Петър Калинов е роден в София през 1977 година. Завършил е Испанската гимназия в София, а след това – Факултета по журналистика и масови комуникации в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, специалност “Връзки с обществеността”
“Селото е пълно с всякакви
зверове – каза съседът. –
Разбрали са сигур,
че в Черказки няма кучета.”
“Скачащите бълхи”, Йордан Радичков
1. Читатели
Отварят списанието. Лъскаво. С много реклами. С цветни снимки. Хубави момичета. И текстове. За Сатурнови дупки и оргазми.
Отварят седмичника. Сатурнови дупки и оргазми.
Отварят всекидневника– Сатурнови дупки и оргазми. Тук-там и някоя култова статия, писана от добре изглеждаща начална педагожка: “Всяко спиране на влак струва на държавата 12 хиляди лева.” Епохално. Един курс на влака София – Лакатник, значи, струва на държавата поне 120 хиляди лева. Само спиранията по гарите струват толкова. Да не говорим, че влакът харчи ток и по пътя. Токът не е безплатен. Следователно трябва да се закрие БДЖ, защото е супер неефективно предприятие. При тези цени на спиранията композицията трябва да превозва по минимум 25 хиляди пътници, за да има някакъв що-годе положителен резултат!?
След такива умопомрачителни факти читателите дотолкова се умопомрачават, че Сатурновите дупки и оргазмите започват да изглеждат съвсем логични.
А навремето професор Алфандари говореше на първокурсниците от Факултета по журналистика и масови комуникации (ФЖМК) разни неща за “gate-кeeper”-ство и обществена ангажираност. За четвърта власт.
– Вие сте кучетата-пазачи на обществото. Пазите го от лошите. Единственият интерес, който журналистът трябва да отстоява, е интересът на българските граждани. Вие трябва да сте коректив на всяка власт. Опозиция на всяка власт. Когато тази власт нарушава правата на гражданите, тогава ще бъдете четвърта власт. И не забравяйте, че няма корпоративен или партиен интерес, който да стои по-високо от българския национален интерес.
Идеалист. Да беше споменал нещо за Сатурновите дупки и оргазмите, та да знаят студентите предварително как ще си вадят хляба.
2. Журналистиката
Прави се от свободно слово и от свободни независими хора. Журналисти. На които да не им пука от бой, глад и други такива неприятни неща. Журналистиката има нужда от Христо Ботев и Алеко Константинов, например.
3. Преди 10 ноември 1989 г.
За журналистика в онзи период е трудно да се говори. Тогава властта не се нуждаеше от коректив, а от клакьори. Имаше ги в излишък. Клакьорите не могат да бъдат журналисти. Разбира се, всяко правило си има изключения. Едно интервю на Кеворкян с академик Николай Амосов. Иначе впоследствие се навъдиха доста дисиденти.
Умберто Еко споменава в “Името на розата” нещо от сорта, че ако се съберат всички късчета от кръста Господен, които се намират в различните църкви, то ще се окаже, че Иисус Христос не е разпнат върху две греди, а върху цяла гора. С други думи, ако се съберат на едно място всички “дисиденти” и “пострадали от режима”, ще се окаже, че в периода 1944 -1989 г. не е имало никаква комунистическа партия, всичко е било проформа.
4. 10 ноември 1989 – 4 февруари 1997 г.
В този период, може би един от най-демократичните в историята на страната ни, се родиха първите проблясъци на масовия независим печат. Тандемът Петьо Блъсков – Валери Найденов на практика доказа как се прави вестникарство по американски образец. А във вестникарството по-положителен образец от американския няма, кой каквото ще да си говори.
Изданията на пресгрупа “168 часа” атакуваха аудиторията с нов дизайн, нов език и новини, много новини. Критиците обявиха дизайна за смешен, езика за уличен, а новините за провокативни. В началото на 1995 година вестник “24 часа” стигна до 560 хиляди тираж и 90% продаваемост. Просто защото хората искат да са информирани, искат да знаят какво става в страната им и искат всичко това да е казано на техния разговорен език. Блъсков и Найденов се съобразиха с желанията на хората и реализираха собствените си мечти. Голям тираж, ниски разходи при издаването, голяма продаваемост, високи печалби при ниска крайна цена за читателите. Казано направо – печалба от всякъде.
Приказката свърши с гаф. Партийната книжка на Софиянски. Което от своя страна доказа тезата, че журналистиката е силна като неформална четвърта власт, отстояваща интересите на гражданите, а не в опитите си да се влее в някоя от другите три, реални, власти.
Разбира се, загубеното доверие на читателите не се върна лесно, тандемът Блъсков – Найденов се разпадна, а пресгрупа “168 часа” се вля в новия външен играч – германския концерн ВАЦ.
Моделът на пресгрупа “168 часа” от първите години на българската демокрация, с всичките си кусури, беше положителен пример за развитието на масовия независим печат. И точно масовият независим печат е най-сигурната защита за гражданите срещу злоупотребите на държавниците с властта. Той е и един от факторите за формиране на гражданско общество. За съжаление проектът не се състоя докрай и България не видя своя “Уотъргейт”.
5. След 4 февруари 1997 г.
В качеството си на външен инвеститор ВАЦ наложи нови принципи на поведение. Нормално. Хората от Германия не искат да си имат проблеми с властта, в какъвто и цвят да е тя. Те търсят печалби, а печалбите са възможни и с други средства.
Журналистите се оказаха излишни. Малкото останали започнаха да действат предпазливо. За сметка на това рекламата стана невероятно агресивна– PR-ът също. Материалите, пряко засягащи гражданския интерес, отстъпиха място на PR-материали, обслужващи частни, корпоративни интереси. Разследващата журналистика беше изместена от Сатурновите дупки и оргазмите.
Всичко това съвпадна и с управлението на Иван Костов. Доколкото то беше свързано с връщането към тоталитаризма, историята ще каже. Но че се ползваше с невиждан дотогава медийен комфорт, е безспорно. Върна се модата на клакьорите и подмазвачите. Костов имаше коректив в медиите, подобен на коректива в Политбюро на Тодор Живков. Естествено опозиционните издания атакуваха правителството, но партийният печат нито имаше достатъчно свобода на действие, нито достатъчно средства за въздействие. Партийният печат притежава собствена специфика и ограничена аудитория. Той не може да се мери с обема на влияние, който притежава масовият независим печат. Би било нелогично. Дори смешно.
Резултатът се видя впоследствие. Както впоследствие започнаха и атаките срещу управлението на Иван Костов. Атаки справедливи, но закъснели. Продължи лошата българска традиция да се вади нож на умрялото куче. Защото истинската журналистика е преди всичко актуалност. Актуалност, за да може гражданският иск на обществото да изпревари евентуалните съдебни искове. Но за актуалност се иска смелост. И професионализъм.
6. Днес
Хората се интересуват от разни неща. Задават си въпроси. Например как при 2 милиона и половина пушачи в България “Булгартабак” работи на загуба и трябва да бъде спешно приватизиран. Мислят си хората, ако има 1 стотинка печалба от всяка кутия цигари, то тогава печалбите на държавното предприятие са достатъчни, за да продължи то да функционира в сегашния си вид. Ако пък я няма тази 1 стотинка печалба, тогава очевидно някой не е направил добре сметката и трябва да си ходи, за да дойде друг, по-практичен, който може да докара нещата до печалба. Мислят си хората, за какво им е някой отвън. След като с малко мозък самите ние можем да си оправим бакиите. Цигари са това, не баници, та да мухлясват. От цигари навсякъде по света се печели.
Задават си въпроси хората, мислят и в крайна сметка се досещат, че има нещо нечитаво. Но това съвсем не е журналистическо разследване. За да бъде такова, е необходимо да има журналисти “gate-keeper”-и, които да съберат данните, да намерят документите, да разпитат отговорните, да си подсигурят източниците на информация и накрая да напишат статия на разбираем език. Фасулска работа. Ако ти стиска. И хората ще са информирани. Съмненията им ще бъдат потвърдени. И накрая ще осъзнаят, че става нещо нередно и ще предявят гражданския си иск. И ето ти на тебе гражданско общество на практика.
Както между другото се получи с темата за АЕЦ “Козлодуй”. Българите ясно си казаха мнението по въпроса. Е, че управляващите си направиха оглушки, то си е техен проблем. Те си правят оглушки и за други неща. Просто защото отново няма кой да им напомни, че те са там, за да изпълняват заповедите на хората. А това е работа на журналистите. Които обаче искат по стотачка, за да отидат на събитие!? Да. Има и такива случаи. Питайте ръководителите на танцовия ансамбъл при Двореца на децата!
А гражданите на България си задават и други въпроси. За топлофикация и топломери. Спомнят си как в тоталитарното минало по същия начин са ги карали да си пребоядисват оградите. За цената на водата. И усилията, които са вложили при направата на язовирите. Язовири благодарение на които и днес България има по-добър воден баланс от много напреднали страни. За договореностите с ЕС. И дали на 1 януари 2007 в хлебарницата ще има български банички, или и те ще бъдат изтрити от лицето на земята като “неотговарящи на изискванията”.
Един куп въпроси. Един куп съмнения. Един куп теми за журналистически разследвания. Стига да има кой да ги направи. А пък, може би, са направени, но на някой не му стиска да ги пусне в печата.
7. ФЖМК
По-лесно е да чуеш добра дума за Осама бен Ладен, отколкото за Факултета по журналистика и масови комуникации на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Говорят се страшни неща за студентите. Разпасани. Недоучени. Неграмотни. Говорят се страшни неща за преподавателите. Несериозни. Мекушави. Неработоспособни. Излиза се с номера, че журналистиката е призвание и не е нужно да имаш специално образование, за да я практикуваш. Самите възпитаници на ФЖМК се изказват неласкаво за проведеното обучение. Всеки може да си мисли и говори каквото си иска. Но! Журналистиката е колкото призвание, толкова и занаят. А занаятът се усвоява най-добре във ФЖМК. Теоретично, разбира се, но то и ВУЗ с практическо обучение в България май не съществува.
По-свободното общуване между преподаватели и студенти, от своя страна, помага за придобиването на полезни комуникативни умения.
Може и да се пишат високи оценки, но изпитите са (или по-скоро бяха) над 60 и голяма част от тях са писмени и практически. Свободният режим на занятията създава условия на студентите да опитат силите си в реалната журналистика.
И най-важното. Във ФЖМК има прекрасни преподаватели, които не налагат мислене, а карат студентите да се замислят. Такива са професор Тодор Петев, професор Милко Петров, професор Тотка Монова, Марко Семов, Орлин Спасов и да не се изброяват другите, за да няма обидени.
От ФЖМК излизат подготвени кадри, които владеят основните технически похвати на журналистиката. Това, че се дънят нравствено, е въпрос на личен избор и преподаващите нямат никаква вина.
И всичко това би било прекрасно, ако същите тези момчета и момичета успяваха да се реализират професионално след завършването на факултета. В голяма част от медиите тапията от ФЖМК изобщо не важи. От една страна, съществува шуробаджанашкият принцип. От друга – на медиите не им трябват журналисти. Опасни са. Току-виж започнали да правят журналистика. На медиите им трябват начални педагожки, астроложки, преводачи, филолози, философи, които кротко да пишат репортажи за Сатурнови дупки и оргазми.
8. Първи случай
Първи април. Първоаприлска сякаш. Програмният директор на радио Нет, Владимир Танев, подава оставка. Защото не е червен, син, зелен, а просфесионалист. Възпитаник на ФЖМК. Работил е на много места, включително и в най-слушаното Дарик радио. Журналист. Обаче не е верен на дадения цвят и става ненужен. Парадокс. Или просто обичайна практика. А точно в това е цаката. Не е важно да си верен на някакъв цвят. По-важното е да си верен на хората, обществото, България. Разбира се, хубаво е да си верен и на някаква идея, но не и ако тя пречи на верността към хората, обществото и България. Такава е честта на професията.
9. Медиа +
Провеждат се занятия по дисциплината “Учебен вестник”. Преподавателят Борис Павлов решава да накара студентите действително да направят един учебен вестник. Деканът на факултета дава своята благословия. Ректорът на Софийския университет обещава спонсорство. Студентите се постарават и правят брой на повече от прилично професионално равнище. По всички правила. Ректорът отказва спонсорството и отива да играе футбол. Деканът смутено мълчи. Причината!? Уводната статия на Мартин Новев “Гаврата с Ботев”. Момчето се противопоставя на изваждането на Ботевото творчество от конспекта за кандидатстудентския изпит по литература. Споменава нещо и за продължаващото налагане в същия конспект на “поетически онанисти” като Атанас Далчев и Николай Лилиев, чиито творби са крайно отвлечени и неразбираеми за простосмъртните кандидат-студенти. Толкова.
Че Далчев е поетически онанист, това е безспорно. Макар и малко грубо казано. Че е неразбираем за учениците, и това е безспорно. Далчев е разбираем единствено за професионалните критици. Децата предпочитат поезията на Ботев, Смирненски и Вапцаров, защото харесват опростените, искрени неща, които са казани на техния език, или поне на език, който се доближава до техния. Те разбират посланията, макар и да не са съвсем съгласни с идеите. Разбират ги, защото гениалното е и разбираемо. Друг е въпросът какви ценности внушава Ботев и какви Далчев. Да не се задълбава!
Проблемът е, основният проблем е, че някой отново се опитва да се съизмерва с Гения. И в това си комплексирано съизмерване стига до дребнавости.
А Ботев е вечен. И Мартин ще стане журналист, ако продължи в същия дух.
10. Проект
Събират се луди глави. Мястото отново е ФЖМК. Те са възпитаници на ФЖМК. Сядат. Пият по водка. Решават. Ще правят списание. По каноните на журналистиката. Независимо. Ще се отстоява единствено интересът на хората, обществото и България. Масово. Ще се търси максимално широка аудитория.
На другия ден всичко върви по план. Събират се материали. Оформя се дизайн. Издава се демо-версия, нулев брой. Набутването е здраво. Смята се. Печатница. Филми. Разпространение. Сметката е повече от скромна. Търсят се инвеститори. Не спонсори, а инвеститори. Намират се кандидати. Хората са заинтригувани. Дори впечатлени. Склонни са да отпуснат и по-големи суми. Питат за условията. Лудите глави казват само едно. Да няма поръчкови материали. Само чиста журналистика. По правилата. Без цензура. Затова е инвестиция. Хората с парите да се интересуват единствено от финансовия резултат. Иначе щеше да е спонсорство. Накрая инвеститорите се отказват. Някои от материалите им се струват солени. Разследващата журналистика очевидно не им понася. Но пък иначе са склонни да спонсорират, безвъзмездно, от добро чувство, ей така, Сатурновите дупки и оргазмите.
11. Целта на професията
Седи си човекът в къщата. Чува лай на куче. Казва си:
– Абе, нещо става там. Защо не извикам комшията и да видим?
Може да става дума и за фалшива тревога. Може и кучето да лае по котки. Важното е, че човекът вярва на своето куче. Вярва. Че то ще залае, когато дойдат крадците. А хората знаят как да постъпват с крадците.
