НА ПРАГА НА ЕС – ЩЕ УСПЕЕМ ЛИ ДА НЕ СЕ ПРЕПЪНЕМ?

0
182

Владимир Костов е журналист от 1956 г. Публикувал е във вестниците “Работническо дело”, “Младеж”, “Поглед”, “Отечествен фронт”, “Антени”, сп. “Ново време”, “Труд”, “24 часа”, “Континент”, “Монитор” и др. Участвал е с коментари в предавания на БНР, БНТ, Би Би Си – Лондон, Дойче веле – Кьолн, Радио “Свободна Европа” – Мюнхен ,и др.
Всички наши политици вървяха с оптимизъм към изборите за 40-то Народно събрание. И, общо взето, “с големи кошници”. Вотът на 25 юни се очакваше да ознаменува началото на период от 18 месеца, чийто финал никой не предвиждаше другояче освен като наше триумфално влизане в ЕС. И всяка от политическите сили се виждаше вече изтъкваща заслугите си за този резултат.

Всички – доволни?
Ако се преценява това, което стана на 25 юни от гледна точка на всяка от партиите или коалициите, влезли в НС, сякаш всички имат основание да бъдат доволни. Не е случайно, че в нощта след вота говорителите на всички партии заставаха пред камерите на телевизиите като победители.

Коалиция за България, т.е. обединилите се около БСП, получи най-много гласове и най-много депутатски места. НДСВ, макар и да загуби много в сравнение с 2001 г., излезе все пак на първо място между партиите, явили се самостоятелно на изборите, и се утвърди като втора политическа сила след БСП. ДПС – като “по поръчка” – получи толкова, колкото лидерът на движението бе посочил като цел и се стабилизира в позицията на трета парламентарна група с потенциал за балансьор, по-голям откогато и да било. Трите крила на десницата в лицето на ДСБ, ОДС и БНС бяха много доволни, че прескочиха 4-процентовата бариера, която им бе големият кошмар през цялата предизборна кампания. Коалиция “Атака” влезе в НС още с първото си явяване на избори, и то в позицията на четвърта парламентарна сила.

Така е – всяка политическа сила има за какво да бъде доволна, ако оценява положението по своя си мярка. Ако се прави преценка обаче от гледна точка на обществения интерес, заключението е силно различно. Изборите на 25 юни разкриха състояние на дълбока криза в нашата политическа система. И обстоятелството, че това се случи в началото на 18-те месеца, които остават до предвиденото наше окончателно присъединяване към ЕС, само отежнява още повече положението.

Представителството – окуцяло

Десетилетие и половина след първите демократични избори в условията на прехода – тези за ВНС през юни 1990 г. – 40-то НС е с най-слаба легитимност. Разбира се, ако се гледа буквата на закона, – няма му нищо. Изборите си бяха демократични, явиха се да гласуват около 55 процента от имащите право на глас, никой не оспорва като цяло резултатите.

Но демокрацията освен в буквата се проявява и в духа на закона. И обществото се чувства най-добре тогава, когато няма разминаване между двете. Именно от гледна точка духа на демократичния закон няма как да бъде заобиколен фактът, че на изборите на 25 юни се явиха да гласуват процентно най-малко избиратели в сравнение с всички парламентарни избори след 1989 година.

Ако се вземе под внимание – все с оглед на духа, а не само буквата на закона, – че “Атака” и другите шест парламентарно представени сили взаимно се отричат политически и отказват възможността за сътрудничество помежду си, то излиза, че обединените около политиката за присъединяване към ЕС и към НАТО имат парламентарно представителство, получило мандат от по-малко от половината избиратели.

Лидерството – без мандат от вота

Не е само проблемът за “представителността” на самото НС – т.е. за значителния дял на отказалите да вземат участие в изборите. Все като се излиза не само от буквата, но и от духа на демокрацията, от изборите за едно Народно събрание се очаква повече или по-малко категорично указание за желаното от обществото лице на политическото лидерство за последващите четири години.

Вотът на 25 юни не формулира подобно обществено указание. Не само никоя от участвалите партии и коалиции няма сама свое парламентарно мнозинство. Но поради получилото се разпределение на мандатите и наличието на програмни и личностни несъвместимости и образуването на евентуална парламентарна коалиция от три или повече партии или парламентарни съюзи, то би могло да се реализира само за сметка на изключителни по мащабите си компромиси. Нещо, което и при най-добра воля неминуемо ще остави у значителна част от обществото впечатление за подмяна на вота на избирателите.

Подобно положение – нека си спомним – се случи за първи път в годините на прехода. При всеки от парламентарните избори – и през 1991, и 1994, и 1997, и 2001 – винаги имаше излъчено едно парламентарно мнозинство или поне формирането му не изискваше някакви излизащи от традициите компромиси.

Фактът, че се оказахме именно в периода на присъединяването ни към ЕС без политическо силно лидерство с възложен му от избирателите категоричен мандат, налага извода, че политическите сили, осъществили помежду си консенсус за политиката ни спрямо ЕС и НАТО, очевидно не са успели да превърнат в същата степен този свой консенсус в консенсус на цялото общество или поне на значително мнозинство от избирателите.

В този смисъл вотът на 25 юни се яви като наказателен заради онова пренебрежение към обществото, което манифестираха в различна степен някои политически сили и най-вече управлявалото досега парламентарно мнозинство.
Основание за допълнителна тревога от това разминаване в разбирането на консенсуса от политици и от общество е обстоятелството, че то, изглежда, засяга дълбоко отношението към етническия модел, установен в годините на прехода. Надали някой би се заел да твърди, че е случайно съвпадение изборният успех на коалиция “Атака” именно във вота, който следва подписването на договора за присъединяване към ЕС и в който вот ДПС постигна най-големия свой изборен успех.

40-ото Народно събрание – пред голямото предизвикателство

Макар и да е най-слабо “легитимирано” (в смисъл, че е избрано при най-малък процент на участие на гласоподавателите във вота), 40-то НС е изправено пред може би най-голямото политическо предизвикателство на нашия преход. То е призвано да преодолее колкото е възможно по-пълно и за по-кратък срок проявилото се при вота разминаване между политици и общество в оценката и разбирането на консенсуса по националната ни политика спрямо ЕС и НАТО.

Известни са политико-педагогическите средства, както и законодателните стъпки (напр. референдуми по някои въпроси), които могат да бъдат използвани, стига да има разбиране и политическа воля. Във всеки случай никой не би трябвало да си прави илюзии, че проблемът ще отмине или някак ще се реши от само себе си. И ако го отлагаме, решението му вероятно ще става по-трудно.

Част от този голям проблем за националния ни консенсус спрямо ЕС (и НАТО, подразбира се!) е извършването на онези конкретни реформи – и то за броени няколко месеца – които стоят на пътя до формалното ни присъединяване към ЕС. Много добре се знае какво точно трябва да се направи. Работата е там, че по каквато и формула да се стигне до съставяне на правителствено парламентарно мнозинство, това мнозинство най-вероятно няма да бъде достатъчно за осъществяване цялостно и в срок на тези реформи.
Всъщност онова, което ни трябва, онова, което носи най-голям шанс за успех, е 40-ото НС да прояви воля в своята цялост и като израз на една парламентарна коалиция, обхващаща всички депутати, да застане и осъществи реформите от национална, а не от партийна позиция. Разбира се, малка е вероятността депутатите от “Атака” да застанат в редовете на подобна коалиция, но и те като всички трябва да бъдат поставени пред необходимостта да поемат отговорностите си.

Защо да се заблуждаваме, подобна най-широка и по същество надпартийна коалиция не е в нашите политически и най-вече парламентарни нрави и традиции. Но както се знае, нуждата е, която учи най-добре. И в този смисъл, дали влизането в днешното НС на толкова голям брой политически партии, че никоя да няма нито собствено, нито лесно за формиране мнозинство, не трябва да се приеме като знак от съдбата (в случая – избирателят), че отговорността е толкова голяма и сериозна, че е най-добре да бъде разпределена на раменете на всички отговорни политически сили?

Нямаме алтернатива на Европа

Дали кризата в ЕС, изявила се с референдумите за конституционния договор във Франция и в Холандия по-малко от месец преди нашия вот на 25 юни, повлия на нашите избиратели? Съмнявам с. Или ако е имало влияние, то не смятам, че е повлияно съществено за формиране на българския вот. Струва ми се, че той изразява твърде точно именно нашите си, български, проблеми и отношения, за да смятаме, че е било възможно да бъде плод на влияния.
Но определено мисля, че ние, като общество, и като страна обективно печелим от обстоятелството, че кризата в ЕС се разви (или по-точно – изяви, защото тя си съществуваше и преди референдумите, за които става дума) именно в сегашния момент, когато като общество и като държава сме призвани да направим най-важни стъпки по пътя на европейската ни политика, присъединявайки се към ЕС.
В условията на тази криза – вижда се и от политиците, и от обществото – изпъкват с много по-голяма яснота и категоричност границите и за нашия възможен избор, и за обема и мащабите на усилията, които трябва да положим, за да защитим този си избор.

Като виждаме, че и по-големи, и по-богати от нас общества и държави не намират за себе си алтернатива на Европа, предполагам по-успешно ще изградим и онзи национален консенсус в политиката ни към ЕС, който, ако в момента нещо не му достига, то е плод главно на немарливост и недостиг на обществено виждане и отговорност, а не на действителна алтернатива за нас като нация.

Като виждаме, че и по-отдавна влезли в ЕС страни поемат по пътя на мъчителни реформи (а това ще стане, защото това е цената, която трябва да се плати за успешното съществуване на ЕС!), може би и ние с по-голямо убеждение и готовност за усилия и жертви ще извървим нашия дял.

Не без основание в седмиците преди вота мнозина си поставяха въпроса дали кризата в ЕС няма да се отрази неблагоприятно на нашето присъединяване към съюза. Сега, когато все повече е ясно, че тази криза заставя лидерите на всички страни-членки на ЕС с много по-голяма задълбоченост и отговорност, отколкото досега, и главно с повече отговорност пред утрешния ден, да погледнат на проблемите на развитието на съюза, струва ми се, идва моментът да си дадем сметка, че съвпадението на нашето присъединяване към ЕС с усилията за преодоляване кризата на съюза е за нас един голям шанс.

Защото в подобна обстановка летвата за всички се вдига по-високо, но това е и стимул да дадем всичко, на което сме способни и да постигнем успех. Но заедно с това в подобна обстановка се забелязват и въобще са по-ценени онези усилия и принос, които всеки би дал за общото дело.
И именно 40-ото НС е онова място, където ще може и най-добре да бъде изразена способността и готовността ни за усилия и жертви в името на ЕС и нашето място в него, а и най-добре това да бъде забелязано и оценено и от европейската общественост и от нас самите. Ето така, ако съумее да поеме и реализира отговорностите си, избраното с относително ограничено участие на гласоподавателите, Народното събрание ще се легитимира пред обществото и историята като изпълнило с достойнство и чест своя мандат.

1 юли 2005 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук