Петър Балабанов е роден през 1951 г. в София. Завършил е специалност “История”, профил “Археология” в СУ “Св. Кл. Охридски”, ст. н. с. II ст. археолог в АИМ при БАН, доцент в НБУ – София. Народен представител в VII ВНС и в 36-ото ОНС. Автор е на над 45 научни публикации, включително една монография и над двеста публицистични статии. Ръководил е археологически проучвания на 18 обекта и четири експедиции за теренни проучвания.
Изборите са колективна снимка за спомен на политиците и гласоподавателите
I.
Резултатите от изборите за Народно събрание на 25 юни 2005 г. видимо шокираха политическия елит. Това пролича още от първите реакции на лидерите и журналистите в нощта на обявяването им. През следващите дни няколко плахи опита да се назове същността на проблемите, произтичащи от тях, потънаха в лавината от догадки за това, което следва в непосредствено бъдеще.
На пръв поглед парадоксално, но най-важният резултат от изборите не предизвика адекватна реакция. Всички, застанали пред микрофоните, просто го отбелязаха с едно “за съжаление…”. Всъщност той вещае перспективата следващия път избирателите да кажат същото за съвременния политически елит като цяло и да му покажат червен картон.
Общият знаменател на първичните коментари е констатацията за значително нарасналата тежест на “протестния вот”. За да го оценим по достойнство, следва да прибавим към гласоподавателите, подкрепили формацията на г-н Сидеров, тези, които въобще не стигнаха до урните, както и подалите гласовете си за очевидно неизбираеми листи. Така се очертава едно мнозинство, което обхваща две трети от българските граждани, отхвърлящо моралното – а това означава и реалното – право на българските политици да управляват страната по начина, по който го правят досега. Особено важно е да се подчертае, че се отхвърлят не само идеологиите, а цялостната представа за света, предлаганите управленски решения и практики, конкретните фигури на политическия елит.
Създалото се положение ще даде на бъдещо правителство – какъвто и да е неговият политически профил – не повече от една четвърт от възможната начална обществена подкрепа. Това е санитарният минимум, под който държавата просто изчезва като фактор в обществения живот. Българските политици тепърва трябва да усвояват този урок.
Фокусирането на първоначалните реакции около явлението “Атака” отново измести в публичното пространство реалните проблеми на обществото. На пръв поглед парадоксално, защото новата формация представлява не толкова реална политическа заплаха, колкото неприятен за досегашния елит дразнител. Той не е алтернатива на сега съществуващата система, но с получените триста хиляди гласа изтласква на повърхността редица неудобни въпроси, отговор на които не предлага никой, още по-малко самият г-н Сидеров. Широкото им огласяване обаче силно стеснява терена за демагогия и очертава дълбокото разделение в съвременното българско общество. Именно то е и ще бъде през следващите години главното препятствие пред ускореното развитие на страната ни.
Основната причина за нарастване на тежестта на протестния вот е станалото система тотално разминаване между приказките и действията на политиците у нас и очакванията на хората. Най-лесно това може да бъде илюстрирано чрез сравнението между мнението на обществото и важните решения (повечето от тях – консенсусни!) на управлявалите България през последните петнадесет години в сферата на външната политика. Тук могат да се припомнят робското приемане на югоембаргото, разрушаването на всички видове отношения с Русия, одобрението на бомбардировките над Белград, участието в ред международни авантюри като тези в Афганистан и Ирак.
На собствен гръб българските граждани разбраха и друго: повечето от най-важните решения за бъдещето на страната ни не се взимат в България. Практическата конфискация на иракския дълг, налагането на валутния борд в ущърб на ощетените от банковите спекулации, политическата приватизация, дирижирана отвън, извиването на ръцете на българските политици (независимо от това, че по-голямата част от тях чакаха с нетърпение някой да каже, че може да им ги извие) за участие във войните срещу Югославия и Ирак, доказаха на обикновените граждани, че ролята на политическите лидери в решаващите моменти от историята на страната се ограничава до откровен слугинаж. Оттук неминуемо се формира и нарастващото пренебрежение към тях.
Още по-страшно е разминаването вътре в страната. Приватизацията като самоцел, реформите заради самите “риформи”, разбирането за “по-малко държава” като тотално сваляне на отговорността от нея, естествено не могат да спечелят сърцата на гласоподавателите. Нещо повече, налагането на аморалността и безпринципността като основна характеристика на политическите отношения между партиите, а и вътре в тях, отблъсна от реалните политически процеси значителна част от обществено активните граждани. Неслучайно едно от най-примамливите обещания на предишните избори бе за нов морал в политиката. Неговият категоричен провал доведе дотам, че в сегашната предизборна кампания моралът бе оставен на втори план, а за примамка бе използвана лотария.
Към причините от този род можем да прибавим и очевидната недостатъчност на перспективите, които днешните български политици могат и успяват да предложат на своя народ. Дори европейската интеграция в тяхната уста, особено по време на предизборната кампания (на практика и в реалните им действия), се свежда до перспективата на чуждите фондове, които трябва да се усвояват. Подразбира се, а някои лидери като г-н Доган не се свенят да го кажат публично, че от тях ще се облажат не всички, а само тези, които…
Друга съществена линия на разлома между политици и народ е практиката на партиите да търсят решения на проблемите чрез конфронтацията, а не чрез солидарността. Обществото очаква от политиците консолидация и сътрудничество, каквито те не са в състояние да му предложат. В хода на предизборната кампания имаше немалко изявления, че “ние неизбежно ще управляваме, но заедно с тези – никога”. Подобни приказки прозвучаха и след обявяване на изборните резултати. В същото време притъпяването на идеологическите различия и ограничаването на възможността за суверенни решения (валутен борд, мониторинг, изисквания на ЕС) все повече превръща в очите на хората политическите лидери в еднотипни борци за лична власт. Характерен пример в подкрепа на това виждане е например ултиматумът на г-н Софиянски към десните партии непосредствено след обявяване на изборните резултати: аз ще се обединя с вас, ако вие ме направите за четвърти път кмет на София.
Основният резултат от изборите на 25 юни е именно в рязкото обозначаване на разминаването между политическия и част от обвързания с него интелектуален елит и обществото като цяло. То постепенно се превръща в пропаст, която ще погълне през следващите години голяма част от потенциала на нацията. Все по-трудно е да се скрие, че от една страна, в България съществува официален свят, в който красиво се говори за ляво-дясно-център, социално-либерален модел, цивилизационни ценности, абстрактни права и свободи, от друга – грубо ежедневие, което по никакъв начин не зависи от всичко това. В него хората са принудени да работят на черно, за да оцелеят, децата вместо съвременно образование се учат да крадат и проституират, решенията на проблемите се намират не благодарение, а въпреки администрацията и закона. Като прибавим ведрата физиономия на бизнесмена, който купува и продава всичко и всички, и обезверения полицай, който равнодушно дава път на джиповете на престъпниците, както и всички други прелести на първобитния български капитализъм първо поколение, картината няма нищо общо с оптимизма на лидерите от телевизионните екрани. За такова общество никой съзнателен човек не би гласувал, родните политици – също.
Мнозинството на протеста, за което официалната власт във всичките й форми се превръща в носител на абстрактното зло (печално известният пример на Андрешко, умножен в милиони индивидуални случки), не просто пасивно я саботира. Понякога то ще дава рамо на поредната “Атака”, за да си отмъсти за пренебрежението и бездушието.
В скоби ще отбележим, че повечето от лозунгите на г-н Сидеров по дух и съдържание не се отличават качествено от тези, които “демократичните” български партии спорадично издигаха и издигат през последните години. Да си спомним “комунистите в Сибир”, горящия партиен дом в центъра на София и горящата сграда на Народното събрание, закона “Панев”, разноцветните “метли” в държавната администрация, очакванията за “народен бунт” – има ли в България партия, която не е използвала силовата риторика в условията на “демократичното” общество”? Преди да се хвърлят камъни по “Атака”, нека се огледаме – доколко искрено е възмущението и доколко не надделява в него завистта на неуспелите?
Слабо утешение е обстоятелството, че сходни процеси се развиват и в другите европейски страни. Отхвърлянето на проекта за европейска конституция във Франция и Холандия като обществена реакция срещу техните политици също така е “протестен вот”. Той бе насочен не толкова срещу идеята като такава и самите текстове, които гласоподавателите едва ли са чели и осмислили, а срещу поведението и морала на европейския политически елит.
За разлика от България обаче европейският гражданин се радва на стандарт и качество на живота, които ние няма да достигнем, най-малкото, докато не престанем да ги плащаме (още нещо, за което радетелите на евроинтеграцията срамежливо мълчат, сакън, да не разсърдим господарите, но българският гласоподавател отлично вижда и чувства по джоба си) и там евентуални политически сътресения не водят след себе си толкова чувствителен икономически срив.
Другата съществена разлика е, че там действат механизми за демократично приемане на решения – за последните пет години в различни европейски страни се проведоха поне дванадесет референдума само на държавно равнище – които българските политици успешно саботират у нас. Така холандецът и французинът са убедени, че сами решават бъдещето си, докато единственият начин на българина да изрази несъгласието си с водещите политически сили е да не участва в театъра им или да гласува напук.
Отдавна е известно, че политиката отразява икономиката, макар под специфичен ъгъл. В страните, които наричаме “развити”, съществува мощна машина за обработка на съзнанието на гражданите. Нейната цел е една – да замаскира по някакъв начин (често много изобретателен) как парите от джобовете на работниците се оказват в банковите сметки на капиталистите. Дори тази машина обаче е безсилна пред очевидните факти. Поради това там управляващите са приложили друг банален механизъм: изкуственото създаване на прослойка, която през ХIХ в. се наричаше трета класа, а днес – “дребен и среден бизнес”. Когато се говори, че те са стожерите на системата на западноевропейската демокрация, се има предвид, че защитавайки трохите, милостиво отпуснати им от големите босове, те защитават системата като цяло. Справка – процъфтяващите френски фермери, които без паневропейски субсидии ще фалират точно за половин година.
В България подобна прослойка няма и скоро няма да има. В съвременната световна икономика страната ни все още е и дълго ще бъде нетен износител на капитал във вид на нископлатен човешки труд (неколкостотин хиляди сезонни наемни селскостопански работници, студенти, сервитьори и т. н.), изтичане на мозъци (повече от триста хиляди души за последните петнадесет години) чрез държавен рекет (помните ли за двата милиарда долара в Ирак, или за заглъхналите полуобещания за компенсации по време на кризата в Югославия?). Поради това тя не разполага с ресурси да поддържа сериозна “средна класа” по западни стандарти.
Стандартният български граждани не мисли с тези термини и не използва информация от световните статистически справочници. Но той подсъзнателно усеща какви механизми по какъв начин го притискат. За него политиците, които поддържат това положение, автоматично се превръщат във врагове.
Ето защо първият фундаментален извод от изборите на 25 юни може да бъде формулиран като сериозно поражение за всички активно действащи български политически партии. Нито една формация – дори събралата най-много гласове БСП – не можа да убеди достатъчен брой българи, че им предлага очакваните от тях решения и модел на управление.
Независимо от това дали избраното 40-о Народно събрание ще изкара пълен мандат, или ще се стигне до предсрочни избори без сериозни промени в икономиката на страната, преди всичко без сериозно увеличаване на доходите на гражданите, следващият вот може да се окаже значително по-протестен. Но за това – по-нататък.
II.
От гледна точка на частния интерес на БСП резултатът от изборите е несъмнен успех – може би най-стойностният за последните петнадесет години. Неговата същност се определя от няколко съображения.
Чувствително по-високият процент и нарасналият почти с една трета брой на гласоподавателите, които я подкрепиха, са доказателство, че значителна част от българите припознават в нея първостепенна политическа сила, която има потенциал да предлага и реализира успешни управленски решения. При това – независимо от сложния и доста противоречив път на нейното развитие през последните петнадесет години.
Изключително важно е обстоятелството, че партията получи подкрепа от средите на всички обществени групи у нас, включително сред прослойки, които доскоро бяха почти целокупно настроени против нея. Това окончателно разби пропагандните митове, че БСП е изразител на носталгията, на интересите на старата номенклатура, на имагинерната “лява заплаха”. Подкрепата на младежта – хората, които нямат лични спомени от времето на Т. Живков – е доказателство, че левите идеи имат бъдеще в България и именно БСП се утвърждава в очите им като техен основен стожер. Подкрепата от сериозен кръг бизнесмени от своя страна е гаранция, че страховете, свързани с другото пропагандно клише – че тя не е в състояние да приеме реалностите на съвременната пазарна икономика – вече не могат да бъдат разглеждани сериозно.
Успоредно с това до известна степен и поради появата на “Атака” БСП придоби окончателно облика на класическа социалдемократическа партия, която заема строго определен спектър от политическото пространство. Проблемът за неясната граница между нея и левия екстремизъм, който висеше като дамоклев меч след 1989 г., най-сетне бе решен. Така тя завърши окончателно метаморфозата от “партия на работническата класа” през “партия на целия трудов народ” и “партия на демократическия социализъм” до “партия на социалдемократическите идеи и ценности” – нещо, което не успя да направи нито една от бившите компартии в Европа.
По щастливо стечение на обстоятелствата изборите съвпаднаха и с финала на формалното интегриране на БСП в европейските и световните структури на социалистическите и социалдемократи-ческите партии. Това означава край и на дългогодишното изкуствено наложено й капсулиране в границите на страната и превръщането й в част от съвременната световна политика.
Съчетанието на всичко това позволява да приемем, че изборите белязаха края на удължилия се и доста болезнено преживян процес на превръщане на старата тоталитарна и догматична Българска комунистическа партия в качествено нов политически субект, адекватен на съвременните условия. Само по себе си това е по-важно дори от броя на получените на изборите гласове.
Медалът, разбира се, има и друга страна. За да постигне този успех, БСП бе принудена да направи значителни компромиси както в областта на идеологията, така и в политическата си практика. Това тепърва ще се отразява на нейните възможности за търсене на подкрепа и в развитието на отношенията й с другите политически субекти у нас и в чужбина. Значително трудно за преодоляване е обстоятелството, че тези компромиси се отразиха и на степента на общественото признание за нея вътре в страната. Несъмнено чувствително по-слабите от очакваните изборни резултати се дължат и на това.
В страната все още новата политическа физиономия на БСП не е достатъчно определена и ясна. Подробната – поради което нечитаема – управленска програма, с която тя се яви на изборите например, не отговаря на няколко фундаментални въпроса. За гражданите далеч по-важно от обещаните проценти над пенсията и заплатата стои въпросът за това кой определя цената на труда в България и къде е ролята на държавата в този процес. Защо във Великобритания или Германия предприемачи, които ползват нелегални работници или заобикалят трудовото законодателство, се таксуват като престъпници, а у нас – като достойни за уважение бизнесмени? Означава ли подкрепата за българския бизнес и подкрепа на исканията му за прехвърляне на внасянето на социални осигуровки върху гърба на работника.
Независимо че бе първата политическа сила, която постави, макар не особено категорично и настоятелно, въпроса за връщането на нашия контингент от Ирак, БСП така и не се произнесе достатъчно определено за принципното участие или неучастие на български войски в международни мисии и за критериите, според които то трябва да бъде решавано. Виси във въздуха например нарушеното решение на едно предишно Народно събрание да не участваме със свои войски в операции на Балканите. Не е еднозначна и позицията на партията по разполагането на чужди военни бази на наша територия.
След “превземането на рубежа” – утвърждаването си в Социнтерна и ПЕС – иска или не БСП трябва да вземе по-ясна позиция и по ред въпроси, на които световната левица все още няма еднозначен отговор. Това са различните варианти на алтерглобализма, европейските идеи за “третия път на развитие”, несъмнените успехи на китайския обществено-икономически модел. Само на пръв поглед всичко това е далеч от България и събитията в страната не зависят от позицията на нейните политици по въпроса “за” или “против” данъка върху паричните преводи.
Едва оттук нататък БСП в качеството на утвърдена социалдемократическа партия ще трябва да доказва преимуществото на съвременните леви виждания за развитието на обществото и държавата. Мощната обществена подкрепа, получена на изборите за Народно събрание на 25. 06. 2005 г., е прекрасна основа за това.
III.
Цялостният ход на предизборната кампания и резултатите от гласуването позволяват да откроим две изключително опасни тенденции в политическия живот у нас. Те не отминават и БСП.
Първата от тях е нарастващата деидеологизация на политическия живот. Средният български гласоподавател не е в състояние да определи каква е разликата между идеологиите на трите десни формации, прескочили четирипроцентната бариера и тези няколко, които останаха “под линия”. Подкрепилите Коалиция за България едва ли могат да обяснят какво точно не им допада в програмата на “Коалицията на розата”, освен че лидерите й се ползват със славата на ренегати. Изключителната лекота, с която г-н Доган лавира между “ляво” и “дясно”, е достатъчно доказателство, че традиционните идеологии вече нямат сериозно място в политическия живот у нас.
Основна причина за явлението е все по-ограниченият домашен терен, в който са възможни политически управленски решения. Днес в България например никой сериозно не може да говори за ренационализация или за оттегляне от валутния борд, освен ако не иска да се самоубие политически.
От друга страна, българските политици налагат в общественото съзнание една опростенческа и нереална представа за света. Тя се базира на безалтернативното приемане на няколко аксиоматични дадености, извън които уж не съществува нищо стойностно: САЩ, Европа, НАТО и пазарна икономика, а към тях – някакви абстрактни ценности. Вярно, има и проблеми, пардон, според евфемизма на съвременния политически жаргон “предизвикателства”, на които ние нямаме отговор, например продължаващото нарастване на пропастта между бедни и богати. Изобщо не се коментира явлението Китай. Така наречената борба с тероризма, която очевидно дава точно обратните на очакваното резултати, се свежда до имагинерен лозунг. Според съвременните ни политици най-добре е на подобни проблеми да не се обръща внимание. Особено ако можем да си позволим да замезваме с чаша бира в ръка пред телевизора.
Деидеологизацията облекчава политическите структури и свежда борбата помежду им до елементарно шоу. Нещо, което наблюдаваме през последните десетилетие по света, а през последните години – и у нас. Предизборната пропаганда на всички големи партии например бе свързана с непрекъснати естрадни концерти, като никакво значение нямаше, че същите изпълнители преди време са пели на прояви на конкуренцията.
Тази тенденция дава определено предимство на десните партии, които оттук нататък просто трябва да се стараят да запазят съществуващото положение. Ситуацията в България (с изключение на слабо ефективната бюрокрация и високото равнище на корупцията) е много по-близо до конформистките представи за устройството на света на крайните радетели на свободния пазар и потребителското общество в Америка и Европа, отколкото е реалността в техните собствени страни.
Като цяло в световен мащаб деидеологизацията лишава левите политически структури от едно от най-силните им оръжия – умението да обясняват обществените процеси и явления на базата на обективни и научно аргументирани критерии и ценности. Като следствие от това – те все по-малко са в състояние да претендират, че могат да ги променят. Особено чувствителна към този проблем следва да бъде българската левица.
Не на последно място деидеологизацията създава в общественото съзнание празна ниша, в която много лесно могат да се настанят – а европейската практика от последните десетилетия е богата на подобни примери – идеологеми, които се базират на националистични, шовинистични или откровено фашистки корени. На последните избори у нас успехът на “Атака” несъмнено се дължи и на този фактор, най-малкото защото липсата на ясна идеология неминуемо ражда екстремизъм.
Втората тенденция, която се очерта в хода на последните избори, е превръщането на политическите партии в България от идейни в лидерско-клиентелистки формации. В най-крайни форми това се реализира през последните години в ДПС. Лекотата, с която г-н Доган се обявява за социална, либерална, дву- или трипартийна коалиция, няма нищо общо с класическите политически идеологии. Тя е израз на меркантилизираната до крайност безпринципна борба за участие във властта. Според изказванията на самия г-н Доган от последните дни преди изборите корупцията е същинска и неотменима част от политическия процес, в който идеологията е последното нещо, на което следва да се обръща внимание.
В същото време високият процент на получени гласове, независимо от приетите специално в ущърб на ДПС мерки при организиране на предизборната кампания, показват, че този тип политически формации могат да бъдат особено успешни днес в България. Въпросът е кой печели от техния успех?
Управлявалата доскоро НДСВ прие още със създаването си като водещ принцип формулировката “волята на императора е закон”, измислена преди две хиляди години, за да се облекчи правото на римските императори да задоволяват моментните си прищевки. Странно защо дори многобройните отцепници от движението така и не поставиха под съмнение правото на Симеон да кадрува и дирижира – нещо, трудно съвместимо с представите за демокрация.
В дясното политическо пространство остатъчното СДС и нововъзникналото ДСБ, както и коалицията на събраните от обстоятелствата три доста разнородни формации, се плъзгат към модела на клиентелистки партии, групирани около определени лидери, а не около политически идеи и позиции. Личното противопоставяне или договорено между лидерите сътрудничество става водещ фактор за политическото им поведение. Ключовите за обществото въпроси остават извън техния интерес. Основната част от гласувалите за тях се водят от елементарни лични емоции или от прагматичните възможности да осребрят своята подкрепа чрез участие в някакви властови структури.
Дори в БСП проблемът за качествата и правата на лидера в момента заема нелогично централно мяст. В немалко партийни структури обсъждането на фигурата на г-н Станишев, на конкретните водачи на листи и на другите лидерски имена често измества тотално разговорите за политика и политическа перспектива. Тази вътрешнопартийна тенденция се засилва и от външния натиск. Като цяло медиите налагат в общественото съзнание именно изключителната роля на лидерите и вътрешнопартийните проблеми се свеждат единствено до възможността от преврат, готвен от кандидатите за такива.
Това профаниране на функциите и предназначението на политическите структури само донякъде е следствие на деидеологизацията. Всъщност то отразява като цяло и представите на обществото за ценностите, върху които се изграждат междуличностните и междугруповите отношения. Тоталитаризмът не започва от Сталин и Хитлер, а от пияния баща, който разпорежда: “Някой да ми свали ботушите и да сипе една ракия със салата.” Именно този тип хора са винаги готови да се строят зад вожда с голяма буква. По същия начин истинската демокрация свършва там, където малкият човек се предава на милостта на лидера с думите: “Аз съм малък и незначителен, нямам собствено мнение, каквото Той реши.” От това разбиране се ражда и идеалът за откровеното паразитиране върху имена и идеи (между другото – и върху обществени фондове) като най-приемлив начин на живот.
Задълбочаването на двете тенденции свидетелства за нарастващата степен на маргинализация на активно участвалите в изборния процес български граждани. За мнозинството от тях крайният резултат очевидно не е обвързан със съзнателните представи какво ще стане, ако “нашите” дойдат на власт. По-скоро те са ръководени от емоционалната обвързаност с един лидер, който се възприема като “патриарх”, “водач”, “човекът, който знае и може”. По този начин малкият човек, обезверен от отрицателните последици за себе си след серията избори за Народно събрание през последните петнадесет години, прехвърля отговорността за бъдещето си върху конкретните претенденти за властта – не върху анонимните партийни централи и структури, а върху вожда, който би трябвало да реши проблемите му.
Тази “детска болест” съществува и се изявява с различна сила от самия зародиш на демократичните структури, като механизъм за решаване на проблемите на обществото. В определени исторически условия обаче изострянето й е довеждало до паралич или обезсмисляне на самата идея за демокрация. Анализът на резултатите от последните избори показва, че България е в тревожна близост до такъв момент.
IV.
Оценката на явлението “Атака” едва ли не като срамна за страната сензация не съответства на неговата политическа същност. Неадекватната реакция както на политическите лидери, така и на основната част от журналистите и коментаторите обаче създава предпоставки то да се повтаря в различни варианти оттук нататък.
Като политическа формация структурата, оглавена от г-н Сидеров, е доста аморфна. Тя няма собствена идеология и не предлага прагматична алтернатива на традиционните политически формации. Беглият анализ на предизборните изяви показва, че повечето от лозунгите й всъщност са еднакви с исканията, залегнали и в програмите на другите политически партии. Причините, довели до нейния сериозен успех, лежат в различни плоскости и заслужават самостоятелно изследване. Тук ще посочим бегло само някои от тях.
Преди всичко “Атака” чудесно се вписва в общите тенденции на деидеологизация и вождизъм, характерни за представянето и на останалите политически субекти. В същото време тя предлага нови, некомпрометирани от досегашното си участие във властта и политиката, поради което по-привлекателни за широката публика, лица.
Със своя стил на поведение и изяви, независимо какви алюзии предизвиква в съзнанието на претендиращата за образованост публика, г-н Сидеров доста удачно се представя в ролята на вожд със “силна ръка” – нещо, което другите политически лидери отбягват да демонстрират. По този начин той запълва една психологическа необходимост в българското общество, отдавна документирана в социологическите проучвания. Вероятно тези, които отказаха генерал Бойко Борисов от изяви в същата насока, днес горчиво съжаляват.
В основата на публичния образ на лидера на “Атака” стои елементарното шоу с политически оттенък. Неслучайно неговото публицистично предаване през последните година и половина има висок рейтинг и предизвиква активни реакции сред зрителите. То третира важни, по правило подценявани или премълчавани проблеми от обществения живот, като по този начин запълва празнотата, оставена от водещите политически сили. В същото време в него не се предлага сериозен анализ на техните причини и следствия, за сметка на което се дават рецепти за прости, най-често силови решения. Този подход е адекватен на равнището на мислене на “малкия човек” и му импонира със своята достъпност. Както е известно отдавна, той е и доста по-ефикасен за предизвикване на определени масови реакции от естрадните концерти с красиви мажоретки.
Механизмът за манипулиране на общественото мнение, използван от “Атака”, не е нито нов, нито особено оригинален. Лозунгът “България на българите” е също толкова абстрактен, колкото бяха лозунгите “Разрушаване на системата”, или “Сполука за България”. Поне дотогава, докато не стане предлог за дискриминационни мерки. Макар спорадично, националистичният подход към проблемите на страната през последните петнадесет години имаше своите различни носители и в политиката, и в обществото. Неговият изблик в момента е съпоставим (съвпадението във времето е случайно, но показателно!) с отрицателните резултати от референдумите за европейската конституция във Франция и Холандия. Той е част от неминуемата и все по-засилваща се реакция на гражданите на континента срещу начина, по който се провежда налагането на глобални икономически и политически модели в отделните държави.
Несъмнено печеливш елемент в кампанията на “Атака”, по ред причини този път притъпен в пропагандата на другите партии, е яркото открояване на митичния “враг”. Свеждането на проблемите на обществото до елементарното противопоставяне, независимо дали в ролята на лошите са “терористи”, “комунисти”, “евреи”, “негри”, “корумпирани политици”, е демагогски похват, който винаги е имал – и ще има! – широк отзвук.
Най-важната причина за внезапната поява и значителния успех на “Атака” обаче е политическият вакуум, създаден от водещите партии у нас. Според пословицата, че “победителите не ги съдят”, ако отиващото си правителство действително бе успяло да повиши двойно доходите на основната част от българския народ, със сигурност нямаше да загуби почти половината от избирателите си. Ако политическите мафии бяха пожертвали поне няколко от най-одиозните си членове, възмущението от тоталната корупция нямаше да придобие международни измерения. Ако в България имаше партия, която ясно да артикулира причините, поради които българският контингент отива в Ирак (става дума за истинските причини – колкото и цинични и аморални да са те всъщност) по-голямата част от гражданите вероятно щяха да ги приемат като достатъчен аргумент. Ако мнозина българи – при това немалко партийни активисти – не спекулираха с парите, отпускани по различни програми за малцинствата и не обслужваха срещу жълти стотинки напъните на определен тип чужденци да издирят в страната ни “помашка”, “шопска” и какви ли не други нации, едва ли мнозинството от техните сънародници щеше да се чувства толкова неуютно в собствената си страна.
Благодарение на конкретните обстоятелства поне засега “Атака” не застрашава сериозно съществуването на политическата система у нас. Ако причините за появата и успеха й обаче бъдат игнорирани, несъмнено в близко бъдеще могат да се очакват значително по-радикални нейни наследници. Сред няколкото лозунга, които неведнъж са преобръщали уж стабилния ред в различни европейски държави (българската история също помни подобни примери), са например искането за извънредни съдилища за незаконно забогателите, национализация на определени сектори от икономиката, забрана на традиционните политически партии… За тези, които се съмняват, че това е възможно, ще припомним, че подобни събития през последните десетилетия станаха в две от съседните ни държави.
V.
Снимката не е причина за грозотата, изборните резултати не са причина за политическите проблеми. Гласуването на 25 юни само показа моментното състояние на българското общество и днешните тенденции на неговото развитие. Важно въздействие върху техния ход в непосредствено бъдеще ще окажат не толкова вътрешните събития, колкото серия международни фактори, които днес не могат да бъдат предсказани със сигурност. Сред тях е ходът на процесите на евроинтеграцията, общото състояние на световната икономика, ситуацията в Близкия и Средния изток.
От гледна точка на преломния момент в историята на България – окончателното й приобщаване към обединението на западно-европейските държави – резултатите от изборите дават на българските политици достатъчно еднозначна подкрепа да работят за интензифициране на процеса. Неговите резултати обаче не са предопределени и еднозначни.
Същностният успех или провал на българските политици ще се определя не от резултатите от изборите, а от техните умения да ориентират поведението и решенията си съобразно с документираната воля на българските граждани в доста напрегнатите и сложни месеци и години, които предстоят.
