ръбата книга, трудна за възприемане, е една парабола – гротеска на разрушителния за живота делириум на европейската интелигенция, апокалиптична картина на заслепението и отсъствието на любов. Отхвърлянето й от тази пълна посредственост – “литературната република” със своята всеопрощаваща историография, е нещо съвсем естествено и нормално. Този роман, който като много малко други книги, разголва напълно нашия живот, задълго остава непознат на читателската публика и критиката. Канети приема това с твърд дух, който може би се крие под маската на една учтива скромност безапелационно, почти дръзко съзнание за собствения си гений.
Писателят на “Заслепението” не би получил Нобел дори с оглед на по- ранните му опуси, за да бъде удостоен, мисля, е било задължително присъствието на другия писател, излязъл на литературната сцена три десетилетия по-късно, за да формира успеха на своята книга, извадена от забравата, един посмъртен успех – и да ръководи възприемането й, коментарите, признанието. Също ако “Процесът” на Франц Кафка беше открит с десетки години закъснение, а авторът се появеше, вече остарял и благовъзпитан, за да ни поведе по своите лабиринти.
Автобиографията, родена от детството в Русчук, е тъкмо тогава конструкция на собственото виждане, излагане на авторския коментар, вместо да разказва направо живата действителност, я замразява в описанието. Да, Канети не иска да представи генезиса на “Заслепението”, но всъщност не казва нищо в тази забележителна книга за себе си. И ние твърде трудно можем да си го представим – озовал се на ръба на катастрофата и бездната. Той не обяснява дори мълчанието и отсъствието на този автор, своето второ “его” и черната дупка, която го е погълнала! Мисля, че ако беше повикал, сигурно щеше да се появи друга голяма книга. По този начин Канети не само шлифова ръбовете и подрежда явленията и фактите с един обединителен, но и авторитарен тон, като иска да ни увери, че всъщност всичко е наред.Така неговата автобиография казва и прекалено много, и твърде малко…
Мисля, че на Канети щеше да му бъде трудно да приеме подобна оценка, разбира се, спорна, като всяка оценка, но родена от любовта ми към неговите уроци по истина и справедливост. Понякога той ми напомня за вождовете от неговите книги, с тяхното непреодолимо желание да държат въпроса под контрол (желание открито и разобличено в “Маса и власт”). Вярно е, че всеки голям писател е обграден от демони, които той разсъблича и демаскира, тъй като всъщност ги носи у себе си! и издава тяхната сила и мощ, защото рискува всеки момент да им се подчини. Сякаш понякога иска да сграбчи в юмрука си целия свят (едно неизказано желание!) само за да може Канети да говори за Канети. Като госпожица Грация Ара Елиас, с която е поддържал дългогодишна интимна кореспонденция, му съобщава в едно от писмата си, че е родена и израсла в Русе и си спомня както за семейство Канети, така и за д-р Менахем, описан в “Спасеният език”, писателят не отговаря точно на това писмо и веднага прекъсва кореспонденцията, предполагам силно обезпокоен, да не би някой друг освен него, да претендира за права върху Русе, доктора и всичко, което той – а нали тъкмо той е увековечил този свят – може би смята за своя лична собственост…
На неговите писма, с помощта на които той някога щедро ми разрешаваше да нахлувам в живота му, и в моя собствен, на цялостната му творческа персона и на романа “Заслепението” аз дължа и значителна, съществена част от моята действителност. Начинът, по който осъзнах неговата автобиографична книга, може и да не му се е понравил, но този, който се е научил именно от него да вижда хилядите лица на властта, е длъжен да се представи на тази власт, дори ако тя е готова да приеме лицето на Елиас Канети.
Из “Данубиус”
Преведе от италиански Огнян Стамболиев
