Доктор по философия, магистър по право, научен сътрудник I ст. в Института за философски изследвания към БАН. Автор е на книгата “Творчеството – мит и предизвикателство” и на над 20 научни статии в областта на политиката, икономиката и правото. Активно публикува политически, икономически и правни анализи във вестниците “Труд”, “24 часа”, “Монитор”, “Стандарт”, “Сега”, “Банкер” и др.
Проблемът за разпределението на благата между членовете на една общност (или общество) има много дълга “биография”. В чисто практически план той е стоял пред всяка група от човешки индивиди далеч преди теоретизирането да се превърне в самостоятелно занимание. За съжаление тук не може да се сложи знак на равенство между изразходваното време, положените усилия и намерените решения.
Вероятно първата и може би най-голяма трудност идва от неопределеността на понятието справедливо. Кое е справедливото разпределение – това, което дава на всеки пропорционално на приноса му към общото благо, или това, което отчита реалните нужди на отделните индивиди? Дори в Юстиниановата дефиниция на справедливостта като постоянното и вечно желание да се даде на всеки това, което му се полага, съществува неяснота по определянето на мярата на полагаемото. При липса на общоприет критерий за ключовите понятия философията на историята отваря врати за разнопосочни и нерядко взаимно изключващи се теории.
Конкретизирането на понятието справедливост в неговите социални проекции и употребата му в смисъл на социална справедливост води началото си от ХIХ в. и се свързва с името на Дж. Ст. Мил. Раждането на това понятие е обусловено и от общия дух на епохата с господстващото в нея рационално мислене и стремеж да се построят идеални конструкти на основата на универсални предпоставки. В случая, за да се въведе и обоснове социалната справедливост, се стъпва на две изходни постановки.
Първата е, че историческите процеси се управляват поне в общи линии от откриваеми закони, което оправдава усилието за промяна на обществото и за постигане на предварително поставени цели.
Втората е свързана с възможността да се намери сила (обикновено тя се търси в лицето на изпълнителната власт), която е в състояние да извърши тези промени.
При подобни изходни условия отговорите на това кое е социално справедливо и кое не придобиват смисъл, защото общественият дебат може да се операционализира. Достатъчно е да се постигне консенсус кое е първостепенно важно за обществото в конкретния исторически момент – да се отчете реалният принос на всеки член или да се измерят по някакъв начин нуждите им и да се разделят ресурсите между тях. Възможен е и вариантът всеки да получи по равно, независимо от приноса и потребностите му.
Всички теории за социалната справедливост стъпват върху два основни принципа, които се разработват в тях или алтернативно и в някаква форма на комбинация.
Първият принцип е този за заслугите и полагащото се възнаграждение за тях. Тук ключови са такива предпоставки като шанс да се развиват способностите (или талантите) на всеки и равенство на възможностите. Трудностите произтичат от невъзможността да се дефинират и измерят точно заслугите. Дали откриването и приложението на уникалните човешки заложби е достатъчно, за да се оправдае фактът, че едни хора, които са по-талантливи, ще получават повече и това ще се счита за справедливо, или способностите на хората не са от такова значение, колкото положените усилия?
Либерализмът в политическата философия, а и в икономиката, се опитва да изгради теоретичните си конструкции именно върху тези предпоставки, като дилемата според него получава своето естествено разрешение в условията на свободния пазар. Пазарът е най-добрият механизъм за възнаграждаване на заслугите и неговото действие не бива да се саботира от намесата на държавни или обществени организации. Социалното неравенство не е несправедливост, защото всеки получава точно толкова, колкото е неговият принос за общото благо. Може би в най-завършен вид тези принципи могат да се срещнат у Фридрих фон Хайек и Милтън Фридман.
Подобна чиста либерална позиция обаче е доста уязвима, защото реалната бедност, безработицата, нищетата като начин на живот са сериозни социални проблеми, чието разрешаване не може да бъде оставено на “невидимата ръка на пазара”, ако използваме всеизвестната метафора на А. Смит. Затова мислителите с подчертан вкус към социалистическите идеи съвсем логично сочат, че стихийните фактори на пазара са твърде съществени, за да бъдат пренебрегвани. Освен това фактът, че успехът тук зависи и от шанса или от социалния произход, съвсем не гарантира, че всеки ще получи полагащото му се възнаграждение за положените усилия.
Затова по-егалитарно настроените политически мислители предлагат вместо заслугите за отправна точка при установяване на социална справедливост да служи друг принцип – този за разпределение според нуждите.
Но и тук възниква съществена методологическа пречка, която се изразява в неопределеността на отговора за това що е нужда. Повечето от комунистическите идеологии се обединяват около положението, че всеки е в състояние сам да определи нуждите си и е принципно възможно да се произведат достатъчно стоки и услуги, за да се посрещнат тези нужди.
По-умерени са в оценката на индивидуалните нужди различните социалдемократически течения. Те клонят по-скоро към принципа, че индивидуалните нужди се определят от условията на обществения договор и от социалната организация според приетите в дадения исторически момент стандарти. В по-практическите си приложения тази позиция допуска част от обществените ресурси да бъдат разпределяни чрез социални фондове, включително и с държавна намеса, а друга част да се остави на действието на закона за търсенето и предлагането.
Големият не само методологически, но и практически проблем при избора на това каква политика да бъде провеждана идва от важността на отношението икономическа ефективност – социална справедливост. Ако се тръгне към отнемане на голяма част от придобитото при индивидуалната стопанска дейност под формата на данъци и неговото преразпределяне чрез социални фондове, това няма ли да демотивира субектите да полагат допълнителни усилия и няма ли да доведе до икономически застой? А ако пък се избере обратната политика и се ограничи преразпределението, няма ли да се задълбочи още повече пропастта между бедни и богати, което пък ще доведе до неприемливо покачване градуса на социалното напрежение?
И тук отговорът на въпроса зависи от изходните теоретични позиции. Ще разгледаме силните и слабите страни на три доста мощни социално-икономически доктрини, които под една или друга форма поставят своя отпечатък върху вземането на едни или други политически и социално-икономически решения.
Утилитаризмът
Отговорът, който дава утилитаризмът, чиито най-ярки представители са Дж. Бентам и Дж. Ст. Мил, е, че общественото благополучие може да се разглежда като функция от полезността на отделните индивиди. Това, което ще получи богатият, и това, което ще получи бедният, имат еднаква обществена “тежест” и няма значение как точно ще се преразпределя. Важното е общественото богатство като цяло да нараства. Но ако при преразпределението от по-успелия, по-богатия към по-бедния се губи значима част от произведеното, обществото трябва да се откаже от подобно действие. Все пак понятието полезност тук не е равнозначно на равенство при преразпределянето, защото един и същ обществен ресурс има различна полезност за богатия и за бедния. Ако, да речем, един милион лева се отнеме от състоятелните групи и се даде на бедните, които ще го изконсумират за най-необходимото, това например според принципа на утилитаризма не е желателно. Причината е, че ако с въпросния един милион лева се направят удачни инвестиции, които да доведат до увеличаване на съвкупното обществено богатство, подобна стъпка би изглеждала по-справедлива, според утилитаристката скала на ценности.
Може би най-вярно би могъл да се схване утилитаризмът чрез неговия основен постулат. А той би звучал така: обществото е правилно устроено и следователно справедливо, когато основните му институции са изградени така, че да се постигне максимално удовлетворение на неговите потребности, разбрани като сумирана полза. Обществото, според утилитаристите, може да се разгледа по аналогия с отделния индивид. И както при вземането на едни или други решения човек може да се лиши от определени неща, за да придобие други, така и обществото има право да смята за справедливо това, което му носи оптимална съвкупна полза. Тук наличието или липсата на социално-икономическо неравенство или вероятността положението на едни групи да се влоши, докато благосъстоянието на други се подобрява, остава на заден план.
Основните възражения към утилитаризма може да се разположат в пет направления:
Първото е, че обществото не следва да се разглежда по аналогия с отделния човешки индивид. Човек наистина може да реши съзнателно да балансира печалбите и загубите, като търпи вреди в едни области, за да получи максимално количество блага в други области или пък в бъдеще. Но отсъства механизъм, по който обществото е в състояние да прецени как следва да се уравновесят вредите и загубите на отделните му членове. А това може да доведе до изключително сериозни неблагоприятни последици и до общ срив, както стана у нас при ликвидацията на ТКЗС, при безогледната приватизация, при неконтролираната инфлация и т. н.
Второто е, че утилитаризмът толерира социалното неравенство в името на някакво абстрактно общо благополучие. Но той (а и всички подобни доктрини) не са в състояние на намерят критерий и да обосноват защо даден тип разпределение на произведените блага е по-удачен от всеки друг, след като обществените потребности са на практика безкрайно и непрекъснато преподреждащо се множество. Защо например инвестирането в енергетиката да е за предпочитане пред развитието на информационни технологии? И защо ликвидирането на химическата индустрия може да се компенсира от предполагаемия бум в туризма?
Третото би звучало така: ако ползата за обществото като цяло е висше благо, докъде се простира неговото практическо приложение? И ако се следва подобен постулат, как ще се опазят от нарушаване такива човешки права като правото на живот, на свобода и лична неприкосновеност, на свободно придвижване и т.н? Вероятно и войната, и концентрационните лагери, и геноцидът могат да бъдат обосновани с постигане на съвкупна обща полза за конкретното общество. Всъщност капитализмът като може би най-експанзивния исторически етап, познат досега, многократно потвърждава, че насилието и икономическият ръст са напълно съвместими, нещо, което може да се види, подробно развито и аргументирано, у Васил Проданов (Проданов, 2003)
Четвъртото направление на критики е насочено към практическото приложение на утилитаризма. Дори ако е възможно на обществото да се наложи определен дневен ред и градация на социално-икономическите потребности, възможно ли е те да се администрират успешно без сериозни и невъзвратими загуби? Опитът на плановите икономики почти навсякъде доказва точно обратното.
И петото направление е свързано отново с основния постулат на утилитаризма. След като удовлетворяването на всяко желание на гражданите има своето значение при получаване на общата сума на обществената полза, какво би се получило в случаите, когато група индивиди изпитват удоволствие от дискриминиране или установяване на терор върху други групи? Фашизмът или комунизмът в много отношения са практическа реализация на утилитарния възглед, независимо от расовата или класовата теория, с която се опитват да легитимират това насилие.
Егалитаризмът
Друг възможен отговор на дилемата е този, който дава егалитаризмът. Тук може да се причислят като правило различните комунистически теории, според които най-важното за обществото е всеки да получи съответните на своите нужди блага, без значение дали това ще промени стимулите му да се труди за в бъдеще. Социалната справедливост в тези случаи се разбира по-скоро в количествен смисъл като преразпределение и разходите при нейното прилагане не се вземат предвид.
Всъщност може би тук е мястото да направим едно съществено разграничение. Социалната справедливост е по-широко по съдържание понятие от разпределителната справедливост. Така под социална справедливост в обществото може да битува представата за справедливо отношение към всички – към престъпниците, децата, възрастните, домашните животни, страните-конкурентки. Докато разпределителната (или икономическата) справедливост засяга по-тесен кръг проблеми, свързани предимно със съвместната производствена дейност, с търговията с потребителски стоки, с предоставянето на обществени блага и т. н. (Фелпс, 2004; 205)
Но тук отново се сблъскваме с вече споменатите по-горе проблеми. Най-напред, липсата на безспорна градация на нуждите и “отмерване” на съответното им социално или икономическо “тегло”. Дали нуждата от подслон е по-важна, отколкото от храна и дрехи? Доброто здраве и грижите за него жизнено по-незаменими ли са за обществото, отколкото получаването на необходимия образователен минимум? Ако се отнеме от по-успешните членове значителна част от произведените от тях доходи, за да се даде на по-зле справящите се със своята собствена издръжка, това няма ли да демотивира първите и да направи вторите още по-зависими, водейки и до застой на обществото като цяло?
Егалитаризмът има това предимство, че е сравнително достъпен за разбиране и затова е доста силно изкушение за популистки ориентираните политически движения. Но именно защото основният му принцип – последващо преразпределение на материалните ресурси, не може да се реализира, без някой специално да се занимава с това, не само достига логично до несправедливостта, разбирана като разкъсване на връзката между количеството и качеството на икономическата дейност и получените възнаграждения, но и до изключително опасно разхищение на обществено богатство.
Ако перифразираме думите на Милтън Фридман за опасността от административна неефективност при егалитаристкото преразпределение, тя би звучала така: “Когато харчиш собствените си пари за себе си, си загрижен колко точно и как харчиш. Ако харчиш свои пари за някой друг, все още те е грижа колко харчиш, но в по-малка степен те засяга как ги харчиш. Ако харчиш чужди пари за себе си, вече не се интересуваш колко точно харчиш, но е важно как ги харчиш. Ако обаче харчиш парите на някой друг за някой друг, не те е грижа нито колко, нито как харчиш.”
В болшинството случаи това е ахилесовата пета на всички планови икономики, защото те, по думите на Валтер Ойкен (Ойкен, 1995; 227-230, когато се опитват да регулират икономическия процес, заменяйки пазарните механизми с политически или идеологически съображения, неизбежно достигат до изключително неточни разчети за стопанството. Така те неизбежно допускат преразход на ресурси в едни области и недостиг в други, като същевременно собствените им консумативи показват еднопосочна тенденция да растат нагоре. А това не само води до икономически проблеми, но и непрекъснато генерира субективизъм, корупция и в крайна сметка несправедливост.
Ролсианизмът
Преразпределянето като теоретичен проблем и като политическа практика обаче трябва да се съобрази и с това, че не могат точно да се измерят нито приносът, нито нуждите на отделния индивид. Затова общественото благополучие зависи от това дали обществото е склонно или не да приеме неравенството, при което по-богатите ще получат по-малко, отколкото реално им се полага, а по-бедните – повече от това, което са произвели. Този възглед се свързва с името на професора по философия от Харвардския университет Джон Ролс.
В своята най-известна книга “Теория на справедливостта” (1971) Ролс предлага основните принципи на тази своя концепция, които после доусъвършенства и доразвива в “Политическият либерализъм” (1993). Първият от тези принципи гласи: “Всяка личност има равна претенция за напълно релевантна схема на равни основни права и свободи – схема, която е съвместима със същата схема, отнесена към всички; в тази схема на равните политически свободи (и единствено на тези свободи) трябва да се гарантира тяхната ненакърнима ценност” (Ролс, 1999; 69). А вторият има следната формулировка: “Социалните и икономическите неравенства трябва да отговарят на две условия: да съпровождат социални позиции и длъжности, открити за всички в ситуация на честно равенство на шансовете и, второ, те трябва да са от най-голяма полза за най-малко привилегированите членове на обществото” (Ролс, 1999; 69-70).
Както се вижда от изходните предпоставки на ролсианизма, той се опитва да преодолее слабостите и на утилитаризма, и на егалитаризма. За него запазването на икономическата мотивация в определен смисъл се оказва подчинена на една по-важна социална цел – от неравенството да са облагодетелствани най-бедните слоеве. Разбира се, като теория ролсианизмът има своите хуманистични акценти и в много отношения звучи доста приемливо. Въпросът е доколко тези критерии са реално приложими в една реална политическа, икономическа и социална ситуация. Най-същественото тук обаче е, че тази теория не би могла да се реализира без изключително съществената роля и намеса на държавата. И именно тук е главният въпрос – докъде следва да се намесва държавата в този процес и кое гарантира, че тя самата няма да бъде използвана за генериране на несправедливост?
Преди да видим как стои въпросът с използването на държавата като инструмент за постигане на социална справедливост в ролсианския смисъл на думата, може би е нужно да кажем няколко думи за възможните възражения срещу този възглед. Неслучайно най-непримиримите критици на постигането на социална справедливост чрез намесата на държавата под каквато и да е форма са представителите на т. нар. либертарианизъм (Фр. Хайек, Р. Ноузик). Според тях подобна политика почива на три погрешни основания.
Първото е, че понятието социална справедливост се основава на предположението, че съществува някаква агенция в обществото, която единствена е призвана да преразпределя, докато в действителност преразпределението става чрез некоординираните действия на много агенти. Второто е, че социалната справедливост в тази й форма на практика означава замяна на пазарната икономика с абсурдна бюрокрация, която ще упражнява пълен контрол върху потока от ресурси. И третото е свързано с опасността от вмешателство във фундаменталните лични свободи, тъй като се забранява на индивидите да правят това, което желаят.
Представителите на либертарианизма смятат, че е достатъчно да се въведат формални процедури за разпределение, за да се постигнат справедливи социални резултати. Но тук отново стигаме до проблема за това как се дефинира понятието социална справедливост, защото постигнатото чрез въведените формални процедури разпределение е нещо съвършено различно по своя ефект от постигането на справедливо разпределение на ресурсите чрез социални фондове.
В своите практически приложения тези теории опират до въпроса за това как да се изгради държавата и дали е възможна социалната държава (По този въпрос виж Градинаров, 1996). В частност тук се стига и до необходимостта да се преосмисли правната рамка, в която биха могли да се поставят схващанията за социалната справедливост, защото социалните правни норми вече не се основават на равенството на индивидите. Те са правни норми за компенсиране на по-ограничените способности на част от гражданите, на определени житейски неудачи и трудности с цел да се създадат условия и да се улесни по-пълната интеграция на индивидите в обществото.
Ролята на държавата
Колкото и привлекателни да изглеждат различните концепции за социалната справедливост, тяхното практическо приложение в един момент неизбежно опира до ролята на държавата. В частност въпросът се поставя така: Кое е по-добро за постигане на социална справедливост – повече държавна намеса в различните сфери на функциониране на обществото или по-малко намеса?
Въпросът всъщност e за това как възприемаме държавната институция – като обективно следствие от определен начин на производство или като предпоставка за създаване на предпочитан или желан тип социален порядък. От тази предпоставка зависи и как ще възприемем ролята на силните държавни структури в исторически определените конкретни избори.
Въпросът се усложнява още повече, ако включим в сметката и едно нововъзникнало ограничително условие. То е в непознатите преди предизвикателства на глобализиращия се свят, с които трябва да се съобразява държавната организация. И които поставят много от досегашните й функции под въпрос.
Независимо от многозначността на термина глобално един негов признак изглежда задължителен. Той е свързан с кризата на териториалната национална държава и засяга най-чувствително проблема с очертанията на нейния суверенитет. Досегашната история недвусмислено доказва, че икономическите субекти се формират в определена, организирана от държавата територия. Глобализацията обаче внася нов нюанс, като сочи, че е напълно възможно тези субекти да съществуват и без да са обвързани с такава територия. Така например, ако приемем, че икономическите и социалните процеси са взаимозависими и си влияят, ще възникне въпросът как ще повлияе процесът на засилена социална дифузия между различни по своята степен на развитие региони и страни? И няма ли това да промени изходните предпоставки, при които националните държави, доколкото все още имат решаваща дума за вземане на важните решения, ще се налага да действат.
Това, което би могло да се каже с известна доза сигурност, е, че глобалното стопанство няма свой аналог в досегашното историческо развитие, където почти винаги ролята на държавата, в една или друга форма, е била много съществена. И въпреки че постиндустриалната икономика израства и се развива от интернационализиране на производството и търговията, тя не е просто количествено сравнима и сводима към познатите ни досега форми на икономическа организация. Свръхпропускливостта на националните граници и все по-големите трудности, с които се сблъскват правителствата при регулиране на дейността и взаимоотношенията на икономическите субекти, особено пък когато в играта се намесят и транснационалните корпорации, водят до извода, че средствата за социално инженерство и за преразпределение на произведения вътре в национални граници продукт се ограничават все по-осезаемо. Оттук и възможностите да се вземат ключови решения, засягащи един или друг исторически избор.
В същото време отговорността на правителствата за състоянието на образованието, здравеопазването, отбраната, инфраструктурата, социалните дейности изобщо не намаляват, а точно обратното – стават все по-обременителни. Докато при една все още интернационализираща се икономика големите компании от рода на IBM, Sony, Ford или BMV, макар да откриват свои дъщерни фирми и да строят заводи в чужбина, запазват главното си седалище в определена страна, била тя САЩ, Япония или Германия, в глобалната икономика седалището на една транснационална компания е доста размито понятие. Акциите могат да бъдат разпръснати между собственици от съвсем различни части от земното кълбо, а стратегическите решения да се формират по един непознат преди дифузен начин, защото съвременните комуникации не налагат реално присъствие на реални хора в едно определено място.
Това обаче не означава, че отделните акционери или дори високопоставените мениджъри стават абсолютно независими от политическия и социалния климат на мястото, в което живеят и работят. Но тази зависимост е много по-хлабава и лесно преодолима в сравнение с времето на затворените национални, та дори и на интернационализиращите се икономики. Ето защо няма нищо изненадващо във факта, че много ключови производства, които са формирали икономическите “ниши” на значителни по численост държави и региони, постепенно, но неумолимо се прехвърлят от Северна Америка в Югоизточна Азия или Централна и Източна Европа, от Европа – в Южна Америка, от Япония – в Тайван и Сингапур, където заплатите и жизненият стандарт са по-ниски.
Различните възможности за производство на високотехнологични продукти и съвсем ясната вече диференциация вътре в отделните отрасли между доскоро приблизително еднаквите по икономическо развитие страни от т. нар. глобален център е доста сериозен симптом за протичащите в момента и очакваните в близко бъдеще исторически промени. В същото време мрежовият характер на глобалната икономика и все по-усъвършенстващите се комуникации, особено разрастването на компютърните мрежи, подхранва и друга тенденция – към дифузия на социалните групи, които няма да бъдат толкова тясно обвързани с определено работно място и с нуждата да живеят близо до предприятието или офиса си.
Според проучвания на Евростат в момента един на всеки 15 жители на ЕС работи от дома си. През 2007г., когато България ще стане член на ЕС, се очаква цифрата на използващите своите домове като офиси или кантори да е около 28 млн. Само за сравнение – в САЩ тази цифра се очаква да е около 50 млн. души. Това е качествено различен начин на труд, който поставя много въпросителни – как да се отчетат интересите на тези разпръснати по домовете си и твърде различни по манталитет, финансови възможности и култура граждани, докъде трябва да се разпростират социалните функции на държавата. Един човек например може да живее на едно място, а да получава доходи от съвсем различно, понякога отдалечено на хиляди километри друго място. Как да се сближат системите за контрол и за вземане на решения, как да се съчетаят различните визии за бъдещето и различните приоритети и т. н.?
Глобалната икономика се различава качествено от интернационалната и по това, че при нея информацията има преобладаващ дял в новосъздадената стойност. Тук много по-осезаемо се усеща неравенството, породено от уникалните способности на отделните индивиди или на отделните групи специалисти. Програмистите от корпорацията “Майкрософт” могат да монополизират софтуерната индустрия именно благодарение на мрежовия характер на постиндустриалната икономика, но това ликвидира или осъжда на скромно съществуване останалите алтернативни софтуерни фирми. Няма значение къде точно цифровите технологии започват да се експлоатират най-напред – в Япония или в САЩ. По-важното е, че те могат да се разпространят практически веднага и така да отнемат хляба на всички, които дотогава са били заети в аналоговите им алтернативи. Ноу-хауто, появило се в една локална част от мрежата, се разпространява много бързо до практически всяка нейна част, която има нужните производствени и човешки ресурси да я усвои и използва. И по този начин се генерира икономическо и социално неравенство, които са качествено различни в сравнение с тези от индустриалната епоха.
За последните тридесетина години на миналия век благодарение на социалното пазарно стопанство и на социалната държава в развитите индустриални държава общественото разслоение можеше да се удържи в едни поносими граници и дори леко да бъде коригирано (В. Щетинин, 2003; 59). Но през последните 5-6 години процесът за разширяване на пропастта между бедните и богатите като че ли получи нов тласък, и то не само на междудържавно равнище и вътре в най-развитите индустриални страни. Това само по себе си може да доведе до много сериозни последици, защото прекаленото социално разслоение е рисков фактор, който води до нестабилност и социално напрежение.
Любопитното е, че още Платон говори за това, като според него при повече от четирикратно превишаване доходите на богатите над тези, на бедните, държавата е заплашена от смут и безредици. Затова и основна част от вниманието на правителствата в епоха на силните национални държави е насочена към провеждане и поддържане на такъв пакет от социални мерки, който да удържа разслоението в относително безопасен диапазон. Но в глобалното икономическо пространство досегашните изпитани методи за регулиране на обществените структури не могат да се приложат успешно, защото тук разликите в ефективността, доходите, манталитета, културата, традициите, навиците варират в изключително широк диапазон.
Към всичко това се добавят и допълнително утежняващи задачата обстоятелства като неблагоприятните демографски изменения, в частност застаряването на населението най-вече в индустриално-развитите страни. Например Европейският съюз, дори в своя силно разширен състав от 27 страни след присъединяването на България и Румъния, ще продължи да е с подчертано застаряващо население. И тази тенденцията няма да се промени, защото родените през 80-те години и по-късно като численост не могат да заменят излизащите в пенсионна възраст. Според някои прогнози на ООН населението на Европейския съюз, което в момента е около 450 млн. души, ще намалее до 400 млн., ако не се промени имиграционната политика на европейските страни. Но “вливането на свежа кръв” от Африка или Азия, която да компенсира частично демографските, а оттук и икономическите проблеми, пред които е изправен старият континент, биха променили чувствително не само социалната му структура, но и предизвикателствата пред включените в него държави.
Въпросът се усложнява още повече, защото глобализиращата се икономика много бързо ерозира базовите институции на националната държава – системата на социалната държава и пенсионното осигуряване, на социалните помощи и на комуналната политика, организираната власт на профсъюзите, държавните разходи и данъчно справедливите тежести. По думите на У. Бек транснационалните предприятия, като напускат пределите на националните държави, оттеглят и лоялността си към нейните актьори. И тъкмо най-благоустроените социални държави попадат в един опасен вакуум: те трябва да разпростират своите установени от закона придобивки върху все повече хора, точно когато все повече губят контрол върху данъците (У. Бек, 2002; 21). Така нуждата от нови институции или поне преформулиране на задачите, които стоят пред все повече обезсилващата се социална държава, става належаща. Но за съжаление към момента липсват данни, че тази задача се осъзнава и което е по-важно, се предприемат мерки за нейното решаване.
В последната си книга “Строежът на държавата” нашумелият със своята теза за края на историята Франсиз Фукуяма например прави чувствителен идеен завой от принципите на политическия либерализъм към тези на глобализирания етатизъм. Така той стига до извода, че засега остава открит въпросът дали институциите и ценностите на либералния Запад са наистина универсални, или те представляват по думите на С. Хънтингтън просто продукт на културните навици на определена част от северноевропейския свят (Фр. Фукуяма, 2004; 17). Идеите на Фр. Хайек, които в голяма степен залягат в основата на “тачъризма” и “рейгъномиката” от 80-те години на ХХ в., в началото на новото хилядолетие се оказват не съвсем адекватни, макар и да не са напълно опровергани в отделни, високо развити индустриални държави. Според Фр. Фукуяма “слабите или провалилите се държави са източник на редица от най-сериозните световни проблеми, от бедността до СПИН-епидемията, от наркотиците до тероризма” (Фр. Фукуяма, 2004; 9). Проблемът е обаче, че без външна намеса тези държави, които са преобладаващо число, нямат шанс да засилят своите институционални ресурси.
Използвайки определението на Макс Вебер за държавата като човешка общност, която се стреми към монопол над легитимното прилагане на физическо насилие в пределите на определена територия, Фукуяма дефинира периметъра на държавата като обем на различните функции и цели, които поемат правителствата. Колкото повече области от обществения живот са на “директно” управление от централната власт, толкова по-широк е държавният периметър. Максимумът тук достигат тоталитарните държави.
Силата на държавния капацитет обаче е способността на държавата да планира и осъществява политическите си стратегии и да прилага законите по ясен и прозрачен начин. Слаби държави са онези, които не са в състояние да осъществят своите функции в социалната сфера, образованието, регулирането на пазара или гарантиране на сигурността на гражданите си достатъчно задоволително. Именно те са инкубатор на терористичните заплахи, на имиграционните вълни, на трафика на наркотици и престъпност, които са заплаха за добре уредения и богат Запад. Но понеже липсват достатъчно легитимни и силни глобални институции, единственият изход се оказва суспендирането на Вестфалската система на международни отношения, основана върху уважението на държавния суверенитет.
Според Фукуяма “суверенитетът, а и легитимността не са нещо, с което автоматично се удостоява носителят на силата в дадена страна. Държавният суверенитет е фикция или лоша шега в страни като Сомалия или Афганистан, които се управляват от военни режими” (Фр. Фукуяма, 2004; 133). Именно това дава основание за благовидно наречените от него “хуманитарни интервенции” от 90-те години на миналия век. Опитът със сила да се наложат ред и защита на човешките права в страни като Сомалия, Камбоджа, Босна, Косово, Източен Тимур, Афганистан, а и в Ирак на практика довежда до разпространяването на “интернационална имперска власт” (Фр. Фукуяма, 2004; 133). Тези хуманитарни интервенции в повечето случаи са били инициирани от американските военни сили, макар по-късно в тях да са се включвали и други страни, предимно от Европа, но също и Австралия, Нова Зеландия и Япония. Често в тези слаби страни хуманитарните интервенти не просто развиват подпомагащи мисии, а си присвояват управленските функции, като заличават държавния суверенитет. “Тази интернационална империя, заключва Фукуяма, може да е напълно добронамерена и да защитава човешките права и демокрацията, но въпреки всичко си остава империя и създава прецедент за подчиняване на суверенитета на властта на международните институции” (Фр. Фукуяма, 2004; 133)
Тези факти обаче показват още веднъж, че историята се движи вълнообразно. Тенденцията към смекчаване и отслабване на държавната институция след рухването на Берлинската стена като че ли започва да се променя в посока към възраждане на силните национални държави. Макар това да изглежда в контраст с все по-глобализиращата се икономика, признаците са достатъчно видими. Какво ще се породи от подобно противоречие и кое в последна сметка ще вземе връх, все още е рано да се каже.
Конкретно за България би трябвало да се отбележи, че социалната несправедливост и невъзможността политическата прослойка да предложи ясна формула как да бъде преодоляна тя, е може би главната причина за кризата на доверие към нея. Нещо, което ясно се видя и на парламентарните избори за 40-о Народно събрание. На практика това не само сочи, че се задълбочава разминаването между проблемите, които вълнуват обикновения човек, и въпросите, занимаващи политиците, но е и гарант за бъдещи неудачи на държавата ни. А огромната социално-политическа ниша, свързана с търсенето и предлагането на работеща формула за постигане на социалната справедливост, изисква солидна, будеща доверие и най-важното, решена да предложи конкретни решения политическа сила.
Тъжното е, че тя така и не се забелязва на хоризонта.
Литература:
Бек, У. Що е глобализация?, С., 2002
Борислав Градинаров, ”Характеристики на социалната държава в съвременния конституционилизъм”, сп. “Съвременно право”, 1996 г., кн.3, с. 43-51; “Социалното пазарно стопанство като регулиран конкурентен ред”, сп. “Икономическа мисъл”, 1996 г., бр.6, с. 60-72.
Проданов В., Насилието в съвременната епоха , С., 2004.
Валтер Ойкен, Основные принципы экономической политики, М., 1995
Ролс Дж., Теория на справедливостта, С., 1998
Ролс Дж., Политическият либерализъм, С., 1999
Эдуард,С. Фелпс, “Распределительная справедливост”, в сб. “Экономическая теория”, М., 2004.
Фукуяма, Фр. Строежът на държавата, 2004
Щетинин, В. “Человеческий и вещественный капитал: общность и различие”, сп. “Международная экономика и международные отношения”, 2003, кн.8
Nozik, R., Anarhy, State and Utopia, 1974
